Ранкин Дейвис
Право на мълчание (36)

36.

Бордмън отмести тежката завивка от себе си. Стаята беше пълна с обещания за сън, но не и за него. Жена му продължаваше да спи. Къде ли беше Бет? Въпросът се втурваше всеки ден в мислите му. В сравнение с него всичко друго изглеждаше тривиално, направо безсмислено. Инспекторът тихо излезе от затъмнената спалня, като спря за малко, за да затвори вратата зад себе си, и тихо закрачи към кабинета. Опипа бюрото си за ключа на силната настолна лампа. Ключът изтрака, той вдигна долнището на пижамата си и се облегна в познатото скърцащо кожено кресло.

Разтърка очи и замига, за да ги проясни. Те, заедно с него, бяха видели прекалено много. Кариерата му приключваше след три седмици, които трябваше да организира добре. Някога бе обичал работата си, но с годините механизмът за самосъхранение се бе износил, а той беше жизненоважен за всеки, който се срещаше ежечасно с реалностите на смъртта. И въпреки че това не беше неговата смърт, всяка аутопсия, всяко показание забиваше сякаш още един пирон в сърцето му. Време беше да си ходи.

Но имаше една несвършена работа, а Бордмън мразеше отворените проблеми. Къде ли беше тя? Циферблатът на металния часовник осведоми уморения полицай, че е 2 през нощта. Той поседя няколко минути, обмисляйки бъркотията, която представляваше последното му разследване.

Всичко, от което наистина се интересуваше Молину, беше да постави някого, когото и да е, на подсъдимата скамейка. Всички знаеха, че Бет не беше и не би могла да убие Мидълтън. Но не в това беше въпросът, предупреди го Молину и в отговор се опита да го придума, че е неуместно да се оплаква и да настоява да открият истинския убиец. Тогава изключиха Бордмън от разследването. Добре, така да бъде, помисли си той, но ако ми се удаде случай да помогна на Бет Гембъл, ще го направя, обеща пред себе си.

Краката му го отнесоха до кухнята, където седна и се почувства по-побелял, по-стар, но не и по-мъдър, след като не знаеше как да помогне на Бет Гембъл. Помогна й в полицейския участък, помогна й да избяга от предварителния арест. Това беше голям обрат след 35 години служба. Когато открият, че той е бил най-старшият офицер, криминалните обвинения ще се стоварят върху него. Загубата на пенсията можеше да се окаже сравнително безболезнено преживяване при такова положение. Но това, което те бяха направили, беше по-грешно. Молину не трябваше да се бърка в процеса. Правораздавателната система работеше както трябва само когато жертвата се приласкаваше и глезеше като обвиняемия. Бет имаше право да разкаже собствената си версия без намеса или страх от несправедливост. Те бяха направили заговор за отнемането на това нейно право и никакво обезщетение не би било достатъчно срещу него. Това, което бяха направили, оставаше завинаги запечатано като мушичка в кехлибара на съвестта му.

Той сложи чайника. Коя беше обаче жената, която бе заела мястото на Бет в затвора? Предположението на Бордмън беше, че е тази от клуба по стрелба и ресторанта. Но защо го бе направила — виж, това беше съвсем отделен въпрос. Новините в десет раздухаха историята, че Бет Гембъл е призована на процес в Кралския съд, а предварителното производство я е задържало в ареста. Но истината беше, че тя нямаше да отиде на съд в Олд Бейли, защото отказваше да седне на подсъдимата скамейка и да изслуша обвинението срещу нея. Инспекторът без съмнение разбираше защо. Истината знаеха само той, Бет и другата жена.

Новините също така съобщаваха за самоубийството на оксфордския професор Айвън де Хаус. Водещият снижи гласа си до мрачен шепот, докато излагаше фактите. Професорът бил намерен в обгазена кола близо до Котсуолдс. Водещият продължи нататък и съобщи, че ученият е помагал на полицията в нейните разследвания за пазара на детската порнография и че обстоятелствата на смъртта му не се считат за подозрителни. Бордмън не споделяше този възглед. Размишляваше над това, което бе научил за Де Хаус от кратките им срещи. Този човек имаше първокласен ум и проницателната му мисъл граничеше по-скоро с лудостта, отколкото със здравия разум. Дори и така той не изглеждаше от типа хора, които се самоубиват. Кой го беше направил? Бордмън зададе този въпрос на себе си. Нещо го тревожеше и затова не можеше да спи — натрапчивото притеснение за Бет. Накрая успя да изолира това, което не беше наред. Де Хаус нямаше кола, той дори не можеше да кара. Спомни си как Де Хаус с удоволствие заявяваше, че като личен протест срещу света на модерния транспорт винаги пътува с влак или велосипед. Тогава откъде се е взела колата? И кога се е научил да кара? Полицаят прогони загадката от постоянно търсещия си мозък. Имаше други грижи — Бет.

Хвърли поглед към функционалното благоприличие на електронния часовник в кухнята. Беше 3 и 30 сутринта, време за „гробарската смяна“. Почувства се неспокоен, направо нервен от предчувствието за едно очаквано събитие. Усещането беше странно — от тези, които бе изпитвал само няколко пъти в шейсет и три годишния си живот.

Във всички тези случаи се беше оказвал прав, тръпките на предчувствието идваха съвсем на място. Бордмън се гордееше с тази своя инстинктивна способност, но се бореше с демона на свръханализирането да не го остави без този рядък дар. Търпение, прошепна той на себе си. Каквото и да пресечеше пътя му, щеше да го направи със своята собствена скорост, не с неговата. Приготви си чаша горещ шоколад. Започна да отпива бавно от парещата пухкава течност и да чака.

Мади лежеше в неподвижното нощно пространство зад катинара. Първото „появяване пред съда“ беше преминало. Отказът да се яви предизвика поток от изпълнени със заплахи писма от нейните защитници. Фрази като „процес чрез медиите“ и „особено положение на известна личност“ целяха да я принудят да признае поражението си и да приеме. Тя не можеше да сътрудничи. Бет беше много конкретна специално за това. Тя имаше доверие в Бет. Трябваше да има, защото нямаше никого друг. Ами ако й се случи нещо? Ами ако Орхидеената жена успее да я хване и да я убие? Тогава какво ще стане с Мади? Само ако бе имала повече време да си поговори с Бет, да разбере какво се опитваше да постигне, какви са плановете й… Но беше глупаво да мисли по този начин, да си пожелава нещо като в по-щастливи минали времена. Проблемът беше, че тя изпитваше трудност да си спомни изобщо такива.

Твърдото легло бе предизвикало болки в гърба й и тя се мяташе в напразни усилия да намери по-удобно положение, което да я успокои за през нощта и от всичко останало.

„Къде си, Бет?“ — прошепна Мади.

Фъргъс простенваше всеки път, когато колата завиваше. Седалката беше пропита с кръв, но поне кръвоизливът бе намалял и сега само сълзеше.

Проблемът беше как да намери Бордмън. В полицейския участък бяха отказали да й дадат домашния му адрес, когато се обади от телефонна кабинка малко по-далеч от центъра. Това не изненада Бет, но си струваше да опита. А сега какво?

Тя бързо върна погледа си върху пребледнялото лице на Фъргъс Фин. Помисли си как веднъж вече го беше загубила. Не смяташе да позволи да го загуби пак. Когато влезе с раздрънканата кола в столицата, уличното движение беше слабо. Бет се чувстваше заплашена от самото им присъствие в този неприветлив град. Положението беше отчаяно и изискваше отчаяни мерки. След около пет минути тя откри друга работеща телефонна кабинка. Заключи Фъргъс в колата, извади номера на полицейския участък и се обади. Трябваше да пробва тази възможност, нямаше друг избор. Равномерното шумолене от предаването на електронния сигнал отброи дванайсет бързи удара на сърцето й, преди да отговорят на позвъняването.

— Трябва да предам спешно съобщение на Бордмън — каза тя на сержанта от участъка.

— Знаете ли кое време е, госпожице? — попита той. Гласът му беше троснат.

— Разбира се, че знам — отговори тя уморено. — Спешно е, въпрос на живот и смърт.

Полицаят изцъка с език при това мелодраматично изказване.

— Знаете ли колко пъти съм чувал такива брътвежи? — каза той почти любезно. — Някои неща изглеждат доста страшнички през нощта. До сутринта винаги намират начин да се оправят от само себе си. Защо не ми кажете на мен, аз ще му оставя съобщение.

На Бет й писна.

— Трябва да се обадите на главен инспектор Бордмън в дома му. Ще му кажете, че сте говорили с Бет и после ще му кажете, че знам за орхидеите. Искам да си запишете това. — И тя прочете номера на телефонната кабина. — Кажете му, че ще изчакам пет минути — но само пет минути. Ако не го направите, ще се погрижа Бордмън да научи за вашия отказ да помогнете. Колкото повече се колебаете, толкова повече намаляват шансовете ви за спокоен живот.

Тя спря, за да даде възможност огнената заплаха и увереното предупреждение да го убедят колко сериозно говори.

Настъпи мълчание. Накрая един потиснат глас промърмори:

— Добре, но нека това да не бъде краят.

— Пет минути — беше всичко, което тя каза, преди да окачи слушалката на мястото й.

Под прикритието на телефонната кабинка виждаше Фъргъс през напръсканото с дъжд стъкло. Поне той беше спокоен в момента. Погледна часовника си. Беше 4 без 5 в мрачната утрин в столицата на мръсотията и безразличието. Бет знаеше, че трябва да остане в кабинката. Не беше много вероятно някой друг да иска да използва телефона в такъв ранен час, но тя просто не можеше да поеме риска. Времето сякаш бе спряло.

Секундната стрелка на часовника й отказваше да се движи по циферблата с нормална скорост. Тя изгледа телефона.

— Звънни, по дяволите! — прошепна.

Дългите минути вървяха. Изминаха четири, после пет. Бет въздъхна, блъсна вратата на кабинката и тръгна потиснато обратно към колата. Отключи шофьорската врата и започна да наглася краката си вътре, когато изведнъж тишината на нощта беше раздрана от иззвъняването на телефона. Бет се втурна назад, отвори рязко вратата и сграбчи трескаво слушалката. Изтръгна я от мястото й и извика:

— Да?

— Бет, Бордмън е. Колко е сериозно?

— Изключително, а аз претърпях произшествие — отговори спокойно тя, по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— Имаш ли транспорт?

— Да.

— В Скотланд Ярд не е безопасно. Трябва да дойдеш вкъщи.

Бет се поколеба.

— Мога ли да ти имам доверие, Бордмън? Знам, че процесът срещу Мидълтън е бил скалъпен. Дори и да не си бил замесен на най-високо ниво, трябва да си знаел за това. — Мълчанието му потвърждаваше тази истина. — Нямам друг избор, освен да ти се доверя, нали?

Бет направо го виждаше как кима в знак на одобрение. Без повече коментар той й даде адреса и й обясни как да стигне. Последва още колебание.

— Бет — каза той, гласът му беше нежен. — Отговорът на твоя въпрос е: да, можеш да ми имаш доверие. Има много неща, които трябва да научиш, за да разбереш. Ще ти кажа всичко, когато пристигнеш.

— Благодаря — отговори тя.

— Не, недей още да ми благодариш — каза тихо той. — Почакай, докато направя нещо, за което да можеш да ми благодариш. Паркирай отзад. Ще те чакам след половин час.

Тя се втурна обратно към колата. Беше оставила Фъргъс сам повече, отколкото възнамеряваше. Зарадва се, като видя, че е в съзнание. Той потърка очи и изстена, когато раздвижи крака си.

— Стой мирен! — нареди му Бет.

Той вдигна очи нагоре, когато чу учителския й тон.

— Къде отиваме сега? — попита, докато си играеше разсеяно с превръзката на крака си, а тя изведе колата във все още оскъдното улично движение.

— Ние с теб, Фъргъс, отиваме да направим интервю с един полицай.

Хвърли една усмивка към озадаченото му лице и колата набра скорост в светлината на ранното утро.