Ранкин Дейвис
Право на мълчание (13)

13.

— Искам да говоря с нея, и то веднага. — Масивната фигура на Теди Максуел бе запълнила рамката на вратата към офиса на Отдела за подпомагане на жертвите. Двете служителки се опитваха, „без да се конфронтират“, да застанат между гневния американец и Бет. Теди насила си проправи път покрай тях. По-високата от двете се пъхна пак пред него и като се изправи в цял ръст, каза:

— Господин Максуел — гласът й беше уверен и силен, — това е служебна стая и вие не сте поканен. Напуснете, преди да съм извикала охраната.

Той я огледа от горе до долу.

— Бет, какви са тези клоуни? Гъртруд Щайн! Това ли е компанията, в която се движиш сега?

— Теди, моля ти се, не създавай проблеми — помоли го Бет, която изведнъж си припомни много добре неуправляемия му характер и до какво го бе довел той в миналото.

Максуел се спря рязко, сякаш нещастието в гласа й бе докоснало някаква струна в сърцето му. Въздъхна дълбоко и огледа присъстващите в стаята. Всички, освен Бет, следяха погледа му. От срам и мъка тя бе вперила очи в една ваза с лалета на масата пред нея.

— Да, Теди — добави жената вразумяващо, — не причини ли достатъчно неприятности на Бет с буйстването си?

Той оправи вратовръзката си и се изправи в цял ръст.

— Бет, какво се случи там? — Почака отговора й, но такъв не се очертаваше. — Погледни ме! Какво ти се случи? Срещнах разни хора отвън. Те ми казаха, че аз съм обвинен за всичко и че ти не правиш нищо, за да ме защитиш.

Бет почувства, че очите й се напълниха. Отвърна на обвинението:

— Не е вярно, той го направи да изглежда така. Казах им, че не си ти.

— Бетани, знаеш, че не би трябвало да говориш с други свидетели за показанията си — каза тихо по-ниската жена. — Съдията те предупреди.

— Бет, моля те. — Очите на Максуел преливаха от самосъжаление. Бе протегнал ръцете си напред с дланите нагоре. — Те са ме разпънали на кръст там, а ти си им подавала пироните. Какво им каза? — Той я хвана за раменете.

Но не забеляза, че по-високата жена натисна обезшумения алармен бутон. След секунда два чифта ръце, облечени в синьо, го издърпаха грубо, като извиха ръцете му със сила назад.

— Махайте се! Ще ви съдя и ще се пенсионирате по-рано!

Единият от полицаите прошепна в ухото му:

— Няма да си толкова ербап с две счупени ръце. Успокой се и ще те пуснем.

Теди спря да се дърпа.

— Изведете го. Той притеснява главния свидетел в процес за изнасилване — каза им по-високата жена. Тя се приближи към свитата в едно кресло Бет, от чиито очи се стичаха сълзи. — Искаш той да се махне, нали? — Прозвуча като заповед.

Бет се чувстваше прекалено самотна, за да й противоречи.

— Само не му причинявайте болка. Теди, моля те, върви си. Ще поговорим по-късно.

Максуел изрази съгласието си със свиване на рамене веднага щом полицаите го освободиха от хватката си.

— Ако не им кажеш истината, аз ще го направя — предупреди я той и тримата бавно напуснаха стаята. Вратата се затвори здраво след тях.

— Наистина ще го направи — каза тъжно Бет. — Теди винаги получава това, което иска.

Теди беше изплашен, Бет го виждаше, направо го помирисваше. Но не за нея, не за загубата на това, което са имали, каквото и да е било то, а за това, което той самият можеше да загуби. Не си търси белята, Теди, помисли си тя. Бет си имаше достатъчно грижи, с които да се справя. Поклати глава, съвсем наясно, че той не беше способен да приеме съвет. Той не бягаше от неприятностите, а ги ухажваше.

Максуел беше ескортиран до главния коридор под втренчените погледи на минувачите. Разперваше ръце в опит да прикрие от зяпачите, че го водят полицаи. Накрая сержантът, който го придружаваше, спря да прилага всякаква сила върху ръката на телевизионния продуцент. Другият полицай последва примера му.

— И се дръж прилично! — каза сержантът. — Иначе ще те арестуваме за нарушаване на обществения ред.

— И на какво основание? — попита Теди, като приглаждаше назад разрошената си коса.

Сержантът се усмихна.

— На основание на това, че не се нуждаем от нарушение или доказателство, за да го направим.

Тази изкуствена усмивка убеди Теди, че човекът говори сериозно. Засега реши да стои мирен. Имаше право да мълчи, както и всички останали, а моментът му се стори съвсем подходящ да го упражни. Той тръгна към канцеларията на Кралската прокуратура. Стаята беше наскоро декорирана в обичайното за официалните служби сиво. Саксии с оклюмали цветя бяха наредени около пластмасовите плотове на бюрата в опит да се очовечи това, което приличаше повече на заводско помещение. Вътре нещастният секретар на прокуратурата приключваше разговора си с госпожица Монкрийф.

— Ние искаме ти да поемеш обвинението по делото на Маккейб.

— Ако може да се нарече така.

— До голяма степен. — Той се закашля и разговорът им рязко прекъсна, когато и двамата се обърнаха с лице към Теди.

— Почуках. — Посрещнаха очевидната лъжа с мълчание. Масивната му фигура бързо се настани неканена в усамотението на тяхното обсъждане. Знаеше, че е агресивен човек и това знание му бе помагало в удивителния свят на телевизията. — Искам да дам показания.

Юристите се спогледаха и после прокурорката обърна пак очи към Теди.

— Няма да е необходимо, господин Максуел. Обвинението ще прочете пред съда вашите твърдения.

Без да го канят, той издърпа един стол, седна и се наведе към тях. Усмихна им се горчиво:

— Изглежда, не разбирате. Изглежда, никой в тази страна не разбира матерния си език. Възнамерявам да дам показания пред съда.

Мариан Монкрийф отдръпна малко стола си и се усмихна саркастично.

— Аз решавам кой ще дава показания за обвинението, господин Максуел, и съм решила, че вие няма да давате. — Секретарят я изгледа крадешком. Обаждането на главния прокурор наистина й бе помогнало да вземе решение. — Нямате никакво право, що се отнася до даването на показания, освен ако не са във ваша защита.

— От това, което чух, разбирам, че точно затова трябва. — Лицето му беше заплашително.

— Имам предвид в процес, в който вие сте обвиняем.

— А този не се ли превръща в такъв процес? Те се опитват да ме обвинят в онези ужасни неща. Имам право да кажа истината.

Секретарят заговори съвсем тихо. Лекият говорен дефект, който му попречи да стане адвокат, се подсилваше от конфликта:

— Как разбрахте какво се е случило в съда, господин Максуел?

Монкрийф се хвана за тези думи и продължи атаката:

— Да. Как разбрахте? Бяхте предупреден да не разговаряте с никого за случая, докато официално не ви освободят от даване на показания. Бяхте предупреден да не — повтарям — да не влизате в съдебната зала.

Максуел мълчеше.

— Разговаряли сте с Бет за това, нали? Вие, арогантен глупак такъв! Сега не мога да ви призова, дори и да ми беше позволено.

— Какво искате да кажете с това „позволено“? Току-що заявихте, че решението е ваше. Кой, по дяволите, ви дърпа конците? Какви са тези висши нареждания? Нюрнберг! И аз имам адвокати, да знаете. Такива като вас, които правят каквото им се каже. Също така имам достъп до издатели на вестници, и то влиятелни. — Блъсна назад стола си, който загуби кратката схватка с гравитацията и изтрополи на пода.

Внезапната агресия увисна в тишината на стаята. Когато Монкрийф накрая проговори, гласът й беше тих, но пълен с отрова:

— За ваше добро ви казвам, че ако направите някакъв коментар за вестниците, съдията няма изобщо да се поколебае да ви задържи. — Максуел нахално гледаше през прозореца. — Това ще бъде неуважение към съда и към него. Той наистина не реагира много любезно на такива плесници.

Теди стовари тежко ръката си върху перваза на прозореца и се извърна.

— Тази шибана държава е обърната с главата надолу. Той е на подсъдимата скамейка, а съдят мен — това как ви се вижда?

И двамата бяха застанали нащрек от неговата агресивност.

— Сега, като си помислих — вървете и разказвайте на пресата. Най-голямо удоволствие ще е за мен да видя такъв хулиган като вас, върнат обратно в затвора. Няма да преживеете първия си душ. — Тази заплаха поукроти разгневения американец. Той дълго гледа ту единия, ту другия, после вдигна стола и го върна на предишното му място.

— Осъзнавате ли какво ме чака след това? Ако го оправдаят, с мен е свършено. Може би не веднага. О, не, първо ще се погрижат да има няколко разходни грешки, после съвсем приятелски ще поискат сметките, за да си намерят оправдание, че не могат да работят с мен. И тогава всичко е свършено. Идва времето на социалните помощи.

Тихото отчаяние в гласа му предизвика съчувствие у Монкрийф.

— Имам чувството, че всички ще загубим — по един или друг начин, господин Максуел. Просто въпрос на нива. Нищо не мога да направя. Моля ви, повярвайте ми, като ви казвам, че в рамките на закона и вие нищо не можете да направите.

Тя затвори куфарчето си, кимна му и пъргаво се отправи към вратата.

— Този следобед ще призоват Мидълтън. Ще направя всичко, което е по силите ми — каза тя през рамо и излезе.

— Не изглежда много уверена.

Секретарят сведе поглед към работата си и започна да пише. Теди разбра, че разговорът е приключил и се отправи към най-близкия бар. Много време беше минало, откакто за последен път разруши няколко милиона мозъчни клетки. Кой да знае, че някога пак ще му потрябват!

 

 

Работата на обвинението приключваше с показанията на Бордмън за разпита на Артър Мидълтън в полицията. Той не беше подложен на кръстосан разпит от Стивънсън. Неговите показания трябваше да покажат на съдебните заседатели, че подсъдимият е казал същото и по време на ареста си — че Бет е мръсница и приятелят й я е пребил. Когато Бордмън си тръгна от свидетелската банка, съдията се обърна към Стивънсън и му кимна да започне изявлението на защитата.

— Милорд, има един правен проблем, по който бих искал да се посъветвам с вас. В отсъствието на съдебните заседатели, разбира се.

Съдията изглеждаше озадачен. Той размърда внушителния си интелектуален потенциал, за да открие някакъв правен проблем на този етап и не видя нищо. Съдебните заседатели или вярваха на жертвата, или не. Беше толкова просто.

— Много добре, съдебните заседатели да се оттеглят, докато не бъдат повикани пак. Аз преценявам закона, вие преценявате фактите. Когато възникне правен проблем, аз трябва да се справя с него във ваше отсъствие.

Съдебните заседатели излязоха за около час, през който Стивънсън изложи пред съдията аргументите си, че трябва да спре процеса и да произнесе оправдателна присъда.

— Милорд, тезата на обвинението е безнадеждна, веществените доказателства нямат стойност.

— Веществените доказателства и досега бяха без стойност, щом като вашият клиент е решил защитата му да бъде чрез взаимно съгласие, а не чрез разпознаване. Какви са вашите аргументи? — Съдията Уулмингтън започваше да губи търпение.

— Аргументите ми са следните — продължи Стивънсън. — Всичко, на което обвинението залага, е нейната дума срещу неговата. Няма никакво друго доказателство, според което да го осъдим за това престъпление, а това доказателство е уязвимо и непоследователно. — Стивънсън опипваше почвата. Не очакваше съдията да спре процеса, но искаше да види какво мисли, как ще обобщи случая.

Съдията поклати глава.

— Точно за това имаме съдебни заседатели, нали? — попита той саркастично. — За да преценяват факти като тези. Няма да се меся и да им изземвам функциите. Квестор, бихте ли помолили съдебните заседатели да се върнат обратно в залата, за да може делото да продължи?

Въведоха ги обратно. Съдията кимна към Стивънсън и даде думата на защитата.

Бет седеше, обградена от своите защитнички от Отдела за подпомагане на жертвите. Съдът чакаше. Чувстваше се като актриса в черно-бял филм от трийсетте години — всичко беше толкова безцветно и учтиво. Клишето се затвърждаваше от единствения звук, който можеше да чуе — как часовникът отброява времето до края на още един ден. Тя се извърна да погледне към възторжените лица в галерията за публиката, която бе притихнала, предчувствайки наближаващата драма.

Стивънсън стана, обърна се и кимна към съдебните заседатели, после се обърна и посочи клиента си.

— Призовавам Артър Мидълтън да даде показания в своя защита.

Обвиняемият оправи сакото си и офицерът от ареста го придружи до свидетелската банка. Подадоха му Новия завет, той го взе и се закле пред Създателя, че ще говори истината. В гласа му нямаше нищо от животинския бяс, който Бет помнеше от онази ужасна нощ и който изпълваше дома й и сънищата й оттогава. Отговорите му бяха толкова разумни и спокойни, колкото и въпросите на Стивънсън. Бет трепереше, докато той редеше добре заучената тирада от лъжи пред жадните погледи на съдебните заседатели. Тя стисна здраво очи, когато той разказа за мнимото трескаво разточителство на сексуалния им контакт.

— После, след като си тръгнах — обърна се той към съдебните заседатели, — се почувствах толкова виновен пред жена си Агнес, толкова засрамен. Затворих тихо вратата. Бет — той произнесе името й нежно, — простете, госпожица Гембъл, беше заспала. Беше изтощена. И тогава видях господин Максуел, поне си мисля, че беше той, да идва пеша. Помислих си: „Най-добре се махай оттам, Артър. Може да стане голяма бъркотия“. Сега съжалявам, че не останах. Може би щях да й помогна, не знам.

Стивънсън остави тъжното откровение да се разлее из залата и над съдебните заседатели. Бет изпитваше срам. Не беше вярно, всеки можеше да го разбере. Тя избягваше въпросителните погледи на съдебните заседатели, защото чувстваше, че червенината на неудобството се разлива против волята й по нейните страни. Опита се да овладее пламналото си лице, но загуби схватката.

Стивънсън продължи:

— Имате ли скиорска маска?

Отначало Мидълтън изглеждаше объркан, но после си спомни сценария.

— Никога през живота си не съм карал ски, господине, и не, нямам и никога не съм имал скиорска маска.

Стивънсън се обърна към съдията и каза:

— Бих помолил моята високообразована приятелка да признае официално, че в дома на обвиняемия не е намерена никаква скиорска маска, милорд, и никакви влакна или кръв, които да свържат обвиняемия с това престъпление.

Съдията се обърна към прокурорката.

С нежелание, но според регламента, тя прие тези факти, без да бъде предизвикана. Нямаше веществени доказателства. Стивънсън се облегна на съдебната катедра и се втренчи, без да мига, в лицето на клиента си.

— Артър Мидълтън, вие сте обвинен в изнасилване. Способен ли сте на това? — Погледът му не помръдваше от лицето на Мидълтън.

Мидълтън сведе очи към ръцете си. Ноктите на едната се забиваха в дланта на другата. Изгледа първо адвоката си, после Бет и поклати глава.

— В онази нощ извърших прелюбодеяние и за това трябва да помоля прошка от Агнес. Но изнасилване… — Млъкна, почти натъжен от обвинението. — Не. Това не.

Бет не можеше повече да издържа. Стана рязко от мястото си в залата и закрачи бързо покрай тълпата зрители. Съдебните заседатели се обърнаха, за да разберат причината за лекото раздвижване. Докато излизаше от залата, Стивънсън отправи към съдебните заседатели един сценичен шепот на висок глас:

— Няма сили да понесе истината.

Чуха го всички.

Един съдебен служител неодобрително й отвори вратата.

Фъргъс видя позорното й напускане на съдебната зала. Намери я в барчето. Седеше сама. Другите посетители в заведението седяха на масите, отдалечени от прегърбената и тресяща се фигура на Бет Гембъл. Фъргъс постави окуражително ръка на рамото й. Тя трепна и се извърна, после фокусира погледа си върху лицето му. След това бързо пренасочи вниманието си там, където лакираните в светъл тон нокти бяха пробили до кръв лявата й ръка. Фъргъс нежно взе провинилата се ръка в своята и седна срещу нея.

— Не обръщай внимание — успокои я той.

Тя издърпа бавно ръката си от неговата и я мушна между краката си.

— Не искам да се връщам в Отдела за подкрепа на жертвите.

Той запали цигара.

— Не направи добро впечатление, като си тръгна така.

— Не го исках. Не знам какво исках. Трябваше да напусна, преди да съм се разкрещяла на копелето да говори истината. Много е странно. В полицейския участък ти казват, че ще те защитават, а през цялото време знаят, че е невъзможно. Просто казват това, което ще им даде каквото искат.

Бет чувстваше горчивина, гняв и безсилие — комбинацията беше взривоопасна.

— Всички тези хора в залата, които слушаха лъжите му, бяха готови да повярват най-лошото за мен. Само защото си от телевизията, за тях ти си мръсница. Типично. Английските зрители те създават само за да могат после да те унищожат.

Изчака гнева й да се изпари. Един мъж я гледаше, лицето му беше апатично и подигравателно, идеална илюстрация на последните й забележки.

— Какво си се зазяпал? Това не е изложба на уроди. — Непознатият сведе поглед. Още един обществен воайор бе лишен от възможността да се наслаждава на хобито си.

Фъргъс изсвири през зъби, пусна едно димно колелце от устата си и заговори бавно.

— Един добър адвокат може да ме накара да повярвам, че съм въздържател, поне за известно време. После ще погледна доказателствата — нямам пари, имам лош дъх и очи като ямайски залез. Ще използвам здравия си разум, точно както ще направят и съдебните заседатели, и ще погледна зад мазните приказки. И те, както и аз, ще стигнат до истината.

Той пак протегна ръката си. Този път тя я хвана и я стисна.

— Ей, ей, не искам да ме подлагаш на китайско мъчение^[1] — предупреди я той.

Тя отпусна хватката си.

— Казаха, че съдът ще се произнесе утре, след обобщаването. Ами ако го оправдаят? — Бет звучеше отчаяна и уплашена.

Фъргъс търсеше подходящ отговор, но такъв нямаше. Ранното обедно слънце се процеждаше през задимената вътрешност на барчето и им напомняше за живота извън съда.

— Утре ще разберем, нали? — прошепна тя.

Той можа само да кимне в съгласие.