Ранкин Дейвис
Право на мълчание (29)

29.

Миризмата прониза ноздрите на Бет. Миризма на цветя, силна и покварена. Все още завързана и с превръзка на очите, тя се дръпна рязко, за да се освободи от въжетата на ръцете и краката. Те не се помръднаха. Затегнаха се още по-здраво след усилието й. Чу как вратите се плъзнаха и се затвориха, след като беше вкарана вътре и обезвредена. Трябва да е някакво друго превозно средство, не онова, с което пристигна. Моторът се давеше по-астматично от предишния, когато се разтресе и тръгна.

Мъчеше се да проумее последното загадъчно изречение на жената. „Нищо лично, Бет. Както и всичко останало.“

Въздухът беше пренаситен с мирис, направо й се повръщаше. Всеки път, когато колата рязко завиваше, през нея преминаваше нов пристъп на гадене.

Фъргъс! О, Фъргъс, какво направиха с теб? Бет беше разсипана и уморена. Наистина ли го бяха убили? Как са го открили? Как намериха нея? Орхидеената жена може и да беше излъгала за смъртта му. Още повече че обещанието му да я наблюдава беше дадено на четири очи и доколкото го познаваше, щеше да го спази. Фъргъс никога не беше и нямаше да я изостави. А тя го бе предала. Цялото това разследване се оказа един фарс. Тя никого не бе следила. Бяха я водили за носа от самото начало и всички, с изключение на него, я бяха предали. Дори и процесът е бил нагласен.

Нейното разследване — ама че смешка! Как може да разследваш това, което ти се поднася на тепсия?

Бет усети как първите сълзи на безнадежден провал се стичат по треперещото й лице. Така трябва да са се чувствали те, онези отчаяни хора, броящи часовете до програмата й, която ще открие истината пред хората, на които държаха.

Сега и Фъргъс. За какво? Заради надеждата да се изкачи пак в телевизионните класации, като изобличи още една човешка непълноценност?

Накрая Орхидеената жена дори се бе опитала да я подкупи интелектуално. Тя заяви, че Бет ги е предизвикала, като е накарала Мади да проговори в пикапа. Сега те били отхвърлили Мади. Бет носела отговорност за това. Трябвало да оправи нещата, преди Мади да е престъпила закона. Изборът се предоставял на Бет. Тя можела, след като пикапът я оставил на адреса, ако реши, да си тръгне, но трябвало да си понесе последствията.

Бет отпусна глава на гърдите си и заплака. Плачеше за себе си, за Фъргъс и за всички други, които вървяха по този тъжен и разочароващ път без надежда.

Пикапът продължи нататък.

 

 

Всички оперативни работници на обекта бяха нащрек. Различните постове се бяха настанили в обозначените места и очакваха сигнал да продължат преследването. Плътно окупирано от полицаи беше около дома на Мидълтън и апартамента на Бет. Другите чакаха на адреса на Максуел, където унизителната размяна беше излязла на бял свят. Всички очакваха обаждане на една и съща честота. В ефира се поддържаше тишина. Тази тишина преминаваше и в колите на оперативните работници. Всеки се бе съсредоточил върху собственото си обяснение за объркването.

Бяха минали два часа след изчезването й. Всички радиостанции едновременно изпращяха и се пробудиха за живот, когато едно развълнувано послание премина по радиоефира към колите:

— До всички постове — едно, две, три, четири, пет — тревога първа степен. Повтарям, тревога първа степен. Обектът, Бет Гембъл, е забелязан на летище Хийтроу. Въоръжена и опасна. Има заложник. Пристъпете към действие с най-голяма бързина. Веднага прекъснете операцията и се отправете към летището. Ще бъдете посрещнати и инструктирани. Край на съобщението.

Бяха обучени да реагират, без да питат, и сега направиха така, без да се колебаят. Колите излетяха заедно с пътниците, за да изпълнят дълга си.

 

 

Груби ръце отпратиха Бет надалеч от разхлабените въжета. Пикапът остана неподвижен само няколко секунди. Ръцете й се държаха от други, облечени в ръкавици, ръце зад гърба й. Отведоха я там, където предполагаше, че би трябвало да е кабината на шофьора, после я обърнаха и я блъснаха на земята. Бет се стовари върху някакви торби. Ръцете й инстинктивно се протегнаха, за да омекотят падането. Колата рязко потегли и тя махна превръзката от лицето си. Дневната светлина изпълни очите й и тя се опита да преодолее заслепението и да фокусира погледа си. Мъглата бавно се разсея, докато търкаше бясно клепачите си. Зрението й се проясни, но колата беше изчезнала.

Бавно се изправи, като се оттласкваше от купчината гниещи торби за боклук, които я бяха спасили от нараняване. Наведе се и се опита да съживи с масажиране глезените си — там, където въжетата ги бяха протрили. Изправи се отново и се огледа, като повтори същото болезнено действие върху китките.

Беше истински ад. Ако не беше, значи имаха един и същ стопанин. Над нея се възправяше мрачна жилищна сграда, която приличаше на морски талаз над мръсната улица. Слънчевата светлина никак не беше в тон с мястото. Тя осветяваше неговата мизерия. Значи това било. Наистина ли очакваха да повярва, че Мади живее тук? Сред всичко това? Време беше да вземе решение. Отива или остава? Бет не дължеше нищо на Маделин. Какво толкова лошо имаше в това да си тръгне? Маделин беше влязла с взлом в живота на Бет, а не обратното. Тогава си спомни дневника. На това момиче никога не му бе даден шанс и въпреки нещастието си, то се бе отдало на обучението на слепите, докато друг мъж не беше разбил пак надеждите му. Дори и жената с орхидеите я беше изоставила на произвола на съдбата. Би ли могла и Бет да го направи?

Не беше трудно вече да отговори на този въпрос. 88-и апартамент. Осми етаж, предположи тя, но не през задната врата. Те това искаха, затова я оставиха първо тук. Ако щеше да остава, щеше да влезе през предния вход.

Бет внимателно тръгна към разнебитения вход на блок „Надежда“. Напразно търси пощенска кутия с номера, който беше в главата й. Надяваше се на нея да намери и съответното име. Намери останките от системата за изхвърляне на отпадъците до отдавна повредения асансьор, натъпкан с боклуци и използвани презервативи.

Хвърли едно око на стълбите и тръгна нагоре към осмия етаж. Докато се изкачваше, поглеждаше с растящо подозрение зеещите врати. Това не беше една от най-добрите й идеи. Няколко останали килнати табели с номерата потвърдиха предположението й — оставаше един етаж. Табелките липсваха като зъбите в устата на моряк. 81, 84, 86, после 88.

Бет се движеше бавно, плътно притисната до стената. Плъзна се по нея, докато не стигна на една ръка разстояние от дръжката. Вратата беше отворена. Дишането й кънтеше в тихия коридор. По дължината му бяха разхвърляни боклуци. Ръждясала детска количка с липсващи колела лежеше в полусенките в дъното на коридора. Светлината беше слаба и недостатъчна. Бет затвори очи, за да ги пригоди към полумрака. Преброи до десет и ги отвори, като откри, че зрението й се е подобрило, но гледката на изхвърлените парцали и скъсаните торби за боклук предизвика гримаса на отвращение по лицето й. Пое дълбоко дъх и го затаи. Чуваше гласове — мъжки и женски. Женският беше на Мади.

— Лапай още, веднага! Веднага и гълтай, гадняр такъв! — Командата беше подсилена. — Или сега ще го направя. Разбра ли?

Бет се примъкна, докато не стигна до вратата. Започна да я отваря сантиметър по сантиметър.

— Не бях аз — хленчеше другият глас. — Казаха, че не съм. Ти ги чу. — По звука на думите Бет усещаше, че е сополив.

— Тогава са сбъркали. Но ние знаем истината, нали, Били?

Вратата се отвори и разкри съдържанието на стаята. Насилникът на Мади, младежът с острите черти, стоеше до прозореца и се насилваше да прокара през гърлото си шепа бели таблетки, като се задавяше всеки път, когато опитваше пак и пак да ги глътне. Чаталът му беше подгизнал от урина и страх. Мади държеше пистолет, удължен със заглушител. Той беше насочен в слабините му. Очите на момчето, чиито капиляри вече бяха разкъсани от страх или от наркотиците, се обръщаха жалостиво към нея.

— Моля те! Моля те!

Коленете му бяха започнали да се огъват. Глух изстрел от пистолета изпрати един куршум, който се заби в гниещата дървения на сантиметри от бедрото му.

— Стой изправен, Били! — прошепна Мади и мръдна поглед към Бет. Ново избликване на урина разшири мокрото петно надолу по краката му.

Мади кимна към треперещото момче.

— Това е Били. Той ме изнасили отпред и отзад. Кажи здравей, Били!

Заповедта й бе удавена в стоновете на насилника.

— Не съм аз, не съм аз. — Въпреки че думите се сипеха една след друга, гласът пак звучеше несигурно.

— Няма значение. Нищо лично. Тогава какво е? — каза горчиво Мади.

Бет извърна лице към Мади, когато чу последните думи на Орхидеената жена да излизат от устните й. Всичко това бе предвидено да се случи. Те са знаели, че Бет ще дойде тук, познаваха я. Това беше част от играта, каквато беше и тя, и Маделин, и изплашеното до смърт момче в подгизналите джинси. Никога досега Бет не бе попадала в такава непосредствена близост до животинско насилие. Апартаментът изглеждаше зареден с взривоопасно безумие. Миришеше на убийство.

 

 

Когато известно време не чу нищо, Молину реши да наруши ефирната тишина между себе си и екипите по постовете на обекта. Включи се на общата честота, но адресира съобщението си към първи пост — един от двата пред дома на Бет.

— Някаква следа от обект номер едно?

След кратко изпращяване в радиостанцията отговорът беше предаден.

— Нищо, командире, но територията на летището е отрязана.

Молину кресна в говорителя:

— Какво, по дяволите, говориш, човече? Какво летище?

— Вашата команда, изпратена преди час. Всички постове да прекратят настоящата операция и да се прегрупират по Хийтроу. Обект номер едно е забелязан въоръжен, със заложник.

По лицето на Молину не остана никакъв цвят и той задиша тежко.

— О, господи, връщайте се! — изкрещя той. — Незабавно се връщайте! Нарушете ограниченията за скоростта, нарушете закона, само се върнете, по дяволите!

Молину седеше със зинала уста. Операцията му ставаше на пух и прах пред очите му. Никой не смееше да го погледне. Той вдигна очи към Де Хаус, който седеше, държеше главата си в ръце и шепнеше:

— Не, не.

 

 

— Не може, Мади. Това е грешно, неморално.

— А изнасилването не е ли?

Очните ябълки на момчето се претъркулваха назад, после се връщаха.

— Не е това начинът. Те са те накарали да повярваш, че е това, но не е. Кълна се, че не е.

— Ако полицаят не се беше отбил да ме види в онази нощ, той щеше да ме убие. Нали, малко лайно такова? Дори когато бягаше, удари до смърт котарака ми. Бедният Уолфи, той беше смел, опита се да ме защити. Знаеш ли, така го хванаха. — Тя махна с пистолета към лицето на Били. Той се сви. — Стой мирен! — изкрещя му. — Медицинска наука. Под ноктите му — ДНК. И тя отговаряше на неговата. Докато не се намеси полицията. Имаше много кръв там, където ме разряза, знаеш ли? — Тя сякаш обясняваше на дете. — Много. Нощницата ми беше за боклука. Беше нейна, на майка ми. Тя ми я остави, когато замина.

Двусмислието й я притесняваше повече, отколкото бръщолевенето й. Момчето се олюляваше. Заклати се на една страна, явно без да знае накъде отива.

— Мад, тя не е заминала, не те е изоставила. Умряла е, това е. Случва се с всички нас — каза успокоително Бет.

Били все още беше в съзнание — дотолкова, че да започне отново да циври при споменаването на думата смърт.

— Тя е умряла, а ти си продължила да живееш, така както тя е искала. Тя няма вина.

Мади рязко се обърна.

— Ти пък какво знаеш за вината? Той щеше да отиде в затвора завинаги, ако не искаха теб, ако не се бяха намесили.

Очите на момчето започнаха да гледат по-ясно. Той започна да се приближава по малко към тях.

— Ами аз, Мади? И аз не по свой избор съм станала жертва.

Мади проследи погледа на Бет към момчето. Стисна по-здраво пистолета и той отстъпи една крачка. Миризмата на урината, съхнеща заедно с разпалването на ужаса му, се понесе към тях.

— Видях снимката, Мади, знаеше ли това? Видях и нея, твоята майка, видях нейната болка. Видях сянката на баща ти. Тя все още тегне над теб, дори и сега. Излез от тази снимка, намери си своя собствена. Но не като нея. — Бет снижи глас. Само ако можеше да се приближи още малко до нея! — Ако направиш това, какво би си помислила майка ти, как смяташ?

При този въпрос Мади замръзна.

— Тя не е виновна, нито пък ти. Прости на себе си.

Сякаш най-накрая успя да натисне една струна в разума на Мади. Тя погледна надолу към пистолета в ръката си, като че ли не беше сигурна в предназначението му.

В миговете на нейната неувереност Били беше отстъпил назад и сега се беше курдисал до отворения прозорец и се протягаше към противопожарния изход. Мади вдигна пистолета и го насочи към него, а Бет отчаяно се вкопчи в ръката й. Оръжието подскочи. Бет почувства топлината му, когато патронът изтрещя в дървенията до момчето.

Той понечи да вдигне ръце пред лицето си, за да се защити. Бет гледаше, ужасена и омагьосана, как земното привличане сграбчи нестабилното му тяло и то изчезна през прозореца. Писъкът му последва траекторията на падане и замря.

Всепроникващата тишина веднага въдвори спокойствие над мизерното място, докато един повтарящ се звук не го наруши. Те се взираха една в друга и никоя не се осмеляваше да потърси източника му. Накрая Бет почувства на кръста си мекото потупване на пейджъра за баща й.

— Тя ще ни убие, нали знаеш? Тя никога не прощава — каза ужасена Мади.

Бет вече излизаше.

— Иди в полицията. Разкажи им всичко. — Веднага щом го каза, осъзна безполезността на съвета си. Мади беше дошла да убива и Били Маккейб беше мъртъв. — Виж какво, вече и двете сме замесени в това. Трябва да ми се довериш. — Тя взе в ръце треперещото лице на жената. — Вярваш ли ми?

Мади поклати глава.

— След това вече на никого не мога да вярвам. Тя не ми каза да го убивам, не би ми позволила. Аз откраднах пистолета. — Очите й бяха изпълнени с ужас. — Тя ще ме убие.

— Ще правиш ли каквото ти казвам? Ще правиш ли, Мади? — Младата жена безмълвно кимна. — Дай ми телефона си. Ще оправим това, ще решим какво да правим. Мога да им кажа, че е било нещастен случай — обеща Бет на тресящото се момиче.

Настойчивостта на пейджъра пак я накара да тръгне.

— Сега трябва да се прибера вкъщи. Заради баща ми. Отивай си у вас и не мърдай оттам. Ще ти се обадя по-късно.

С телефонния номер в джоба, тя се втурна надолу по потискащото стълбище и изскочи от сградата. Този път мина по черните стълби. Дочуваше ехото от стъпките на Мади по същия маршрут.

Като излезе, потърси телефонна кабинка. Нищо. Колите бяха спрели на светофара. Шофьорът на един форд орион бе потънал в телефонен разговор, който отнемаше цялото му внимание. Не забеляза нищо, докато Бет не седна до него.

— Аз съм лекар. — Тя извади пейджъра. — Има спешен случай. Мога ли да използвам мобифона ви? — Не изчака шокът му да се уталожи, а веднага набра домашния си номер. Телефонът звънеше ли, звънеше. Никакъв отговор.

— Веднага слезте от колата! Ако сте лекар, къде ви е медицинската чанта?

— Добре, вижте какво — не съм. Заради баща ми, той е в беда. Можете ли поне да ме закарате до някоя телефонна кабинка, която работи? Ще повикам такси.

Той неохотно потегли с голяма скорост. Пътуването им завърши на около триста метра надолу по шосето до една сребриста кабинка. Бет изскочи и провери сигнала. Слава богу!

— Благодаря — извика тя зад изчезващия ауспух на автомобила. Веднага набра „Бърза помощ“ и поиска да изпратят линейка до дома й.

— Една линейка вече тръгна преди 20 минути — отвърна операторът. — Не е ли още там? Ще проверя. — Бет забарабани с пръсти по перваза на кабинката. — Да, в момента е там.

Тя тресна телефона, без да се извини. Тогава видя таксито. Втурна се по средата на шосето и замаха яростно с ръце, докато то не спря.

— Да не си се побъркала, скъпа?

— Баща ми, получил е удар, съобщиха ми по пейджъра. — Извади пейджъра като доказателство за истината.

— Не се безпокой, ще те откарам, преди да разбереш. — Като получи адреса, черното такси се устреми по улицата към дома й.

Отне й безценни 20 минути. Тя пъхна в ръката му банкнота от 20 лири, която беше скрила в задния джоб на джинсите си, и слезе на триста метра от къщи, защото попаднаха в задръстване. Видя първо светлините на линейката, после полицейската кола и четиримата мъже. Побягна към апартамента си. Отвън не се забелязваше никакво бързане и никакво суетене.

Бет се стрелна покрай един полицай на входа. Вътре беше Бордмън — сериозен и тържествен, приключваше някакъв разговор на късовълновата радиостанция.

— Ще постъпя както намеря за добре, Молину, чувате ли ме! — Той се обърна към нея: — Съжалявам, Бет. Съжалявам за всичко това. Страхувам се, че баща ви е мъртъв. — Сложи ръката си на плещите й и тя го погледна право в лицето.

Обзеха я недоумение и объркване. За какво говореше Бордмън? Бет се вгледа в мрачната загриженост на лицето му.

Той прехапа долната си устна за известно време, после продължи:

— Има и нещо друго. Бетани Гембъл, арестувам ви по обвинение в убийство на Артър Мидълтън. Имате право да мълчите, но това, което кажете…