Лоран Боти
В мъглата (71)

70

Боб отиде при учителката в дома й. Веднага щом пристигна, от екзалтирания й вид и разширени зеници разбра, че му предстои… избухлив ден.

— Ти взе ли нещо? — попита той.

Тя се олюля към него, заумилква се като котка, сгърчена в примката на тесния червен пуловер и още по-тясна черна пола, истинско предизвикателство към законите за пазене на равновесие върху токчета.

— Какво те кара да мислиш така, голямото ми л…?

Да… Очертава се много труден ден, една от датите, за които човек си спомня цял живот, а някой убеден астролог ще ви резюмира така: „Квадратът между вашето Слънце и Уран в контекста, където Марс е много противоречив, ни показва изключително експлозивно разположение на планетите“. Само един поглед към тази жена му опъваше нервите и той не можеше да разбере от какво е — от желание или от отвращение.

— Ти си абсолютно дърво. С кокаин ли се надруса?

Тя завъртя изпъкналите си очи.

— Уау, татенце… Да не си Госпожа Ирма или какво? Ако искаш от онова… Супер добро е. Майката ми го дава. Най-сетне и Бруно, но и то е като другото. Трябва да вземеш, сладурче. Ще имаш нужда.

И обясни в ужасените му уши какво се очаква от него.

Права беше: супермаркетът беше почернял от народ и в периода на училищната ваканция майките във фоайето нямаха друг избор, освен да мъкнат подире си шумните дечурлига, зачервени и сополиви, скачащи около количката за пазаруване, тичащи между рафтовете и щандовете с очаровани очи, готови да си пожелаят това и онова с такава бързина, с каквато Лъки Люк вади пищова.

— Ще видиш… Ще намерим едно много лесно — съобщи Франсоаз, цялата възбудена от гледката на толкова много свежа и подвижна плът. Когато нямаме някое под ръка… точно по такива места ги събираме. В момента няма панаир, а при тая мъгла няма да ги водят в парка…

Имаше ги навсякъде, от всички възрасти. Повечето бяха по анцузи или дънки с кръпки на коленете и обути с маратонки. Тичаха, крещяха, а в това време количката бягаше напред, изоставила разплакано малкото братче: „Мамо, той не ми дава да се кача в количката!“. Други, по-големи, зяпаха с широко отворени очи съкровищата в тази ослепително светла пещера в бяло и никел — с ръка, вкопчена в количката с покупките и с глава, въртяща се като перископ. С една дума, спокойно можеха да си изберат някое по-нежно и чистичко (макар и не чак толкова… Не едно дете „се изгубваше“ на драго сърце от майка си и баща си заради пълната колекция от Батман, Робин, Мистър Фрици и Батмобил!).

— Малката… Лолита чака родителите си на рецепцията до щанда с книги — съобщи един глас много по-малко нежно от онзи, който звучи по летищата.

— По дяволите, изтървахме я — рече Франсоаз и стисна юмрук.

Репликата й беше толкова не на място, че Боб би искал да избухне в смях.

— Върви след мен до щанда с парцалите — нареди тя като шеф. — Тия мръснички губят ума и дума пред шаренията.

Той се подчини зашеметен, сякаш също е успял да „смръкне нещо“.

Тя беше права. В лабиринта от стойки за дрехи, въртящи се и неподвижни лавици, множество жени се ровеха с хищен поглед в търсене на добрата находка или на месечната промоция.

— Това е тъпо, тия не са с намалени цени — прошепна му Франсоаз на ухото — иначе щеше да бъде още по-лесно.

Това очевидно не беше първото посещение на Боб в супермаркет — макар че градчето Арт Деко в Саут бийч влияе повече на разходката до кубинския бакалин на ъгъла, отколкото до големите „К-март и компания“. В замяна на това никога не му се беше случвало да отвлича дете и да го предоставя за жертвоприношение на Сатаната. Този ден определено възприема нещата по малко по-различен начин.

Всъщност, малкото приключение им отне повече от два часа и за голямо облекчение на Боб се оказа, че работата съвсем не е толкова лесна. Но откачената — която ходи на два пъти до тоалетната да си прочисти дълбоко синусите — имаше да изпълнява мисия и не отпусна ръце.

Най-сетне го видяха: един мургавелко, голям колкото педя човек, смучеше пръста си, без да изглежда много разтревожен, но очевидно сам. С големи нежни очи, изгубен сред доматените сосове и кулинарията на Ънкъл Бенс, той се стори на Боб съвсем мъничък и дребен. Той навиваше и развиваше ловко ъгълчето на престилката си. Изглеждаше толкова тъжен, че сърцето на Боб се сви.

Франсоаз се приближи.

— Здрасти… Как се казваш, пиленце?

Той вирна нагоре глава, сякаш тя беше висока четири метра и половина. Много не му се щеше да извади пръста си от устата, но тъй като госпожата му се усмихваше и изглеждаше любезна, реши да отговори:

— Аз се казвам Тома — на пет години съм — а ти коя си?

Франсоаз приклекна, за да се изравни с него.

— Аз съм Франсоаз. И трябва да знаеш, че ако имаш късмет, след няколко години ще ти стана учителка.

Боб се смая от двуличието на жената. Само за няколко секунди придаде на изморената си физиономия израз на ангелска нежност; очевидно притежава флуида, от който Боб бе напълно лишен, позволяващ й да спечели веднага детското доверие.

— А-а? Значи си учителка? Ти не приличаш на моята! — заяви Тома с тънкото си гласче.

— Защо? Твоята учителка каква е?

Той завъртя кръглите си очи и каза:

— Охо, тя е стара. И е много лоша!

Франсоаз се засмя деликатно и тъничко пред възхитените очи на момченцето.

— Е, добре, пиленце, ако дойдеш в моето училище, ще се заема с теб, когато стигнеш до горните класове.

То се усмихна, явно очаровано от перспективата.

— Защо си самичко, пиленце? Къде са родителите ти?

То завъртя глава наляво и надясно, сякаш изведнъж се сети за съществуването им.

— Ми, не знам — призна си смутено.

— Добре. Да не са те изгубили?

На лицето на детето изведнъж се изписа израз на мъка.

— Искаш ли да те заведа у вас?

То кимна в знак на съгласие, но продължаваше да гледа неспокойно.

— Знаеш ли къде е у нас?

— Виж какво, пиленце. Ти забравяш, че съм учителка. Ами аз знам всичко.

То се задоволи да кимне пак с глава: Ами да, една учителка не може да не знае къде живея и всичко останало.

— Хайде да вървим, сърчицето ми — каза накрая Франсоаз и му подаде ръка.

И пред ужасените очи на Боб малката ръчичка на Тома се пъхна в голямата и суха ръка на учителката, надрусана с деветдесет и деветпроцентов чист кокаин.

Десет минути по-късно една жена, толкова червенокоса, колкото мургав беше синът й, обикаляше рафтовете тичешком и повтаряше в неспокойно кресчендо едно и също име: Тома… Тома… ТОМА!

За Боб следващите мигове се сляха в дълъг, безкраен кошмар, някои картини от който щяха да бележат неизличимо всяка една от нощите му.

Той се видя как сяда зад волана, докато Франсоаз и детето се качиха отзад. Той се видя как се мъчи да не обръща внимание на разговора им, прекалено отвратен, за да може да го понесе. В един миг чу въпреки волята си: „Тя те изостави, майка ти. ТЯ Е МРЪСНИЦА. НЕ ТЕ ОБИЧА. ИЗОСТАВИ ТЕ. НАРОЧНО ТЕ ОСТАВИ СЪВСЕМ САМ!“, след което чу плача на детето. Чу се щрак на чанта, която отварят, шум от отпушване на бутилка, непоносимо се размириса на болница, почнаха да ритат в облегалката му…

После нямаше нищо друго, освен пътя, невидим в мъглата.