Лоран Боти
В мъглата (1)

Предисловие. Лавил
(12 юни)

Както винаги, коридорът му се стори безкраен и болнично бял под неоновите лампи. Така и не беше успял да свикне със строгата аскетичност на някои административни сгради, приличащи на стерилно чисти бункери уж в името на секретност. И откакто шест години вече работеше в правителствената агенция за контрол на сектите — ААС, на Робер Мартен му беше трудно да повярва, че Маями Бийч с тропическото му слънце, с дискотеките му Hous music, пързалящите се с летни кънки, загорели на слънцето, с манекените му, фотографите и трафикантите на кокаин е само на няколко километра от този леденостуден коридор, седалище на агенцията.

„Истински хладилник“ — помисли си той и се упрекна, загдето е забравил за пореден път ужасната склонност на себеподобните си да живеят при работещи на пълна мощност климатици. Най-сетне стигна до дъното на пустия коридор, сви вляво и се спря пред тежка метална врата, за да се усмихне на примигващата камера, като потри голите си почернели ръце с красноречив жест: „Побързайте, че замръзнах!“.

Вратата се отвори с леко бръмчене. Мартен влезе в модерно обзаведена канцелария, където беше доста по-топло. Наведена пред компютъра си, черна служителка — около четиридесетгодишна, с изправена коса и очила с рогови рамки — му се усмихна любезно и се изправи, за да го приеме.

— Г-н Мартин — рече тя, като произнесе името му на английски, очевидно, без да подозира за френския му произход, — директорът ви очаква.

Тя пристъпи към една дървена врата и се отдръпна, за да му направи път да влезе.

Вътрешната стая приличаше повече на салон, отколкото на директорски кабинет — с дървената си ламперия, дебелия мокет и кожени канапета. Най-важното нещо в нея беше солидно бюро, зад което обаче нямаше никой.

— Бихте ли ни донесли кафе, Миранда?

Робер се обърна по посока на гласа, за да види в ъгъла вляво широкия гръб на Джереми Майлс, директор на ААС. Беше седнал пред масичка с преносим компютър.

— Освен, ако не предпочитате скоч или твърд алкохол, Боби — рече той, като се завъртя на стола и показа на Мартен два реда зъби, белнати по холивудски.

— Не, господине, благодаря. Едно кафе, с удоволствие.

Майлс кимна леко на секретарката и тапицираната врата се затвори с приглушен шум.

— Е, Боби… Искали сте да ме видите? — рече Майлс и му показа към канапето с кафява кожа.

Мартен седна, а Майлс, който изправи грамадното си туловище, за да му стисне ръката, се настани срещу него.

— Струва ми се, господине, че наистина попаднах на нещо много важно. Право да си кажа, беше чист късмет. И признавам, че този път по изключение късметът свърши добра работа…

Робер изчака да види какво ще каже шефът. Но набръчканото му потъмняло лице с преправен нос на чистокръвен флоридец не изразяваше нищо особено. Шефът се задоволяваше просто да изслуша разказа на младежа.

Робер Мартен продължи:

— Както знаете, най-внимателно прегледахме отчетите на телефонните разговори, водени от всички организации, интересуващи ни в рамките на нашето разследване. Не можехме да получим разрешение да подслушваме всички събеседници, затова пък никой не можеше да ни попречи да проследим набраните номера — особено онези, на които звънят от резиденциите на босовете… Така от една страна установихме възможните връзки с мафията, от друга — с някои правителствени служители, и най-сетне — връзките между самите секти.

Майлс се съгласи и му кимна да продължи, но дискретен звънец ги прекъсна.

— Кафето ни — осведоми го шефът, като натисна едно копче на ниската масичка, около която бяха седнали.

Отново се появи Миранда с безупречния си плътно прилепнал костюм, за да им поднесе две димящи чаши с кафеникавото питие, което Робер, макар и живеещ от осемнайсет години в Съединените щати, така и не се научи да нарича кафе.

— Трябваше да се сетя, Миранда — рече шефът. — Боби пие еспресо. Нали е французин…

Без да покаже никаква изненада и без да произнесе и дума, секретарката изчезна. Агентът продължи доклада си.

— Вие също така знаете, разбира се, че събраните сведения се анализират с компютър, който сетне ги сравнява с номерата на всички фишове, описани в ААС.

— Да не би да ми намеквате, че най-сетне са открили начин да докажат как Белия дом защитава интересите на сциентолозите?

Майлс изрече това със спокоен, странно безразличен тон. Но Мартен не се хвана на уловката. От много години вече ААС се мъчеше да хвърли светлина върху отношенията между правителството и свръхбогатата Сциентологична църква; това беше мечтата на Майлс, откакто Клинтън дойде на власт. За него това означаваше да докаже, че ААС успешно осъществява надзора, че не е ерзац организация на правителствена ясла, както се приказваше във Вашингтон.

За съжаление, Боб Мартен трябваше да обясни на директора си, че е поел по погрешен път. Сциентолозите бяха известни с безкрайната си предпазливост и имаха прекалено много разклонения, за да бъдат следени всичките им телефонни разговори, дори и чрез свръхмощния софтуер на ААС.

Майлс не каза нищо, но се стегна и стисна челюсти, с което издаде разочарованието си.

— Добре, да се върнем към фактите. Няма нужда да ми припомняте как действа системата. Не забравяйте кой е човекът, който я въведе, Боби.

— Да, господине…

Мартен се загледа втренчено в дискретно осветената абстрактна картина, чиито ярки цветове, особено избухналото червено, контрастираха с канцеларията: нейното обзавеждане с вездесъщото светло дърво и скъпата кожа на креслата внушаваше мекота и спокойствие.

— С две думи — продължи той — установихме, че много организации в страната имат подобна връзка. Най-малко осем водачи на секти са звънели многократно на един и същи номер през последните два месеца. И ако отначало това предизвиква учудване, изведнъж става подозрително, като се има предвид, че въпросният номер не е в Съединените щати, а във Франция.

Мартен видя как Майлс присви очи.

— Започвате да предизвиквате любопитството ми, Боби. Кои са тези осем секти и какви връзки сте установили помежду им?

Агентът извади от колана си един PDA — Personal Digital Assistant, джобен компютър, миниатюрен и свръхмощен. Сетне изписа на екрана имената на осем организации. Не бяха известни с общи дейности. Впрочем, най-малко три от тях му бяха напълно непознати. Майлс каза:

— Ето кое е интересно. Винаги сме знаели, че в случай на нужда някои кланове се способни да се обединят, дори когато намеренията им са напълно противоположни… Но тук трябва да призная, че съм смаян. Осем наведнъж, това не е съюз. Това е конспирация!

Той се изправи на дългите си крака и се отправи към бара земно кълбо, който отвори по средата; отвътре извади бутилка скоч.

— Ще пийнете ли все пак една чашка, Боби? И не ми отговаряйте, че е още рано!

Боб реши, че е по-благоразумно да приеме.

— Къде е тоя тайнствен номер? — попита Майлс, като наля щедро в двете чаши.

— Това е най-странното, знаете ли? Номерът не беше локализиран в Париж, нито дори в някой голям град. Телефонните разговори бяха с малко градче в Бургундия с едва трийсетина хиляди жители. С Лавил-Сен-Жур.

— В лозарската област ли?

Боб Мартен се почуди на познанията на шефа си.

— Точно в най-винарския край, да. Но нямам никаква информация за него. Мястото е доста… тайнствено.

— Тайнствено ли? Защо? Вие знаете ли го?

— Да, господине, познавам го.

Боб замълча. Не му се казваше нещо повече от най-характерното:

— Нищо особено. Отличителен белег: нищо за отбелязване. Освен, може би, климатът.

— Климатът ли?

— Да. Пролетта там е изключителна, но през останалото време от годината градът тъне в гъста мъгла, особено през зимата. Истинско тежко лондонско пюре през почти цялата година.

Майлс се вгледа за няколко мига в отблясъците на скоча на дъното на чашата си.

— Не вярвам климатът да има и най-малка връзка с нашата история. Ами събеседникът? Вярвам, че сте го разкрили кой е.

— Точно по тази причина поисках да се срещна с вас, господине. Защото името му е напълно неизвестно в нашите служби. Както, впрочем, и в картотеките на Интерпол. Всичко в тази история е странно: някакво загубено френско градче, събеседник, за когото няма никаква информация — Бог знае все пак, че от създаването на службата досега написахме фишове за доста народ! — не можа да се въздържи да не прибави Мартен; осем секти, изпратили там по телефон и факс около двайсет и две съобщения… И това може би не е всичко. В момента пресяваме близо хиляда и триста линии, частни и служебни, на гурута, проповедници, администратори, адвокати, финансисти на сектите в страната.

— С други думи, искате да отворя ново досие и да ви поверя разследването?

— Точно така.

— Искате ли да се свържете с нашия човек във Франция?

— Засега не смятам, че е необходимо. Ще продължа да следя развитието на нещата оттук. После, ако се наложи, ще замина лично на мястото.

Майлс погледна младия човек. Почернял от слънцето, спортен тип, облечен чисто, но простичко като юноша — дънки и тениска, големи удобни обувки — впрочем не намясто за разговор в този кабинет, на пръв поглед Боб Мартен приличаше по всичко на американец. Но щом проговореше, макар и без акцент, той сякаш издигаше между себе си и другите някаква неуловима преграда, която може би издаваше в него европееца.

— За вас това би било завръщане, нали, Боби?

— Не съм стъпвал там цели четири години.

— Много добре. Имаш картбланш.

 

 

На връщане от Маями Бийч Боб се спря в Нюз кафе на Оушън Драйв, срещу морето. Въпреки тежката влага на флоридското лято седна по-скоро на терасата, отколкото вътре, като смучеше с удоволствие Кока лайт и се обливаше в пот в хамамската горещина. Вгледа се в човешката суетня по булеварда, нетипична смесица от окичени с накити кубинци и почернели от слънцето туристи по шорти и бодита.

Порази го контрастът между този квартал в стил Ар Деко^[1] и мрачните улици на Лавил-Сен-Жур, наричан Лавил, където мислеше да отиде, ако работата излезе сериозна, и този контраст го порази в мига, когато младо момиче по боди на Ралф Лоран и с огромни летни кънки се строполи с гръмък смях почти в краката му.

Той не се бе връщал там поне… най-малко осем години. А и не си беше представял досега, че ще трябва да го стори по професионални причини. Мястото изглеждаше толкова откъснато от света!

„Това малко градче, като толкова други във Франция — мислеше си той — е разчекнато между съвременността и останките от римско време или от готиката — за радост на туристите.“ За спомен от готиката бяха останали само камъни. По време на предишните посещения на Робер му стигаше да се разходи по неравните улички и павирани дворчета, за да се почувства проникнат от чисто средновековната им аскетичност.

Впрочем, тамошната архитектура беше забележителна и според него не би било зле човек да се полута из квартала на антикварите — по улицата на медникарите и на стъкларите — да купува небрежно в търсене на дребно понапрашено щастие; да се възхищава с вирната към небето глава на паянтовите къщи или на капандурите гаргуи във форма на ухилени дяволски глави по фасадата на черквата „Сен Мишел“; да поседне за миг върху аристократичните стъпала на хотела на Пиерфит; да съзерцава тежките и светли сгради около Двора на парка…

Да, човек наистина би се позабавлявал с удоволствие. При условие че свикне с мълчаливата атмосфера, сякаш тровеща целогодишно града: защото според Боб под лъскавата шума на дърветата по булевардите, засенчени като под покриви с плочи, сякаш се беше настанил вечният мрак.

Това се дължеше, може би, на населението, интересна смесица от земеделски семейства, живеещи точно в средата на градчето, за да ръководят по-добре търговията с вино, от съобразителни юристи, съветващи въпросните семейства, от търговци, които са донякъде и ясновидци, но толкова богати, че това им се прощава, от сътрудници и помощници, от счетоводители, секретари, прислужници на всички тези люде…

Или може би се дължеше и на климата? Заобиколен от доста високи варовикови плата, Лавил се е вместил в една долина без изход. Сезоните наистина объркват понякога непредупредения посетител и са нужни много години, за да свикне човек със странностите, отмерващи времето през годината. Така че, ако тукашната пролет няма равна на себе си — едно истинско възраждане на природните багри, гореща задуха като в сауна се спуща неумолимо в началото на юли, за да направи място през септември — по още по-брутален начин — на мъгливата есен. Според Мартен точно това е една от най-неприятните особености на мястото: от октомври до края на март човек трябва да се съобразява с белезникавата мъгла, студена, хаплива и привечер проникваща във всяка уличка, за да се вдигне едва на другия ден по пладне… И да изчезне.

И може би не го обичаше това градче, най-сетне, защото всеки път, когато се връщаше в него, трябваше да посети семейството на баща си, който го посрещаше с неприкрито презрение заради американските му обноски и пълното му незнание на тукашните обичаи.

Във всеки случай Лавил му се отразяваше зле — дотам, че при последното си посещение различи някаква почти… анормална композиция: на едно място завой с голям наклон, на друго — ъгъл, малко поизкривен, на трето — прекалено стръмно стълбище. Сякаш градчето беше построено от вдъхновен, но и малко луд архитект. Във всеки случай е нещо твърде различно от почти праволинейната и ослепително светла разходка, на която се наслаждаваше в този миг в Саут бийч през очилата си О’клей.

Enjoy^[2]… — помисли си той. — Възползвай се от това представление. Нещо ми казва, че не след дълго Оушън Драйв ще ти се стори много далечен.