Лоран Боти
В мъглата (32)

31

Греди би искал да се срещне възможно най-бързо с експерт-счетоводителя. Но между един обир в квартал „Победа“ и друг случай с кражба на кучета, беше принуден да изчака доста дни, докато се види с Гайяр и получи обяснение за драстичните спадове в приходите на последния.

Тъй че той отиде сутринта в кабинета му и не беше учуден да го открие в една сравнително модерна сграда, строена вероятно през шейсетте години и фактически лишена от всякакъв отличителен белег. Човек може, разбира се, да не понася мрачния климат на Лавил или често мълчаливия характер на жителите му, но трудно би могъл да устои на малките частни хотелчета от XVII век с възстановени фасади, боядисани в бежово, или на разкошните буржоазни постройки от XIX век, на които се дължи очарованието на града, мислеше си Алекс.

По всяка вероятност, на самия Гайяр му понасяше много добре да си прекарва времето близо до единствения дивидент на Лавил.

Асансьорът го отведе на втория етаж. В коридора имаше много врати. Алекс забеляза веднага една от тях, украсена с табелка от черна пластмаса — кабинетът на Гайяр. Позвъни и почака да му отворят. Отвори му секретарка на средна възраст и намусено заяви, че г-н Гайяр не приема днес. Алекс разкри самоличността си и тя с явно нежелание го въведе вътре.

Той влезе в доста голям, но прозаично обзаведен кабинет. Почака прав до рецепцията в съзерцание на репродукции на Дега, които красяха стените, покрити с тапети в бежово и кафяво. Две или три минути стоя сам, макар че тук трябва да работят и други хора: от коридора се влиза в доста стаи.

Секретарката се върна сковано и с очевидно разочарование му съобщи:

— Господин Гайяр ще ви приеме.

Той я последва до дъното на коридора, където го въведоха в голямо помещение, насред което се кипреше модерно бюро, отрупано с папки в различни пастелни цветове. Там го чакаше Гайяр, все така пухкав и отегчен. Греди се почуди мимоходом как така жена му — която в крайна сметка ще да е била доста хубавка преди убийството на сина й — как е успяла да открие в него и най-малката привлекателна черта. Дори възрастта му си остава — освен ако човек не го познава — пълна мистерия: лицето му е достатъчно гладко за човек около трийсетте, а костюмът му — достатъчно сив, за да му прибавите още двайсет отгоре.

— Искали сте да ме видите?

— Да, имам няколко въпроса към вас.

— Слушам ви.

— Всъщност, най-важният е един… По каква причина доходите ви са намалели четири пъти само за няколко месеца… или дори само за месец, защото намалението е започнало през януари и продължава след това?

Гайяр светкавично изгуби почва… или поне изгуби неизменното си добродушие от първата им среща. Алекс улови разколебания му поглед.

— Смъртта на сина ми не ми донесе нищо, нали знаете? Никакви пари…

— Знам.

— В такъв случай това каква връзка има с убий… с положението?

— Връзката сте вие. Искам да кажа, че тук нещо куца. Или имате стоманени нерви, или не сте обичали сина си. Имам впечатление, че нещо не съвпада и искам да разбера какво. Без да говорим — прибави Алекс — за странното поведение на жена ви, която се държи, сякаш знае нещо, но отказва да говори. А вие няма ли да се решите?

Дебеланкото наведе глава.

— Нямам какво да ви кажа. Нямам за какво да се упрекна.

— Това не е отговор на въпроса, който ви поставих. Кои клиенти загубихте и защо? Шейсет на сто от доходите на кантората — това нищо ли е?

— Имах лош период.

— Може би… но той продължава, този лош период.

Гайяр вдигна глава, почеса се по брадичката и присви очи.

— Знаете ли, че мога да ви съдя за полицейски тормоз?

— Престанете с тоя цирк, чувате ли? Дайте да говорим сериозно.

Гайяр го изгледа втренчено. За първи път видя в инспектора съвършеното въплъщение на парижкото ченге от киното, готово за действие, с хубави маратонки на краката и с револвер в ръката. Би могъл да си го представи и с каскет — твърде смешна шапка според него, след като отдавна не е на двайсет години. В това отношение Гайяр е като повечето хора: за него цивилният полицай задължително спада към една от трите категории — Коломбо, Мегре или Старски и Хъч.

Но ако се съди по човека пред него, ще трябва да промени представата си.

— Наистина загубих доста клиенти, признавам… И както забелязахте, лошият ми период продължава. Не говоря само за финансовите въпроси, но смъртта на момчето ми не е нещо дребно, нали? Както се казва, едно зло никога не идва само. Но във всеки случай между двете няма никаква връзка.

Това беше първият път, когато Гайяр се разприказва толкова надълго.

— За това нещо ми позволете на мене да преценя, ако нямате нищо против. Сега искам само да ми дадете списъка на клиентите, които сте загубили.

Гайяр се поколеба, после вдигна телефона:

— Госпожо Фро, бихте ли ми принтирали един списък на… на хората, които прехвърлиха сметките си в други кантори?

— …

— Не, само тези, които са го сторили през последните девет месеца. Донесете ми го колкото може по-бързо. Благодаря. (Затвори телефона.) Само ще си загубите времето — каза на Алекс.

— Може би, но ако продължавате да ми го повтаряте, като нищо ще си помисля обратното.

— Аз знам какво говоря.

— Ще видим…

Човекът замълча, после след известно колебание се поинтересува:

— Ще разпитвате ли господата?

— Говорите за тези от списъка ли?

— Да…

Преди Алекс да успее да отговори, почукаха на вратата. Гайяр се изправи:

— Влезте!

— Ето списъка, господин Гайяр…

Съвсем млада жена, може би студентка на стаж, прекоси стаята. Подаде един лист на експерт-счетоводителя и си излезе с наведени очи.

Гайяр сгъна листа на две и го пъхна в един плик.

— Ето. Бих ви го коментирал на драго сърце, но сега нямам време. Чака ме много работа, можете да си представите.

— Ще се оправя сам — отвърна полицаят. — Освен това знам къде да ви намеря, ако имам някой и друг въпрос. Нали нямате намерение да заминете заедно с жена си?

— Не. Оставам тук. Извинете, но няма да ви изпращам…

Алекс стана и се отправи към вратата. В мига, когато я отваряше, се обърна за последно:

— Защо не ме попитахте как върви разследването? Нима не ви интересува дали имам сериозни следи от самоличността на убиеца?

Гайяр се почеса отново по брадичката. Погледна за миг Алекс и подметна:

— Ако съдя по следата, по която вървите, и по начина, по който водите разследването, нямам нужда да ви питам, за да разбера, че сте попаднали в глуха улица.