Лоран Боти
В мъглата (25)

24

Маргьорит въздъхна много дълбоко, почти изстена. Дали забелязват постоянните посетители отчаяните й въздишки, които тя, твърде притеснена, не успява да сподави? Все така нищо! Никакви новини от брат й! Тя все по-трудно успява да се съсредоточи; но за щастие, тези дни няма много желаещи да ползват услугите на библиотеката. Иначе тя би умряла от срам, ако старите й познати като г-н Тайе видят този много едър жандармерист с величествен мустак и яки плещи, който се отправя към нея, като гледа да не тропа много силно в голямата прашна зала.

В дъното на читалнята, където нахлу, като наруши почти монашеската тишина, Дусе видя около шейсетгодишна жена, облечена просто и с кок на пенсионирана начална учителка. С приближаването си забеляза как тя пребледня. Два дни след изчезването на бебето той бе поискал да разпита вехтошаря за причината за скандала, предизвикан у Флоранс Нобле, но вратата на дюкяна беше затворена. От другите търговци по улицата разбра, че човечецът е изчезнал от доста дни вече. Тогава посети сестра му, единствената известна негова роднина в околността, която — и това го учуди! — не беше съобщила, че го няма.

Щом я видя как изглежда, реши, че тя се страхува от най-лошото. Приближи се до бюрото й, вдигнато върху естрада, като това на някой преподавател. Но преди да се качи горе, тя го попита с глух глас:

— Мога ли да ви помогна, господине?

Дусе я погледна с очите на вярно куче — поне на Маргьорит й се стори така, което й вдъхна известна смелост — и се покашля, за да проясни гласа си:

— Ъъ… търся…

Това беше казано на висок глас. Забелязал, че пещерният му тембър е привлякъл вниманието на малкото читатели, той се спря насред изречението. И като понижи с един тон, повтори:

— Търся брат ви, госпожо… Май че от известно време никой не го е виждал.

Тя въздъхна за сетен път, но сега едва ли не с облекчение. Маргьорит — според мнението на жандармериста — наистина очакваше най-лошото. Най-малкото дали няма да й съобщи за нещастен случай?

Тя се окопити и се учуди сама на себе си на хладнокръвието, с което му отговори:

— Можете ли да ми кажете за какво по-точно става дума?

Той се позамисли с отегчен вид.

— Слушайте, ще можем ли да поприказваме насаме?

Един младеж, седнал на няколко метра от тях, вдигна глава и изгледа с подозрение жандармериста. На свой ред Маргьорит го изгледа накриво (тя не понасяше манията на някои читатели в библиотеката да дебнат какво става наоколо), за да му подскаже да си гледа книгите, после се обърна към Дусе:

— Елате с мене.

Първо го преведе през лабиринт от коридори — той никога не си бе представял, че в тази стара сграда, зидана от камък, може да има толкова салони и други помещения! — после влезе подире му в по-малка стая.

Дусе се огледа: масичка, отрупана с книжа, стени, покрити с дълги, многометрови рафтове с книги — помещението, нито канцелария, нито салон, беше затоплено от голяма печка „Честърфийлд“. Силна миризма на тютюн показваше, че тук е нещо като пушалня, и сякаш да потвърди факта, библиотекарката запали цигара без филтър и дръпна нервно на няколко пъти.

— Какво мога да направя за вас, господине?

— Така, бих искал да говоря с брат ви. Но разбрах, че от доста време не са го виждали. Знаете ли къде мога да го намеря?

Тя отново дръпна дълбоко от кафявата цигара и изпусна облак миризлив дим.

— Не, не знам. Съжалявам.

— Нещо не ми е много ясно. Не знаете къде е брат ви, така ли?

Тя кимна.

— Не ви ли е казвал, че ще заминава или че, например, ще затвори магазина?

Тя поклати още веднъж глава, този път отрицателно.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя си спомняше прекрасно. Това беше същата вечер след „изявата“ му. Беше й разказал най-подробно за събитията.

— Преди… не знам точно… около две седмици.

— И после не се ли е обаждал?

— Не.

Дусе се намръщи.

— Има ли такъв навик да… изчезва?

— Не.

— В такъв случай защо не сте предупредили полицията или жандармерията?

Тя премълча.

— Знаете ли, че брат ви е замесен в криминално престъпление?

Маргьорит усети как я изпълва вълна на възбуда; пулсът й леко се повиши.

— Какъв вид престъпление? — попита тя с глас на робот.

Дусе се поколеба само секунда; обикновено проявяваше хладнокръвие и в тази афера беше решен категорично да пази тайната колкото може по-дълго време. Въпреки това нещо — някакъв глас? — някакъв импулс? — почти като повеля всъщност, го накара да произнесе:

— Убийства на деца.

Маргьорит получи сякаш внезапно просветление. Мигът беше дошъл.

Подсъзнателно тя никога не се беше съмнявала, че рано или късно историята ще я застигне отново. Беше се надявала на това, беше се страхувала… сега го доживя. Тя не разбра дали думите убийства на деца, произнесени от следовател, вероятно решен да изясни… нещо — дали тези думи, отекващи през годините на самота, прекарани в подреждане на книги, в броене на книги, в четене на книги, и идващи днес да я облекчат след цяла седмица луда тревога — дали тези думи ще бъдат достатъчни да обяснят бруталната необходимост? Тя прие, че е така и не се противопостави с нищо. Нали беше останала и заради това?

— Как сте, госпожо? Добре ли сте?

— Да, да, добре съм… Там е работата, че…

Фразата й увисна във въздуха; тя впери в Дусе поглед, изпълнен с болка.

— … Мисля, че трябва да ви кажа нещо.

 

 

Предупреден от Дусе, Алекс остави доклада, който пишеше на машината, и пристигна в библиотеката в средата на следобеда. С влизането си беше поразен колко овехтяло е всичко вътре. Всичко контрастираше със свръхмодерните парижки сгради, като библиотеката Бобур, където си беше опитал късмета като студент. И отново го смая разминаването със столицата. Вътре го чакаха Дусе и една възрастна жена.

— Това е Маргьорит… ъъ… Дюкрал. Сестрата на антикваря, когото ти разпита у Нобле. Мисля, че тя има нещо за нас. Освен това мисля, че брат й е изчезнал.

Алекс се намръщи. От една страна, изчезването на стария оригинал вехтошаря — ако се потвърди — означава несъмнено, че той е знаел повече, отколкото си призна, и Алекс се самообвини веднага, че се е подвел от неговата версия на фактите. От друга страна се подразбираше, че за момента нещата трябва да останат в тайна. Но по тона на Дусе разбра, че й е казал.

Тръгна подир Дусе с моряшката му походка и жената, която пристъпваше нервно и с малки крачки, към „пушалнята“ в библиотеката.

— Много добре, госпожо, слушам ви.

Тя запали цигара. Изглежда за няколко мига потъна в спомена, докато поемаше замислена дима. После седна във фотьойла и остави двамата мъже да си вземат по един стол, без да им предложи.

— Това е толкова старо — започна тя някак отнесено. — Толкова отдавна беше… Историята, която ви интересува, започна през 1966-а. Впрочем, като казвам, че ви интересува, не знам нищо за това. Във всеки случай си спомням много добре онова време, защото точно тази година почина мъжът ми.

Всичко започна, когато откриха трупа на едно сираче, избягало от къщи. Тялото му беше осакатено. Това, изглежда, ужасно…

Дусе понечи да я прекъсне, да я попита откъде има тези сведения, но Алекс му направи знак да мълчи. Маргьорит Дюкрал се беше откъснала от действителността, за да се потопи отново в своя разказ и Алекс не искаше да я прекъсват; ще му дойде времето за необходимите въпроси.

Маргьорит помнеше тази зима — тежка и снежна. Впрочем, през онези години като че валеше по-често сняг. Стана и второ убийство, после и трето… Седем деца за два месеца, всичките осакатени по един и същи начин. И странно, въпреки сериозността на положението сякаш никой не знаеше какво става. Или може би хората знаеха? Докато белите парцали падаха за радост на дечурлигата и покрай бордюрите се трупаха преспи, засъхналата детска кръв зацапваше на потайни места чистите градинки. Тя не беше споменавала никога и никому за това. Впрочем, спомня си, че определени люде се тревожеха — съдеше за това по случайно уловени погледи.

Всеки път децата биваха намирани сред природата, но без да са скрити сериозно.

— Сякаш онези, които са сторили това, не са искали да прикрият ужасиите си. Като че нехаеха, защото са знаели, че няма да ги заловят…

И са имали право. Извършени са седем убийства, седем кървави престъпления — и нищо. Нито ред. Нито един полицейски доклад. Тишина: случаят е пратен „към дело“, сякаш нищо не е било. Просто не е за вярване, толкова абсурдно звучи… И все пак: как така ще има седем отвлечени и убити деца, а никой няма да знае за това или поне никой никога не е казал и дума. Възможно ли е такова чудо и днес? Вероятно не. Медиите промениха манталитета си. Но през 1966-а кой би проявил рефлекс да вдигне под тревога някой голям национален всекидневник, например? Или телевизията? Кой друг, ако не професионалистите…

— Искате ли да пиете нещо? — изведнъж попита тя. — Занемарила съм всичките си задължения, нищо не ви предложих… Кафе? Или по чашка алкохол?

— Не, благодаря — отвърна Алекс.

— И аз не искам — присъедини се Дусе.

Тя се отправи към малък бюфет, откъдето извади бутилка порто и чаша. Наля си щедра доза и си седна обратно. Греди си помисли, че розовите петна от напукани капиляри по лицето й не се дължат само на вълнението в момента.

Тя поклати бавно глава, съсипана, и отпи глътка порто. Настана тежка тишина. После Маргьорит погледна полицаите.

— Сигурно се чудите откъде знам всички тези подробности… — Тя замълча за момент. — Една от жертвите беше синът ми.

Тя се вгледа в чашата си, без да мига, сетне продължи да разказва с безстрастен тон.

— Ние го обожавахме. О, както всички останали родители, разбира се! Родих го, когато бях вече на трийсет и две. Това беше късно за онази епоха.

Греди и Дусе научиха, че Кристоф Дюкрал бил рус като баща си. Изчезнал на 2 февруари 1966-а. Една неделя, когато отишъл да си играе у съседите, през две къщи от апартамента на родителите си. Обикновено там го водела Маргьорит — бил едва седемгодишен — но този ден отсъствала и го поверила на мъжа си. Той бил начален учител и много по-малко от жена си залагал на сигурността: при всекидневната си работа с деца човек се научава да не се страхува за щяло и нещяло.

— Така и не стигнал до съседите ни Бертини. Бил е… прибран по пътя. Намериха го петнайсет дни по-късно.

И тя млъкна.

В тишината двамата полицаи се спогледаха притеснено. Думата взе Дусе:

— Научихте ли някакви подробности? Какво точно е станало?

— Не, наистина не. Макар че знаех повече от останалите родители. И да ви кажа, мъжът ми не си прости никога за тази драма. Тогава, като видя, че никой не си мърда пръста, реши да направи собствено разследване. Като учител можеше по-лесно да забележи, че изчезват деца. По време на убийствата идва да го разпитва един журналист и двамата се сприятелиха донякъде. Този човек имаше достъп до известна информация благодарение на негов познат в полицията. Но по този въпрос не знам много. Толкова бях съсипана по онова време… Не бях в състояние да следя какво става. Най-лошото е, че въпреки разследването им, журналистът никога не можа да напише нито дума. Беше споделил с мъжа ми, че не му позволили.

— Знаете ли кой е този човек? Къде можем да го намерим?

— Не го познавам. И не съм го виждала от много отдавна… От няколко месеца подир смъртта на мъжа ми. През 67-а или 68-а. Откакто всичко това се случи и откакто дойдох да работя тук, започнах да бъркам датите. Но името му помня: Люсиен Морван.

— Значи нямате никаква представа какво е разкрил и какво е казал на мъжа ви? — попита внимателно Алекс.

— Всичкото, което знам — мрачно каза тя — е, че прекара много време тук да изучава историята на Лавил.

— Историята на Лавил ли?

— Не мога да кажа нищо повече… Постоянно ми повтаряше, че в края на краищата ще изрови от архивите тайната на това място. Че във всичко това има някакъв скрит смисъл.

Тя помълча известно време.

— Но не успя да я изрови — прибави тя сякаш на себе си.

Греди се замисли, като преповтаряше наум разказа на Маргьорит. После си спомни какво искаше да я попита, когато тя привърши с историята си.

— Когато заговорихте за убиеца, употребихте множествено число. По каква причина?

Тя го погледна право в очите. Беше възвърнала хладнокръвието си и нито болката, нито питието не размекваха погледа й.

— Казах „те“, защото знам и винаги съм знаела, че те не са един и не са двама, и че във всичко това има смисъл. Не знам какъв, но няма съмнение. Мъжът ми беше прав: във всичко това имаше смисъл.

И отново малката фраза изникна в съзнанието на Алекс. Всичко е свързано. Всичко е свързано!

Множество въпроси висяха във въздуха: тя защо не се беше борила да открие убиеца или убийците на сина й? Защо не се е свързала с въпросния журналист? Дали се е свързала с другите родители? Те какво са предприели?

Но беше ясно, че старата жена наистина не е в състояние да отговаря. Въпреки всичко, той трябваше да изясни една последна точка.

— А каква е връзката на брат ви с всичко това?

— Навремето той не беше тук. Иначе щеше да раздруса и небето, и земята. Много обичаше племенника си — ние нямахме друг брат или сестра и аз бях единствената му роднина. И той беше покъртен — на връщане от чужбина — да научи какво и как се е случило. Но се върна през 74-а или 75-а. Беше вече късно…

Тя се усмихна разнежено.

— Той е някакъв… побеснял тип. Случаят с убиеца на деца, който после се самоуби, го порази и щом научи, че адвокатката му е тук…

Алекс поклати глава и се обърна към Дусе:

— А с изчезването докъде стигнахте?

— От една седмица насам не го е виждал никой — отвърна униформеният великан. — Чини ми се, че няма да е зле да наобиколим жилището му.

Греди погледна отново старата жена и я намери смазана от умора. Значи за тази вечер е достатъчно.

Но преди да каже довиждане, не можа да се сдържи да не зададе последния въпрос:

— А защо след всичко случило се останахте тук?

Тя вдигна глава към него и примижа. Помисли малко, без да спуща поглед от лицето му, сякаш отговорът е написан върху челото на полицая.

— Не знам, наистина. Мисля, че… Мисля, че дълбоко в себе си винаги съм вярвала, че рано или късно все ще се появи някой. Това е странно: години наред успявах да забравя болката си… — Тя замълча. — Не, не да я забравя, а да… я сложа под сурдинка. Да се престоря, че съм я забравила… Но в действителност сега си давам сметка, че съм чакала. Може би точно това — да разкажа…