Лоран Боти
В мъглата (70)

69

Ти си наследник… Наследник… Наследник…

Телефонният звън най-сетне изтръгна Фредерик от съня. От един час дремеше в леглото си, повтаряше и въртеше малката фраза по всякакъв начин — както би направил един маг с високата си шапка — за да проникне в тайната.

Той се изправи в леглото, прекара ръка по косата си и грабна слушалката на телефона от нощното шкафче. Реши да позвъни на Перл.

Тя се обади веднага.

— Hi, honey — жизнерадостно възкликна тя, като позна гласа му. — Наспа ли се добре?

— Да… „Онова“ изобщо не ми попречи да заспя. Направо се строполих като животно. Току-що ме събуди телефонът.

— Кой беше?

— Не знам. Телефонният секретар свърши работата.

— Ще се видим ли?

— Ако се чувстваш във форма, ела с мене до ба… до семейство Талко. (Той усети, че от другата страна на линията замълчаха въпросително.) Мисля, че ще поискам по-точни обяснения.

— О! Разбирам. Объркан ли се чувстваш?

Хубав въпрос!

Всъщност, тази сутрин, като се събуди, почувства пълна апатия. „Може би депресията ще го налегне по-късно“, изненадано си помисли той. И отбягна въпроса на Перл.

— Във всеки случай, майка ми не забеляза нищо. Поне така мисля.

— Добре. А ти какво искаш да… изясниш?

— Как какво… Един наследник — какво по-точно означава това за тях? На какво имам право, ако баща ми наистина е бил… ъъ… неин син?

 

 

Перл затвори с лъчезарна усмивка. Майката беше права още отначало (както обикновено!). Някой друг щеше да се съсипе, потисне, разгневи, но не и Фредерик. Него го заинтересува единствено „наследството“. И като се замисли малко, тя почувства, че освен парите, мястото, което той може да заеме един ден благодарение на името Талко, възбужда алчността й.

И то какво място!

Тя не улови и най-малката нотка на тъга или тревога в гласа му. Нищо, освен… желанието.

Просто да не повярваш.

Не на себе си от вълнение, тя хвана пак телефона и позвъни в Ла Талкотиер.

 

 

Собствеността обхваща двайсет и четири хектара — обясни Мадлейн Талко, докато слизаше по стъпалата на площадката. — Става дума — уточни тя, като се обърна към Фредерик и Перл — само за Ла Талкотиер. Тук не включвам лозята.

Фредерик поклати сериозно глава.

— Впрочем, момчето ми, мисля, че е време да направим една обиколка из имението. Качвайте се в колата.

Тя им посочи нещо, което приличаше на голяма пластмасова кофичка за кисело мляко, паркирана до десетина луксозни автомобила, което учуди Фредерик, защото не беше срещнал още никой друг в дома. Тя седна първа, след което ги изчака. Те се сместиха както можаха на второто място.

Тя потегли малко рязко. Младата двойка се спогледа и не се стърпя да не прихне.

— Знам, знам… Не съм някой ас на волана. Но все още не съм сгазила никого — рече Мадлейн Талко, като се разсмя заедно с тях.

— Ехо! Ха така, мадам Тушар — провикна се Фредерик, като пародира Свидетелство за правоуправление, скеча на Силви Жюли, на която беше фен. Никой в колата не го разбра.

— Ей сега ще видиш прекрасно представление — обяви Мадлейн Талко.

И едва бяха заобиколили къщата по залятата с асфалт алея, когато той разбра смисъла на думата „представление“, свързана с Ла Талкотиер. От другата страна на къщата, която не беше виждал, имаше огромна тераса — от нея се разкриваше поразително красив изглед към цялата околност, която лежеше в краката им. Под тях се простираха и хектарите градини и гора; цяло езеро от бяла мъгла, раздвижена от вятъра, показваше къде е Лавил.

— Красиво е, нали? — възхитено се обади Перл.

— Великолепно е — съгласи се Фредерик. — Не знаех, че Ла Талкотиер е разположена толкова нависоко. Ти беше ли поглеждала от тази страна?

— О, да… Това е най-хубавият изглед в цялата област.

— Гледай, гледай, Фредерик — обади се Мадлейн Талко. — Цялата гора, която се вижда, е част от имението. Няма да ти я показвам днес, защото… честно! — това е само гора. Не е много интересна, освен за ловците. А лозята, които не са включени в това имение, са от другата страна.

Тя му показа планински скат към долината. Не се виждаха подробности, но в очарованите очи на Фредерик той изглеждаше огромен.

— Продължаваме ли? — попита баба му.

Тя потегли рязко, без да се отделя от асфалтирания път. Дениз Грей в Купонът, помисли си той. Беше сигурен, че след малко ще разсмее Перл с това сравнение.

Обиколката на имението не беше чак толкова омагьосващо, като тази в Джурасик парк, но все пак се оказа доста възбуждаща. Мадлейн Талко му показа летните съоръжения: тенискорт, голям басейн с трамплин за скачане и широка морава, бар и съблекалня („Има и сауна — уточни тя — но никой не я използва“), маси за пинг-понг, терен за петанк^[1], дори и миниголф.

 

 

После минаха край широки каменни постройки, които изглеждаха повече или по-малко изоставени.

— Конюшните — обясни тя. — Дядо ти имаше страст към конете, която никога не съм споделяла, и когато ни напусна, сърце не ми даде да се занимавам с целия му екипаж. Ловът с хрътки е много малък за мене! Но всички съоръжения си стоят. Обичаш ли конете, Фредерик?

Сетне се спряха пред доста голям парник с полупрозрачно и с плоско прозоречно стъкло.

— А това е личната ми градина — обясни тя. — Всяка сутрин тук идва градинар… А следобедите са мои. Тук си почивам, чета. Искаш ли да слезем, за да хвърлиш едно око? Ще видиш… Вътре винаги е топло.

— Не… не днес. Ако обичате, бих искал… да видя всичко!

Тя се усмихна.

Перл поклати мълчаливо глава, възхитена. Бива си я Майката. Това е истински урок по съблазняване, който тя, разбира се, владее.

Продължиха пътя си.

Фредерик хвана ръката на Перл и я стисна. Чувстваше се понесен от огромно чувство на ликуване… Но същевременно го разстройваше странно неразположение. Разходката доста прилича на развлечение в увеселителен парк — по тоя хубав път през добре поддържаната малка гора, край редуващите се сгради. А какво ли ще има, когато се отклонят от пътя?

— А, ето я и резиденцията за приятели. Казвам резиденция, а не стая, защото както можеш да видиш… това е голямо!

„Не е, наистина, цяло селце, но почти“ — помисли си Фредерик. Имаше пет постройки, подобни на ловни хижи, разположени леко анархистично, дори две от тях са двуетажни.

— Нали виждаш, всичко е замислено много добре. Отначало къщичките бяха използвани предимно от ловците, приятели на дядо ти. Но после наредих всичко да се преустрои. Ако не вървиш по пътя, на по-малко от сто и петдесет метра оттук е басейнът. И той си има всичките удобства.

— Но сега има хора тук! — възкликна Фредерик, като видя четири коли, спрени пред „хижите“.

— У Мадлейн винаги има хора — съобщи Перл. — Нали, Майко?

Тя веднага прехапа устни.

Фредерик се обърна живо към Перл. Какво значи това…?

— Да, абсолютно. Тук винаги ме посещават много хора. Тъй като — ти ще видиш по-късно, Фредерик — нещата не се ограничават само с Ла Талкотиер и с виното, съвсем не.

Той понечи да отвърне, все още изненадан от това неуместно „майко“, но някакъв човек, целият в черно, излезе на вратата и им махна широко с ръка.

— Добре, отиваме ли? — рече Мадлейн.

И закова на място колата.

Посещението продължи почти час. На връщане Фредерик мълча, като остави на Перл и Мадлейн да водят разговора — задача, с която се справиха с предизвикващ възхищение ентусиазъм.

— Май че ти дойде малко в повече, Фредерик — рече изведнъж Мадлейн, сякаш забелязала сега мълчанието му. — Това е нормално. Ще свикнеш с нас, както аз вече свикнах с тебе. Представям си, не е много лесно да откриеш на осемнайсет години, че имаш баба.

— Да, наистина.

Той се обърна към прозорчето и погледна как неговото имение минава край очите му.

— Откъде знаете на колко години съм?

— Е, нали мога да ти отговоря, че съм научила от Перл… но не искам да те лъжа. Всъщност, аз знам всичко за тебе, момчето ми.

Той нямаше какво повече да каже.

Все още с нос до стъклото, той забеляза някаква постройка, сякаш изгубена вдън гората.

— А онова там какво е? — попита.

— Там живее един от пазачите — отговори лаконично Мадлейн.

— Но… как може? Прекалено голямо е за къщичка на пазач!

Тя натисна внезапно спирачката и спря с вой на гумите.

— О, онова ли? — рече, като проследи погледа на Фредерик. — Това е нещо като… параклис.

— О… великолепно изглежда.

Постройката не се виждаше много добре, но изглеждаше величествена и стара… И малко не намясто зад големите дървеса.

— Това е забележителна сграда от XVII век. Казват, че в началото тази част от имението била нещо като… дом на търпимостта, ако разбираш какво имам предвид. Ще ти я покажа.

— Така ли? Малко странно е да превърнеш в параклис един… ъъ… публичен дом.

— Силно се обзалагам, че някои от твоите прадеди са имали доста… особени идеи относно религията и мястото на Бог в обществото.

Фредерик намери отговора за енигматичен.

— Вярващ ли си? — попита внезапно Мадлейн Талко и се обърна направо към него, сякаш Перл не седеше между двамата.

Той се почувства малко смешен: да говори ни в клин, ни в ръкав за религия, седнал в това пластмасово гърне от кисело мляко, стиснал ръката на любимата и вперил очи в баба си, за която дори и не подозираше само преди два дни. Да, напълно свръхестествена история.

Освен това не беше от силно верующите. Всеки път, когато си поставяше този въпрос, загледан във филми като Проклятието, Екзорсистът или други, с цялата тази холивудска представа за Злото от седемдесетте години, отговорът беше следният: дяволът е много по-възбуждащ от Бог. И дяволски по-ужасен. И адски по-привлекателен. В това отношение Проклятието му направи силно впечатление: Злото ти дава сила, несравнимо по-мощна от тази на Доброто. Разбира се, всичко това е неясно и изопачено от концепцията на сценаристите, наречена „чар и магия“, от специалните ефекти, и трудно за обясняване.

Въпреки това за свое голямо учудване се чу да отговаря:

— Пфу… Не съм много наясно. Странно е, но неведнъж съм бил склонен да повярвам повече на Дявола, отколкото на Бог… Като че злото превъзхожда, нали разбирате?

Мадлейн Талко разбираше прекрасно.

Гласът на жената стана сериозен.

— Трябва да знаеш нещо, Фредерик. Ла Талкотиер не е нищо… В смисъл, не е кой знае какво. Аз ръководя лично и чрез директорите, които съм назначила, четиринайсет дружества. В моите активи влиза и клиника, освен лозята, за които вече знаеш, а също и финансова компания със седалище в Париж, местни вестници, един национален — кой е ще премълча засега, издателство, дружества за строеж и търговия с недвижими имоти… Всичко това, ако го желаеш, един ден може да бъде твое.

Твое… и Негово, прибави тя на ума си.

Фредерик отвори уста, но преди да издаде и звук, я видя да вдига предупредително пръст.

— Засега не ми отговаряй нищо — нареди му с глас, още по-дрезгав от обикновено, почти пресипнал. — Разсъждавай. Мисли. Имаш достатъчно време. Ние имаме достатъчно време, за да се опознаем и свикнем един с друг. Искам да ти покажа твоето родословно дърво, да те „запозная“ с предците и да ти обясня кои сме ние. Искам да разбереш какво представлява родът Талко и какви сме наистина.