Лоран Боти
В мъглата (82)

81

В мига, когато Масар се нахвърли върху Клер, Греди влезе в празното фоайе на клиниката Талко.

Той поднесе полицейската си карта под носа на телефонистката и нагло попита:

— Стаята на г-жа Масиак?

Госпожицата, определено по-безинтересна от колежката си през деня, започна да трака уплашено по клавиатурата.

— Аз… ъъ… 318, но часът за посещение отмина и не знам дали…

— Не съм дошъл на посещение. Кой етаж? Третият?

Тя продължи да се помайва, но парещият поглед на полицая й вдъхна благоразумие:

— Ъъ… там е, да, но наистина не знам дали…

— Кое е това отделение?

— Нари… наричаме го етажът за почивка.

— Благодаря.

Като го видя да се насочва към асансьорите, се почуди дали да предупреди охраната… В крайна сметка реши, че ако си чете нейното Воаси, определено ще си спести някои проблеми.

Ан-Сесил Масиак наистина беше в 318-а. Или по-скоро, в стаята лежеше нещо, което е било Ан-Сесил Масиак в миналото. Греди се приближи до проснатото в леглото мъртвешко тяло: изглеждаше заспала, но май усети присъствието му и едва-едва отвори очи.

— За инжекцията ли идвате? — попита с колеблив гласец, който нямаше нищо общо с нахакания тон от първата им среща.

— Не — тихо изрече той, сякаш тихият говор ще пощади слабостта й. — Аз съм инспектор Греди. Спомняте ли си за мене? Водя разследването за убийството на дъщеричката ви.

— Ох…

Тя въздъхна безсилно и очите й се премрежиха. По страната й се спусна една сълза, само една.

— Мари-Со… какво сториха на момиченцето ми…

После затвори клепки и сякаш започна да задрямва. Греди коленичи и стисна ръката й.

— Знаете ли кой й… стори това? Госпожо Масиак? Кой? А на вас какво ви правят?

Тя отвори бавно очи и й трябваха няколко секунди, за да открие с поглед мъжа до главата си.

— Това е, защото исках да напуснем Водерията. Те ме… мисля, че ме дрогират. Правя всичко, каквото искат, само и само да не ми отнемат и момчето.

И тихо се разплака. Алекс й каза успокоително:

— Никой няма да стори нищо на малкото ви момче, госпожо. Аз се заемам с това. Само ми кажете какво знаете. Това е единственият начин да сте сигурна, че момчето ви е в безопасност. Кажете ми всичко и аз ще се заема…

Той шепнеше почти в ухото й, като на дете.

— Мислите ли? — попита тя с една идея по-бодър глас.

Той стисна ръката й вместо отговор.

Ан-Сесил Масиак остави ръката си, дълга и слаба, в топлата длан на инспектора през цялото време, докато разказваше с усилие всичко, каквото знае…

 

 

Разкритието порази Фредерик с такава сила, че го зашемети: Мадлейн Талко лъжеше.

Нима и Перл?

— Как си? — попита младото момиче, седнало по турски в леглото с уста, пълна с хамбургер.

В момента обядваха и гледаха епизода от Малка къща в прерията, когато Керълайн Инголс току-що беше обяснила на Лора, че семейството е най-свещеното нещо на света, и че дори ако баща й ей сега е постъпил несправедливо, той е добър човек и Лора трябва да му прости.

Всичко това беше ужасно блудкаво, макар и казано с неоспорима искреност, както би се произнесла по въпроса майка му.

— Хей! Добре ли си? — повтори Перл.

Не, не съм добре. Дори никак не съм добре. И сега мисля, че знам какво ме мъчи.

Не познавам баща си, тъй че да допуснем, че е решил да сложи кръст на цялото богатство и цялата власт на семейството си. ОК, да допуснем. Но познавам майка си… В тоя миг може би ме нервира и ядосва, понякога си мисля, че я мразя, но всъщност я познавам. Следователно: първо, като едно порядъчно момиче, тя не е способна да поиска от някого да скъса напълно със семейството си; второ, изобщо не е толкова загубена, че да се откаже от евентуалната позиция на съпруга си.

Следователно има нещо друго. Да, непременно се е случило нещо твърде сериозно, за да скъса баща ми със своето семейство и дори да смени и името си!

И после как да си обясня, че майка ми се връща и настанява в града на прекрасното поругано семейство? И защо моята ба… Мадлейн Талко замеси така майка ми?

— Няма ли да ми отговориш? Какво става?

Той се надигна като лунатик.

— Хей, къде отиваш?

Той отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Все така няма сигнал — обяви занесено.

Перл се изправи гъвкаво и красиво, като се чудеше каква ли муха го е ухапала?

— Добре де. Какво толкова?… Чудо голямо, утре ще го оправят.

— Хубаво. Тогава трябва да вървя у Талко.

Гласът му изведнъж стана твърд.

— Какво?

— Трябва-да-вървя-у-Талко! — повтори той, като подчертаваше думите.

Перл пребледня, но той не забеляза нищо.

— Ама защо? Какво ти стана?

— Тя ме излъга.

— Кой?

— Госпожа Талко. Мисля, че ме излъга и ще й поискам обяснение.

— Добре, слушай, ъъ… Успокой се. Не знам защо мислиш така, но можеш да почакаш до утре, нали? Ще поговорим и…

— Не! Слушай, Перл, не те карам да ме придружаваш, но става дума за майка ми, баща ми, семейството ми и… И искам да разбера какво всъщност крият от мене, окей?

Тя го изгледа бясна. Положението ставаше сериозно. Все пак, с малко късмет, може би като видят кои са, няма да им отворят решетестата врата!

— Хубаво, идвам с тебе. Но наистина не знам защо. В това ужасно време най-малко един час ще пътуваме в студ и в мъгла!

Той се усмихна, прегърна я и я целуна нежно по челото.

— Обичам те — рече просто и се възхити на изяществото на тялото, което държи в ръцете си.

 

 

Сега, Клер, вече знам… Знам, че нямаш нищо общо. Знам дори, че ти не знаеш. Знам, че… ще те обикна.

Греди караше към Двора на парка въпреки мъглата и липсата на видимост. Беше спешно.

Но как, как можах да се оставя да ме подхлъзнат така? Като някой хлапак… Нищо не можах да направя, божичко!

Имаше чувството, че едва сега се свестява от дълъг унес, сякаш и духът му до този миг също е бил пленник на постоянната мъгла. Но сега вече е ясно.

Освен ако не е твърде късно!

Той намали, като навлезе в Двора на парка. Като стигна до къщата, вдигна очи: прозорците бяха все така отчайващо тъмни. Не се беше върнала; нямаше никаква промяна. Нищо…, освен колата на Масар!

Изчезнала е. Масар не е вече на поста си! Сърцето му прескочи. Или са го извикали за нещо спешно, което е съмнително… или Клер наистина се е върнала и е излязла пак, или е отвлечена?

Какво чакаш повече?

Престана да разсъждава. Натисна до долу педала на газта и се устреми към единственото място, където още от самото начало ставаше всичко.