Лоран Боти
В мъглата (78)

77

Фредерик яхна моторетката и потегли въпреки мъглата и почти настъпилата нощ. Поколеба се за момент кой път да избере; в крайна сметка реши да се отбие за последен път при неговата гаргуя.

Последен ли? Защо мислиш така?

Имаше чувството, че именно тя му задава въпроса, но не можа да намери отговор. Караше внимателно, съсредоточи се върху пътя. Макар да го познаваше прекрасно и макар да имаше усещането, че е отрасъл тук, видимостта все пак беше крайно ограничена.

Беше го обхванала някаква странна вялост след посещението му в Ла Талкотиер, някаква смътна депресия без явна причина… Или поне без осъзната причина, поддаваща се на контрол.

Няма значение… Просто ме налегнаха черни мисли. Прекалено много промени за твърде къс срок: Лавил, Перл, смъртта на баща ми…

Може би да. Може би е първият отзвук от разкритията за самоубийството на баща му; последиците от подобна драма са неизбежни, когато човек разбира късно за нея… Като осиновените, които разбират естеството на истинската им връзка с „родителите“ и изпадат в депресия; най-малкото така беше чувал да се говори и…

— Ей! Я си гледай пътя!

Един клаксон го върна в действителността. Светкавично зави и едва успя да избегне една кола, после и пешеходец, пресичащ с кучето си; животинчето беше дребно и почти напълно скрито в мъглата, която беше най-плътна ниско до земята. Човекът изръмжа някаква ругатня и сърцето на Фредерик заблъска в гърдите му.

Ами да, тоя човек е прав: няма да се пребивам заради една черна меланхолия, я!

Той продължи да кара по-спокойно и накрая пристигна при черквата без повече произшествия. Обикновено в този час площадът беше оживен, защото на всеки десет минути тук спира рейсът, който минава край много учебни заведения. Но през училищната ваканция мястото става много по-спокойно.

Този ден никой не обърна внимание на младежа, който паркира мотопеда си на площадчето отпред и постоя известно време, вирнал нос към небето и потънал в мистериозно съзерцание на една черква, чийто покрив не може да се види от много дни вече — толкова забързани бяха хората да се приберат вкъщи и да избягат от мъглата.

Фредерик не я виждаше; по-точно, благодарение на внезапен порив на вятъра, успя да различи неясните й контури. Но я знаеше, че е там. Неговата гаргуя.

Кое не е в ред?

Какво криеш от мене?

Защо съм станал такъв? Имам чувството, че съм като някой нещастен юноша, дето си няма и хабер от света… Мразя това. И себе си мразя, когато съм в такова състояние.

Почака за отговор. Напразно. Скрита добре зад белезникавата завеса, жената дракон се престори за първи път, че не го познава.