Алфред ван Вогт
Слен (8)

Глава 9

Джоми Крос се вглеждаше настойчиво в човешката останка, която представляваше Бабчето, а лицето му беше замислено. Предателството й не предизвикваше гняв у него. Резултатът обаче беше катастрофа. Бъдещето се изправяше пред него неясно, без дом, без посока.

Първият му проблем беше какво да прави със старицата.

Тя седеше със самодоволен вид в едно кресло, а пищният екстравагантен халат висеше на жалкото й тяло като на закачалка. Старата вещица се изкикоти насреща му.

— Бабчето не е вчерашна. Да, да, Бабчето е наясно с някои неща… — Думите й преляха в безсмислено бърборене, после отново се появи проблясък на разум. — Пари, милостиви Боже! Да, пари. Бабчето има много пари за стари години. Виж!

С доверчивата невинност на пияница тя измъкна изпод полите на халата си издута черна торбичка и мигновено я прибра обратно, проявявайки благоразумието на щраус, който си заравя главата в пясъка.

Джоми беше потресен. За пръв път виждаше накуп парите й, макар от край време да знаеше всичките й скривалища. Но да му ги покаже точно сега, когато предстоящото нападение щеше да започне всеки момент — това беше безумие, което наистина заслужаваше наказание.

Въпреки това той продължаваше да стои в нерешителност, а напрежението му растеше заедно със засилващия се натиск на мислите, излъчвани от мъжете навън, засега все още едва доловими. Десетки мъже ги обкръжаваха, а щръкналите дула на автоматите им бяха насочени напред. Джоми се намръщи. Имаше пълно право да остави предателката на гнева на измамените ловци — да се изправи пред закона, според който всеки човек, дал убежище на слен, се осъжда без изключение на смърт чрез обесване.

През ума му премина кошмарна картина — как водят Бабчето към бесилката, а тя пищи и моли за пощада, бори се да не й надянат въжето, рита, дращи и плюе срещу палачите си.

Той посегна и я сграбчи за голите рамене, от които халатът се беше смъкнал. Разтърси я с хладна, безпощадна ярост, докато зъбите й затракаха. Тя захълца без сълзи, като от непоносима болка, и в очите й се появи искрица разум.

— Да останеш тук е равносилно на смърт — дрезгаво изрече той. — Не знаеш ли закона?

— К’во?

Тя се поизправи, стресната за миг, после отново потъна в тресавището на пиянското си състояние.

Той си проправи бързешком път из тинята на съзнанието й, стремейки се да открие дали е останало нещо от казаното. Вече беше на път да се откаже, когато се натъкна на трезв, буден, тревожен проблясък, почти погребан под разложената рохкава маса на мислите й.

— Сичко е наред — мърмореше тя. — Бабчето има много пари. Богатите не ги бесят. Т’ва и децата го знаят.

Джоми отстъпи крачка, все още в нерешителност. Тежестта на мислите, идещи отвън, го притискаше като преса. Мъжете се бяха приближили още повече и стесняваха кръга. Броят им го изпълни с уплаха. Дори и мощното оръжие в джоба му щеше да се окаже безполезно, ако върху тънките като хартия стени на къщурката се изсипеше град от куршуми. И само един от тях беше достатъчен, за да се превърнат в прах всички мечти на баща му.

— Господи! — изрече той на глас. — Какъв глупак съм! Какво ще правя с тебе, дори и да те изведа оттук? Всички шосета, водещи извън града, ще бъдат блокирани. Има само една надежда, но и там шансът е нищожен, дори и без някаква пияна старица да ми виси на врата. Не си представям как ще изкатеря тридесететажна сграда, натоварен с тебе.

Логиката му казваше да я зареже. Той почти се извърна, но тогава представата за обесената старица го връхлетя с нова сила. Каквито и да бяха греховете й, самото й съществуване беше направило възможно оцеляването му. Това беше дълг, който трябваше да бъде изплатен. Със светкавично движение той измъкна черната торбичка изпод халата на Бабчето. Тя измуча пиянски, но постепенно съзнанието й започна да се събужда, докато той държеше торбичката пред очите й.

— Виж! — присмя й се Джоми. — Всичките ти пари, цялото ти бъдеще е тук! Ти ще гладуваш. Ще те накарат да миеш подовете в сиропиталището. Ще те пердашат. И сетне…

За секунди я обзе онова кипящо, дейно трезвомислие на закоравелия престъпник, което улавя най-същественото с неописуема бързина.

— Ще обесят Бабчето! — изхриптя бабишкерата.

— А, започваш да схващаш. Ето, вземи си парите. — Той се усмихна мрачно, когато Бабчето протегна ръка и хищно сграбчи торбичката. — Има тунел, който ще ни изведе оттук. Той е прокопан от моята стая до един гараж на ъгъла на 470-та улица. Имам ключ за колата. Ще тръгнем към Центъра за полети и ще се опитаме да…

Джоми млъкна, осъзнавайки колко слаба е тази заключителна част от плана. Изглеждаше му невероятно сленовете без антени да са толкова зле организирани, че да му позволят да отмъкне някой от техните страхотни космически кораби, които всяка нощ излитаха в небето. Вярно, веднъж вече беше успял да им избяга с необяснима лекота, и все пак…

 

 

С въздишка на облекчение Джоми остави старицата върху плоския покрив на сградата, от която излитаха корабите. Той тежко се отпусна редом с нея и известно време лежа, едва поемайки си дъх. За пръв път в живота си усещаше какво е мускулите ти да се схващат от изтощение, когато организмът ти е здрав и кипиш от енергия.

— Боже милостиви! — изпъшка той. — Кой би допуснал, че една бабичка може да тежи толкова?

Тя хленчеше от преживения ужас на това страховито изкачване. Умът му улови сигнала, предупреждаващ, че ей сега ще последва поток от ругатни. Вдървените му мускули мигновено реагираха. Той бързо й запуши устата с ръка.

— Млъкни, или ще те хвърля долу като чувал с картофи! Ти ни докара дотук и ще трябва да си понесеш последствията.

Думите му й подействаха като кофа студена вода. Неволно Джоми изпита възхищение пред способността й да се съвзема мигновено, независимо че ужасът още я тресеше. Тази дърта развалина без съмнение притежаваше рядка борбеност. Тя бутна рязко ръката му и попита свадливо:

— Какво ще правим?

— Трябва възможно най-скоро да открием как да се вмъкнем в сградата и… — Бързият поглед към ръчния му часовник го накара ужасен да скочи на крака. Десет без дванадесет минути! Дванадесет минути до излитането на кораба!

Той сграбчи Бабчето и я изправи на крака, метна я през рамо и хукна с товара си към средата на покрива. Не само нямаше никакво време да търси врати, но и не се съмняваше, че тези врати ще се охраняват, а да изследва и обезврежда охранителните им системи беше съвсем немислимо. Имаше само един начин. Някъде наблизо трябваше да се намира пистата, от която корабите излитаха към далечните междупланетни пространства.

Той усети под ходилата си как настилката се променя, слабо се издига нагоре и се издува. Закова се на място, полюлявайки се на върховете на пръстите си, почти изгубил равновесие от внезапното спиране. Внимателно опипа с крак обратния път до началото на издутия участък. Това сигурно беше краят на пистата. Джоми бързо измъкна от джоба оръжието на баща си. Унищожителният му пламък освети мястото пред него.

Той се загледа през широкия повече от метър отвор, в полегатия тунел, който се спускаше към бездната под ъгъл горе-долу шестдесет градуса. Сто, двеста, триста метра блестяща метална стена, а в дъното й постепенно се обрисуваха контурите на кораба, докато очите на Джоми свикваха с тъмнината. Той видя подобния на торпедо нос и предните дюзи, нарушаващи впечатлението от гладките обтекаеми форми. Притихнал и неподвижен в този момент, корабът въпреки това имаше зловещ и заплашителен вид.

На Джоми му се струваше, че е надникнал в дулото на огромно оръдие, във вътрешността на снаряд, който всеки миг ще се взриви. Сравнението толкова го стресна, че известно време умът му отказваше да се съсредоточи върху онова, което трябваше да извърши. Обзеха го съмнения. Би ли се осмелил да се плъзне надолу по този гладък като стъкло тунел, след като знаеше, че всеки миг корабът ще се насочи с цялата си огромна, смазваща маса към небето?

Кръвта му се вледени. С усилие той откъсна очи от парализиращата ума и тялото бездна и се взря с невиждащ поглед в двореца. Но не след дълго вълшебството на далечната приказна гледка прикова вниманието му. Трескавите му мисли се уталожиха, напрежението постепенно напусна тялото му. Няколко секунди остана неподвижен, опиянен от красотата на този огромен скъпоценен камък — нощния дворец.

От тази височина той се виждаше ясно в пролуката между два огромни небостъргача, сияещ с брилянтен блясък. Това сияние не режеше окото, не разтърсваше ума. То светеше с нежен, жив, прекрасен пламък, чийто цвят непрестанно се менеше — неизказано красив, трепетен огън, който играеше и преливаше в хиляди оттенъци, всеки път различни и изумителни. Съчетанието от цветове нито веднъж не се повтори за тези няколко секунди.

И този приказен дворец не просто искреше, той беше жив! Веднъж, за един дълъг миг, причудливата игра на светлината обагри в тюркоазеносиньо ефирната сто и петдесет метрова кула, а в същото време видимата част на двореца под нея сияеше с дълбок рубиненочервен цвят. Това трая само миг, после съчетанието се разпадна на милиони цветни искри — сини, червени, зелени, жълти. Нито един цвят, нито един възможен оттенък не липсваше в този безшумен огнен фойерверк.

Стотици нощи той беше подхранвал душата си с тази красота и сега отново беше във властта на магията й. Силата й се вливаше в него и го изпълваше. Куражът му се върна с цялата си ненакърнима мощ. Той стисна зъби; вгледа се мрачно в бездната под нозете си, толкова стръмна и гладка, обещаваща лудешко спускане към далечното стоманено дъно.

Нейната заплаха беше като символ на собственото му бъдеще. Неясно бъдеще, по-непредсказуемо от всякога. Единственото сигурно нещо беше, че сленовете без антени вече са разбрали за присъствието му. Тук някъде непременно трябваше да има уреди за следене и алармени системи.

— Какво си се облещил в тая дупка? — изхленчи Бабчето. — Къде е вратата? Време е да…

— Времето! — възкликна той.

Часовникът му показваше десет без четири. Всеки нерв на тялото му се изпъна и затрептя. Бяха изминали осем минути, оставаха му само четири, за да се добере до целта. В този миг улови мисълта на Бабчето, която започваше да осъзнава какво се готви да направи Джоми. Точно навреме ръката му запуши устата й и ужасеният й писък се задави под дланта му. Секунда по-късно двамата вече падаха и нямаше връщане назад.

Приземиха се почти меко на дъното, сякаш внезапно се бяха озовали в свят със забавен ритъм. Самите стени на тунела не бяха твърди, а някак податливи и се долавяше единствено усещането за движение. Ала очите и умът му не се заблуждаваха. Тъпият нос на кораба внезапно изникна пред тях. Илюзията, че той се носи с рев насреща им беше толкова пълна, че Джоми с мъка потисна надигащата се паника.

— Бързо! — изсъска момчето към Бабчето. — Подпирай се с ръце! Забави падането!

Старицата нямаше нужда от подсещане. От всички инстинкти в изхабеното й тяло този за оцеляване беше най-силен. Сега не можеше да крещи, за да спаси душата си, но дори в този миг, докато се бореше за живота си, от устните й се откъсваха сподавени вопли. Черните мъниста на очите й блестяха от влажен ужас, но тя се бореше! Пръстите й търсеха да се впият в лъскавия метал, костеливите й ръце бяха широко разперени и напрегнати до крайност, краката й опираха със стържене в металната повърхност; и колкото и жалък да беше резултатът, това все пак помагаше.

Внезапно носът на кораба се очерта над главите им, по-високо, отколкото беше очаквал Джоми. С отчаяно усилие той се опита да достигне първия дебел обръч на ракетните дюзи. Пръстите му докоснаха ръба на грапавия обгорен метал, вкопчиха се, но тутакси се приплъзнаха дращейки и изгубиха контакт.

Той падна назад и едва тогава разбра, че това е пределът, който може да достигне при своя ръст. Падането беше лошо и почти го зашемети, но изключително здравите мускули на слен му помогнаха мигновено да се изправи на крака. Той се захвана за една от големите тръби на втория пръстен горивни камери с такава сила, че неконтролируемата част от пътя свърши рязко. Замаян от нечовешкото усилие, той разхлаби мускулите си и приклекна разтреперан, изчаквайки умът му да се проясни, но в този миг забеляза снопа светлина, която струеше някъде изпод необятния корпус на машината.

Сега наклонът на кораба спрямо пода на тунела беше толкова голям, че Джоми трябваше да се свие на две, за да добере до него. Мислите му трескаво препускаха. Отворена врата — сега, когато оставаха броени секунди до излитането на кораба? Да, това наистина беше врата! Петдесет-шестдесет сантиметров отвор, зейнал в дебелия цяла стъпка метален корпус, с окачен на панти капак. Той без колебание се шмугна в него с пръст върху спусъка на унищожителното си оръжие. Вътре нямаше никой.

От пръв поглед се виждаше, че това е командната кабина. В нея имаше няколко стола, сложен на вид пулт и два огромни, леко вдлъбнати, блестящи диска от двете му страни. Една отворена врата водеше към следващия отсек на кораба. Трябваше му само миг, за да скочи вътре и да издърпа ошашавената старица след себе си. С един-единствен лек скок той се озова пред междинната врата.

На прага Джоми се спря и предпазливо надникна. Тази втора стая беше частично обзаведена със същите удобни меки столове, каквито имаше в командната кабина. Но по-голямата част от помещението беше натъпкана с прикрепени към пода кашони и сандъци. Тук вратите бяха две. Едната очевидно водеше към третия отсек. Беше леко открехната и през нея се виждаха също такива сандъци, както и още една врата в дъното, водеща към друго, четвърто помещение. Но не тя, а втората врата на стаята, пред която беше застанал Джоми, го накара да замръзне на мястото си.

Тя се намираше отстрани, зад столовете, и извеждаше навън. От голямото помещение във вътрешността на кораба нахлуваше ярка светлина и се мяркаха човешки фигури. Той отвори широко съзнанието си и тутакси се потопи в усилената работа на толкова много мозъци, че зад несъвършената им защита се долавяше гъмжило от откъслечни мисли, които излъчваха някаква неясна заплаха и напрегнатост, сякаш стотици сленове без антенки стояха и чакаха нещо да се случи.

Той мигновено прекъсна мисловната връзка и се хвърли към командния пулт, който заемаше цялата предна част на контролната кабина. Пултът беше близо метър широк и два дълъг, а металическата му повърхност беше гъсто покрита с ярки лампички и лъскави приспособления, разпръснати на не по-малко от десет нива, и до всички тях лесно можеше да се стигне от удобния стол пред пулта.

От двете му страни бяха разположени вдлъбнатите чинии, отчасти метални и лъскави, които вече беше забелязал. Всяка от тях излъчваше своя собствена приглушена светлина. Нямаше начин Джоми да се ориентира в непознатата система за управление за тези няколко секунди, с които разполагаше. Стиснал здраво устни, той се хвърли в креслото пред контролния панел и със замах започна да натиска всички копчета и да превключва в горно положение лостовете на таблото.

Зад гърба му отекна изщракване на затваряща се врата. Внезапно го обзе вълшебно усещане за лекота. Последва стремителен, почти смазващ тласък напред, който се смени с глух басов рев. Внезапно огромните вдлъбнати чинии оживяха. Върху дясната се появи изображение на звездното небе пред кораба. Джоми виждаше светлините и земята далеч в ниското, но издигането беше прекалено рязко, за да различи нещо повече от разкривени очертания в долната част на екрана.

Затова пък вторият екран показваше цялата красота на искрящия от светлини град, смаляващ се бързо под краката му, толкова огромен, че въображението замираше. Някъде далеч в единия му край се мярна приказното огънче на нощния дворец.

После градът се стопи в далечината. Джоми внимателно изключи всички механизми, които беше задействал, наблюдавайки ефекта от постъпката си. За две минути сложният пулт беше разгадан и по-простата апаратура беше под контрол. Имаше още три-четири копчета, чието предназначение не му стана ясно, но това можеше да почака.

Най-напред той промени посоката, тъй като не възнамеряваше да излиза засега в открития космос. Подобна манипулация изискваше добро познаване на всяко винтче и лостче в машината, затова първата му задача щеше да бъде пълното овладяване на управлението. А по-късно, с такъв кораб на разположение, способен да го отведе където пожелае…

Въображението му се развихри и го отнесе надалеч. Внезапно го изпълни неизпитвано дотогава усещане за сила. Хиляди неща още трябваше да бъдат свършени, но така или иначе, той беше напуснал най-сетне клетката, достатъчно пораснал и силен, физически и психически, за да е в състояние да се защити и да си осигури безопасно съществуване. Щяха да минат години, дългите години, делящи го от зрелостта. Всички натрупани от баща му знания трябваше да бъдат овладени и използвани. И, най-важното, предстоеше му да обмисли грижливо първия си действен план за откриване на истинските сленове и да проведе първите си издирвания.

От унеса го извади промяната у Бабчето. През всичките тези минути мисълта й беше пулсирала някъде в периферията на съзнанието му. Тя се намираше в съседната стая и през цялото време картината, разгръщаща се в ума й, се беше предавала и на неговия мозък. А сега тази картина бавно се стопи, сякаш старицата внезапно беше затворила очи.

Джоми Крос сграбчи оръжието си и светкавично отскочи настрана. Откъм вратата изригна пламък в посока към мястото, където само преди миг беше стояла главата му. Пламъкът докосна пулта за управление и там угасна. На прага се възправи висока жена в разцвета на силите си, очевидно от породата на същите онези сленове без антени. Тя насочи дулото на малкия си сребрист пистолет към него, но в този миг видя що за оръжие имаше в ръката си той и застина. Двамата стояха дълго като вкаменени. Очите на жената проблеснаха мътно като две локви.

— Проклета гадина!

Въпреки гнева, а може би именно заради него, гласът й звучеше като опъната златна струна и Джоми внезапно се почувства победен. Видът й и звукът на гласа й извикаха в паметта му болезнения спомен за чудесната му майка и той осъзна с чувство на безсилие, че не би могъл да изтрие от света това прекрасно създание, както не би могъл да унищожи собствената си майка. Могъщото му оръжие беше прицелено в нея, но в действителност той беше оставен на нейната милост. А начинът, по който беше стреляла в гърба му, доказваше каква безкомпромисност се крие зад тези искрящи сиви очи. Да го убие на всяка цена! Това беше безумната омраза на слена без антени към истинския слен.

Въпреки обзелия го ужас, Джоми я наблюдаваше с растящо възхищение. Стройна, силна и гъвкава, тя стоеше пред него нащрек, готова за скок, леко задъхана и приведена напред като спринтьор на старта. Ръката й, стиснала пистолета, беше прекрасно изваяна, леко загоряла и гъвкава. Лявата й ръка беше скрита зад гърба, сякаш жената беше вървяла бързо и беше размахвала ръце, а после беше замръзнала в движение, с една вдигната напред ръка, докато другата е останала зад гърба й.

Беше облечена в прост мундир, пристегнат в талията. Главата й беше гордо изправена, а късо подстриганите й коси, тъмнокестеняви и къдрави, лъщяха. Лицето й под тази кафява корона беше олицетворение на особен чар, устните й не бяха твърде пълни, носът беше прав и изящен, а страните й — прекрасно изваяни. Ала точно в тях имаше нещо едва доловимо, което й придаваше сила и мощно интелектуално излъчване. Кожата й изглеждаше гладка и чиста, с най-прелестния и нежен цвят на света, а сивите й очи блестяха с тайнствен пламък.

Не, той не би могъл да стреля. Не би могъл да лиши от живот тази изумително красива жена. И все пак… длъжен беше да я убеди, че може. Джоми стоеше пред нея и опипваше мислено повърхността на съзнанието й, неоформените мисли, които пробягваха по нея. Защитата й беше несъвършена, както у останалите сленове без антени, с които се беше сблъсквал. Това вероятно се дължеше на неумението им да четат мисли и, следователно, да проумеят какво означава пълна защита.

За момента той не можеше да си позволи да проследи слабите вибрации на спомените, излъчвани от нея. Сега най-важното беше, че е изправен лице в лице с тази изключително опасна жена и двамата са насочили оръжие един срещу друг, а всеки нерв и всеки мускул в телата им са опънати до скъсване.

Жената проговори първа.

— Ама че идиотска ситуация! Най-добре ще е да седнем, да оставим оръжията на пода пред нас и да обсъдим нещата. Това ще отслаби напрежението, а позициите ни ще останат същите.

Джоми беше изумен. Предложението издаваше слабост пред лицето на опасността, но в смелия й ум и лице нямаше нищо, което да потвърди подобна догадка. Фактът, че тя го направи, тутакси го накара да осъзнае психологическото си превъзходство, но някъде дълбоко у него се таеше подозрение и убеждението, че трябва да се вгледа по-внимателно за някаква скрита опасност.

— Предимствата ще са на твоя страна — изрече колебливо той. — Ти си зряла жена слен, мускулите ти са по-добре координирани. Можеш да достигнеш оръжието си по-бързо от мене.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Така е. Но на практика ти имаш предимството, че можеш да прочетеш поне част от мислите ми.

— Нищо подобно — излъга Джоми, без да трепне. — Когато прикриваш мислите си, защитата ти е толкова добра, че сигурно ще отгатна намеренията ти твърде късно, за да реагирам.

Докато говореше, той осъзна колко несъвършена е всъщност защитата й. Колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху опасността и да избягва досега с процеждащата се струйка на мисълта й, до него достигаше достатъчно, за да получи ясна представа за историята на тази жена.

Името й беше Джоана Хилъри. Тя беше редовен пилот по Марсианската линия, но това пътуване щеше да й бъде последно за много месеци напред, тъй като неотдавна се беше омъжила за един инженер, пребиваващ на Марс, и сега чакаше бебе. По тази причина я местеха на по-лека работа, свързана с по-малки натоварвания на организма в сравнение с постоянния натиск, предизвикван от ускорението при космическите полети.

Джоми Крос се поотпусна. Една младоженка, очакваща бебе, едва ли би поела отчаян риск.

— Много добре — изрече той. — Да оставим едновременно оръжията си на пода и да седнем.

Оръжията вече лежаха в краката им, когато Джоми погледна жената насреща си и остана удивен от доволната усмивка, пробягнала по устните й. Тази усмивка стана по-широка, по-самоуверена и иронична.

— А сега, когато си разоръжен — ласкаво произнесе жената, — приготви се да умреш!

Джоми ужасено се взря в миниатюрния пистолет, който проблесна в лявата й ръка. Сигурно беше държала тази играчка зад гърба си през всичките тези напрегнати минути, изчаквайки със скрита насмешка неизбежния миг, когато ще може да я използва. Богатият й глас, в който звънеше същата златна струна, продължи:

— Значи се хвана на тази въдица — че съм беззащитна млада булка, която чака бебе, а разтревоженият ми съпруг се измъчва някъде далеч! Една възрастна гадина нямаше да бъде толкова доверчива на твое място. А сега младото змийче насреща ми ще умре заради невероятната си глупост.