Алфред ван Вогт
Слен (17)

Глава 18

Реката му се стори по-широка от последния път, когато я бе видял. Той се вглеждаше неспокойно във водите й, бушуващи на половин миля пред него. В бързото течение се преливаха мрак и светлина — отраженията от менящите се приказни светлини на двореца. Сред храстите, където се беше скрил, още личаха петна от късния пролетен сняг. Той смъкна дрехите си и студът заби игличките си в босите му ходила, докато стоеше гол сред храсталака и се готвеше да изпълни задачата си.

Съзнанието му беше почти празно. После му се мярна ироничната мисъл, че един гол мъж срещу целия свят представлява комичен символ на атомната енергия, намираща се в негова власт. Беше имал толкова много оръжия и не ги беше използвал, когато имаше възможност да го стори. А сега този пръстен на ръката му с миниатюрния си атомен генератор и жалък обхват — едва половин метър — беше единственият продукт на годините усилен труд, който той се осмели да вземе със себе си в крепостта.

Дърветата на отсрещния бряг хвърляха сенки през реката. В мрака грозната грамада на препускащата вода образуваше странни извивки и падини. Водата го отнесе половин миля надолу, където с няколко мощни маха Крос се добра до убежището на плитчините.

Притихнал там, той се вслушваше в мислите на двамата картечари, скрити сред дърветата. Предпазливо запълзя към укритието на храсталака, където навлече дрехите си, после залегна и зачака с търпението на тигър, дебнещ плячката си. Трябваше да прекоси празното пространство пред себе си, а то беше прекалено обширно, за да използва само хипнотичен контрол.

Изчака двамата мъже да отклонят вниманието си и прелетя близо двадесетте метра гола поляна за малко повече от три секунди.

Единият така и не разбра откъде бе фраснат. Другият подскочи като ужилен, а дългото му слабо лице се изопна и пребледня мъртвешки в отблясъците, пробиващи си път през листата. Но нямаше къде да избяга, не можеше да предотврати удара, който се стовари върху челюстта му и го просна на земята. След петнадесет минути хипноза без помощта на кристалите и двамата бяха във властта на Крос. Петнадесет минути! Това означаваше осем души за един час! По устните му плъзна печална усмивка. Така едва ли щеше да се пребори с всичките десет хиляди, ако не и повече, обитатели на двореца. Трябваха му ключовите фигури.

Крос приведе двамата пленници в съзнание и им даде нареждания. Те мълчаливо вдигнаха преносимите си картечници и са затътриха подир него. Двамата мъже познаваха всеки сантиметър земя тук. Знаеха кога танковите патрули правят вечерния си обход. В армията на хората нямаше по-добри войници от тези стражи, пазещи двореца. След два часа той разполагаше с отряд от дванадесет души — великолепно обучени бойци, които се плъзгаха като сенки и действаха в съвършена съгласуваност, като само от време на време се налагаше някоя полугласна команда.

След още три часа Крос имаше вече седемнадесет войници, един полковник, един капитан и трима лейтенанти. Пред него се нижеше дългият кордон на прекрасните статуи, искрящите фонтани и ярките светлини, които бележеха едновременно целта му и края на началния етап от операцията.

Първият проблясък на зората, забулила хоризонта на изток, свари Крос и малката му армия залегнали в сенките на храсталака, с поглед, вперен отвъд широкото четвърт миля пространство, ярко осветено от сиянието на двореца. От другата му страна — там, където бяха скрити укрепленията — тъмнееше линията на гората.

— За съжаление, няма как да ги излъжем — прошепна полковникът. — Пълномощията на нашата част се простират дотук. Забранено е преминаването през дузината укрепени пръстени без пропуск, но дори и той може да се използва само през деня.

Крос се намръщи. Мерките за сигурност надминаваха всичките му очаквания, а и строгостта им явно датираше отскоро. Нападението на сленовете без антени над неговата долина — макар че едва ли някой вярваше на приказките на селяците за огромните машини — беше създало напрежение и изострило вниманието им, което сега би могло да го погуби.

— Капитане!

— Да? — Високият офицер изникна като сянка до него.

— Капитане, вие най-много приличате на мене. Затова ще си сменя дрехите с вашата униформа и после всички вие ще се върнете при обичайните си позиции и ще ги заемете.

Мъжете се плъзнаха безшумно в мрака и изчезнаха от погледа му. Той се изправи и наподоби стегнатата стойка на капитана. Тръгна през осветеното пространство — три, пет, десет метра. Виждаше фонтана, който му трябваше, и блестящите водни струи, бликащи от него. Ала тук имаше прекалено много изкуствена светлина, прекалено много мозъчни излъчвания, цяло стълпотворение от вибрации, засенчващи онази единствена вълна, която търсеше да улови, ако проклетото устройство още действаше след тези стотици години. Ако ли вече не функционираше, бог да му е на помощ!

Дванадесет метра, петнадесет, двадесет… и тогава долетя онази едва доловима мислена вибрация, която чакаше:

„Към всеки слен, проникнал чак дотук — на това място има таен вход за двореца. Фигурата от пет цветчета от северната страна на белия фонтан представлява секретна ключалка, която отваря скритата врата с помощта на радиосигнал. Шифърът е…“

Той знаеше — статистическата машина го бе уведомила — че ключалката е укрита във фонтана, но нищо повече. Ето сега ще…

Дрезгав глас, усилен от високоговорителя, прогърмя откъм дърветата:

— Кой сте вие, по дяволите?! Какво искате? Вървете при командира си, вземете пропуск и се върнете на сутринта. Живо!

Той вече беше при фонтана, ловките му пръсти опипваха цветето, а тялото и движенията му бяха наполовина скрити от притежателя на зорките, недоверчиви очи. В този миг не можеше да се откъсне и за секунда от онова, което вършеше. Когато ключалката отстъпи пред нечовешката му настойчивост, от предавателя Поргрейв прозвуча следващото ментално напътствие:

„Сега вратата е отворена. Нататък следва много тесен тунел, водещ надолу в пълен мрак. Входът му е в центъра на група конни статуи на тридесет метра в северна посока. Кураж!“

Не кураж му липсваше, а време. Тридесет метра на север, към двореца, към тези заплашителни укрепления. Крос се изсмя отривисто. Древният строител на конспиративния проход без съмнение беше разполагал с огромно пространство, на което да се упражнява в изобретателност. Той закрачи на север, а дрезгавият глас прогърмя отново:

— Ей ти, спри веднага, иначе ще стреляме! Върни се в частта си и се смятай за арестуван! Незабавно!

— Нося много важно съобщение! — извика Крос, наподобявайки, доколкото беше възможно, без упражнения ясния глас на капитана. — Спешно е!

Те все още бяха сигурни, че един човек не може да представлява опасност, и той продължи да върви.

— Нищо не може да бъде толкова спешно, та да оправдае такова грубо нарушение на правилата! — изрева пак гласът. — Върни се незабавно в частта си! Последно предупреждение!

Той погледна надолу към тесния тъмен отвор и се вцепени от ужас — за пръв път в живота си изпитваше такъв сковаващ пристъп на клаустрофобия, тъмна и страшна като самия тунел. Да се напъха в тази заешка дупка, в която можеше да се задуши, да бъде погребан жив в някакъв хитро измислен човешки капан! Нищо не му гарантираше, че не са открили тунела, както вече бяха открили толкова много скривалища на сленовете.

Но това беше единствената му възможност. Множество свистящи пулсации се излъчиха откъм дърветата пред него — тих шепот, който почти физически докосна съзнанието му. Някой изрече:

— Сержанте, прицели се в него!

— А конните статуи, ваше благородие? Ще бъде голям резил да ги повредим!

— Цели се в краката му, после в главата!

Нямаше друг избор. Със стиснати зъби и изпънато тяло той скочи с краката напред, вдигнал високо ръце над главата си, и полетя стремглаво надолу. Скокът беше толкова майсторски изпълнен, че чак след няколко секунди дрехите му закачиха отвесните стени.

Тунелът беше гладък като стъкло и едва след безкрайно дълго падане започна да се накланя. Търкането стана по-силно и няколко секунди по-късно той се плъзгаше под различен ъгъл, който с всеки следващ миг се увеличаваше. Лудешкото суркане забави скоростта му. Пред него проблесна светлинка. Внезапно се озова в слабо осветен коридор с нисък таван. Все още се движеше надолу, но вече почти хоризонтално. Пътешествието му внезапно свърши и той се отпусна замаян на гръб. Пред очите му всичко плуваше.

Десетината лампи, които се въртяха над главата му, постепенно се стесниха в кръг и се превърнаха в една-единствена мътна крушка, пръскаща наоколо слабо сияние. Бледа, почти безполезна светлина, която обгръщаше тавана и се разтваряше в мрака още преди да е достигнала пода. Крос се изправи на крака и пред погледа му се изпречи следващият знак — беше текст, изписан тъкмо в тази част на стената, където светлината от тавана се стапяше. Той се напрегна и прочете:

СЕГА СТЕ ТОЧНО НА ДВЕ МИЛИ ПОД ЗЕМНАТА ПОВЪРХНОСТ. ТУНЕЛЪТ ЗАД ВАС Е БЛОКИРАН ОТ СТОМАНЕНИ И БЕТОННИ ПРЕЧКИ, КОИТО БЯХА СПУСНАТИ ЗАД ГЪРБА ВИ ВЕДНАГА СЛЕД ПРЕМИНАВАНЕТО ВИ. ЩЕ ВИ ТРЯБВА ЧАС, ЗА ДА СЕ ДОБЕРЕТЕ ОТТУК ДО ДВОРЕЦА. НА СЛЕНОВЕТЕ СЕ ЗАБРАНЯВА ПОД СТРАХ ОТ НАЙ-СТРОГО НАКАЗАНИЕ ДА ВЛИЗАТ В САМИЯ ДВОРЕЦ. ПАЗЕТЕ СЕ!

Усети леко дразнене в гърлото. Опита се да спре кихането, но не успя. Кихна още пет-шест пъти, по бузите му потекоха сълзи. Сега в коридора вече не се виждаше така ясно, както при слизането му. Дългите редици лампи на тавана, които се губеха в далечината, вече не бяха тъй ярки. Във въздуха беше увиснал прашен облак.

Крос се наведе в полумрака и прокара пръсти по пода. Той беше покрит с мек, плътен килим от прах. Вгледа се пред себе си, търсейки отпечатъци, които да му покажат, че скоро някой е минал по коридора, но всичко беше застлано с прахоляк, натрупван в продължение на векове.

Безброй години бяха минали от деня, в който беше изписан този надпис на стената със скритата в него смътна заплаха. Но имаше и по-непосредствена опасност в лицето на хората, които вече знаеха къде да търсят потайния вход. Трябваше още преди да са го открили да проникне в двореца и да се срещне с Киър Грей, макар и с цената на потъпкване на закона, наложен от предците му.

В този свят на сенки и безмълвие коварните пръсти на праха се протягаха към гърлото му, но не го душеха, а само нелепо го гъделичкаха. Крос мина през много врати и коридори, през огромни величествени зали.

Внезапно зад гърба му се чу тих металически кликот. Той се извърна и видя как към пода, по който току-що беше минал, се спуска яка метална врата и гладката стомана препречва коридора. Закова се на място и за няколко секунди се превърна в чувствителна машина, анализираща произходящото наоколо. Пред него се простираше дългият коридор с мътните лампи на тавана и дебелия пружиниращ слой прах под краката му. В тишината прозвуча второ дрезгаво изщракване. Стените изскърцаха рязко и започнаха да се приближават една към друга — и към него.

Автоматика, реши той — наоколо не се долавяше и следа от мисъл. Хладнокръвно огледа затварящия се капан и почти веднага откри в самия край на всяка от стените по една малка ниша. Те бяха около метър и деветдесет високи. Кухини, достатъчно големи да поберат половин човешко тяло всяка. Контурите на тялото се различаваха ясно във вдлъбнатините им.

Крос се усмихна мрачно. След няколко минути стените щяха да се съберат и единственото пространство, което оставаше за него, беше мястото на съединяване на двете ниши. Изкусен капан, дума да няма!

Вярно, атомният заряд на пръстена му може би щеше да стигне, за да си проправи път през стените или вратата, но нали начинанието му трябваше да бъде доведено докрай. Той огледа нишите още по-внимателно. Този път пръстенът му припламна в светкавичен яростен изблик, после още веднъж, и белезниците, прикрепени към вградени в стената дръжки, се разсипаха на прах, а отворилото се пространство беше достатъчно да му осигури относителна свобода на движение.

Когато разстоянието между стените беше едва тридесетина сантиметра, по цялото протежение на пода се отвори десетинасантиметрова пукнатина и прахът се посипа в отвора. Няколко минути по-късно стените се съединиха с дрънчене.

Миг тишина! После механизмът тихо забръмча и нещо се задвижи в посока към тавана. Движението продължи няколко минути, накрая постепенно замря, но шумът под краката му не спираше. Изтекоха още минута-две и клетката му започна бавно да се завърта. Точно пред лицето му зейна цепнатина, която се разтвори и се превърна в четвъртит отвор. През него се виждаше стая.

Механиката спря да дудне. Отново се възцари покой. Крос оглеждаше стаята. В средата на лъснатия до блясък под беше поставено писалище, а стените бяха покрити с ламперия от орехово дърво. Няколко стола, шкафове и библиотека, достигаща до тавана, допълваха обзавеждането на скромното помещение, което, по всичко личеше, се използваше за кабинет.

В тишината отекнаха стъпки. Мъжът, който влезе и затвори вратата зад гърба си, беше прекрасно сложен, но времето беше оставило своя отпечатък върху лицето и посивелите му слепоочия. И все пак, едва ли имаше някой на света, който не би познал това слабо лице, тези пронизващи очи, жестоката извивка на изящните ноздри и волевата брадичка. Това лице беше твърде сурово, твърде решително, за да е приятно, но в същото време излъчваше благородство. Този човек беше роден за вожд. Крос се почувства разголен, прозрачен под този зорък поглед. Най-сетне гордата уста се изви в едва доловима усмивка.

— Значи се хванахте в капана — изрече Киър Грей. — Не беше много умно от ваша страна.

И стана чудо! Защото заедно с думите дойдоха и мислите от повърхността на съзнанието му, а тя твърде много наподобяваше сито, пропускащо само онова, което притежателят й пожелаеше. Зад него се издигаше плътна преграда — толкова плътна, колкото и собственият му непроницаем щит. Това нямаше нищо общо с несъвършената защита на сленовете без антени, през която мислите се просмукваха неволно. Истината го зашемети. Киър Грей, властелинът на хората, смяташе себе си за…

— Истински слен!

Думите му се изплъзнаха твърде гръмки в тишината на стаята. После мисълта му потече гладка и трезва, както винаги. През всичките тези години, докато беше живяла с Киър Грей, Катлийн Лейтън не беше заподозряла истината. Разбира се, опитът й с типа защита, използвана от сленовете, беше твърде беден, пък и Джон Пети, който без съмнение беше човек, също беше издигнал подобен щит пред съзнанието си и това я беше объркало. Колко хитро диктаторът беше наподобил човешкия способ за прикриване! Крос прогони всички излишни мисли и, твърдо решен този път да получи отговор, повтори:

— Значи вие сте слен!

Лицето на по-възрастния мъж се разкриви в саркастична гримаса.

— Това едва ли е най-точната дума за особа, която няма уловители и не може да чете мисли. И все пак — да, слен съм.

Той замълча за миг, после продължи:

— От стотици години насам ние, които знаем истината, съществуваме единствено за да попречим на сленовете без антени да завладеят света на хората. Какво по-естествено от това да се промъкнем в правителството и да заемем възлови длъжности сред човеците? Не сме ли ние най-интелигентните същества на Земята?

Крос кимна. Разбира се, това звучеше убедително. Той самият беше стигнал до същото заключение. След като веднъж беше проумял, че истинските сленове не са в тайното управление на сленовете без антени, неизбежно се натрапваше изводът, че те ръководят света на хората, независимо от убеждението на Катлийн и рентгеновата проверка, показала, че Киър Грей има човешко сърце и органи. И все пак, някъде тук се криеше огромна загадка. Накрая той поклати глава.

— Все още не мога да го проумея напълно. Очаквах да открия истинските сленове сред лидерите на сленовете без антени — добре прикрити, разбира се. Сега всичко си пасва, но картината е някак изкривена. За какво е тази пропаганда срещу сленовете? А корабът, който се появи над двореца преди години? Защо истинските сленове биват залавяни и избивани като плъхове? Защо не се сключи споразумение със сленовете без антени?

Диктаторът го гледаше замислено.

— Ние се опитвахме от време на време да повлияем на пропагандата срещу сленовете. Един такъв опит беше същият този кораб, за който споменахте. По ред причини бях принуден да наредя свалянето му сред блатата. Но независимо от този провал на пръв поглед, главната цел беше постигната — да убедим сленовете без антени, които вече подготвяха щурма си, че все още сме сила, с която трябва да се съобразяват. Явната безпомощност на сребърния кораб наистина ги убеди. Те знаеха, че не може да сме чак толкова немощни, затова още веднъж започнаха да се колебаят и да тънат в догадки. Най-жалкото е, че в различните части на света се избиваха прекалено много истински сленове. Те са наследници на онези сленове, които след Катастрофалната война са се пръснали по света и никога не са успели да влязат във връзка с организацията ни. След появата на сцената на сленовете без антени, естествено било твърде късно да се направи каквото и да било. Неприятелят бил в състояние да се добере до всяко съоръжение за връзка в наша власт. Разбира се, ние правехме всичко възможно да установим контакт с такива странници. Ние им осигурихме редица тайни ходове, през които лесно биха могли да проникнат в двореца. Но единствените, успели да преминат всички бариери, бяха сленове без антени, които идваха тук да ме убият. Моите уреди ми показаха, че вие сте избрал най-трудния път, през един от древните тунели. Много смело. Нашата малка организация без съмнение ще оцени качествата ви на храбър млад мъж.

Крос го наблюдаваше дистанцирано. Киър Грей явно не подозираше кой е той, нито се досещаше, че часът на нападението над Земята е толкова близко. Това наистина беше върховен миг.

— Чудно ми е, че допуснахте да ви изненадам по този начин — рече Крос.

Усмивката на Грей угасна.

— Разбирам намека. Вие смятате, че аз съм изненаданият. Тогава или сте глупак — което напълно се изключва при явната ви интелигентност — или, въпреки че сте пленник, в действителност се чувствате свободен. А в целия свят има само един човек, способен да разбие яката стомана на белезниците в камерата ви.

Чудно, лицето му беше някак омекнало, строгите черти бяха изгубили остротата си. Сега цялата му сила беше в погледа. И в него се четеше възторжена радост! Гласът му се сниши, когато изрече:

— Човече, вие успяхте! Макар че аз не можах да ви помогна с нищичко! Най-сетне тайната на атомната енергия в най-чистата й форма е разкрита! — В гласа му прозвуча неприкрито тържество. — Джон Томас Крос, добре дошъл и на вас, и на откритието на баща ви! Влезте, седнете. Изчакайте ме само минутка да ви измъкна от проклетата клетка! Можем да си поговорим тук, в тайната ми бърлога, в която никога не влиза човек.

Джоми бе слисан. С всяка изминала минута чудото му се струваше все по-изумително. То означаваше нещо ненадминато по мащабите си — възстановяване на равновесието на силите в света. Истинските сленове и хората срещу сленовете без антени, които, независимо от блестящата си конспирация, обхващаща цялата Слънчева система, никога не биха заподозрели какво се крие зад тази загадка!

— Разбира се — продължи Киър Грей, — вашето откритие, че сленовете не са създадени по изкуствен път, за нас не е новост. Ние сме мутанти, произлезли от хората. Силите на тази мутация са действали дълго преди онзи паметен ден, когато Самюел Лен установява у някои мутанти чертите на съвършенството. Сега, като погледнем назад, става ясно, че природата е предприела велик експеримент. Броят на кретените нараснал обезпокоително; процентът на душевноболните изведнъж скочил драстично. Най-учудваща била скоростта, с която еволюционните процеси протичали по цялата Земя. Сленовете прекалено прибързано решили, че между различните индивиди не съществува родствена връзка, че човешката раса не е едно цяло, в което действат, макар и съвсем слабо, сили, наподобяващи функционирането на нервната система и кръвообращението в отделния организъм. Естествено, има и други обяснения защо милиарди хора могат да бъдат заставени да действат еднакво, да разсъждават и да чувстват еднакво под влияние на някакъв доминиращ стимул, но нашите философи-сленове дълги години не приемали на сериозно идеята, че подобно мисловно родство е продукт на неразривно единство, както физическо, така и умствено. В продължение на векове, дори хилядолетия, напрежението непрестанно се засилвало. И тогава, само за двеста-триста години, били регистрирани над милиард анормални раждания. Това било равносилно на природно бедствие, което парализирало човешката воля. Истината се изгубила сред вълната от ужас, понесла света към война. Всички опити да бъде възкресена затънали в тресавището на масовата истерия. Дори сега, след хиляда години, човечеството все още не може да се измъкне от него. Да, точно така, хиляда години. Само ние, същинските сленове, знаем, че този безименен период в действителност е продължил цели петстотин пъклени години. И че бебетата сленове, открити от Самюел Лен, са се родили преди хиляда и петстотин години. Доколкото ни е известно, малко от тези ултранормални раждания си приличали. Повечето се оказвали ужасяващи грешки и само от време на време сред тях проглеждало съвършенството. Но дори и тези случаи щели да бъдат подминати, ако Самюел Лен не бил прозрял истинската им същност. Природата разчита на закона за средността. Предварителен план не е имало. Всичко случило се впоследствие изглежда е реакция на безбройните непоносими въздействия, които подлудяват хората, защото нито телата, нито умовете им са в състояние да се справят с изискванията на съвременната цивилизация. Тези въздействия повече или по-малко си приличат, затова е разбираемо защо и грешките на природата са толкова сходни, независимо от разликата в детайлите. Пример за могъществото на тази биологична вълна, както и за сходството между хората, е обстоятелството, че всички сленове, родени през първите неколкостотин години, са били близнаци — тройки или в редки случаи двойки. Сега появата на сленове-близнаци е рядкост. Като правило се ражда само по едно дете. Вълната се е изчерпала. Работата на природата е свършена, вече е дошло времето разумът да продължи започнатото. И с това начеват и трудностите. По време на безименния период сленовете били излавяни като диви зверове. В съвременността ни няма аналог на тази свирепост, с която човешките същества се отнасяли към мутантите, виновни според тях за катастрофата. Било невъзможно да се изгради ефективно действаща организация. Нашите предци опитали всичко — подземни скривалища, хирургично отстраняване на уловителите, имплантиране на човешки сърца на мястото на нашите две, използване на материали, прикриващи антените. Но всичко било напразно. Човешката подозрителност нямала граници. Хората донасяли срещу съседите си, след което те били подлагани на медицинско обследване. Полицията предприемала масови акции дори и заради най-съмнителните сигнали. Най-трудно било, когато се раждало дете. Дори и да успеели родителите да се укрият добре, идването на детето винаги било съпроводено с огромна опасност и често завършвало със смъртта и на родителите, и на самото бебе. Постепенно станало ясно, че тази раса няма шансове да оцелее. Пръснатите по цялата планета сленове най-накрая се обединили да установят контрол върху силите, предизвикващи мутациите. И в крайна сметка изнамерили начин да прекроят виновните гени. После оставало само да се експериментира. Това отнело двеста години, изпълнени с трудности. Отделните индивиди рискували живота и здравето си в името на расата, която трябвало да бъде опазена. Най-сетне те открили как сложните групи молекули могат да определят формата на определени органи в рамките на едно или повече поколения. Променяш конфигурацията на тази група и засегнатият орган се видоизменя, като промяната се проявява и в следващите поколения. Така бил променен строежът на организма на сленовете, като било запазено онова, което си струвало, а представляващото опасност било премахнато. Гените, отговарящи за уловителите също били видоизменени, способността да се четат мисли се прехвърлила вътре в мозъка, но било направено необходимото тя да се прояви отново след много поколения…

Крос го прекъсна изумен:

— Чакайте! Когато започнах издирванията си, логиката ми подсказваше, че истинските сленове са проникнали в организацията на сленовете без антени. Да не се опитвате да ми кажете, че с времето тези създания ще се превърнат в истински сленове?

Киър Грей кимна делово.

— За по-малко от петдесет години те ще развият способността да четат мисли, макар че тази дарба известно време ще бъде локализирана вътре в мозъците им. С времето съвсем естествено ще се появят и уловителите. Ние все още не знаем със сигурност дали можем да постигнем трайни изменения.

— Но каква е причината въобще да загубят тази своя способност, тъй необходима за настоящите решителни години?

— Виждам, че все още не сте наясно с реалностите, на които е бил подчинен животът на предците ни. Те са се отказали от способността и умението да се четат мисли поради чисто психологически причини — така всички хора ще се държат по един и същи начин, независимо дали се осъзнават като сленове или не. И какво се получило? Ние, водачите на сленовете, с цел да ги предпазим от хищните човешки същества, сме видоизменили толкова много от органите, по които те се отличават от хората, че събратята ни са започнали да се държат така, сякаш единственото им желание е да си живеят мирно и тихо в някое отдалечено кътче на планетата. Истината би могла да разбуни духовете, но това време още не е дошло. Ние установихме, че сленовете по природа са миролюбиви и мразят убийствата и насилието. Но колкото и да го вярвахме, стигахме все до един и същи извод — няма да минат и сто години, и сленовете ще се активизират. Не можехме да им позволим да тръгнат по този път. Съществуването на хората беше като фитил. Животът беше тлял милиони години, после изведнъж беше стигнал до бомбата и тя беше избухнала. Експлозията беше подпалила друг фитил, но със стария и с взривената от него бомба беше свършено веднъж завинаги. Сега вече е сигурно, че хората ще залязат, ще изчезнат от лицето на Земята в резултат на стерилността, която вече се шири навсякъде, макар още да не се забелязва. Човекът ще иде в историята при маймуночовека от Ява, при неандерталеца и кроманьонеца. Няма съмнение, че стерилността, която ще доведе до това, ще бъде приписана на сленовете, а когато хората я открият, ще се надигне нова вълна на ненавист и тероризъм. При това положение, в условията на непрекъснат натиск и безброй опасности, не ни оставаше нищо друго, освен да изградим мощна организация, която бързо да се разшири и да обхване възможно най-големи територии.

— И затова — тихо отбеляза Крос — притиснахте сленовете без антени — онези, които имат някаква защита — с ярост, която отначало ги обърка, после предизвика ответна реакция. Оттогава вашето отношение ги тласка да търсят по-широка изява и същевременно е спирачка за тяхната изкуствено породена от обстоятелствата агресивност. Но защо не им казахте истината?

Вождът се усмихна накриво.

— Опитахме се, но онези, които избрахме за свои довереници, решиха, че това е номер и логиката им ги отведе незабавно в нашите укрития. Наложи се да ги избием всичките. И сега трябва да чакаме, докато способността им да четат мисли се прояви отново. От това, което ми казахте, става ясно, че трябва да действаме бързо. Вашите хипнотични кристали, разбира се, биха могли окончателно да решат проблема с човешката враждебност. Веднага щом имаме достатъчно обучени сленове, ще бъдем в състояние да се справим поне с тази задача. Колкото до предстоящото нападение…

Той се пресегна към копчето на бюрото и го натисна, после продължи:

— Всеки момент тук ще дойдат няколко мои колеги. Налага се спешно да обсъдим нещата.

Крос не можеше да повярва на ушите си.

— Сленовете могат безпрепятствено да провеждат съвещания в големия дворец?

Грей се усмихна.

— Приятелю, нашите действия се основават на недостатъците на човешките индивиди.

— Струва ми се, че не разбирам.

— Много просто. Преди години доста хора знаеха някои от тайните ходове в двореца. Един от първите ми държавнически актове, щом ми се отдаде възможност, беше да засекретя тези сведения. После прехвърлих хората, които бяха запознати с въпросната информация, да работят в разни незначителни правителствени учреждения из други части на света. Един по един. По-късно всички те бяха майсторски ликвидирани.

Той тъжно поклати глава.

— За това не беше нужно много време. И след като тайната беше съхранена, огромната площ на двореца и строгата военна охрана на всяка пътечка предотвратиха повторното й разкриване. Из двореца през цялото време има поне стотина сленове. Повечето от тях имат антени, но някои са без — такива като мене, потомци на първите доброволци, участвали в животоспасяващите генни опити. Те винаги са знаели истината и са били част от нашата организация. Разбира се, можем да оперираме сленовете с антени и да им дадем възможност да излязат от нелегалност, но сме стигнали етапа, в който очакваме скоро да покажем на останалите как ще изглежда потомството им само след няколко поколения. В края на краищата, не ни се иска да изпаднат в паника, сблъсквайки се ненадейно с истината.

— Ами Катлийн? — след кратко колебание попита Крос.

По-възрастният мъж го изгледа продължително, сякаш го преценяваше.

— Катлийн беше експеримент. Исках да видя дали хората, израсли заедно със слен, няма да разберат, че между тях може да съществува някакво родство. Когато все пак стана ясно, че на подобно нещо не може да се разчита, реших да я прехвърля тук, в потайните помещения, където общуването с другите сленове щеше да й бъде от полза, и можеше да се включи в работата ни. Тя се оказа по-смела и изобретателна, отколкото бях разчитал — но вие знаете за бягството й навън.

Думата „бягство“ беше твърде слаба да обрисува най-голямата трагедия в живота на Крос. Явно този мъж беше свикнал със смъртта доста повече от него.

Още преди той да обели дума, Киър Грей малко неочаквано продължи:

— Съпругата ми, която беше истински слен, падна жертва на тайната полиция при също толкова нелепи, макар и по-различни обстоятелства. Само дето в нейния случай аз не бях наблизо.

Грей замълча. Дълго седя със сведен поглед и този път в държанието му нямаше и следа от предишното безразличие. Най-сетне запита рязко:

— А сега, след като ви казах толкова много — ще ми обясните ли откритието на вашия баща?

— Ще ви разправя всичко в подробности по-късно — увери го Крос. — С две думи, баща ми отхвърли теорията за критичната маса, на базата на която са създадени първите атомни бомби. Атомната енергия се проявява в няколко форми — на поток от неуправляеми частици, на експлозия, на топлинна вълна, а също служи за медицински и индустриални цели. Но прякото й използване почти не може да се контролира. Баща ми отхвърли тази възможност отчасти защото тя не вършеше работа на сленовете в този си вид, отчасти заради собствената си теория. Той отхвърли и циклотронния принцип, но именно циклотронът го наведе на мисълта, която бе заложена в основата на теорията му. Баща ми отдели централно ядро от положителни електрони, движещи се по изключително малка орбита. По посока на това ядро, но не право към него — може би най-подходящо ще бъде сравнението с комета, която се приближава към Слънцето по разтеглена орбита — към това „Слънце“ той изстрелваше своите „комети“ от отрицателни електрони със скоростта на светлината. „Слънцето“ притегля „кометите“, после ги изхвърля в „космоса“, където — тук сравнението е много подходящо — второ положително ядро, което ще наречем „Юпитер“, притегля „кометите“, движещи се със скоростта на светлината, и ги катапултира със свръхсветлинна скорост от орбитите им. При тази скорост всеки електрон се превръща в материя с отрицателен знак, чиято разрушителна сила неизмеримо превъзхожда собствената й маса. В нейно присъствие връзките в нормалното вещество се разпадат и тя мигновено се връща към първичното си състояние. То…

Вратата се отбори и се появиха трима мъже със златни антенки в косите. Когато го видяха, преградите пред съзнанието им паднаха; миг по-късно и той свали щита си. Последва мълниеносно запознанство — четиримата си размениха сведения за имената, миналото и целта на всеки един от останалите — данни, необходими за пълното им разбирателство, докато траеше срещата. Крос беше поразен — освен по време на краткото си общуване с неопитната Катлийн и с родителите си в детството, досега не беше влизал в контакт с истински сленове и само смътно си беше представял подобна светкавична размяна на мисли.

Той беше така погълнат от случващото се, че повторното отваряне на вратата го свари съвсем неподготвен.

В стаята този път влезе висока млада жена с искрящи очи и силно, зряло, изящно изваяно лице. Той я погледна и се вцепени. Тялото отказваше да му се подчини, тръпка пробягна по гръбначния му стълб, но умът му работеше с желязна логика. Трябваше да съобрази какво се е случило, взимайки предвид начина, по който разбитата глава на госпожа Корлис беше възстановена на далечния Марс. Трябваше да се досети още в мига, в който откри, че Киър Грей е истински слен. Трябваше да е наясно, познавайки омразата и завистта, царящи в двореца, че само смъртта и укритото от всички останали завръщане от света на мъртвите би могло окончателно и безвъзвратно да отърве Катлийн от преследването на Джон Пети.

Внезапно гласът на Киър Грей проряза тишината и в него прозвуча триумфът на човек, който от години е предвкусвал този миг:

— Джоми Крос, представям ти Катлийн Лейтън Грей — моята дъщеря!