Алфред ван Вогт
Слен (12)

Глава 13

Беше попаднала в капан. Катлийн усети как мускулите й се напрягат. Стройното й младо тяло се изпъна като струна пред отвореното чекмедже на писалището на Киър Грей, чието съдържание проверяваше. Умът й застана нащрек и се насочи към междинната врата, зад която стояха двамата мъже. Киър Грей и спътникът му тъкмо отваряха вратата, която свързваше коридора срещу нейната стая с преддверието към личния кабинет на диктатора.

Досадата й беше неописуема. От седмици очакваше тази среща на съвета, на която Киър Грей трябваше на всяка цена да присъства, за да проникне в кабинета му — и сега тази нелепа случайност! За пръв път откакто се помнеше, Грей беше решил да отиде в стаята й, вместо да я повика при себе си. Всички други изходи се охраняваха, а единственият й път за бягство беше отрязан.

Да, това си беше същински капан! Влизайки в кабинета, тя не изпитваше никакви угризения. Каква можеше да е целта на един слен, попаднал в плен, ако не да избяга? Сега обаче сериозността на положението й с всяка секунда я плашеше все повече. Да я заловят на местопрестъплението… Тя се отказа да прибира обратно в чекмеджето извадените документи. Нямаше време. Двамата мъже вече бяха пред прага.

С внезапна решимост Катлийн затвори чекмеджето, блъсна разпилените книжа в единия край на писалището и пъргаво като младо сърне се хвърли в едно кресло. В същия миг вратата се отвори и влезе Джон Пети, следван от Киър Грей. Двамата спряха стъписани. Хубавото и мъжествено лице на полицейския шеф потъмня. Очите му се присвиха. Той се обърна към диктатора и го погледна въпросително. Киър Грей я наблюдаваше с вдигнати вежди и в леката му усмивка се четеше насмешка.

— Здрасти! — изрече той. — Какво те води насам?

Катлийн вече беше готова с отговора, но Джон Пети я изпревари. Когато пожелаеше, гласът му беше като кадифе, а този път той се постара да го използва и произнесе ласкаво:

— Чини ми се, че е дошла да те шпионира, Киър.

У този човек, с неговата злонамерена проницателност, имаше нещо, което плашеше Катлийн. Сякаш някакво кобно предопределение тегнеше над отношенията й с шефа на тайната полиция — той неизменно присъстваше във всички критични моменти от живота й, а този без съмнение беше точно такъв. Цялата й смелост се изпари, когато си помисли, че едва ли има на света човек, който с такава страст би желал този миг да се окаже гибелен за нея.

— Виждаш ли, Киър — продължи полицейският шеф, — пак си дойдохме на думата, и то по такъв драматичен повод. След седмица това момиче ще стане на двадесет и една. Както и да го погледнеш, това вече си е пълнолетие. Как смяташ, трябва ли да я оставим тук, докато се гътне от старост на сто или сто и петдесет години, та ако не и на някаква още по-фантастична възраст? Какво мислиш да предприемеш?

Усмивката на Киър Грей вече не беше така весела.

— Катлийн, ти знаеше ли, че съм на заседание на съвета?

— Можеш да не се съмняваш — прекъсна го Пети, — и преждевременното му приключване явно е твърде неприятна изненада за нея.

— Отказвам да отговарям на каквито и да било въпроси, които този човек би ми задал — изрече хладно Катлийн. — Той се опитва да владее гласа и логиката си, но независимо че успява някак да скрие мислите си, от него определено се излъчва радостна възбуда. И на повърхността на съзнанието му се мярна за миг мисълта, че най-сетне е настъпил удобният случай да ви убеди в необходимостта да бъда премахната.

Лицето на диктатора беше замислено и някак враждебно. Съзнанието й докосна леко повърхността на мозъка му и откри там оформяща се мисъл, съзряващо решение, което беше невъзможно да прочете. Най-сетне той изрече:

— Ако погледнем назад, тя е права, Джон. Желанието ти да я видиш мъртва е… хм… доказано. Причината, разбира се, е в това, че си ревностен противник на сленовете, но е странно да срещнеш такъв фанатизъм у един толкова надарен човек.

Джон Пети направи нетърпелив жест, сякаш да пропъди неприятния намек.

— Истината е, че аз желая смъртта й, и в същото време не я искам. За мене тя представлява огромна заплаха за държавата, защото не само е тук, в двореца, но и притежава способността да чете мисли. Просто искам да я отстраним от пътя си; и тъй като никога не съм се заблуждавал относно сленовете, физическото й премахване ми се струва най-ефективният начин. Аз обаче няма да настоявам за подобно решение, за да не го отдадете на предубеждението ми. И все пак твърдя, че предложението ми от днешното заседание е най-разумно. Трябва да я преместим на заточение в друга резиденция.

Никакво движение по повърхността на съзнанието на Киър Грей не подсказваше, че той има намерение да отговори. Погледът му, кой знае защо, беше прикован в нея.

Катлийн се намеси жлъчно:

— В момента, в който напусна този дворец, аз ще бъда премахната. Господин Грей го каза много точно преди десет години, когато вашият наемник се опита да ме убие — щом един слен е вече мъртъв, да се разследват обстоятелствата около смъртта му става подозрително.

Киър Грей поклати глава. Когато заговори, в гласа му прозвуча мекота, каквато никога преди не беше долавяла у него.

— Много лесно решаваш, че аз не съм в състояние да те защитя, Катлийн. Струва ми се, че като цяло това е най-приемливият план.

Тя се взря в него втрещено. Изричайки окончателната й смъртна присъда, гласът му вече не беше ласкав, а решителен и безизразен:

— Събери си дрехите и вещите и се приготви да заминеш до двадесет и четири часа.

Катлийн се съвземаше. Съзнанието й бавно превъзмогна шока. С кристална яснота тя осъзна, че вече не може да разчита на неговата подкрепа.

Най-поразителното беше, че той я бе осъдил, все още без да я е уличил в никакво престъпление. Дори не бе погледнал към книжата, които тя беше подредила криво-ляво върху писалището. Значи беше взел решението си единствено въз основа на факта, че я сварва в кабинета си, и на обвиненията на Джон Пети.

Това беше изненадващо, защото в миналото Грей я беше защитавал от Пети при далеч по-недвусмислени обстоятелства. А и тя беше влизала безнаказано и безпрепятствено в този кабинет поне пет-шест пъти.

Това означаваше, че решението му е било взето предварително, и нямаше никакъв смисъл да се оправдава. Тя почувства, че и в мислите на Джон Пети се прокрадва изненада. Тази лесна победа го накара да се намръщи. На повърхността на съзнанието му затрептя струнка на неудоволствие, която бързо се смени от твърдото намерение да реши въпроса веднъж завинаги. Той огледа внимателно стаята и накрая спря поглед върху писалището.

— Най-важното е какво е узнала тя, докато е била сама в кабинета ти. Какви са тези книжа?

Пети не беше от най-стеснителните. Още преди да зададе въпроса си, той се бе приближил към бюрото. Когато Грей застана зад гърба му, полицейският шеф вече ровеше из документите.

— Я виж ти, списъкът на старите скривалища на сленовете, които все още използваме, за да ги примамваме. За щастие, имала е твърде малко време дори само да прочете стотиците имена, та камо ли да запомни къде са разположени.

Катлийн с изненада откри, че мъжът е на съвсем погрешен път, но не това я притесняваше в този момент. Очевидно никой от двамата не подозираше, че умът й не само е запечатал разположението на укритията, но и с почти фотографска точност е фиксирал всички алармени системи, поставени от полицията, за да я предупреждават за всеки ненадейно озовал се там слен. Анализирайки един от полицейските доклади, тя стигна до извода, че съществува нещо като предавател на мисли, чието предназначение е да примамва в укритието онези сленове, които не подозират за него. Но сега това беше без значение.

По-важно беше поведението на самия Киър Грей. Диктаторът се вглеждаше с интерес в книжата на писалището си.

— Това е по-сериозно, отколкото мислех — промълви той и Катлийн почувства, че й прималява. — Тя е ровила в бюрото ми.

Не беше нужно да го казва пред Джон Пети, мислеше си Катлийн. Предишният Грей никога не би дал на най-злия й враг оръжие, което да бъде използвано срещу нея.

Когато се обърна към нея, очите му бяха студени. Странно, мислите на повърхността на съзнанието му бяха както винаги спокойни и трезви. Тя разбра, че той не й се сърди, просто хладнокръвно е решил, че вече нищо не ги свързва.

— Иди си в стаята и си приготви багажа — и чакай следващите ми нареждания.

Катлийн вече се беше обърнала да си върви, когато Джон Пети се намеси:

— Неведнъж досега си казвал, че причината да я оставиш жива са изследванията ти. Ето защо си мисля, че най-добре ще е все пак, ако вместо да я отдалечаваш оттук, тя мине под закрилата на тайната полиция.

Катлийн захлопна вратата след себе си и забърза по коридора към стаята си, стараейки се да постави преграда между себе си и мислите на двамата мъже. Нямаше ни най-малко желание да вникне в подробностите около прикрития с лицемерни приказки план за убийство, който диктаторът и неговият лакей може би щяха да обсъждат. Беше й ясно какво трябва да направи тя самата. Отвори вратата на стаята си към един от главните коридори, кимна на пазача, който отговори вдървено на поздрава й, и спокойно се запъти към най-близкия асансьор.

Теоретически й беше разрешено да се качва само до нивото, което беше на сто и петдесет метра височина, а за самолетните хангари, до които имаше още толкова разстояние, и дума не можеше да става. Но набитият млад войник, обслужващ асансьора, не оказа никаква съпротива срещу съкрушителния удар в челюстта. И той, както и останалите мъже, не допускаше нито за миг мисълта, че високото стройно момиче може да представлява някаква заплаха за един деветдесеткилограмов здравеняк в разцвета на силите си. И преди още да е осъзнал грешката си, вече лежеше в несвяст на пода. Тя върза ръцете и краката му с тел и по същия начин закрепи парцала, с който беше запушила устата му.

На покрива претърси мислено всяко ъгълче в близост до асансьора, после отвори вратата и бързо я затвори зад гърба си. На десетина метра по-нататък видя самолет. Зад него имаше друг самолет, по който работеха трима механици, а войникът, поставен да пази, си бъбреше с тях.

Бяха й нужни секунди да стигне до самолета и да се качи. Ненапразно беше надничала в мозъците на летците през всичките тези години. Реактивните двигатели завиха, огромната машина плавно набра скорост и се откъсна от земята.

— Ей! — догони я мисълта на един от механиците. — Полковникът пак потегли нанякъде.

— Аха — отговори му друг. — Тоя приятел май…

След два часа бърз полет на югозапад Катлийн стигна до мястото на скривалището, което си беше набелязала. Тя превключи на автоматично управление и се загледа след самолета, който полетя без нея на изток. Прекара следващите няколко дни в очакване да мине автомобил. Едва на петнадесетия ден иззад пояса от дървета край старото шосе се показа с тихо мъркане дълга черна лимузина и се насочи към нея. Трябваше по някакъв начин да накара шофьора да спре, да го обезвреди и да му отнеме колата. Всеки момент можеше да я връхлети тайната полиция. Длъжна бе да се махне оттук, и то възможно най-скоро. Катлийн прикова поглед в колата и зачака.