Алфред ван Вогт
Слен (15)

Глава 16

Потрябваха им четири години; и в деня, в който организацията на сленовете без антени нанесе своя неочакван и поразяващ удар, Джоми вече беше навършил двадесет и три. През този задушен, непоносимо горещ ден той бавно слезе по стъпалата на верандата и спря на пътеката, разделяща овошките в градината. Мислеше си с нежност и тиха тъга за Катлийн и за отдавна мъртвите си родители. Това не беше болка, не беше дори и печал, а просто дълбоко, философско усещане за трагичността на битието.

Но съзерцанието не беше в състояние да притъпи сетивата му. Той възприемаше всичко наоколо с някаква свръхнормална, нечовешка яснота. През тези четири години беше постигнал много, но най-важната стъпка към зрелостта беше именно развиването на тази способност да обхване абсолютно всичко. Нищо не убягваше от вниманието му. Омарата трептеше над ниските хълмове в подножието на планината, отдалечена на двадесетина мили, където беше скрит корабът му. Но никаква мараня не можеше да бъде преграда за сетивата му, които улавяха за част от секундата далеч повече, отколкото беше по силите на обикновен човек. Детайлите се подреждаха в ярка, отчетлива мозайка в съзнанието му, където само до преди няколко години щеше да цари същински хаос.

Над главата на Бабчето, която беше коленичила до една цветна леха, забръмча ято мушици. Тази ефимерна проява на живот погали невероятно чувствителните му сетива. Долитащите отдалеч звуци шепнеха в ушите му. Далечна, приглушена от разстоянието мисъл докосна съзнанието му. Постепенно пред вътрешния му взор се разгърна пъстроцветната картина на живота в неговата долина — цяла симфония от впечатления, които се сливаха в прекрасно, хармонично цяло.

Мъже и жени, които се трудеха, играещи деца, смях; движещи се трактори, камиони, коли — малка фермерска общност, посрещаща всеки нов ден така, както го правеха хората от памтивека. Той отново се загледа в Бабчето. Съзнанието му бързо се потопи в незащитения й мозък и в този миг тя сякаш се превърна в придатък на собственото му тяло, толкова мощна беше способността му да възприема чуждите мисли. Картината на черната пръст, в която тя се вглеждаше, изникна в ума му с кристална яснота. Едно цветче на високо стебло беше приело в съзнанието й огромни размери. Мярна му се ръката й, по която пълзеше дребна черна буболечка. Бабчето тържествуващо смачка животинката, после доволна изтри пръстите си в пръстта.

— Бабче! — смъмри я Джоми. — Не можеш ли да потиснеш инстинкта си да убиваш?

Старата жена вдигна поглед и той прочете върху сбръчканото й благообразно лице кръвожадност, която му напомни за нявгашното Бабче.

— Глупости! Вече деветдесет години трепя тези малки дяволи, а преди това майка ми им разкатаваше фамилията, хе-хе!

Старческото хихикане накара Джоми да свие вежди. Бабчето беше укрепнала физически в климата на Западния бряг, но хипнотичната реконструкция на съзнанието й не го задоволяваше. Тя беше много стара, ала продължаваше да употребява механично някои устойчиви изрази от рода на този, който беше използвала преди малко. Той й беше набил определени правила в главата, най-вече за да запълни зейналата празнота след изкореняването на някогашните й спомени, но в близките дни щеше да се наложи да опита пак. Джоми се извърна и в този миг в мозъка му прозвуча предупредителен сигнал — слаба пулсация на чужди мисли, идещи отдалеч.

„Самолети! — мислеха хората. — Колко много самолети!“

Още преди години Джоми беше внушил по хипнотичен път на съседите си, че който види нещо необичайно в долината трябва да сигнализира с помощта на подсъзнанието си, без умишлено да се старае. Сега тази предпазливост даваше плодове — предупредителният сигнал се излъчваше на вълни от десетки мозъци.

Скоро се появиха и самолетите — малки точици над планината, които се насочваха право към него. Мисълта му се метна към тях като атакуваща мангуста и докосна съзнанието на пилотите. Търсещият му вътрешен взор срещна непреодолима преграда. Джоми грабна Бабчето и хукна да бяга. Секунди по-късно се озова в къщата. Десетточковата стоманена врата на стоманената къща се затръшна в мига, в който огромният, блестящ транспортно-десантен самолет кацна като гигантска птица сред цветята в градината на Бабчето.

„Във всяка ферма по един самолет — напрегнато разсъждаваше Джоми. — Това означава, че не знаят още коя е моята къща. Но след малко ще довтасат и корабите, за да довършат започнатото. Постарали са се!“

Какво пък, щом те се бяха постарали, и той беше длъжен да действа, при това максимално решително. Чувстваше се напълно спокоен и не го измъчваха никакви съмнения.

Съмненията се появиха минута по-късно, когато погледна подземния си екран. Бойните кораби бяха тук, но имаше и още нещо… Още един кораб, но какъв! Страшилището заемаше половината видеоекран и облата му грамада запълваше цялата долна част на небето. Половин миля в диаметър, десет милиона тона метал, устремен надолу по-леко от вятъра, наподобяващ пъргав приплеснат балон, гигантски, неописуемо зловещ с безграничната си заплашителна мощ.

Корабът оживя! От масивната му стена изригна стометров лъч от бял пламък — и непоклатимият планински връх се разпадна от страховития удар. Неговата планина, където беше скрит неговият кораб, неговият живот, беше разрушена от насочена атомна енергия!

Джоми Крос стоеше вцепенен на килима, застилащ стоманения под на стоманената му лаборатория. Несвързани, накъсани човешки мисли долитаха от всички посоки и достигаха съзнанието му. Той издигна рязко защитната преграда пред ума си и смущаващата бъркотия от чужди мисли внезапно изчезна. Зад него Бабчето стенеше от неописуем ужас. Над главата му съкрушителните удари на гигантския ковашки чук се стоварваха върху неговия почти неуязвим дом, но тази дива вакханалия не успяваше да го докосне. Той беше сам в света на своята тишина, свят на бърза, спокойна, плавна мисъл.

Щом бяха готови да използват атомна енергия, защо не го бяха разбили на пух и прах с бомби? Хилядите съпоставени мисли оформиха простичкия отговор. Не разполагаха със съвършения вид атомна енергия, която притежаваше той. Техният метод не беше дори усъвършенстване на така наречената водородна бомба от миналото с нейната тежка вода, уранова основа и верижна реакция. Те се бяха върнали към един още по-ранен стадий — груб вариант на циклотронния принцип. Само така можеха да се обяснят огромните размери на оръжието. Ставаше дума за десет милиона тона циклотрон, сеещ смърт с дива необузданост — и те без съмнение използваха тази мобилна сила, за да го принудят да издаде безценната си тайна.

Джоми се втурна към разпределителния пулт, който заемаше дъното на лабораторията от едната стена до другата. Чу се щракане. Големите стрелки се заковаха на място, а малките затанцуваха и му разказаха всичко за кораба, погребан в недрата на разрушената планина, трептящ от механичен живот, който сега автоматично се заравяше още по-надълбоко в земната утроба и в същото време си проправяше път право към тази лаборатория.

Една кръгова скала оживя, редицата стрелки в прозрачните си прозорчета затанцуваха от нулата до първото деление и затрептяха там. Те също разказваха — за атомните оръжия, които се издигаха към повърхността, след като години наред бяха чакали скрити в земята — и когато той се зае с настройката на уреда, представляващ прицелното му устройство, двадесетте непобедими оръдия се завъртяха в пълен синхрон.

Тънкият като паяжина мерник бавно се придвижи към центъра на мишената — огромната маса на вражеския кораб — и спря там. Какво щеше да предприеме той срещу този безмилостен враг? Не искаше да сваля тази чудовищна машина. Не искаше да създава условия сленове и хора да се хвърлят едни срещу други в яростна битка за повредения кораб. Нямаше никакво съмнение, че хората ще се сражават храбро и на предела на възможностите си. Техните огромни подвижни оръдия все още бяха в състояние да пробият всеки метал, изработен от сленовете. И ако някой от тези кораби с техните невероятно мощни оръжия попаднеше в човешки ръце, нямаше да мине много време, и хората също щяха да се сдобият с космически кораби. И тогава пъклената война беше неизбежна. Не, той не можеше да го позволи.

Но не искаше и да разруши кораба, защото не желаеше да избие сленовете без антени в него. Защото, в крайна сметка, тези сленове поддържаха определен ред и законност, които той уважаваше. И защото те бяха велика раса, все пак, при това негови роднини, и заслужаваха пощада.

Сетне колебанията му изчезнаха. Крос насочи мерника на синхронизираната си батарея право в центъра на циклотрона. Пръстът му натисна копчето. На половин миля над него спираловидният кораб се разтърси и подскочи като слон, поразен от невероятно мощен удар. Корпусът му затанцува бясно, подобно на подхвърляна от вълните лодка. И докато подскачаше, Джоми зърна за миг синьо небе през зейналата дупка. Беше победил.

Беше пробил огромната спирала от край до край. Сега при всяко нейно завъртане енергията изтичаше безвъзвратно. Никакъв поток от атоми, колкото и да бяха ускорени, не би могъл да минава през нея без загуби. Силата на циклотрона беше попиляна. Самият кораб обаче не беше осакатен. Със свити вежди Крос го гледаше как увисва за миг във въздуха, вибрирайки, и после се отдалечава. Антигравитаторите му явно бяха включени на пълна мощност. Корабът се издигаше все по-високо, превръщайки се постепенно в едва забележима точка.

Но дори и на петдесет мили височина той все още беше по-голям от бойните кораби, насочили се надолу към тази зелена, почти незасегната от огъня долина. Сега вече замисълът им беше по-ясен, по-хладен, по-безмилостен. Маниерът на атаката показваше, че държат тази долина на мушката от месеци.

Очевидно бяха изчаквали, за да нанесат титаничен, съкрушителен удар с цялата си организирана мощ, да го заставят да излезе от укритието си там, където ще могат ден и нощ да го следят с помощта на приборите си и после с огромния си превес от машини и хора да го затрият и да се доберат до бойната му техника.

Джоми се обърна с каменно изражение към Бабчето:

— Мисля да те оставя тук. Изпълнявай нарежданията ми до най-малката подробност. След пет минути ще се върнеш по същия път, по който дойдохме, и ще затвориш всички метални врати зад гърба си. После ще забравиш за тази лаборатория. Тя и без това ще бъде разрушена, така че никак няма да ти е трудно. Ако те разпитват, ще се правиш на изкуфяла, но не и на смахната. Оставям те сама да се справиш с това изпитание, защото, въпреки всичките си предпазни мерки, вече не съм сигурен, че ще изляза жив от тази каша.

Съзнанието, че решителният ден е настъпил, го изпълваше с хладно любопитство към предстоящото. Сленовете без антени може би бяха замислили тази атака срещу него като част от по-широка операция, насочена против цялата Земя — операцията, която бяха отлагали толкова дълго. Каквото и да се случеше, неговите планове бяха максимално добре изпипани; и макар да ги носеше в себе си от години, сега беше моментът да реши крайния изход, като вложи всичките си сили в битката. Беше беглец и връщане назад нямаше — смъртта бе по петите му!

Корабът му се показа от малката рекичка и се устреми към космоса по дълга наклонена траектория. Беше важно сленовете да го забележат, преди да опухат цялата долина за няма нищо. Ала преди това трябваше да свърши нещо.

Ръката му се протегна към стартовия бутон. Той присви очи и се взря в задния екран, на който се виждаше отдалечаващата се долина. Върху зеления й килим в двадесетина точки (горе-долу толкова ги изброи за част от секундата) нагоре изригнаха странно размазани бели пламъци. Ниско долу всяко оръжие, всяка атомна машина беше задействала програмираното си самоунищожение. Горивните камери пламтяха, металът се топеше в развихрения ад от енергия.

Няколко мига по-късно, когато Джоми се обърна, изпълнен с мрачно задоволство, белите пламъци продължаваха да вилнеят. Нека сега търсят из грамадите смазан, разкривен метал! Нека се потят специалистите им в безплодни опити да възкресят тайната, към която така отчаяно се стремяха, и заради която бяха разкрили част от своето могъщество. В опожарените подземни арсенали на тази долина нямаха шанс да намерят каквото и да било.

За унищожаването на всичко, което би представлявало интерес за тях, бяха достатъчни секунди, но в това време неприятелят го забеляза. Четири траурночерни бойни кораба обърнаха едновременно носовете си към него… и увиснаха нерешително във въздуха — Джоми беше включил механизма, който правеше кораба му невидим.

Почти мигновено стана ясно, че, те притежават детектори за атомна енергия. Четирите кораба се насочиха безпогрешно по следите му. Алармата го предупреди за други, които го причакваха отпред. От този огромен флот го спасиха единствено несравнимите му атомни двигатели. Вражеските кораби бяха толкова много, че той дори не се опита да ги преброи, и всички те можеха да се струпат около него и да насочат смъртоносните си оръжия накъдето им покажеха уредите. И ако не успяха, то беше защото в мига, в който го забелязаха, корабът на Джоми вече беше извън обсега на най-далекобойните им оръдия.

Абсолютно невидим, корабът му се носеше право към Марс. Сигурно преминаваше през минно поле, но сега това беше без значение. Унищожителните лъчи на дезинтегратора му, излизащи от стените на кораба, поглъщаха мините още преди да са избухнали и в същото време унищожаваха всяка светлинна вълна, която би могла да го издаде на зоркия противник, дебнещ под ярките лъчи на Слънцето. Но докато мините биваха обезвреждани, преди да достигнат кораба, то светлината, която се движеше на вълни, можеше да бъде неутрализирана едва в мига, когато докоснеше корпуса и започнеше да се отразява. Точно в момента на пречупването скоростта й намаляваше и частиците, от които се състоеше вълната, забавяха движението си съгласно теорията на Лоренц-Фитцджералд; и в този миг на почти пълен покой ярката светлина на слънчевите лъчи избледняваше пред непоносимия блясък на дезинтеграторите и биваше „изтривана“ от тях.

Тъй като светлината трябваше най-напред да докосне стените на кораба, тя можеше да бъде погълната почти мигновено, така че видеоекраните му оставаха незасегнати. Пълната картина на онова, което ставаше, се открояваше ясно на екрана, докато корабът продължаваше да се носи напред невидим, неуловим за окото. Той сякаш беше застинал в пространството, но кълбото на Марс пред него непрестанно се уголемяваше. На милион мили разстояние той се виждаше като огромна блестяща топка, голяма колкото Луната, гледана от Земята. Той растеше като балон, докато тъмната му маса изпълни половината небе и изгуби червения си цвят.

Континентите добиха форма, очертаха се планини, морета, невероятни хребети, огромни открити местности, осеяни със скали. Картината ставаше все по-мрачна, все по-унили се нижеха пейзажите на тази недодялана древна планета. Наблюдаван през електрически телескоп от далечина тридесет хиляди мили, Марс приличаше на дърт дядка — съсухрен, костелив, грозен, студен, сълзящ от годините, безкрайно отблъскващ.

Тъмният район, известен като Кимерийското море, приличаше на зловеща, озъбена бездна. Тихи, почти без вълни, водите му се простираха под прастаро тъмносиньо небе. Ала никога кораб не би могъл да пори тези спокойни простори. На много мили, докъдето поглед стигаше, щърбави скали се подаваха от водата. Нямаше пейзажи, нито канали — само морето, осеяно със стърчащи канари. Но ето, най-сетне се показа град — странна, блещукаща картина под дебел стъклен похлупак. След него се показа още един град, после трети.

Корабът премина далеч от планетата, с угасени мотори, без следа от изтичаща атомна енергия. Това беше обикновена предпазна мярка. При тези разстояния едва ли биха го уловили детектори. Накрая гравитационното поле на планетата започна да забавя полета му. Корабът се подчини на неумолимото притегляне и започна да пада към тъмната страна на кълбото. Това беше бавно действие. Земните дни се превърнаха в седмици. И ето че най-сетне той включи двигателите, но не атомните, а антигравитационните, които не беше използвал, откакто инсталира атомните си мотори.

После дни наред, докато центробежните сили на планетата смекчаваха падането му, той седеше буден и се взираше в екраните. Пет пъти грозните метални кълба на мините се устремяваха към него. Всеки път той включваше за броени секунди дезинтеграторите — и чакаше да се появят кораби, засекли насочената енергия. Повече от десет пъти звъня алармата, на екраните се мяркаха блестящи точки, но кораб така и не се приближи. Под него планетата се простираше все по-исполинска и изпълваше хоризонта с тъмната си безбрежност. В нощната пустош извън градовете нямаше много ориентири, но тук-там се появяваха отблясъци, показващи мястото на някое селище или обект. Най-сетне той откри онова, което диреше. Мъничка блестяща точка, подобна на свещ, трептяща в далечината.

Оказа се, че това е малка мина, а светлината идеше от къщичката, където живееха четирима сленове без антени — оператори, наглеждащи изцяло автоматизирания рудодобив. Крос се върна на кораба, доволен от видяното.

На следващата нощ, когато планетата беше обгърната от мъглив полумрак, Джоми Крос още веднъж кацна в теснината, водеща към рудника. Нищо не помръдваше наоколо. Никакъв звук не нарушаваше тишината, докато той вървеше към входа на мината. Там внимателно извади една от металните кутии, в които пазеше хипнотичните си кристали, постави атомно нестабилното стъкловидно тяло в една пукнатина на каменния вход и смъкна защитната обвивка. Веднага хукна обратно, преди да е почувствал въздействието му върху собствения си организъм, и зачака в мрака на клисурата.

След двадесетина минути вратата на къщичката се открехна. В светлината, струяща отвътре, се очерта силуетът на висок млад мъж. После вратата се затвори; в ръката на тъмната фигура пламтеше факел, който осветяваше пътеката. Хипнотичният кристал проблесна, отразявайки светлината му. Мъжът се приближи и го заразглежда с любопитство. Мислите пробягваха по повърхността на небрежно защитения му мозък.

„Чудна работа! Сутринта този кристал го нямаше тук. — Мъжът сви рамене. — Сигурно някой камък е изпаднал и той е бил зад него.“

Той продължи да се взира в късчето стъкло, внезапно уплашен от странното му вълшебство. В бдителния му ум се размърда съмнението. С хладна логика мъжът анализираше положението. Миг по-късно, когато парализиращият лъч на Джоми се насочи към него от клисурата, мъжът се хвърли да потърси убежище в пещерата, но падна безчувствен на входа й.

Джоми Крос се завтече към него и след няколко минути го беше завлякъл далеч в теснината, на безопасно разстояние от шахтата. Но дори и през тези първи минути умът му опипваше обърканото съзнание на мъжа зад ослабения мисловен щит и търсеше трескаво. Това беше муден процес, наподобяващ ходене под вода. Но накрая той откри онова, което търсеше — ясната пътека, отворена от кристала.

Джоми пое по нея към самите й корени в мозъчните дялове на мъжа. Пред него се разгръщаха хиляди пътчета и разклонения, очертани във всички посоки. Той ги проследяваше внимателно, но с трескава бързина, като отхвърляше явно безполезните. И тогава, подобно на касоразбивач, който отваря сейф, ослушвайки се да чуе лекото прещракване — признак, че е налучкал вярната комбинация — Джоми още веднъж се озова на широката магистрала, водеща в нужното направление.

Осем основни пътеки, петнадесет минути — и комбинацията вече му беше известна. Съзнанието на мъжа му принадлежеше. Джоми му помогна да се свести. Милър — така се казваше онзи — си пое дълбоко дъх и мигновено издигна пречка пред мозъка си.

— Стига глупости — изрече Джоми. — Махни защитата.

Преградата падна. Изуменият слен се вглеждаше в него в мрака.

— Господи, хипнотизиран съм! — изрече той слисан. — Как го направи, по дяволите?

— Само истинските сленове владеят този метод — обясни студено Джоми. — Така че по-нататъшните ми обяснения едва ли ще са ти от полза.

— Истинските сленове! — бавно повтори Милър. — Значи, ти си Крос!

— Аз съм Крос.

— Предполагам, че знаеш какво вършиш, макар да не ми е ясно какво очакваш да получиш, установявайки контрол над мен.

Внезапно Милър осъзна колко налудничав и зловещ е този среднощен разговор в тъмната клисура под черното, забулено в мъгла небе. Виждаше се само една от двете луни на Марс, размазано бяло петно, блещукащо в далечината под огромния небесен свод. Той бързо изрече:

— Как така мога да разговарям с тебе, даже и да споря? Мислех, че хипнозата помътва разсъдъка.

— Хипнозата — прекъсна го Джоми, без да прекратява ровичкането си из дебрите на чуждия мозък — е наука, в която играят роля много фактори. Пълният контрол привидно дава на хипнотизирания пълна свобода, но волята му е изцяло подчинена на външно въздействие. Хайде, нямаме време за губене. — Гласът му стана по-рязък, а мозъкът му прекрати търсенето. — Утре е почивният ти ден. Ще идеш в Статистическата служба и ще узнаеш имената и местонахождението на всички мъже с моята физическа структура.

Той замълча, защото Милър се разсмя беззлобно.

— За бога, човече, мога да ти кажа още сега. Всички те се водят на отчет, откакто преди няколко години разпространиха твоето описание. И са под непрекъснато наблюдение. Всичките са женени мъже и…

Гласът му заглъхна.

— Продължавай! — язвително го подкани Джоми.

— Общо двадесет и седем са на брой и удивително приличат на тебе — неохотно издума Милър.

— Хайде, давай нататък!

— Единият има жена, чийто мозък бе зле повреден вследствие на катастрофа с космически кораб миналата седмица. Лекарите го възстановяват, както и черепа, но…

— Но това ще им отнеме няколко седмици — довърши Джоми вместо него. — Мъжът се казва Бартън Корлис. Живее в района на Кимерийския завод за космически кораби и също като тебе посещава веднъж на всеки четири дни град Кимериум.

— Скоро ще има строг закон срещу такива като тебе, дето четат мисли — кисело подметна Милър. — Слава богу, приемниците Поргрейв ще те засекат! — назидателно завърши той.

— Тъй ли?

Гласът на Джоми Крос прозвуча рязко. Той вече беше получил от ума на Милър цялата налична информация, отнасяща се за четенето на мисли, но засега тя му се струваше безполезна. Имаше други, по-важни неща, които трябваше да разбере.

Милър отново заговори отчуждено, а мислите му потвърждаваха всяка изречена дума:

— Транслаторът Поргрейв предава мисли, а приемникът Поргрейв ги улавя. В Кимериум на всеки метър или два са монтирани такива приемници. Разположени са във всички сгради, по домовете, навсякъде. Те са нашата защита срещу шпионите на гадините. Една непредпазлива мисъл — и с тебе е свършено!

Крос мълчеше. Най-накрая рече:

— Още един въпрос, и няма повече да обременявам мозъка ти. Трябват ми подробности.

— Какви?

— Кога ще бъде нанесен ударът срещу Земята?

— Реши се, че заради неуспелите опити да те унищожат и да се доберат до тайната ти, става абсолютно наложително да се установи господство над цялата Земя, за да се осуети подобна опасност от когото и да било за в бъдеще. Създадени са огромни формирования от космически бойни кораби; флотът е съсредоточен в ключовите точки, но датата на атаката, дори и да е определена, все още не е обявена.

— А какво смятат да правят с хората?

— Хората да вървят по дяволите! — хладно процеди Милър. — Не можем да мислим и за тях, когато собственото ни съществуване е поставено на карта!

Мракът наоколо сякаш се беше сгъстил, а нощният студ се просмукваше дори през изолиращото защитно облекло на Джоми. Смисълът на казаното от Милър проникваше бавно в съзнанието му и смразяваше кръвта му. Война!

— Това нападение може да бъде предотвратено само с помощта на истинските сленове — заяви с безизразен глас той. — Трябва да ги открия — където и да са — но повечето възможности са изчерпани. Сега се насочвам към най-вероятното от всички оставащи места.

Утрото най-сетне настъпи и се проточи дълго. Слънцето гореше като гнояща рана сред безбрежното мъртвило на небето. Дългите черни сенки, които то хвърляше върху повърхността, постепенно се скъсиха, после отново започнаха да нарастват, когато Марс обърна недружелюбно следобедното си лице към натрапника. И тъй до вечерта.

От мястото, където корабът на Джоми се спотайваше сред варовиковите скали, хоризонтът се виждаше като размазан низ от хребети на фона на смраченото небе. Но дори и от тази шестстотинметрова височина сливането на небето и земята изглеждаше забележително близко. Вече се спускаше здрачът, когато търпеливото му дежурство най-сетне бе възнаградено. Иззад хоризонта изскочи малък летателен апарат на червени ивици с форма на торпедо, а от задната му част изригваше пламък. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в матовата му метална обвивка. Возилото се устреми някъде далеч вляво от мястото, където корабът на Джоми чакаше като огромна хищна птица, спотаен във вълнистите недра на бялата скала.

Джоми пресметна, че дотам има не повече от три мили. Всъщност действителното разстояние беше без значение за мотора, който чакаше безмълвно и търпеливо в машинното помещение в опашната част на кораба, готов всеки миг да се развихри с цялата си безшумна, изумителна мощ.

Този титаничен мотор можеше да измине и триста мили, без тихите му вибрации да се променят, без да заглъхне и за миг равномерният му пулс. Не биваше единствено да му се дава воля в непосредствена близост до повърхността, където би могъл да прогори огромна бразда в плътта на тази и без това измъчена земя.

Джоми се готвеше за светкавични действия. Три, четири, пет мили — коригираше той. Индукторите заработиха на пълна мощност и едновременно с това се задейства специалното приспособление, задвижвано от отделен мотор, което беше разработил по време на дългото си пътуване от Земята до Марс. Автоматичният двигател, който беше инсталиран на около петстотин мили от кораба, започна да излъчва радиовълни, толкова близки по характеристиките си до енергията, използвана от него, че само изключително чувствителен уред би могъл да улови разликата. През тези няколко минути цялата планета вдишваше и издишваше енергия.

Някъде сленовете без антени сигурно вече чертаеха диаграми, определяйки центъра на тази интерферентна вълна. В това време незначителният разход на енергия, направен от него, щеше да остане незабелязан. Индукторите си вършеха работата бързо, но безшумно. Отдалечаващият се кораб забави движението си, сякаш нещо го препятстваше да продължи напред. За миг той застина във въздуха, после бе повлечен неумолимо към варовиковата скала.

С лекота, използвайки радиовълните като прикритие за другия вид енергия, която му беше необходима, Крос зарови кораба си още по-дълбоко в издутата утроба на скалата, като разширяваше естествения тунел с помощта на дезинтегратора. После като паяк, хванал в мрежата си муха, придърпа чуждия малък летателен апарат в леговището си.

Миг по-късно се отвори врата и се появи някакъв мъж. Той скочи леко на земята и се вгледа в големия непознат нему кораб през заслепяващата светлина на прожекторите. Спокойно и самоуверено мъжът се приближи. Погледът му се спря върху кристала във влажната стена на пещерата.

Той понечи да отмести поглед, но в следващия миг мисълта, че нещо е в състояние да отвлече вниманието му в подобна ситуация, започна да си пробива път в съзнанието му. И тъкмо посегна към кристала, когато парализиращият лъч на Джоми го застигна и го просна на земята.

Крос мигновено включи на пълна мощност. С изщракването на копчето далечният автоматичен предавател, използващ атомни вълни, се разпадна в пламъците на собствената си енергия.

Колкото до мъжа, всичко, което искаше от него Джоми в този момент, беше снимка в цял ръст, запис на гласа му и установяване на хипнотичен контрол върху личността му. Само след двадесет минути Корлис летеше обратно към Кимериум, проклинайки вътрешно поробването си, но неспособен да стори каквото и да било срещу него.

Крос знаеше, че не бива да бърза, а трябва внимателно да обмисли плана си, преди да се осмели да се доближи до Кимериум. Налагаше се да пресметне всичко до най-малката подробност, да обърне внимание на безброй детайли. Всеки четвърти ден — почивния — Корлис идваше в пещерата, после си тръгваше, седмиците се нижеха, а от съзнанието му биваше извличан всеки спомен, всяка дреболия. Най-сетне Джоми беше готов и на седмия поред почивен ден вече можеше да приведе плана си в действие. Единият Бартън Корлис остана в пещерата, потънал в дълбок хипнотичен сън; другият се качи на малкото возило на червени ивици и се насочи към Кимериум.

Двадесет минути по-късно под него проблесна корпусът на боен кораб, който полетя редом — огромна маса от обтекаем метал.

— Корлис — чу се отсечен мъжки глас по корабното радио, — провеждайки обичайното наблюдение над всички сленове, които приличат на гадината Джоми Крос, ние те чакахме тук и установихме, че си просрочил времето с около пет минути. Затова ще продължиш до Кимериум под конвой, за да застанеш пред военната комисия за обследване. Това е.