Алфред ван Вогт
Слен (16)

Глава 17

Така просто и ненадейно настъпват катастрофите. Не съвсем ненадейно, впрочем, и все пак разочарованието беше горчиво. Шест пъти преди това Бартън Корлис беше просрочвал с по двадесет минути и му се разминаваше. Сега, след едва пет минути принудително закъснение, дългата ръка на случайността беше зашлевила надеждата на света.

Джоми се загледа мрачно през илюминаторите. Под него всичко беше само камънаци. Набраздена, начупена, пуста скала. Теснините вече не приличаха на пресъхнали речни корита. Те плъзваха във всички посоки като мятащи се в капан диви зверове. Огромните равнини се протягаха хищно; хълмовете се спускаха стръмно надолу и преминаваха в бездънни пропасти, после се извисяваха в грозни назъбени хребети. Тази гола пустиня беше единственият му път за бягство, ако изобщо пожелаеше да избяга, защото никой пленен кораб, колкото и голям и съвършен да беше, не би се осмелил да приеме предизвикателството, нито би успял да се измъкне невредим от хватката на сленовете без антени.

Разбира се, положението не беше съвсем безнадеждно. Той имаше атомен пистолет, наподобяващ външно оръжието на Корлис, който действително стреляше с електрически заряди, докато не се активираше скритият атомен механизъм. Венчалната халка на пръста му пък беше копие на онази, която Корлис носеше, с тази разлика, че в нея беше поместен най-малкият атомен генератор, създаван някога, и също се задействаше с натискане. Две оръжия и дузина кристали — и с тях трябваше да спре най-страшната война в историята на света!

Земята сега се ширеше по-равна под летящия му затвор. На дъното на тази първобитна бездна започваше да просветва на мазни, мръсни ивици застояла тъмна вода — началото на грозното, мътно море, наречено Кимерийско.

Внезапно се появиха първите признаци на цивилизованост. На едно плато от дясната му страна като огромна черна акула лежеше космически крайцер. На скалата около него бяха застинали неподвижно десетки тридесетметрови канонерки като злокобно ято от дълбоководни риби, чиито твърди кореми скриваха донякъде още по-зловещия пейзаж. Зоркият му поглед различи в планината пред него суровите очертания на укрепление от стомана и скала. Черна стомана, вградена майсторски в черната скала, с огромни оръдейни дула, зейнали в стената.

По-нататък, този път отляво, се извисяваше второ плато от стомана и калена от времето скала, с още един крайцер и множество щурмански кораби около него, отпуснати тежко върху почти невидимите си стапели. Оръдията бяха още по-тежки и все така сочеха право към небето, сякаш в напрегнато очакване всеки миг да се появи смъртно опасен враг. Колко отбранителни съоръжения, каква настъпателна мощ, и срещу кого? Възможно ли беше тези създания да са толкова уплашени от истинските сленове, че дори мощните оръжия да не могат да заглушат страха им от неуловимия враг?

Стотици мили укрепления, оръдия и кораби! Стотици мили непроходими заграждения, вода и злокобни щръкнали зъбери. Най-сетне машината на Крос и ескортиращият я брониран кораб прелетяха над висок връх, отвъд който блестеше стъкленият град Кимериум. Часът на изпитанието бе настанал.

Градът се извисяваше насред равнината, простираща се до самия отвесен, назъбен бряг на дълбоко вдадения в сушата тъмен залив. Стъклото блестеше под слънчевите лъчи, ослепителните бели пламъци играеха върху лъскавата повърхност. Градът не беше голям. И не би могъл да бъде в този толкова непристъпен район. Стъкленият му похлупак беше плътно прилепен към подножията на обкръжаващите го хребети. Диаметърът му достигаше три мили в най-широката си част и се стесняваше до две в най-тясната. Според сведенията, които Джоми беше получил от Милър и Корлис, обитателите му наброяваха около двеста хиляди.

Площадката за кацане беше там, където се очакваше — издадена навън метална платформа в самите покрайнини на града, достатъчно голяма да приеме цял боен кораб, прорязана надлъж и нашир от лъскавите нишки на железопътни релси. Малката машина на Крос леко се спусна към сектор номер 9977. В това време огромният конвоиращ кораб се насочи към морето и след миг се изгуби от погледа му зад един от високите хребети.

Под него автоматизираната машинария на съоръжението за кацане насочи кораба му по метални релси към огромна стоманена врата. Вратата се отвори машинално сама и след малко се затвори зад гърба му.

Онова, което се разкри пред погледа му, не беше неочаквано, но действителността надхвърляше представите му, почерпени от съзнанието на Милър и Корлис. В тази част от огромния хангар, която можеше да обхване с поглед, сигурно имаше поне хиляда кораба, наблъскани като сардини в буркан, и всеки от тях можеше да бъде приведен незабавно в готовност, стига да се набере нужният номер на разпределителния пулт за сектора.

Машината спря. Крос се измъкна небрежно навън и кимна на тримата сленове, които го чакаха. Най-възрастният се приближи с лека усмивка.

— Какво, Бартън, май си изпроси нова проверка! Ще те обслужим бързо, можеш да не се съмняваш. Както обикновено — пръстови отпечатъци, рентген, кръвна проба, химически реакции на кожата, микроскопско изследване на косата и прочее.

В мислите на тримата мъже се прокрадваше някакво едва доловимо нетърпение, намек за очакване. Джоми обаче нямаше нужда да чете мислите им. Беше по-мобилизиран от всякога, умът му беше кристално ясен, способността му да долавя и най-дребните детайли беше обострена до крайност.

— Откога химическата реакция на кожата е част от обичайната проверка? — миролюбиво попита той.

Мъжете не се извиниха за малката клопка, която му бяха подготвили, но и в мислите им не се долавя не особено разочарование. Джоми също не изпита вълнение от тази първа малка победа. Каквото и да се случеше на този етап, в крайна сметка пълното изследване сигурно щеше да завърши с провал. Трябваше да използва максимално сведенията, които беше натрупал през тези няколко седмици, докато анализираше информацията, почерпена от Милър и Корлис.

— Заведете го в лабораторията за физически изследвания. Вземи му оръжието, Прентис — нареди най-младият слен.

Крос мълчаливо подаде оръжието си на мъжа.

Най-възрастният, Инграм, се усмихваше, младият Брадшоу го гледаше с немигащ поглед, но и у двамата се долавяше някакво нетърпение. Само Прентис, който пъхна пистолета му в джоба си, оставаше външно напълно равнодушен. Но не действията им занимаваха Крос, а безмълвието наоколо. Отникъде не долиташе нито звук, нито една разменена дума. Хангарът беше тих като гробище и изглеждаше невероятно, че извън тези стени цари суматоха и цял един град е зает с трескава подготовка за война.

Той набра шифъра и се загледа в кораба, който безшумно се отдалечи заедно с автоматичното устройство за кацане — най-напред хоризонтално, после нагоре към тавана. Разнесе се тихо изскърцване на метал и машината му застана неподвижно на предназначеното за нея място, сетне тишината отново се възцари над хангара.

Развеселен от начина, по който мъжете дебнеха и за най-малкото нарушение на привичната процедура, Джоми пое към изхода. Озоваха се в ярко осветен коридор, в чиито гладки стени на равно разстояние една от друга се виждаха множество затворени врати.

Вече бяха пред вратата на лабораторията, когато Джоми рече непринудено:

— Предполагам, че сте се обадили в болницата да предупредите за закъснението ми?

Инграм се закова на място, спряха и другите двама и го изгледаха сепнато.

— Господи, да не би жена ти да е дошла в съзнание? — възкликна Инграм.

Джоми кимна.

— Лекарите трябваше да я приведат в съзнание около двадесет минути след пристигането ми. Значи е минал горе-долу час, откакто работят. Изследването и проверката на военната комисия явно ще трябва да почакат.

Никой не възрази.

— Предполагам, че военните ще те ескортират — каза Инграм.

Брадшоу бързо изрече нещо в микрофона на китката си. Тихият, но ясно доловим отговор достигна до Джоми:

— При обичайни обстоятелства до болницата щеше да го придружи военен патрул. Но тук става дума за най-опасния индивид, когото светът познава. Крос е едва двадесет и три годишен, но опасностите и рисковете допринасят за ранното съзряване както на хората, така и на сленовете. Затова не бива да забравяме, че си имаме работа с възрастен слен, притежаващ оръжия и източници на енергия, за чиито възможности можем само да гадаем. Ако Корлис действително е Крос, съвпадението с идването на госпожа Корлис в съзнание в такъв важен момент означава, че трябва да бъдем подготвени за всякакви изненади. Той вече е претърпял един провал, като е позволил да се стигне до тази проверка. Независимо от това, самият факт, че за пръв път ни се налага да отложим подобен род проверка, изисква с него неотклонно да се движат обучени, вещи в предварителните изследвания специалисти. Ето защо ще останете с него до второ нареждане. Пред Първи асансьор ви чака кола.

Когато се озоваха на улицата, Брадшоу отбеляза:

— Ако той не е Корлис, тогава в болницата от него няма да има абсолютно никаква полза и мозъкът на госпожа Корлис може да остане увреден завинаги.

Инграм поклати глава.

— Грешиш. Истинските сленове могат да четат мисли. Той ще бъде толкова полезен в операционната, колкото и Корлис, и ще открие евентуалните грешки дори и без помощта на приемника Поргрейв.

Крос зърна бегло кривата усмивка на Брадшоу, който отвърна:

— Май не звучиш много убедено, Инграм. Дали пък не ти мина през ума, че приемниците Поргрейв ще накарат Крос да ограничи нарочно демонстрацията на мозъчните си възможности?

— От друга страна… — обади се Прентис. — Причината за посещението на Корлис в болницата е обстоятелството, че той може да разбере кога нещо не е наред благодарение на естествената близост между двамата съпрузи. Но това означава също, че госпожа Корлис веднага ще усети дали това е съпругът й или е чужд.

Инграм се усмихна кисело.

— Значи, стигаме до заключението, че ако Корлис е Крос, идването на госпожа Корлис в съзнание може да завърши трагично за нея. Това ще докаже неговата самоличност, дори ако всички останали тестове, които ще проведем, се окажат отрицателни.

Крос мълчеше. Вече беше обмислил отвсякъде проблема, който приемниците Поргрейв създаваха. Те представляваха опасност, но все пак бяха само машини. Способността му да контролира мислите си щеше да сведе опасността до минимум.

Друго нещо беше жената на Корлис, която трябваше да го познае. Естествената привързаност между съпрузите беше напълно разбираема и да увреди мозъка на тази жена, му се струваше жестоко. Трябваше по някакъв начин да запази разсъдъка й, но и да отърве себе си.

Колата летеше по булеварда, греещ от хиляди ярки цветя. Пътят беше тъмен, на вид подобен на стъкло, и не беше прав, а се виеше сред високи, пищни дървета, които наполовина скриваха сградите, наредени от двете страни на сенчестата алея. Всички постройки бяха ниски и се отличаваха с красота и артистичност, които изненадаха Джоми. Той и преди това беше добил някаква представа за тях от картините, доловени в мозъците на Милър и Корлис, но този триумф на архитектурния гений надминаваше всичките му очаквания. От една крепост не се очакваше да бъде красива, а оръдейните кули обикновено се правеха, за да се използват, а не да радват окото.

Но така или иначе, те изпълняваха прекрасно предназначението си. Имаха фасон на истински сгради, част от един истински град, а не просто дебел брониран щит около него. Отбраната беше толкова грижливо изпипана, че Джоми още веднъж се убеди с какво страхопочитание се отнасят тук към истинските сленове. Човешкият род щеше да бъде нападнат заради страха на сленовете без антени и в това имаше някаква тъжна ирония.

„Ако съм прав, — мислеше си той — и истинските сленове живеят сред сленовете без антени, както последните живеят сред хората, тогава цялата тази подготовка е насочена по-скоро срещу враг, който вече е проникнал вътре в крепостта.“

Колата спря в една ниша, водеща към асансьор. Асансьорът пристигна толкова бързо, колкото и онзи в хангара. Джоми небрежно извади от джоба си едно от металическите „кристални“ кубчета и го пусна в кошчето за боклук в единия ъгъл на клетката. Видя, че сленовете внимателно следят действията му и обясни:

— Бяха дванадесет, но явно повече от единадесет ми идват много. Това се беше забило в хълбока ми.

Инграм пристъпи и вдигна кубчето.

— Какво е…?

— Причината за забавянето ми. По-късно ще обясня пред комисията. Всичките са еднакви, така че едно повече или по-малко няма никакво значение.

Инграм гледаше замислен кубчето и вече се канеше да го отвори, когато асансьорът спря. Той го пъхна решително в джоба си.

— Остава у мен. Върви напред, Корлис.

Крос без колебание тръгна по широкия мраморен коридор. Отнякъде се появи жена в бяла престилка.

— Ще те повикат след няколко минути, Бартън. Почакай тук.

И изчезна през една врата, а Крос, доловил намерението на Инграм, зачака по-възрастният мъж да заговори.

— Тази работа с госпожа Корлис много ме тревожи, Корлис. Толкова много, че преди да ти позволим да влезеш, ще трябва да направим малка проверка, към каквато не сме прибягвали от години, защото е унизителна, пък и има не по-малко сигурни методи.

— Каква е тази проверка? — попита подозрително Джоми.

— Ами, ако си Крос, ще имаш изкуствена коса, която да прикрива уловителите ти. Ако си Корлис, ще имаш здрава естествена коса, която ще позволи да те издърпаме за нея. Изкуствената коса, колкото и умело да е закрепена, трудно ще издържи тежестта ти. Затова ще те помоля — заради жена ти — да си наведеш главата. Ние ще внимаваме и няма да дърпаме рязко.

Крос се усмихна.

— Давайте! Ще се убедите, че косата ми е истинска.

Разбира се, че беше истинска. Той отдавна беше решил този проблем — беше изобретил гъста течност, която, нанесена върху корените на косата, постепенно се втвърдяваше и се превръщаше в тънък слой гумено вещество с цвета на кожата, достатъчен да покрие издайническите антени. Точно преди да завърши процесът на втвърдяването той внимателно масажираше косата си, така че от движението й около корените се образуваха миниатюрни отворчета, които пропускаха въздух.

Честата смяна на покритието и дългите периоди на почивка за косата и главата му се бяха оказали достатъчни за поддържането им в добро хигиенно състояние. Той допускаше, че през всичките тези години събратята му сленове също са си служили с подобни методи. Опасни бяха само периодите на „почивка“.

— Всъщност, това още нищо не доказва — изрече най-накрая неохотно Инграм. — Ако Крос реши да се появи тук, едва ли ще допусне да го хванат по такъв елементарен начин. Ето го докторът, да се надяваме, че всичко е наред.

Стаята беше голяма, полутъмна и пълна със слабо пулсиращи прибори. От прага болната не се виждаше, но имаше дълъг метален сандък, наподобяващ ковчег, единият край на който беше точно срещу вратата. Другият се губеше в полумрака, но Крос усети, че главата на жената е точно там.

Към капака беше прикрепено нещо като издута прозрачна епруветка. От нея в „ковчега“ се спускаха множество тръбички, по които течеше яркочервена кръв. Точно до повдигнатата глава на жената беше поставена солидна на вид апаратура. Лампичките светваха при най-малката промяна в състоянието й, сякаш откликвайки на някакъв скрит натиск.

От мястото, където беше застанал, Крос виждаше главата на жената на фона на тези шушукащи апарати, по-точно не главата й, а само превръзките, в които беше омотана. Сред бялата преспа от бинтове се губеха краищата на множеството проводници, свързани с разпределителния пулт.

Мозъкът й беше без всякаква защита, все още невъзстановен напълно, и Крос предпазливо се опита да надникне в зоната на смътните представи, неоформени в мисли, които витаеха в главата й като в мудно влачещ се кошмар.

На теория знаеше всичко, което се прилагаше от хирурзите на сленовете без антени. Тялото беше изцяло изолирано от мозъка с помощта на проста система, действаща на принципа на късото съединение. Самият мозък, чиито функции се поддържаха от бързи тъканообразуващи лъчи, беше разделен на двадесет и седем сектора и благодарение на това улеснение бе извършена доста възстановителна работа.

Мисловната му вълна подмина тези „кръпки“ и „пукнатини“. Грешките бяха много, но все дребни, а като цяло хирургическата работа беше блестяща. Всяка секция на този могъщ мозък щеше да бъде подложена на целебната сила на тъканообразуващите лъчи. Нямаше никакво съмнение, че когато госпожа Корлис отвори очи, щеше да е отново здравомислеща и интелигентна млада жена и да познае тутакси самозванеца.

Въпреки цялото напрежение на момента, Крос си помисли: „Преди години можех да хипнотизирам хората и без помощта на кристалите, макар за това да беше нужно повече време. Защо да не мога да го правя и със сленовете?“

Тя беше в безсъзнание, всичките защитни прегради на мозъка й бяха свалени. Отначало той се притесняваше от приемниците Поргрейв и опасността, която представляваха, но после насочи мислите си в руслото от вибрации, което би било нормално за разтревожения Корлис в подобни обстоятелства. Страхът му се изпари и той се впусна стремглаво в дебрите на чуждия мозък.

Спаси го методът, по който беше проведена операцията. Един напълно възстановен мозък на зрял слен би му отнел часове — пътеките, които трябваше да се изследват, бяха милиони, без каквото и да било указание откъде тръгват. Но сега, в този мозък, разделен от вещите хирурзи на своите двадесет и седем естествени зони, лесно можеше да се напипа масата от клетки, определящи силата на волята. Само след минута той беше в командния център и осезаемата мощ на мозъчните му вълни бързо го направи господар на положението.

Досети се, че е време да си сложи слушалките за приемниците Поргрейв. В същия миг забеляза, че Брадшоу също си бе сложил слушалки — очевидно заради него. Ала от повърхността на мозъка на младия слен не се излъчваше подозрение. Изглежда неоформената сила на мисълта, без каквито и да било картини, не можеше да бъде уловена от приемниците Поргрейв. Неговото проучване бе привършило.

Жената се раздвижи — умствено и физически — и несвързаната й мисъл отекна в слушалките му.

„Бой… окупация…“

Думите имаха някаква връзка помежду си единствено защото жената беше командир на военна част, но иначе и дума не можеше да става за логична мисъл. След кратка пауза прозвуча:

„Юни… точно така, юни… да приключим с всичко до зимата, да няма излишни загуби заради студа и неуредиците… и така, решено е… десети юни…“

Той би могъл сам да оправи пораженията в мозъка й с помощта на хипнотично внушение за десетина минути, но при сегашните обстоятелства му трябваше повече от час на предпазливо взаимодействие с хирурзите и техния апарат за вибрационно налягане. Почти през цялото време умът му беше зает с мисълта за узнатото от нея.

Значи десети юни беше определен за нападение над Земята! Сега беше четвърти април по земния календар. Два месеца! Един месец за пътуването до Земята, а другият за какво?

Когато госпожа Корлис потъна в сън без видения, той вече знаеше отговора. Не би могъл да изгуби нито ден повече в търсене на истинските сленове. По-късно може би, но не и сега. Само да се измъкнеше жив оттук…

Джоми се намръщи. След броени минути щеше да бъде подложен на физическо обследване от най-безжалостната, най-безкомпромисната и веща раса в Слънчевата система. Независимо от сполучилия му опит да го отложи, независимо от ловкостта, с която беше натикал в ръцете на един от придружителите си хипнотичния кристал, късметът беше против него. Инграм не беше проявил достатъчно любопитство да извади кристала от джоба си и да го отвори. Трябваше да предприеме нов опит, разбира се, но това беше губещ вариант. Всеки слен би застанал нащрек при такъв повторен опит, както и да подходеше.

Тук мисълта му се прекъсна. Мозъкът му се настрои да възприема едва доловимия глас, долитащ от радиостанцията на Инграм и преминаващ през съзнанието му.

— Доведете ми незабавно Бартън Корлис, независимо дали е завършено физическото обследване! Това нареждане отменя всички досегашни!

— Добре, Джоана — прозвуча съвсем ясно отговорът на Инграм, който се обърна към Крос: — Имаме заповед незабавно да те отведем при Джоана Хилъри, военния пълномощник.

Прентис сякаш четеше мислите на Крос, защото заяви:

— Джоана е единствената сред нас, която е общувала с Крос. Именно затова е упълномощена от комисията да поеме случая, а също и заради направените от нея впоследствие анализи на психиката му. Тя ръководеше кампанията по издирването му на цялата планета и предвиди неуспеха на нападението с циклотрона. Освен това е представила подробен доклад, описващ детайлно времето, което е прекарала с него. Ако ти си Крос, тя ще те познае незабавно.

Джоми мълчеше. Нямаше как да провери истинността на казаното, но подозираше, че сленът е прав.

Когато излезе от стаята, градът — истинският Кимериум — за пръв път се разкри пред погледа му. От прага се виждаха два коридора — единият водеше към асансьора, с който беше слязъл, другият — към огромно множество високи прозрачни врати. А зад тях се ширеше градът на мечтите.

На Земята се твърдеше, че тайната на материала, от който беше построен дворецът, е загубена завинаги. Ала тук, в тайния град на сленовете без антени, тя се разгръщаше в цялото си великолепие, дори нещо повече. Улицата сияеше в меки, променливи цветове, а съвършените сгради въплъщаваха сбъднатата мечта на архитектите от всички времена — и всичко това беше живо, както е жива музиката! Нито един друг свят — може би защото не познаваше нищо подобно — не би могъл да му предложи това прекрасно съответствие на архитектурата с най-възвишената форма на музиката.

Вече на улицата, той се отърси от вълшебството на гледката. Важни бяха хората. А в сградите наоколо те бяха хиляди, носеха се с бързите си коли, крачеха по тротоарите. Хиляди съзнания в обсега на неговото собствено, което не пропускаше никоя подробност, търсейки само едно — излъчването на истински слен.

Но не го откриваше. Нито един проблясък на издайническа мисъл; нито един мозък, който да не си дава сметка, че принадлежи на истински слен. Несъвършените прегради пропускаха всяка информация. Убеждението му, че истинските сленове трябва да са тук, беше разколебано — както и целият му живот в този миг. Където и да бяха те, защитата им беше съобразена и със сленовете без антени. Е, логиката подсказваше и това, че бебетата-чудовища не са създадени от почтени хора. Фактите обаче говореха друго. Кои факти? Слуховете? А нима имаше друго обяснение?

— Хайде, Корлис — подкани го Брадшоу. — Госпожица Хилъри иска да те види. Насаме.

Подът под краката му се стори необичайно хлъзгав, докато изминаваше тези трийсетина метра до отворената врата. Нейната „светая светих“ беше обширна и уютна и по-скоро с вид на будоар, отколкото на работен кабинет. На рафтовете имаше книги. До едната стена беше опряна малка електрическа картотека. Мебелировката се допълваше от меко канапе, пневматични столове и дебел килим. И сред всичко това — огромно лъскаво писалище, зад което седеше горда, усмихната, младолика жена.

Крос и не беше очаквал Джоана Хилъри да е остаряла. След петдесет години може би бръчките щяха да прорежат тази кадифена кожа, но сега имаше само една разлика в сравнение с предишната им среща, и тя беше в самия него. Преди години в тази великолепна жена се беше взирало едно момче; сега трезво я оценяваше зрял мъж.

Той забеляза изненадан, че очите й блестят ярко, и това му се стори не в съответствие със ситуацията. Съсредоточи се и сетивата му различиха в израза на лицето й смесица от триумф и чиста радост. Той опипа мислено защитната й преграда и отбеляза всяка малка пукнатина, през която се просмукваше информация, погълна всяка уловена мисъл, анализира всеки полутон, а в това време изненадата му нарастваше. Усмивката й премина в доволен смях, после защитната й преграда падна. Съзнанието й се простираше пред взора му незащитено, напълно оголено. В същия миг до него долетя мисълта й:

„Огледай се внимателно, Джон Томас Крос, докато се убедиш, че всички приемници Поргрейв в тази стая и около нея са изключени. Знай също, че от всички живи същества аз съм единственият ти приятел и че наредих да те доведат, за да избегнеш проверката, която можеше и да не издържиш. Наблюдавах те с помощта на приемниците и стигнах до убеждението, че това си ти. Хайде, побързай, надникни в мозъка ми и се убеди в добрата ми воля; после ще сторим каквото можем да спасим живота ти!“

Крос не беше толкова лековерен, та да приеме веднага както преди на доверие казаното от нея. Минутите течаха, а той все още блуждаеше из тъмните коридори на съзнанието й в търсене на онези причини, породили чудото. Най-накрая той промълви:

— Значи си повярвала в идеалите на един петнадесетгодишен хлапак, запалила си се от обещанията на един млад егоист, който не можеше да предложи друго, освен…

— Надежда! — довърши тя вместо него. — Ти ми даде надеждата точно преди да прекрача онзи житейски праг, отвъд който болшинството от сленове стават толкова коравосърдечни и безжалостни, колкото само животът може да ги направи. Ти каза: „А какво ще стане с хората?“ Бях толкова потресена, че не можах да се съвзема. Нарочно ти съставих грешно описание. Може би това ще те удиви. Но то беше прието, защото от мене не се очакваше да съм специалист в човешката психология. Специалист не съм, разбира се, но бих могла да те обрисувам прекрасно, а и с всеки изминал ден споменът ставаше все по-ярък. Възприе се като нещо съвсем естествено именно аз да се заема с проучването на твоя случай. Също както и назначаването ми за ръководител на всички издирвания, имащи отношение към тебе. Предполагам, не по-малко естествено е и това, че…

Тя замълча изчаквателно.

— Съжалявам! — рече сериозно Крос.

Сивите й очи срещнаха твърдо погледа му.

— За коя друга би могъл да се ожениш? Бракът е част от нормалния живот. Разбира се, аз не знам нищо за отношенията ти с онова момиче, Катлийн Лейтън, освен че си бил с нея, когато е умряла. Но бракът с няколко жени, понякога дори едновременно, не е чак толкова рядко срещано явление в историята на сленовете. Е, разбира се, възрастта ми също е съображение.

— Ясно ми е, че разликата от петнадесет или двадесет години е без значение, когато става дума за сленове. Ние живеем дълго. Само че, по едно стечение на обстоятелствата, аз имам мисия.

— Дали като твоя съпруга или не — каза Джоана, — от днес нататък ти имаш съратник в мисията си — стига да се измъкнем живи от това медицинско изследване.

— А, дреболии! — махна с ръка Крос. — Всичко, което ми трябва, е време и начин да натикам кристалите в ръцете на Инграм и останалите. Ти ми осигури и двете. Ще имаме нужда и от парализиращия пистолет в чекмеджето на бюрото ти. После започни да ги викаш един по един.

Тя издърпа чекмеджето и измъкна пистолета.

— Аз ще стрелям. А сега какво да правим?

Ентусиазмът й го накара да се засмее. Все още не можеше да се начуди на това странно стечение на обстоятелствата, макар вече да беше напълно сигурен. Години наред се беше старал да запази самообладание и да върви напред с хладна решимост. Сега страстта й зарази и него. Очите му блеснаха.

— Няма да съжаляваш за стореното, макар че преди да свършим, вярата ти може да бъде подложена на огромни изпитания. Това нападение над Земята не бива да се състои. Не и сега, когато още не знаем какво да правим с онези нещастници — освен да ги държим в подчинение със сила. Кажи ми, има ли как да се добера до Земята? Прочетох в ума на Корлис за някаква заповед да бъдат пратени на Земята всички, които приличат на мене. Може ли да се предприеме нещо по въпроса?

— Може. Решението зависи изцяло от мене.

— Тогава е дошъл моментът да действаме. Трябва да се върна на Земята. Трябва да ида в двореца и да се срещна с Киър Грей.

Красивите устни на жената се разтвориха в усмивка, но в очите й нямаше смях.

— И как смяташ да се добереш до двореца, с всичките му укрепления? — попита тя.

— Майка ми често ми е разказвала за тайните тунели под двореца. Може би твоята статистическа машина ще знае точното разположение на различните входове.

— Машината! — възкликна Джоана. — Да, машината знае. Тя съдържа сведения за какво ли не. Ела!

Двамата влязоха в съседната стая и се залутаха между редиците блестящи метални табелки. Крос знаеше, че това е Статистическото бюро и тук са електрическите картотеки, които подаваха информация при натискане на копче, при произнасяне на име, номер или парола. Никой не бе наясно какво количество информация се съдържа в тези картотеки (ако се вярваше на мозъка на Корлис). Те бяха докарани от Земята и бяха създадени в далечни времена. В тях се съдържаха милиони факти, за които можеше да се пита. Сред които, без съмнение, и историята на седемгодишното издирване на Джон Томас Крос — издирване, ръководено от Джоана Хилъри от същата тази сграда, в която се намираха в момента.

— Искам да ти покажа нещо — каза Джоана.

Тя набра най-напред името Самюел Лен, после „Естествени мутации“. Пръстите й бързо натиснаха нужния клавиш и върху сияещия екран се изписа:

Извадки от дневника на Самюел Лен,

1 юни 2071 г.

Днес отново разглеждах трите бебета и ни най-малко не се съмнявам, че тук става дума за някаква уникална мутация. Виждал съм човешки същества с опашки. Изследвал съм кретени и идиоти, както и изродите, които напоследък се раждат в такива количества. И съм наблюдавал любопитната, страховита еволюция, през която може да премине човешкият организъм. Но това е пълната противоположност на изброените ужаси. Това е самото съвършенство.

Две момичета и едно момче. Каква невероятна, грандиозна случайност! Ако не бях такъв рационалист, резонността на случилото се би ме превърнала в сълзлив поклонник пред олтара на метафизиката. Две момичета, които да възпроизведат вида си, и едно момче, което да ги оплоди. Ще трябва да ги приуча към тази мисъл.

2 юни 2071 г., започна машината, но Джоана бързо натисна клавиша за изчистване и набра нова дата: 7 юни 2073 г.

Днес някакъв тъпанар журналист е написал статия за децата. Този невежа твърди, че съм подложил майка им на въздействието на машина, макар да не съм виждал тази жена преди раждането на децата. Ще трябва да убедя родителите да се оттеглят в някой затънтен и ненаселен край. Всичко може да се случи там, където има човешки същества — тези суеверни, прекалено емоционални магарета!

Джоана Хилъри набра нова дата: 31 май 2088 г.

Днес е седемнадесетият им рожден ден. Момичетата са възприели напълно мисълта да се съчетаят с брат си. В крайна сметка, моралът е въпрос на възпитание. Искам този съюз да се осъществи, независимо че миналата година открих други подобни деца. Струва ми се неразумно да ги чакам да пораснат.

На датата 18 август 2090 г. беше записано:

Всяко от момичетата роди по три близначета. Прекрасно. При тази степен на репродуциране периодът, през който видът може да бъде унищожен вследствие на случайност, практически намалява и скоро ще бъде сведен до минимум. Независимо от факта, че от време на време се появяват и други от техния вид, аз продължавам да внушавам на децата, че техните наследници са бъдещите управници на света.

— Е, сега виждаш, че няма и никога не е имало машина, която да създава сленове. Всички сленове са естествени мутанти — каза Джоана, когато двамата се върнаха в кабинета. После рязко смени темата: — Най-подходящият вход за двореца е навътре в земите на палата, в района на статуите, който през цялото време е ярко осветен и е точно под прицела на оръдията, разположени на първата отбранителна линия. Първите две мили освен това се наблюдават от картечна рота и танкови патрули.

— А моето оръжие? Ще мога ли да го взема на Земята?

— Не. Нареждането за прехвърляне на мъжете, които приличат на тебе, изключва възможността да носят оръжие.

В него се надигна нов въпрос.

— Що за човек е Киър Грей според сведенията в твоята машина?

— Изключително надарен за човешко същество. Тайните ни изследвания с рентген показаха категорично, че е човек, ако това имаш предвид.

— Действително съм си задавал този въпрос, но твоите думи потвърждават извода на Катлийн Лейтън.

— Отклонихме се от въпроса. Как смяташ да се справиш с укрепленията?

Той поклати глава и се усмихна тъжно.

— Когато залогът е голям, и рискът трябва да му съответства. Естествено, ще ида сам. Ти ще имаш отговорната задача да намериш пещерата, в която е моят кораб, и да закараш машината на Земята преди десети юни. Корлис също ще трябва да бъде освободен. А сега, ако обичаш, повикай Инграм.