Алфред ван Вогт
Слен (10)

Глава 11

Отвън нощното небе тънеше в мрак. Звездите блещукаха със студен пламък в безлунното небе. Нямаше никаква следа от вражески кораб — нито сянка, нито движение сред необятната тъмносиня бездна.

Вътре в кораба внезапен дрезгав вик от съседната стая раздра напрегнатата тишина. Последва порой от несдържани ругатни. Бабчето се беше събудила.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Кратко мълчание, после гневът внезапно се стопи, изместен от зараждащ се ужас. Неспокойните й мисли рукнаха като буен поток. Непристойни ругатни, родени от страха, изпълниха въздуха. „Бабчето не иска да умре. Да изтребят всички сленове, но не и Бабчето. Бабчето има пари да…“

Беше пияна. Сънят беше помогнал на алкохола да я победи отново. Джоми затвори съзнанието си за мислите и думите й и настойчиво заговори по радиостанцията:

— Към командирите на бойните кораби! Към командирите на бойните кораби! Джоана Хилъри е жива. Готов съм да я освободя на съмване, при едно условие — да ми се даде възможност да излетя отново.

Последва тишина, най-сетне в кабината прозвуча женски глас:

— Джоана, там ли си?

— Да, Мариан.

— Съгласни сме при следните условия: ще ни информираш един час преди кацането за мястото. Това трябва да стане най-малкото на тридесет мили от най-близкия голям град, тоест, вземаме предвид петте минути, необходими за ускорението и забавянето. Разбира се, ще се съобразим с това, че разчиташ да избягаш. Много добре. Ще получиш още два часа. Ние ще получим Джоана Хилъри. Мисля, че сделката е равностойна.

— Приемам — каза Джоми Крос.

— Чакай! — извика Джоана. Но Джоми се оказа по-бърз. Секунда преди думата да се откъсне от устните й, той вече беше натиснал копчето.

— Не биваше да издигаш пак преградата пред ума си! — изрече строго момчето. — Друго предупреждение не ми е нужно. Но, разбира се, ти нямаш избор — ако не беше вдигнала щита, щях просто да прочета мисълта ти. — Той я изгледа с подозрение. — Какъв беше този напън да се жертваш, само и само да ме лишиш от двата часа живот, които ми остават?

Жената мълчеше. Погледът на сивите й очи беше по-замислен от всякога. Джоми подхвърли подигравателно:

— Да не би действително да допускаш, че мога да избягам?

— Чудех се — изрече тя — защо алармата не ни предупреди за пътя, по който си се добрал до кораба. Тук явно има някакъв фактор, който не сме предвидили. Ако наистина успееш да избягаш…

— Ще избягам! — тихо я прекъсна Джоми. — И ще живея, напук на всички хора, на Киър Грей и Джон Пети и гнусната тълпа убийци в двореца. Ще живея напук на всичките сленове без антени, колкото и да е огромна организацията им и колкото и да им се иска да ме унищожат. И един ден ще открия истинските сленове. Не сега, защото едно момче не може да се надява на успех там, където хилядите сленове без уловители са се провалили. Но аз въпреки всичко ще ги открия и този ден… — Той замълча, после продължи сериозно: — Госпожице Хилъри, искам да ви уверя, че нито този, нито който и да било кораб някога ще се обърне срещу вашата раса.

— Говориш твърде необмислено — горчиво отвърна тя. — Как можеш да обещаваш каквото и да било от името на безжалостните създания, които управляват организацията на гадините!

Джоми Крос я изгледа внимателно. В думите й имаше логика. И все пак, докато седеше в тази добре оборудвана кабина с блестящия команден пулт и сияещите екрани, отпуснат в удобното кресло, той се почувства силен и значим. Беше син на баща си, наследник на плодовете на неговия гений. Ако имаше време, щеше да стане господар на сила, срещу която нищо не би могло да се опълчи.

В гласа му се долавяше отзвукът на тези мисли, когато изрече:

— Госпожо, въпреки цялата си скромност смея да заявя, че на света в този момент едва ли има по-значима личност от сина на Питър Крос. Където и да ида, думите и волята ми ще се зачитат. В деня, в който открия истинските сленове, конфликтът между нас ще приключи завинаги. Казахте, че бягството ми би било истинска катастрофа за сленовете без антени; нищо подобно, то ще бъде най-голямата им победа. Един ден ще се убедите в това.

— А дотогава — мрачно се усмихна жената, — разполагаш с два часа, за да се отървеш от седемте тежки бойни кораба, собственост на истинските господари на Земята. Явно още не си разбрал, че ние не се боим нито от хората, нито от гадините и че нашата организация е по-могъща, отколкото въобще можеш да си представиш. Във всяко село, всеки по-малък и по-голям град има внедрени наши представители, при това немалко на брой. Ние си знаем силата и не е далеч денят, когато ще се обявим пред целия свят, ще вземем властта и…

— Но това означава война! — избухна Джоми.

— Ще ги смажем напълно само за два месеца — студено го увери тя.

— И после? Какво ще стане с хората, когато това се случи? Ще държите вовеки веков в подчинение четири милиарда роби?

— Ние стоим неизмеримо по-високо от тях. Нима трябва вечно да се крием, да търсим убежище на студени планети, когато жадуваме за зелената Земя и за отдих от тази безконечна борба с природата и с хората, които ти така яростно защитаваш? Ние не им дължим нищо, освен страдания. Обстоятелствата ни задължават да им се отплатим с лихвите!

— Катастрофата ще бъде за всички — възрази Джоми Крос.

Жената сви рамене.

— Факторът, който работеше в твоя полза там, в Центъра за полети, когато пасивно изчаквахме какво ще се случи, няма да ти помогне сега, когато позицията ни е ясна — ще трябва да те унищожим с най-мощните си оръжия. Една минута обстрел ще превърне този кораб в пепел, която ще се развее, преди да е достигнала земята.

— Достатъчно! — прекъсна я Джоми.

Странно! Не беше допускал, че му остава толкова малко време, и сега можеше да разчита единствено на слабата надежда, че скоростта на кораба му ще приспи подозренията им.

— Добре, стига сме дърдорили за това — изрече той прегракнало. — Ще ви преместя в съседното помещение. Ще трябва да монтирам във вътрешността на корабния нос стегателен патрон и не желая да видите какво ще сложа в неговия цилиндър.

За миг преди да се приземи Джоми Крос зърна сиянието на града на запад, после тъмнозелената стена на долината заслони от погледа му искрящото море от светлини. Леко като перце корабът докосна земята, а когато той включи антигравитацията, заплава над полето с неземна лекота. Джоми отвори вратата и се приближи към Джоана.

С нейния електрически пистолет в ръка (собственото му оръжие беше закрепено с менгеме в патрон на носа) той я наблюдаваше как прекрачва колебливо прага. Над хълмовете на изток се развиделяваше и светлината, все още сивкава и слаба, очертаваше причудливо силния й строен силует. Без да изрече нито дума, жената скочи на земята. Той пристъпи напред и застана на прага. Сега главата й беше на височината на люка, осветена от прииждащата отвътре светлина.

Тя се обърна и вдигна поглед към него. Лицето й беше умислено и съсредоточено.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Малко съм замаян, но смъртта ми изглежда твърде далечна и сякаш няма пряко отношение към мене.

— Заблуждаваш се — искрено отвърна Джоана. — Нервната система на сленовете е почти непревземаема крепост. Тя не познава безумието и треската на страха. Ние убиваме, защото се налага и логиката ни го подсказва. Когато смъртта заплашва собствения ни живот, ние приемаме неизбежното, борим се до последно с надеждата, че някакво непредвидено обстоятелство ще обърне развоя на събитията в наша полза и накрая неохотно се разделяме с живота със съзнанието, че не сме живели напразно.

Той я погледна изненадан, доловил с мислите си нежната пулсация на полутоновете в мозъка й, излъчващи странно доброжелателство. То звучеше и в гласа й. Джоми присви очи. Какво ли кроеше нейният практичен, остър и хладен ум?

— Джоми Крос, може би ще останеш изненадан ако ти кажа, че вече вярвам на историята ти и че твърденията ти не ми изглеждат голословни. — Тя продължи: — Ти наистина държиш на думата си. Ти си първият истински слен, когото срещам в живота си, и за пръв път сега усещам някакво облекчение, сякаш след всичките тези векове безпросветният мрак започва да се разсейва. Ако успееш да избягаш от нашите оръдия, моля те, когато пораснеш, да запазиш идеалите си. Не ни предавай! Не се превръщай в оръдие на съществата, които от много години познават само убийството и унищожението. Ти проникна в мозъка ми и знаеш, че не те излъгах за стореното от тях. На каквато и логика да се подчинява философията, която изповядват, тя е погрешна, защото е антихуманна. Не може да не е погрешна, щом води само до нещастия и болка.

Ако успееше да избяга! Ето какво било! Ако успееше да се измъкне, те щяха да зависят изцяло от неговата добра воля и сега тя правеше всичко възможно да защити собствената си позиция.

— Но не забравяй едно — говореше Джоана, — помощ от нас не можеш да очакваш. Собствената ни безопасност ни задължава да гледаме на тебе като на враг. Прекалено много неща зависят от това, съдбата на твърде много хора е поставена на карта. Ето защо не разчитай на снизхождение нито сега, нито в бъдеще, Джоми Крос, независимо какво съм ти казала, не разчитай особено и на факта, че ме пускаш свободно да си ходя. И не се опитвай да се вмъкнеш сред нас. Предупреждавам те, това би означавало сигурна гибел за тебе. Виждаш ли, ние смятаме, че истинските сленове ни превъзхождат по интелигентност, или по-точно, че са ни изпреварили в интелектуалното си развитие, благодарение на умението им да четат мисли. Сигурни сме, че са способни на всякаква измама, че няма да се спрат пред никаква жестокост. Те са в състояние дълго и търпеливо да кроят планове и да чакат, та ако трябва и тридесет, и сто години. Ето защо, макар и да повярвах, че си ми казал истината, бих те убила още в този миг, защото не знам в какво ще се превърнеш, когато пораснеш. Никога не поставяй добрата ни воля на изпитание. Нас ни ръководи не търпимостта, а подозрението. А сега сбогом и, колкото и абсурдно да ти звучи, късмет!

Той я проследи с поглед как крачеше леко и бързо в сумрака, обгръщащ долината, на запад, в посока към града. Натам беше и неговият път. Силуетът й се разтвори в предутринната дрезгавина, докато изкачваше хълма. Той бързо затвори вратата, втурна се в стаята, която служеше за склад, и смъкна от стената два скафандъра. Старицата се размрънка недоволно, докато я натикваше насила в единия. Самият той навлече втория в движение, докато вървеше към командната кабина.

Затръшна вратата под носа на дъртофелницата, която вече беше достатъчно изтрезняла и го гледаше злобно иззад прозрачното стъкло на шлема, и се отпусна на стола, загледан в звездния екран. Ръката му се протегна към лоста за антигравитацията. За миг се поколеба — с всяка секунда, колкото повече наближаваше решителният момент, съмненията му се усилваха. Имаше ли някаква надежда простичкият му план да успее?

Джоми виждаше корабите, малки тъмни точици в небето над него. Слънцето вече беше изгряло и в заискрилите му лъчи се очертаваха дребните издължени силуети, подобни на мухи, накацали по лазурносин таван. Облаците и леката мъглица в долината се вдигаха стремително и Джоми си каза, че дори и времето е против него, щом вижда корабите толкова ясно на видеоекрана. Той все още беше скрит в сенките на тази прелестна, чиста малка долина, но само след няколко минути прекрасният слънчев ден щеше да унищожи всичките му шансове за спасение.

Беше толкова напрегнат, че изплувалата в ума му мисъл в този миг сякаш идеше от самия него:

„… всичко е наред. Старото Бабче ще се отърве от слена. Ще си намери отнякъде малко грим и ще си промени външността. Каква полза да си била актриса, ако не можеш да се преобразиш? Бабчето ще си избели лицето, също като едно време, и ще промени старата си физиономия. Пфу!“

Плюенето явно беше предизвикано от мисълта за същата тази физиономия и Джоми побърза да се освободи от „приятната“ представа. Думите й обаче заседнаха в съзнанието му. Родителите му използваха фалшиви коси, но неизбежното повреждане на естествената коса и необходимостта от подстригване правеха този способ доста неудобен. Независимо от това сленовете бяха принудени да го прилагат и сега, когато той беше достатъчно голям за да прибегне до него, с помощта и опита на Бабчето можеше да се справи съвсем прилично.

Странно, но в мига, в който се появи някакъв план за бъдещето, всичките му колебания се изпариха. Лек като прашинка, корабът се откъсна от земята и се устреми нагоре с огромна скорост, когато ракетните двигатели оживяха. Пет минути за ускорението и забавянето, беше казал командирът на сленовете без антени. Джоми се усмихна криво. Нямаше никакво намерение да забавя. Без да намалява скоростта, той се устреми към реката, чиято широка черна ивица се виеше в покрайнините на града. Градът, който беше построен благодарение на същата тази река. В последния момент той натисна лоста за ускорението докрай.

И в този последен миг, когато вече беше твърде късно, командирът на преследвачите явно загуби своята самоувереност. Сленовете забравиха нежеланието си да използват оръдията и да се показват близо до големите градове. Корабите се спуснаха като огромни хищни птици; всичките седем едновременно откриха огън. Джоми леко подръпна тънкия шнур, вързан за спусъка на собственото му оръжие, което беше монтирал на носа.

Отвън го връхлетя страшен удар и тласна напред кораба му, който и без това се движеше с пределните триста мили в час. Той обаче почти не му обърна внимание — вражеският огън не беше причинил непоправими щети. Цялото му същество беше съсредоточено върху собственото му оръжие. Когато дръпна шнура, избухна бял пламък. В дебелия метален нос на кораба зейна дупка, две стъпки широка. Смъртоносният бял лъч на дезинтегратора се разтвори като ветрило. Водата в реката пред вражеската флотилия се заизпарява и корабът се плъзна ръмжейки в разтворилия се тунел, забавяйки рязко скоростта.

Видеоекраните потъмняха от настръхналите кални маси, обкръжаващи кораба, после станаха непрогледно черни — водата остана назад и атомният разрушител задълба с невъобразима сила в земните пластове.

Това наподобяваше полет във въздуха, но без специфичното съпротивление, като се изключи налягането, създавано от работата на ракетните двигатели. Съставките на почвата, разложени на своите елементи, тутакси загубиха въображаемата си математическа плътност и се превърнаха в частици разредена материя. Изгражданите десетки милиарди години връзки се разпаднаха до най-простата си, първична структура.

Джоми следеше със застинал поглед голямата стрелка на часовника си. Десет, двадесет, тридесет… минута. Той започна внимателно да насочва носа на кораба нагоре, но огромното налягане, породено от забавянето, правеше маневрата почти невъзможна. Подир още тридесет секунди изключи ракетните двигатели.

След две минути и двадесет секунди подземен полет корабът спря. Вероятно беше близо до центъра на града, защото зад него се простираше около осем мили тунел, в който сега нахлуваха водите на изтерзаната река. Водата щеше да запълни прохода, но вбесените сленове без „мустачки“ едва ли щяха да имат нужда от разяснение, за да разберат какво се е случило. А може би в този миг уредите им вече бяха засекли местоположението на кораба.

Джоми се разсмя щастливо. Какво пък, да го засичат! Какво можеха да му сторят? Опасностите тепърва предстояха — огромни опасности, особено когато излезеха с Бабчето на повърхността. Цялата организация на сленовете без антени дотогава щеше да бъде предупредена за него. Но всичко това беше в бъдещето. А засега победата беше негова и след толкова изнурителни часове душата му ликуваше. Сетне си помисли погнусен за намерението на Бабчето да се отърве от него.

Смехът замря на устните му. Той поседя известно време, вглъбен в размисъл, после стана и тихо се прокрадна към съседното помещение. Черната торбичка с парите, която му беше нужна, лежеше в скута на бабулята, стисната здраво в хищните й пръсти. Преди още да е усетила намеренията му, Джоми грабна торбичката. Бабчето изпищя и се хвърли към него. Той хладнокръвно я отблъсна.

— Недей да беснееш! Реших да приема твоя план. Ще се опитам да се измъкна, маскиран като обикновен човек, после ще се разделим. Ще ти дам пет хиляди. Останалото ще си получиш след около година. Ето какво трябва да направиш. Нужно ми е място за живеене, затова ти ще идеш в планината и ще купиш ранчо или нещо от този род. Когато се установиш, ще пуснеш обява в местния вестник. Аз ще ти отговоря пак чрез вестника и ще се съберем. Ще запазя парите единствено за да не ме изиграеш. Извинявай, но ти ме задържа насила навремето и ще трябва да се примириш и занапред с присъствието ми. А сега се налага да се върна в кабината и да блокирам тунела. Един ден възнамерявам да приспособя този кораб за движение с атомна енергия, а дотогава не ми се ще те да се доберат до него.

Трябваше да се махне веднага от този град — временно, разбира се, и да се отправи на обиколка из континента. Не можеше да няма други истински сленове. Както майка му и баща му се бяха срещнали случайно, така и той с малко повече късмет щеше да срещне поне един слен. Освен това щеше да предприеме проучвания, в съответствие с все още неясния план, който тепърва започваше да се оформя в ума му. А този план трябваше да го срещне с истинските сленове с помощта на мисълта.