Алфред ван Вогт
Слен (13)

Глава 14

Равната зимна прерия най-сетне остана зад гърба му. Джоми се насочи право на изток, после потегли на юг. Все по-надолу и по-надолу. Премина през безкрайна върволица от полицейски кордони. Никой не се опита да го спре. Накрая прочете в мислите на няколко от мъжете, че търсят момиче-слен.

Това го разтърси. За миг му се стори, че умът му не може да побере тази безумна надежда. Не, не ставаше дума за слен без антени. Хората, които различаваха сленовете единствено по уловителите им, биха могли да търсят само истински слен. Което означаваше, че мечтата му е на път да се сбъдне.

Той се отправи, без да бърза, към района, който мъжете трябваше да обградят. Отклони се от магистралата и се озова на малко странично шосе, което се виеше сред обрасли с дървета долини и високи хълмове. Утрото беше сиво, но към обяд слънцето се показа и засия победоносно върху лазурното небе.

Усещането, че се е приближил до самия център на опасната зона внезапно се превърна в увереност, когато нечия мисъл докосна съзнанието му. Той я усети като лека пулсация, но с такова огромно значение, че в главата му сякаш избухна взрив.

„Внимание, сленове! Предава машината-транслатор на мисли Поргрейв. Завийте по страничния път след една миля. По-късно ще получите ново съобщение.“

Джоми се вцепени. Мека и настойчива, вълната на мисленото съобщение отново го заля, ласкава като летен дъжд:

„Внимание, сленове!… Завийте по…“

Той продължи напред, изгарящ от нетърпение. Чудото се беше случило. Някъде наблизо имаше сленове, и то не един и двама. Такава машина можеше да бъде дело и само на един индивид, но посланието някак внушаваше мисълта за цяла общност — общност на сленове. Възможно ли беше?

Внезапно в ума му проблесна, че това може да е мишеловка, и бързата, пълноводна река на надеждата се превърна в тънка струйка. Може би ставаше дума за устройство, останало от някое старо селище на сленове. Разбира се, за истинска опасност не можеше и дума да става — не и с тази кола, способна да отрази всеки удар, снабдена с оръжия, достатъчно мощни, за да обезсилят и най-яростната атака на противника. И все пак най-разумното беше да допусне, че хората са оставили машината-транслатор като примамка и сега затварят обръча около нея с надеждата, че някой се крие наоколо. Нали в края на краищата точно тя беше довела и него на това място!

Под умелото му управление красивият обтекаем автомобил се носеше по шосето. След минута-две Джоми видя разклонението, което беше малко по-широко от черен път. Огромната кола стремително взе завоя и продължи бързо към целта. Пътят криволеше сред няколко малки долини, гъсто обрасли с дървета. Три мили по-нататък го посрещна следващото съобщение, което го накара рязко да удари спирачка.

„Говори транслаторът Поргрейв. Той ви насочва към малката ферма наблизо, където е входът за цял подземен град от заводи, градини и жилища. Добре дошли. Тук е транслаторът Поргрейв…“

Колата заподскача по неравния път, промуши се през надвисналите клони на истински гъсталак от плачещи върби и най-сетне се озова на тясна просека. Джоми се взря в разнебитената фермерска къщичка в дъното на обраслия с плевели двор, сгушена редом с други две постройки на преклонна възраст — хамбар и гараж.

Небоядисаната двуетажна съборетина без прозорци се взираше в него със сляпото си лице. Плевникът грозеше да се разпадне като старо корито, пуснато на вода; вратата висеше само на една панта, а ъгълът й се беше забил дълбоко във вкоравената почва.

Джоми хвърли поглед към гаража, бързо се огледа наоколо, после отново се взря в порутената постройка. Все същото впечатление за отдавна мъртва среда — и все пак имаше още нещо. Интересът му се събуди. Гаражът също на пръв поглед беше пред разпадане, но не от старост — по всичко личеше, че такъв е бил замисълът на строителите. При по-внимателно взиране можеха да се забележат яки метални елементи, придаващи солидност и здравина на постройката.

Привидно разбитите врати опираха в земята, но се разтвориха леко под тласъка на нечия ръка. Отвътре излезе висока, гъвкава млада жена в сива рокля и му се усмихна ослепително.

Момичето имаше блестящи очи и изящно, прелестно лице. Джоми беше свикнал да държи мислите си под контрол, затова не беше чудно, че в началото тя го взе за човешко същество.

Господи, тя беше слен!

Той също беше слен!

За Джоми Крос, който от години внимателно претърсваше света и винаги беше нащрек, слисването и съвземането дойдоха почти едновременно. Той знаеше, че един ден това ще се случи и че ще срещне друг слен. Но Катлийн, която не беше свикнала да скрива мислите си, беше зашеметена. Тя напразно се опитваше да се овладее, но не успяваше. Рядко използваната защита изведнъж се оказа безполезна.

В буйния поток на мисълта й, рукнал към него в този миг, когато съзнанието й беше като разтворена книга, се долавяше някаква възвишена гордост. И очарователно смирение. Смирение, водещо началото си от тънка чувствителност, от дълбоко разбиране, равно на неговото собствено, но без наслояванията, оставени от постоянната заплаха и борбата за оцеляване. У нея имаше доброта и благожелателство, макар тя също да се беше сблъсквала с обидите, сълзите и необузданата омраза.

Младата жена най-сетне се съвзе и спусна непреодолима преграда пред съзнанието си. Тя стоеше и го гледаше с широко отворени очи. Изминаха няколко дълги секунди, после до него достигна мисълта й:

„Не бива да оставаме повече. От доста време вече съм тук. Може би си прочел в мислите ми за полицията, затова най-добре ще е веднага да се махнем.“

Той продължаваше да стои и да я гледа с блеснали очи. С всяка изминала секунда умът му все повече се отваряше за нея, а в тялото му се разнасяше радостна топлина. Сякаш някакъв непоносим товар се беше смъкнал от плещите му. През всичките тези години той беше носил сам бремето си. Изумителното оръжие, което пазеше с вярата, че един ден светът ще бъде такъв, какъвто го виждаше в мечтите си, висеше заплашително като чудовищен дамоклев меч над съдбата и на хора, и на сленове, прикрепено единствено от тънката нишка на неговия живот. Сега нишките ставаха две.

Това дори не беше мисъл, а чувство. Великолепно, сладостно, всепоглъщащо чувство. Един мъж и една жена, сами в целия свят, се бяха срещнали точно както майка му и баща му навремето. Той се усмихна на спомена и широко отвори съзнанието си за нея.

„Не, не веднага. Улових мисълта ти за машините в подземния град. Иска ми се да им хвърля един поглед. Имам голяма нужда от тежки машини. — Джоми се усмихна насърчително. — Мисълта за опасностите не бива да те притеснява чак толкова. Имам няколко оръжия, каквито хората не са и сънували, а с тази кола винаги можем да избягаме. Тя минава практически навсякъде. Надявам се в пещерата да има място за нея.“

„Със сигурност има. Отначало се слиза надолу с няколко асансьора, после вече можеш да караш накъдето пожелаеш. Но това ще ни забави. Ние…“

Джоми се засмя щастливо.

„Никакво «но»!“

Малко по-късно Катлийн отново изказа съмнение.

„Наистина мисля, че не бива да оставаме повече тук. Улавям мислите ти за твоите забележителни оръжия и за колата ти, която е от десетточкова стомана. Ти обаче си склонен да подценяваш хората. А не бива! В борбата си срещу сленовете хора като Джон Пети са достигнали до изумителна проницателност. А той не би се спрял пред нищо, за да ме унищожи. Може би в този момент затяга систематично мрежите си около различните укрития, в които бих могла да бъда.“

Джоми Крос я изгледа загрижено. Тишината на пещерния град ги обгръщаше отвсякъде — бели някога стени, подпиращи напукания таван, дълги редици колони, наклонени и порутени не толкова от тежестта на притискащата ги отгоре пръст, колкото от неумолимото време. От лявата му страна започваше огромна изкуствена градина и проблясваше подземен поток, напояващ този укрит свят. Мяркаха се и дълги редици врати на жилищни сгради, чиито пластмасови стени все още блестяха мътно.

Някога тук бяха живели себеподобните им, прогонени от безпощадните си врагове, но заплашителната атмосфера на бягството все още витаеше наоколо. Джоми се озърна и прецени, че евакуацията е била проведена преди не по-малко от четвърт век, но впечатлението за неотдавнашни зловещи събития все още не беше заличено. Мисълта му, натежала от неизречената заплаха, откликна на немия въпрос на Катлийн.

„Според всички правила на логиката, трябва само да сме нащрек, да следим за външни мисли и да не се отдалечаваме от колата на повече от неколкостотин метра, и тогава ще бъдем в безопасност. Притеснява ме обаче предчувствието ти. Моля те, потърси в съзнанието си и открий причината за този страх. Аз не бих могъл да го направя вместо тебе така добре, както би се справила ти.“

Девойката мълчеше. Очите й бяха затворени. Преградите пред съзнанието й се вдигнаха. Тя седеше до него край колата — приличаше на красиво голямо дете, потънало в сън. Най-накрая чувствителните й устни потрепнаха. За пръв път, откакто се бяха срещнали, тя заговори на глас:

— Кажи ми, какво значи десетточкова стомана?

— А, това ли? — изрече Джоми с облекчение. — Започвам да се ориентирам в психологическите фактори, довели до това твое състояние. Мисловният контакт има много предимства, но не може да предаде достатъчно сполучливо, например, представата за мощността на едно оръжие, както това би станало с рисунка на хартия или дори при разговор на глас. Силата, обемът, мощността и други подобни понятия не се предават точно.

— Продължавай.

— Всичко, което съм постигнал, се основава на едно велико откритие на баща ми — първия закон за концентрацията на атомната енергия, който влиза в противодействие със стария метод на разсейването. Доколкото ми е известно, татко никога не е и подозирал огромните възможности за укрепване на метала, но като всеки изследовател, тръгнал по стъпките на някой велик учен и неговото базисно откритие, аз съсредоточих вниманието си върху детайлите и се опитах да ги доразвия, използвайки отчасти неговите идеи, отчасти идеите, които възникваха в процеса на работа. При всички метали действат атомни връзки, определящи теоретичните свойства на даден материал. В случая със стоманата аз нарекох този теоретичен потенциал „едноточков“. За сравнение ще ти кажа, че при откриването на стоманата якостта й е била около две хиляди точки. Новите процеси бързо са я увеличили до хиляда точки, а след няколко века хората са достигнали до сегашното ниво от седемстотин и петдесет точки. Сленовете без антени са създали петстотинточкова стомана, но дори и тази невероятно яка сплав не може да се сравни с продукта, получен от мене с помощта на атомна деформация, при която се променя самата структура на атомите и се получава почти съвършената десетточкова стомана. По-малко от половин сантиметър от това вещество може да възпрепятства и най-мощната експлозия, позната на хората и на сленовете без антени!

Той й описа накратко приключилото без време пътуване до Луната и мината, която бързо-бързо го беше пратила у дома с тежки корпусни поражения. В заключение заяви:

— Най-важното в случая е, че една атомна бомба, способна да направи на пух и прах космически боен кораб, не можа да проникне през тридесетсантиметрова броня от десетточкова стомана, макар тогава корпусът да беше изрядно поочукан, а в машинното отделение от удара всичко да бе станало на сол.

Катлийн го гледаше със светнали очи.

— Каква глупачка съм само! Срещнах най-великия слен на света и се опитвам да го заразя с всички онези страхове, които се трупаха у мене през тези двадесет години, прекарани сред хората и техните смешни сили и знания!

Джоми поклати усмихнат глава.

— Не аз съм велик, а баща ми — макар и той да си имаше своите слабости, най-голямата от които бе пълното му пренебрежение към личната сигурност. Но такива са всички гении. — Усмивката му угасна. — Боя се обаче, че ще ни се наложи често да посещаваме тази пещера и всяко идване ще бъде не по-малко рисковано от днешното. Аз се натъкнах на Джон Пети твърде за кратко, но онова, което прочетох в ума му, потвърждава впечатлението за изключително безжалостен човек. Знам, че той държи това място под наблюдение, но не можем да си позволим това да ни уплаши. Този път ще останем само до мръкнало — точно колкото да огледам машините. В колата има малко храна, която можем да приготвим след като подремна. Ще спя в колата, разбира се. Но най-напред ще се заема с машините.

Огромните машини бяха пръснати навсякъде, безмълвни и обезобразени като трупове. Доменни пещи, грамадни дробилки, стругове, пили, безчет различни чаркове, половин миля гъсти редици от машини — трийсетина процента напълно негодни, около двадесет процента частично повредени и само половината действащи. Немигащата призрачна светлина придаваше някаква нереалност и тайнственост на подземната долина, из която двамата се лутаха сред грамадите от машини, струпани върху разбитата настилка. Джоми изглеждаше замислен.

— Тук има повече, отколкото очаквах — практически всичко, от което имам нужда. Само от металните отпадъци бих могъл да построя огромен боен кораб. А те явно използват това място единствено като клопка за сленове. Кажи ми, сигурна ли си, че този град има само два входа?

— Само два са дадени в списъка от бюрото на Киър Грей, а и аз не можах да открия други.

Джоми премълча, но нямаше как да скрие тревогата, прокрадваща се в мислите му.

„Глупаво е пак да се сещам за твоите предчувствия, но не искам да си затварям очите за възможна заплаха, докато не проуча всички вероятности.“

„Ако има някакъв таен вход, ще са ни нужни часове да го открием, а ако въобще намерим такъв, не можем да бъдем сигурни, че няма и други, и значи няма да сме в по-голяма безопасност. Продължавам да смятам, че най-добре ще е веднага да си тръгнем.“

Джоми решително поклати глава.

„Не ти позволих да видиш в мислите ми главната причина да не ми се тръгва толкова скоро, а тя е, че докато не променим лицето ти и не скрием уловителите ти под изкуствена коса — което никак не е лесно — това е най-сигурното място и за двама ни. Полицията дебне по всички магистрали. Повечето полицаи знаят, че се търси избягал слен, и имат снимката ти. Аз свих от главния път с надеждата, че ще успея да те открия преди тях.“

— Твоята машина може да лети, нали? — попита Катлийн.

Джоми се усмихна нерадостно.

— До мръкване остават още седем часа и бихме били лесно забележими. Представи си какво биха предали пилотите до най-близките военни летища, когато видят автомобил да лети във въздуха. А ако се издигнем по-високо, да кажем на петдесет мили, със сигурност ще бъдем засечени от някой патрулен кораб на сленовете без антени. Капитанът веднага ще се досети кой съм, ще предаде координатите по радиото и ще ни нападне. Аз имам оръжия, с които да го унищожа, но няма да мога да се справя с десетките кораби, които ще му се притекат на помощ. Ще ни ударят с такава сила, че самото сътресение ще ни убие. Освен това никога не бих се поставил съзнателно в положение, което би ме принудило да убивам. В живота си съм убил само трима души и оттогава отвращението ми от убийството на човешки същества става все по-силно. Сега то е един от най-мощните фактори, които ме ръководят — толкова мощен, че съм съобразил с него целия си план за откриване на истинските сленове.

Мисълта на момичето докосна съзнанието му, лека като едва доловим повей.

„Имаш план как да откриеш истинските сленове?“

„Да — кимна той. — Всъщност е много просто. Всички истински сленове, които съм срещал през живота си — майка ми, баща ми, аз самият, а сега и ти — са били добросърдечни и мили. При цялата човешка омраза, при всичките усилия на хората да ни унищожат! Не мога да повярвам, че ние четиримата сме някакво изключение. И затова би трябвало да има някакво обяснение на чудовищните постъпки, които приписват на истинските сленове — той се усмихна. — Може би е прекалено самонадеяно от моя страна да имам мнение по въпроса — на моята възраст, на този стадий от развитието ми. Както и да е, боя се, че досега резултатът от всичките ми усилия е пълен провал. И ще трябва занапред да науча доста неща, преди да предприема каквито и да било защитни действия срещу сленовете без антени.“

Катлийн беше приковала немигащ поглед в него. Най-сетне момичето кимна.

— И аз вече си мисля, че е най-добре да останем тук.

Странно, но в този миг съжали, че тя не му противоречи повече по въпроса за оставането им. Само за секунда го обзе непреодолимо предчувствие за огромна беда. Толкова огромна, че мисълта му отказа да я възприеме. Той скри тревогата си, но отзвукът от нея го накара да изрече:

— Просто стой по-близо до колата и бъди нащрек. В края на краищата, ние сме в състояние да усетим приближаването на човек от половин миля разстояние, дори и да сме заспали.

Това обаче като че ли не им помогна да се почувстват по-спокойни.

Отначало Джоми само се унесе. Изглежда първите няколко минути беше лежал полубуден, защото усещаше близо до себе си движението на ума й — тя четеше една от неговите книги. Толкова лек беше сънят му, че веднъж дори се запита в полудрямка:

„Тези лампи на тавана — дали светят през цялото време?“

Изглежда тя му беше отговорила с леко, ненатрапчиво докосване до съзнанието му, защото изведнъж узна, че лампите са светели още при нейното идване, а може би и стотици години преди това.

Тя понечи да го попита нещо и умът му отреагира:

„Не, няма да ям сега, най-напред ще поспя.“

Или пък това беше просто споменът за нещо, изречено по-рано?

Но и малко по-късно той все още не спеше, защото една особена, радостна мисъл напираше вътре в него. Беше прекрасно, че най-сетне е срещнал друг слен, при това такова приказно красиво момиче!

„И такъв чудесен млад мъж.“

„Чия беше тази мисъл — питаше се той в просъница, — моя или нейна?“

„Моя, Джоми.“

Каква неизказана радост беше да чувстваш мислите си преплетени с нечие отзивчиво съзнание така тясно, че двата мисловни потока да се сливат в едно, а въпросите, отговорите и всичко споделено да отразяват мигновено и най-слабите нюанси на чувствата, които думите не са способни да предадат!

Бяха ли влюбени? Как биха могли двама души просто да се срещнат и да се влюбят, когато знаят, че на света има милиони други сленове, а сред тях множество мъже и жени, които биха могли да предпочетат при други обстоятелства?

„Не, Джоми, тук има нещо далеч по-съществено. През целия си живот ние сме били сами в свят, населен с чужди хора. Да срещнеш най-сетне сродна душа, е равносилно на чудо. После можеш да откриеш всички останали сленове на света, но няма да е същото. Ние ще споделяме надежди и съмнения, опасности и победи. И, най-важното, ще създадем дете. Виждаш ли, Джоми, вече съм напълно готова за един съвършено нов начин на живот. Нима това не е истинската любов?“

Да, това беше истинската любов, и Джоми се почувства неизказано щастлив. Но когато потъна в сън, усещането за щастие го напусна и отстъпи място на непрогледен мрак, истинска бездна, в чиито безкрайни дълбини се опитваше да прозре.

Джоми се стресна и се събуди. Присвитите му, зорки очи потърсиха Катлийн. Ергономичната седалка беше празна. Обостреният му ум, все още в мрежите на съня, я потърси.

„Катлийн!“

Момичето се приближи към вратата на колата.

— Разглеждах някои от тези машини и се опитвах да си представя кои от тях могат да ти послужат още сега. — Тя се усмихна и се поправи: — Да ни послужат.

Джоми полежа минута напълно неподвижен, опипвайки с мисълта си наоколо, изследвайки мигновено всяко кътче, недоволен, че Катлийн е излязла от колата, макар и за малко. Мина му през ума, че сигурно е живяла в по-спокойна атмосфера от него. Било й е позволено да се движи свободно и въпреки неизбежните заплахи е разчитала на някаква сигурност. В собственото му тежко съществуване неизменно присъстваше увереността, че и най-малкото невнимание може да му струва живота. Всяко негово движение беше пресметнат риск.

Катлийн трябваше да се приспособи към този начин на живот. Куражът да преследваш целта си пред лицето на опасността беше едно, а лекомислието — съвсем друго.

Катлийн бъбреше оживено:

— Ще приготвя нещо за хапване, докато ти подбереш и вземеш каквото ти трябва. Навън сигурно вече е тъмно.

Джоми погледна хронометъра си и кимна. След два часа щеше да настъпи полунощ и нощта да скрие полета им.

— Къде е най-близката кухня? — попита той.

— На една крачка оттук — Катлийн махна с ръка към дългата редица врати.

— Колко далеч?

— На сто и петдесет-двеста метра. — Тя се намръщи. — Виж, Джоми, усещам колко си ядосан. Но ако искаме да сме екип, единият от нас ще трябва да върши едно, докато другият се занимава с друго.

Джоми почувства, че тя е притеснена, и си зададе въпроса дали това, че се е сдобил с партньор, ще се отрази добре на нервите му. Той, който се беше калил в борбата с опасността, сега трябваше да свиква с мисълта, че ще се наложи и тя да е подложена на риск.

В този момент обаче нищо не ги грозеше. Укритието беше спокойно. Отникъде не долиташе звук, нямаше и следа от мисъл, ако не се броят мислите на Катлийн. Ловците, преследвачите, полицаите край бариерите, за които цял ден се бе оглеждал, сега си бяха у дома, заспали или готови да си легнат.

Джоми видя Катлийн да влиза през една врата и прецени, че дотам има не повече от петдесетина метра. Понечи да излезе от колата, когато го връхлетя мисълта й, странно вибрираща и настойчива:

„Джоми! Стената се отваря! Някой…“

В следващия миг съзнанието й вече предаваше нечии думи.

„Я, ами че това е Катлийн! — с хладно удовлетворение изрече Джон Пети. — Едва в петдесет и седмото скривалище, което претърсих! Аз бях във всяко едно от тях лично, разбира се, защото малко са хората като мене, които могат да сдържат мислите си, за да скрият своето приближаване. Пък и не мога да имам доверие никому в такова важно начинание. Какво ще кажеш за хрумването да се построят подобни тайни входове в кухните? Очевидно е, че дори и сленовете трябва да мислят за стомаха си.“

Джоми светкавично дръпна лостовете и колата се понесе напред. Той успя да улови отговора на Катлийн, студен и привидно премерен.

„Значи ме открихте, господин Пети. — И добави презрително: — Сега сигурно трябва да моля за милост?“

Леденият ответ премина през съзнанието й и достигна до Джоми:

„Милосърдието не е най-силната ми страна. Пък и нямам навика да отлагам, когато ми се предостави удобна възможност.“

„Джоми, бързо!“

Изстрелът прокънтя в главата й и почти едновременно в неговата. Един ужасен миг на нечовешко напрежение съзнанието й се бореше със смъртта, дошла с куршума в мозъка й.

„О, Джоми, можехме да бъдем толкова щастливи! Сбогом, любими мой…“

Зашеметен от обземащото го отчаяние, той следваше малката искрица, която трепна и угасна завинаги в съзнанието й. Черната стена на смъртта се изправи между него и Катлийн.