Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Good Year, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Петкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2021)
Издание:
Автор: Питър Мейл
Заглавие: Добра година
Преводач: Петя Петкова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо; второ
Издател: „Гурме“ ЕООД за Хеликон
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013; 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Редактор: Хриска Берова
Художник: Елена Негриева
Коректор: Хриска Берова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16025
История
- — Добавяне
Шест
Двамата мъже за секунда се огледаха изучаващо, сетне Русел докара усмивката, която бе упражнявал по пътя към къщата, и подаде месеста лапа.
— Русел, Клод.
— Скинър, Макс.
Русел посочи надолу с кимване на брадичката.
— Кучето ми Тонто.
— Ах! Русел, Тонто.
Макс се наведе и потупа кучето, вдигайки облак син прах.
— Винаги ли е с този цвят? Много необичайно, не съм виждал син териер.
— Пръсках лозята, вятърът смени посоката си…
Русел сви рамене, а Тонто се мушна покрай Макс и се запъти към кухнята.
— Заповядайте — покани го Макс.
Французинът свали кепето си и последва Макс вътре.
Стигнаха в кухнята навреме да видят как Тонто по маниера на малките и самоуверени кучета препикава крака на масата. Русел му изкрещя и засипа извинения, но добави:
— Това е сигурен знак, че ви харесва.
Макс сложи на пода стар вестник да попие локвата.
— А какво прави, ако не харесва някого?
Русел се усмихна нерешително.
— Охо — отвърна той, — le sens de l’humour anglais.[1] Шивачът ми е богат, а?
Макс не проумяваше как точно тази фраза се е запечатала във френския език, нито защо французите я намират за толкова забавна, но се усмихна. Имаше нещо в Русел, което му създаваше топло чувство, освен това видимо се стараеше да бъде любезен.
И дори да му помогне.
— Сега, за водопровода — обясняваше Русел. — Когато налягането е ниско, може да има проблеми. Помпата е стара и има нужда да се пришпори. Освен това септичната яма има histoire[2] и може да е доста капризна, когато задуха мистралът.
Той приведе глава, надничайки към Макс изпод обрасла плетеница от избелели от слънцето вежди и потупа носа си. Явно тази histoire не беше приятна.
— През последните години, когато зрението на чичо ви Скинър отслабна, се грижех за тези неща вместо него. — Русел доби благочестиво изражение и се прекръсти при споменаването на стареца. — Un vrai[3] джентълмен. Бяхме много близки, да знаете. Почти като баща и син.
— Радвам се, че сте били тук да се грижите за него — отговори Макс и разтръска левия си крак да се освободи от любовната хватка на Тонто.
— Beh oui. Почти като баща и син.
Русел изплува от спомените си и се наведе да прокара пръст по повърхността на масата. Изглеждаше изненадан сякаш прахът беше рядкост в празните неподдържани къщи.
— Дявол да го вземе! — възмути се той. — Вижте това. Мястото има нужда от добра femme de ménage[4], която да му удари едно пролетно почистване.
Русел показа прашния си пръст на Макс и се плесна с ръка по челото.
— Ама разбира се! Мадам Паспарту, балдъзата ми.
Той удари с длан масата за повече тежест и раздвижи още прах.
Макс и Тонто го изгледаха с вирнати глави.
— Същинско торнадо, нито прашинка не й убягва, тя е maniaque[5] в работата си. Вижда мръсотия и на мига я унищожава. Бам-бам!
— Звучи като сбъднатата мечта на един млад мъж. Но предполагам, че тя…
— Mais no![6] В момента си почива между два ангажимента. Може да започне още утре.
И нито миг по-късно, ако зависи от мен, помисли си Русел. Колкото и да беше привързан към балдъзата си, тя беше истинско изпитание, когато останеше без работа. Непрекъснато киснеше у тях и търкаше всичко, което не мърда, пренареждаше мебелите, лъскаше и разкрасяваше. Винаги имаше чувството, че иска да изчисти праха и от него.
Макс осъзна, че няма как да откаже услугите на мадам Паспарту, ако иска да установи приятелски отношения с Русел, и кимна в съгласие.
— Това ще е чудесно. Точно от каквото имам нужда.
Русел се ухили като човек, който успешно е провел щекотливи преговори. Неговата госпожа щеше да е доволна.
— Трябва да отпразнуваме запознанството си — заяви той и се запъти навън. — Почакайте тук.
Тонто възобнови ухажването на крака на Макс. Защо малките кучета толкова обичаха краката? Дали имаше връзка, макар и невероятна и далечна, между това и предпочитанието на много ниските мъже към много високи жени? Или ентусиазмът се дължеше на факта, че Тонто досега не се бе сблъсквал с млад английски крак. Макс се изтръска втори път, откопчи се и му подаде крайшника на багета да го разсее.
Когато Русел се завърна, в ръката си държеше бутилка, която показа на Макс.
— Marc de Provence[7] — обяви той. — Собствено производство.
Бутилката беше без етикет и съдържаше светлокафява течност с плътен, мазен вид. Макс се надяваше, че добре е понесла пренасянето. Напълни две чаши и вдигнаха наздравица.
Докато избърсваше насълзените си очи след първата взривна глътка, Макс се сети за също толкова отвратителното на вкус вино в избата.
— Кажете ми — попита той Русел, — какво смятате за нашето вино „Льо Грифон“?
Русел избърса уста с опакото на ръката, за да отстрани останките от marc, преди от него да се образуват мехури.
— Une triste histoire[8] — подхвана той. — Трябва да призная, че виното е може би малко наивно, малко недовършено. — Той млъкна, поклати глава и се усмихна. — Не, трябва да съм честен. По-зле е. Недобронамерени хора го нарекоха jus de chaussette[9]. При всички положения има какво да се желае. — Той отпи глътка marc и въздъхна. — Не е от липса на грижи. Само погледнете лозята. Няма нито един бурен. Ни помен от oidium — нали се сещате, мана. Милея за тези лозя все едно са ми деца. Не, не липсата на грижи е проблемът. — Той вдигна ръка и потърка пръсти. — Липсата на пари. Много лози са стари и изтощени. Трябваше да бъдат заменени преди години, но чичо ви Скинър не беше в състояние да инвестира. Hélas[10], виното пострада от това. — Той се втренчи в чашата си и поклати глава. — Не мога да направя чудеса. Не мога да приготвя омлет, ако нямам яйца.
Макс преодоля леката си изненада от внезапната поява на омлет в лозето и върна разговора към гроздето.
— Е, ще се зарадвате да научите, че ще повикам човек, който да погледне лозята, гроздето, всичко. Oenologue.
Русел се сепна и бързо излезе от унеса, в който съзерцаваше чашата.
— За какво?
Макс направи успокоителни движения с ръце.
— Вижте, това не е критика към вас, съвсем не. Направили сте каквото ви е по силите. Но ако получим професионална помощ за подобренията, които следва да направим, сигурен съм, че ще успея да намеря пари за тях. Тогава ще произвеждаме по-хубаво вино и двамата ще спечелим. Разумно решение, нали?
Русел се пресегна за бутилката marc и по изражението му личеше, че съвсем не е убеден в разумността на решението.
— Говорих с нотариус Озе за това. Според нея идеята е чудесна — добави Макс. — Всъщност тя ще намери човек. Каза ми, че има приятели във винения бранш.
Това видимо срещна одобрението на Русел. Глътка marc попадна право в целта си и той изгрухтя като боксьор, получил удар в стомаха.
— Може би не е лоша идея. Хванахте ме неподготвен, c’est tout[11].
Той погледна към Макс, лицето му беше охрено, с бяла ивица на участъка от челото, който обичайно бе покрит от кепето.
— Значи искате да задържите лозята. Това е хубаво. Можете ли да готвите?
Макс поклати глава.
— Яйца с бекон, английската закуска. Толкова.
— Трябва да дойдете у нас на вечеря следващата седмица. Съпругата ми прави civet[12] от глиган — както си му е редът, с кръв и червено вино. Няма нищо общо с английската храна. — Той се ухили, докато нахлупваше кепето си. — Знаете ли какво казват? Англичаните убиват месото си два пъти — когато го застрелват и когато го готвят. Drôle, n’est-ce pas?[13]
— Много смешно — съгласи се Макс. — Почти толкова забавно, колкото шивачът ми е богат.
Това искрено развесели Русел и раменете му още се тресяха от смях, докато Макс го изпращаше. И двамата мъже имаха усещането, че това бе неочаквано приятно начало на отношенията им.
Русел изчака да се отдалечи достатъчно от къщата, за да се обади по телефона.
— Казва, че ще доведе oenologue, някой, когото ти ще намериш. Вярно ли е?
Натали Озе си погледна часовника, а пръстите й забарабаниха по бюрото. Единственият ден, в който се надяваше да си тръгне от работа по-рано, а сега Русел искаше да му държи ръката.
— Точно така. Не се тревожи. В пълна безопасност си. Няма да те изхвърли.
— Ами, не знам. Мислиш ли…
Тя го прекъсна.
— Русел, довери ми се. Ще уредя някой, който да прояви разбиране.
— Ако си сигурна.
— Напълно сигурна. Трябва да тръгвам.
Връзката прекъсна. Русел погледна телефона и сви рамене. Надяваше се, че тя знае какво прави.
Макс изплакна чашите от marc, пронизващата остра миризма му припомни пронизващия остър вкус. Една вечер на това питие щеше да му докара мозъчна травма. Зачуди се дали да не излее бутилката в мивката, но реши да я запази за Русел, той щеше да се върне. Макс хареса видяното от мъжа до момента и това си беше истински късмет. В градовете съседите бяха хора, с които от време на време ползваш асансьора. В провинцията можеха да повлияят на всеки ден от живота ти и беше важно да си в добри отношения с тях.
Мислите му се насочиха към мадам Паспарту, която щеше да се появи на сутринта, обиколи стаите, като се опитваше да реши откъде да й каже да започне да чисти. Или и тя беше също толкова чувствителна за домакинската работа, колкото Русел за лозята? Може би беше по-дипломатично да я остави да прецени сама. Бог знаеше, че има богат избор. Той спря при масивното пиано с впечатляващия слой прах и мъртви насекоми. Кос лъч на вечерното слънце осветяваше сребърната рамка със старата снимка, на която бяха двамата с чичо Хенри, и тя изглеждаше особено потъмняла и мръсна. Взе да я огледа от по-близо и износеният кадифен гръб на рамката се разпадна в ръката му. Показа се друга снимка, пъхната отдолу, и с нея наяве излезе скрита до този момент глава от живота на чичо му.
На втората снимка също присъстваше чичо Хенри, но по-млада версия. Стоеше до някакъв камион, а ръката му бе преметната през раменете на привлекателна блондинка. Бяха притиснати един към друг и се усмихваха срещу апарата. Младата жена беше положила ръка върху гърдите на чичо Хенри — жест, едновременно небрежен, но и собственически. Не оставаше място за съмнение относно естеството на отношенията им.
Макс се вгледа в снимката. Ако се съдеше по дрехите, очевидно бе направена през лятото. Но ако се съди по камиона, вероятно не във Франция. Отнесе я до прозореца, където светлината беше по-силна, и успя да различи още подробности: проблясъка на венчална халка на ръката на жената, емблемата на „Шевролет“ над радиатора на камиона и замъглен, но все пак четлив, калифорнийски номер. Какво е правил чичо Хенри с блондинки в Калифорния? Старият дявол.