Питър Мейл
Добра година (16)

Петнайсет

От Макс все още се стичаше вода след душа, когато телефонът му звънна. Беше Чарли, силно развеселен и звучеше като затворник, току-що получил вестта, че му отменят смъртната присъда.

— Още един ден с тези глупости — уведоми го той, — и съм изцяло на твое разположение. Ще дойда утре. Единственото, което трябва да направя днес, е да оцелея след лекция за възможностите за офшорни ипотеки за късметлиите със седемцифрени доходи, последвана от несъмнено бълнуваща сесия с въпроси и отговори за данъците, с които се облага вторият имот. Искаш ли да дойдеш?

— Тегава работа, а?

— Повече съм се забавлявал на погребения.

— Чарли, имам добра новина за теб на винения фронт — е, поне мисля, че е добра. Твърде дълго е да ти го обяснявам сега, малко е сложно. Но като се видим утре, ще те въведа в нещата.

— Нямам търпение. О, между другото взел съм ти пушена сьомга и кумберландски наденички. Напъхах ги в минибара, така че би трябвало да стават. Не се сетих за нищо друго, което би искал, освен Кейт Мос, но тя е заета.

Когато затвори телефона, Макс се усмихваше. Обаждането му припомни, че Чарли — един от онези редки и ценни хора, които са непрестанно щастливи — е кажи-речи единствената част от предишния му живот в Лондон, която му липсва. Макс потърси мадам Паспарту.

Тя прие вестта за друг гост — специален гост, както й обясни Макс — с жадно любопитство, примесено с леко безпокойство за късното предизвестяване. Джентълмен от Лондон, несъмнено човек с висок сан и обществено положение, вероятно дори английски milor^[1] и от нея се очакваше да направи всичко comme il faut^[2] само за двайсет и четири часа. Предстоеше й да свърши хиляди неща, даже може би повече: хавлии, чаршафи, цветя, гарафа с коняк за нощното шкафче (беше добре известно, че по-високопоставените англичани са пристрастени към питието преди сън); трябваше да изтупа и да проветри матрака, да излъска прозорците, да полира стария гардероб и да заличи всички следи от насекоми.

Мадам Паспарту застана с ръце на хълбоците, пое си дъх след това рецитиране с главоломна скорост, а Макс се опита да я успокои. Може би бе пораздухал препоръките на Чарли.

— Всъщност той е просто много стар приятел — обясни й. — Не очаква „Риц“.

— Mais quand tête!^[3] — Мадам Паспарту предпочете да не се съобразява с думите му и си погледа часовника, като почти риеше земята от нетърпение да се подготви за идването на Чарли. — Ще ми направите услуга, мосю Макс, ако двамата с мадмоазел се махнете от къщата днес, за да работя на спокойствие. Времето е изключително приятно. Предлагам pique-nique^[4].

Направи предложението с тон, който не предполагаше никакво обсъждане.

За изненада на Макс идеята се понрави на Кристи, която бе слязла в кухнята и слепешком си проправяше път към първата чаша кафе.

— Страхотно — зарадва се тя от дълбините на сутрешната кома. — Обичам пикниците.

След десет минути и двамата бяха изхвърлени от къщата и стояха до колата, въоръжени с карта и тирбушон и без абсолютно никакъв план къде отиват.

Вдъхновението ги споходи в селото. Бяха купили продуктите за лек обяд и тъкмо взимаха хляб, когато една бележка, закачена на дъската за съобщения на пекаря, привлече вниманието на Кристи. Сред снимките на изчезнали котки и описанията на продаващи се домашни и земеделски уреди втора ръка на prix d’ami^[5] висеше картичка на ферма извън селото, която предлагаше коне под наем за, както бе написано, pique-niques hippiques^[6] в Люберон.

— Дали е това, което си мисля? — попита Кристи. — Pique-nique го схващам, а има снимка на кон, така че явно става въпрос за пикници с коне, нали? Супер.

— Яздиш ли?

— Разбира се. А ти?

Макс споделяше възгледа на Оскар Уайлд, че конете са опасни в двата си края и неудобни по средата, и си спомни първия си и, до момента, последен опит за езда. Конят го беше метнал още преди да се настани на седлото, и се беше надвесил над него с уста, разтеглена в отвратителна жълтозъба усмивка, напълно лишена от съчувствие.

— Веднъж пробвах — отвърна той. — Но конят спечели.

— Хайде де — възрази Кристи. — Същото е, като да караш колело. Няма нищо сложно.

Половин час по-късно стояха на ливадата до конюшня пред два приветливи и на вид хрисими коня. Собственикът на фермата бе снабдил Макс с груба, нарисувана на ръка карта на конските пътеки — Въпреки че, както бе обяснил, конете ги познаваха толкова добре, че щяха да се оправят и с вързани очи. Кристи се метна на седлото плавно и с лекота, а Макс предпазливо постави стъпалото си в стремето.

— Не, Макс. От другата страна. Винаги се качваш отляво.

— Защо?

Конят се извърна и изгледа Макс укорително.

— Не съм съвсем сигурна — призна Кристи. — Но така се прави. Май има нещо общо с меча. Нали схващаш? Да не се заплете в краката ти.

— Разбира се — каза Макс. — Мечът ми. Колко съм глупав.

Той се покатери на седлото и конят, без да го пришпорват, пое с бавна, величествена походка.

Не след дълго Макс напълно забрави за страховете си и се чувстваше ако не спокоен, то поне не толкова напрегнат, дори започваше да харесва непознатото, но все по-приятно усещане да седи на огромно живо същество, което се движи. Вдъхна миризмата на топъл кон и стара кожа, намести тежестта си в скърцащото седло, като се опита да изглежда безгрижно, и започна да обръща повече внимание на пейзажа. През цялото време се изкачваха в индийска нишка, конете пристъпваха бавно и внимателно по тясната камениста пътека през плетеница от жълтуга и чемшири, копитата им стъпкваха розмарина и мащерката, които като че ли растяха при всеки камък. Колкото повече приближаваха към върха, гледките, застлани с килим в различни нюанси на зеленото, ставаха все по-зрелищни.

След два часа спокойна езда те се озоваха на най-високата точка на Дюберон, отбелязана на картата на фермера като Мур Негр, близо хиляда метра над морското равнище. Най-силният шум беше нежното свистене на конския дъх. Откакто бяха тръгнали, Кристи и Макс не бяха видели и не бяха чули жива душа.

Кристи завърза конете в сянката на храстовиден дъб, а Макс разопакова хляба и наденицата, сиренето и плодовете и бутилка червено вино, затоплено от допира на коня до температурата на добре загрята стая. Протегна се да разкърши схванатия си гръб, стоял повече или по-малко неподвижен по време на ездата, и се огледа.

Необикновеният покой и красота на околността, пълното отсъствие на човешки звуци, изключително просторните гледки нямаше как да не докоснат душата ти. На север се виждаше Мон Венту, ослепително белият чакъл на хребета му изглеждаше като вечен сняг; на юг се разкриваше солидната маса на Мон Сен Виктоар; а далеч отвъд него — сребристите отблясъци на Средиземно море. Кристи дойде до него и няколко минути стояха безмълвно, заслушани във вятъра.

— Русел идва тук, когато ходи на лов. Каза ми, че е виждал орли — сподели Макс. — Приказно е, нали? Лондон ми се струва на хиляди километри.

— Не ти ли липсва?

— Лондон? — Той се замисли за миг, после поклати глава. — Не, изобщо. Странно е, бях забравил колко ми харесва тук. Когато идвах при чичо ми, никога не исках да си заминавам. И сега е така. Чувствам го като свой дом. — Той й се усмихна. — А си мислех, че съм градско момче.

Намериха място, където можеха да седят един до друг с изглед на юг, и опряха гърбове в затоплената от слънцето скала. Макс отвори виното, напълни пластмасовите чаши, а Кристи направи примитивни сандвичи.

— И така — подхвана тя, докато му подаваше половин багета, натъпкана с парчета наденица, — ще останеш ли?

— Надявам се. Не знам дали ще мога, но бих искал. Тук ме устройва — липсата на напрежение, малките подробности от обикновения живот, възможността да прекарвам повече време на открито, дори харесвам французите — е, знаеш това… — Той сви рамене и се зае да съзерцава огромния сандвич, който държеше с две ръце. — Ще видим? Ами ти?

Кристи не побърза да отговори, а когато все пак го направи, в гласа й се усещаше почти оправдателен тон.

— Все още не съм готова. Има толкова много места, които не съм виждала. Няма да повярваш, но допреди две години спадах към деветдесетте процента американци, които нямат задграничен паспорт. Разбираш, нали? Ние пътуваме, но си оставаме у дома. И предполагам, че изпускаме много. Лондон, Париж, Прага, Венеция, Флоренция — което и място да назовеш, аз не съм била там. Наистина искам да видя колкото се може повече, докато съм тук. — Тя отпи глътка вино и се втренчи в чашата си. — Предполагам, съвсем скоро ще потегля.

Донякъде ужасен от отговора, Макс зададе въпроса, който го занимаваше почти от момента на пристигането на Кристи.

— Според теб какво трябва да направим с къщата?

— Мислих много. Предполагам, че ти също. — Тя вдигна ръка да спре Макс, който се канеше да отговори. — Първо на първо, не дойдох тук заради къщата, вече притежавам старата къща на майка ми, която сега е десет пъти по-скъпа, отколкото когато я е купила. Дойдох, защото исках да се махна за известно време след раздялата с Боб и, нали се сещаш, да видя дали имам отдавна изчезнал баща. Но още не съм готова да се установя и определено не във Франция. — Тя видя, че устните на Макс се разширяват в усмивка. — Искам да кажа, че е страхотно, но не е за мен. Вероятно е нещо, което се научаваш да харесваш. А и при всички положения чичо ти е искал ти да наследиш къщата. Така че, знаеш ли какво? — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Твоя е. — Беше неин ред да се усмихне на изражението на Макс. — Всъщност това е просто начин да си спестим харченето на солидна сума за онзи мазен адвокат с подскачащи вежди и мръсно съзнание. Говоря за нахалството му.

Макс се върна мислено към онзи следобед в Екс — сега му се струваше толкова отдавна — и към коментара, който вбеси Кристи. Нещо за романс.

— Не го съди сурово. Французите винаги смятат, че сексът побеждава всичко. Виж само мадам Паспарту — от мига, в който ти се появи, се опитва да ни вкара в една спалня, и определено не за да й намалее прането. — Той извади с пръст от виното си стреснат скакалец, преди да отпие още една глътка. — Не искат да са груби, но е нещо като национален спорт. В кръвта им е.

— Като откаченото шофиране и шантавия водопровод.

— Точно така. Но чуй ме — трябва да помислиш за къщата. Това е важно решение.

— Макс? Не си ритай късмета. Помниш ли какво стана последния път, когато се опита да спориш с мен?

Кристи се прозя и се опъна по гръб, като положи глава върху конопената торба за обяда им, а Макс погледна към морето отвъд маранята на следобедната жега.

— Надявам се, че ще харесаш стария Чарли — смени темата той. — Той ми е много добър приятел. Ако успеем да измислим нещо с виното, което Русел прави нелегално, ще е много доволен. Шато „Чарли“. Направо си го представям как прави гаргара и ни залива с високопарни думи — обещаващо… обещаващо, дали долавям soupçon^[7] на есенни листа, на графит, на трюфел, на препечени кайсии? Ти всъщност нямаш нищо против англичаните, знам. Само против мен. Чарли е различен. Ще ти хареса.

Но отговор не последва. Слънцето, виното и чистият въздух си бяха казали думата. Кристи спеше дълбоко.

Макс се замисли за бъдещето, внезапно порозовяло, и духът му се повдигна. Само за няколко дни той беше наследил къща — сега благодарение на Кристи всички неясноти около собствеността бяха отпаднали — и лозе, даващо хубаво вино. Поне достатъчно добро да привлече вниманието на Натали Озе и нейните съучастници и вероятно достатъчно добро да плати разходите по поддръжката на имота. И понеже харесваше Русел, той се радваше, че старият мошеник не знае съдбата на виното, след като напусне избата.

Или поне така изглеждаше.

Макс чу съвсем слабо, почти конско изсумтяване до себе си. Кристи бе сменила позата и сега лежеше свита настрани, а една мравка пълзеше по гладката медена кожа на бузата й. Той внимателно я махна и погледна спящото лице на американката със смесица от благодарност и, за негова изненада, смътно усещане за привързаност. Беше добре компания в странна и трудна ситуация. Може би дори щеше да му липсва.