Питър Мейл
Добра година (2)

Едно

Лондонското лято беше в разгара си и се усещаше по топлината на дъждовните капки, сипещи се по лицето на Макс Скинър, докато влизаше тичешком в Хайд парк през Рутланд Гейт. Той последва извивките на Серпентината и докато бягаше, в здрача се разминаваше със силуетите на други хора, твърдо решени да страдат преди закуска, с лица, лъснали от дъжда и потта, и ритъм, който се отмерваше по пътеката със звучно шляпане.

Времето не бе отказало само най-ревностните бегачи. Беше твърде мокро за онези подскачащи, розовобузести момичета, които понякога приятно разсейваха Макс. Беше прекалено мокро и за местния перверзник, който обикновено стоеше на пост зад храст близо до лятната сцена с мръснишки поглед и шлифер в готовност. Беше твърде мокро даже за двойката джак ръсел териери, чието основно забавление бе да захапват минаващите глезени, докато засрамените им собственици се дотътрузят след тях, сипейки извинения.

Беше прекалено мокро и може би твърде рано. Напоследък Макс ходеше късно на работа, понякога чак в седем и трийсет, и Еймис, неговият шеф и ежедневен тормоз, никак не беше доволен. Тази сутрин щеше да е различно, беше си обещал Макс. Щеше да пристигне пръв и да се постарае жалкото копеле да го узнае. Това беше големият проблем в професионалния живот на Макс — харесваше работата, но ненавиждаше хората, особено Еймис.

Той зави при върха на Серпентината и се отправи към Албърт Мемориал. Мислите му бяха заети с предстоящия ден. От месеци подготвяше сделка, която щеше да му донесе достатъчно голяма комисиона да плати на безкрайно търпеливия си шивач и много по-важно — да се отърве от банката, която му дишаше във врата. Спорадичното недоволно мърморене за превишения му кредит бе преминало във все по-застрашителни писма, а това на свой ред потвърждаваше, че до момента годината е слаба. Но всичко щеше да се промени, убеден бе Макс. Внезапно изпълнен с оптимизъм, се спусна в спринт през Рутланд Гейт, изтръска се като куче на входа и влезе в къщата в стил „крал Джордж“ с декоративна фасада от хоросан, която някакъв предприемач бе префасонирал изцяло и я бе превърнал в, както той твърдеше, извънредно привлекателна жилищна сграда за временно пребиваващи в града бизнесмени.

Портиерът, същински гном с мъртвешки, хартиен цвят на кожата, вдигна поглед от прахосмукачката си и зацъка с език при вида на поредицата мокри отпечатъци, които Макс остави по килима.

— Ще ме вкарате в гроба, така да знаете. Вижте само проклетата кал, която остава по килима.

— Съжалявам, Бърт. Все забравям да си събуя обувките, преди да вляза.

Портиерът изсумтя. Водеха този разговор всеки път, когато валеше, и винаги завършваше с един и същ въпрос. Бърт запалено следеше стоковата борса и изгаряше от желание да направи някоя сделка благодарение на достъп до поверителна информация.

— Имаш ли някакви полезни съвети за днес?

Макс спря пред вратата на асансьора и поднесе показалец към устните си.

— Купувай евтино. Продавай скъпо. Не казвай на никого.

Бърт поклати глава. Нахакан младок. Но пък той беше единственият в сградата, който се сещаше за рождения му ден и му подаряваше бутилка уиски, а за Коледа винаги му даваше приятно пълен плик с пари. Не беше лошо момче, помисли си, докато буташе прахосмукачката по следите от мокра кал.

Апартаментът на Макс се намираше на втория етаж и все още беше в процес на обзавеждане или, както го бе нарекъл негов приятел дизайнер, надяващ се на тлъста поръчка — незавършена симфония. В момента беше жилище, което се използваше за спане и за много малко други неща. На стената бяха опрени две хубави картини, образци на модерно изкуство, имаше няколко ръбати авангардни мебели, прашен и умърлушен фикус, музикална и видеотехника. Въпреки че живееше тук повече от две години, Макс бе успял да не придаде на жилището някакъв личен облик, като се изключи малка купчина маратонки в единия ъгъл. Той отиде в малката, неизползвана кухня, отвори хладилника — празен, само с бутилка водка и кутия портокалов сок — и занесе сока в банята.

Гореща вода и студен сок. Душът след бягане беше ежедневната награда за един от малкото му здравословни навици. Работеше прекалено много, хранеше се нередовно като всеки ерген, спеше твърде малко и със сигурност изпиваше повече от петте питиета седмично, постановени с назидателна наслада от лекаря на компанията, но тичаше и беше млад. До четирийсет му оставаха още няколко години и дотогава, казваше си той, животът и финансите му щяха да са вече в изправност, щеше да е готов да се установи и, кой знае, да направи още един галантен опит за брак.

Макс огледа отражението си в огледалото за бръснене. Сини очи, леко кървясали; тъмнокестенява коса, подстригана късо по модата; кожа, опъната по високи скули. Все още нямаше видими бръчки и торбички под очите. Можеше да е по-зле, помисли си, докато прекрачваше мократа хавлия и спортния екип, захвърлени на пода.

След пет минути беше готов да завладее финансовата вселена, пременен с униформата и аксесоарите на модерния млад финансист — тъмен костюм, тъмносиня риза, тъмна вратовръзка, огромен часовник за гмуркачи, обсебени от точността, мобилен телефон и ключове за кола. Претича през ръмежа и се шмугна в задължителното черно БМВ, за да се запъти към Ситито, където днес, сигурен бе, дългоочакваната сделка най-сетне щеше да се осъществи. А после щеше да дойде и комисионата. Щеше да приключи с обзавеждането на апартамента, да наеме чистачка да го поддържа в безупречен вид, да си вземе няколко почивни дни и да отиде с колата до Сен Тропе, преди всички момичета да са се завърнали в Париж. Дори прогнозата за времето по радиото — валежи, последвани от порои и вероятно градушка, не помрачи настроението му. Щеше да е хубав ден.

По това време на деня двайсет минути трябваше да са напълно достатъчни, за да стигне до офисите на „Лоутън брадърс“ в горния край на „Треднийдъл стрийт“ — „близо до Банк ъф Ингланд“, както обичаше да казва по-големият брат Лоутън на бъдещите си клиенти. Основана в края на осемдесетте, компанията бе достигнала разцвет през деветдесетте благодарение на различни законни и незаконни машинации, сливания и изкупувания на дялове и си бе спечелила име, че безскрупулно изкупува слаби компании и продава дялове от тях на печалба, за което й завиждаха по-етичните и мекушави конкуренти. Сега тя често бе описвана във финансовата преса като модел за строг, ефективен мениджмънт, подходят за настоящите тежки времена. Младите финансисти, които оцеляваха няколко години в „Лоутън брадърс“, можеха да оцелеят навсякъде.

Докато Макс се спускаше по Лъдгейт хил, звънна мобилният му телефон. Беше малко преди шест и половина.

— Тази сутрин си взел почивка, така ли? — беше Еймис, гласът му звучеше носово и агресивно. Той не изчака отговор. — Трябва да поговорим. Дано да успееш да стигнеш до офиса за обяд. Трейси ще ти каже името на ресторанта.

Дотук с хубавия ден, помисли си Макс. Всъщност, ако трябваше да е честен пред себе си, никой ден, включваш Еймис, не можеше да е истински хубав. Взаимната неприязън се усещаше във въздуха от мига, в който двамата мъже се запознаха, когато след тригодишен престой в Ню Йорк Еймис се завърна наперено в офиса, за да поеме управлението на лондонския клон. От самото начало, както твърде често се случва в Англия, взаимоотношенията им бяха помрачени от простата разлика в начина, по който говореха английски. Акцентите им.

Макс беше израсъл в потъналия в зеленина комфорт на средната класа в Съри и беше продукт на малко частно училище. Еймис беше роден и отгледан в мрачните покрайнини на Южен Лондон, където не беше нито зелено, нито комфортно. Бяха израснали на трийсетина километра един от друг, но със същия успех можеше да са трийсет хиляди. Макс мислеше, че в него няма и помен от снобизъм. Еймис мислеше, че в него няма и следа от озлобление. И двамата грешаха. Но всеки неохотно уважаваше способностите на другия и макар и трудно, се понасяха взаимно.

Докато паркираше БМВ-то на мястото си в подземния паркинг, Макс се опита да отгатне повода за днешната среща. В „Лоутън“ обяд обикновено означаваше сандвич на бюрото с поглед, вперен в монитора. Обядът, както гласеше един израз, който Еймис бе възприел в Ню Йорк, беше за загубеняци. И въпреки това сега говореше за истински обяд с ножове и вилици, обяд за загубеняци, в ресторант. Беше любопитно. Макс още размишляваше над това, когато излезе от асансьора и се запъти към собственото си работно място през редиците от кабинки.

„Лоутън брадърс“ заемаше цял етаж от стъкленобетонна кутия. С изключение на разкоша от махагон и кожа в кабинета на двамата братя офисите бяха проектирани така, че да отразяват духа на компанията: никакви превземки, никакви естетически подобрения. Това беше фабрика за правене на пари и властваше строгият стил. Лоутънови имаха навика да водят клиентите си на обиколка в, както го наричаха, машинното отделение, за да видят служителите в действие. „Ето ги, четирийсет от най-добрите бизнес умове в Ситито. И всички те мислят за вашите проблеми“.

Еймис не се беше задоволил с обаждането и бе изпратил на Макс имейл с напомняне да не закъснява за обяда. Макс вдигна поглед от монитора и го насочи към ъгловия офис със стъклени стени, в който шефът му обикновено обикаляше нагоре-надолу с телефон, прилепен до ухото, но тази сутрин помещението беше празно. Големият натегач сигурно бе отишъл на сутрешна работна среща, реши Макс. Или може би беше на уроци по правилно произношение.

Той закачи сакото си и се захвана да проверява за последен път цифрите на „ТранзАкс“ и „Ричардсън Бел“, двете компании, чиито прелести се опитваше да продаде на един от по-големите клиенти на „Лоутън“. Ако сделката се осъществеше, щеше да му донесе комисиона, както бе сметнал, значително по-висока от годишния доход на министър-председателя. Макс провери сметките веднъж, после още веднъж и двата пъти излезе един и същ резултат. Сега вече беше готов да представи всичко на братята. Те можеха да пристъпят към действие и той щеше да стане с шест цифри по-богат. Облегна се на стола, протегна се, погледна си часовника, минаваше дванайсет, и внезапно осъзна, че няма никаква представа къде е срещата за обяд.

Запъти се към Трейси, енергична и добре тапицирана млада жена, която стоеше на стража пред ъгловия офис. Наскоро бе повишена от секретарка на Еймис в негова лична асистентка (изкачване, което, носеше се слух, беше пряко следствие от палав уикенд с Еймис в Париж). За съжаление повишението й беше повлияло и тя беше станала самонадеяна и надменна.

Макс кацна в края на бюрото й и кимна към празния офис.

— Остава ли в сила уговорката за обяд или той е зает да създава хаос на стоковата борса?

Трейси изглеждаше сякаш би искала да му даде фиш за глоба за паркиране в забранен участък.

— Господин Еймис ще ви очаква в „Лийдънхол Селарс“. Точно в дванайсет и половина. Не закъснявайте.

Макс повдигна вежди. „Селарс“, някога склад на стария пазар Лийдънхол, беше превърнат в луксозен винен бар, в който младите безскрупулни типове от Ситито се събираха да ядат мъжествени обяди — късове червено месо и стилтън, да пият кларе с висока надценка и да се подготвят за тежкия следобед с прочуто с мощния си ефект порто. Въпреки голите тухлени стени и дървените стърготини по пода това беше един от най-скъпите ресторанти в Лондонското сити.

— Бръкнал е в спестяванията си, а? — пошегува се Макс. — Имаш ли някаква представа за какво става въпрос?

Трейси сведе поглед към бюрото си и пренареди някакви документи.

— Никаква.

Надменният й тон беше неубедителен и подразни Макс.

— Трейси, адски искам да те попитам нещо.

Тя го погледна.

— Как беше в Париж?

Значи беше истина. Остави я да се черви и се върна на мястото си, за да си вземе сакото и чадъра и да събере сили да претича в дъжда до „Лийдънхол стрийт“. На изхода на сградата се поколеба, преди да се гмурне в гората от огромни голф чадъри — модерния аксесоар това лято, които бяха изникнали навсякъде като многоцветни гъби, задръстваха тротоара и правеха придвижването бавно и мъчително. Щеше да закъснее.

Пристигна в претъпкания сводест салон и завари Еймис да го чака на масата с телефон, опрян до ухото. По време на престоя си сред лъвовете на Уолстрийт шефът му бе усвоил някои по-екстравагантни подходи в облеклото: агресивно раирана риза с бяла яка, алени тиранти, вратовръзка с бикове и мечки — декоративни заврънкулки, които рязко контрастираха със суровото му лице с тънки устни и прическата на затворник. Каквото и да облечеше, винаги щеше да прилича на гангстер. Но имаше талант да сключва сделки и това го правеше любимец на братята Лоутън.

Той приключи разговора си и демонстративно си погледна часовника — златен и дори по-голям от часовника на Макс, с циферблат, покрит с множество скали: дълбочина в метри, хронометър и специална добавка — покачванията и спадовете на Насдак.

— Какво ти се случи? Загуби пътя ли?

Макс си сипа чаша червено вино от бутилката на масата.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Задръстване от чадъри на „Лийдънхол стрийт“.

Еймис изсумтя, помаха на една от сервитьорките и внезапно се развесели.

— Знаеш ли какво ще ме направи щастлив, любов моя? — Той й намигна и й се усмихна мазно. — Хубаво сочно говеждо филе, добре сготвено, а не с всичката онази кръв. Имам си я достатъчно в офиса.

Сервитьорката направи всичко възможно да се усмихне.

— И пържени картофи. А за десерт искам крем брюле. Записа ли си?

Телефонът му иззвъня и той замърмори по него, докато Макс си поръчваше агнешки котлети и салата.

Еймис приключи разговора си и отпи глътка вино.

— Така — поде той, — разкажи ми какво се случва с „ТранзАкс“ и „Ричардсън Бел“.

През следващия половин час Макс представи изчисленията и финансовите прогнози, анализа си на мениджмънта и възможностите за корпоративно плячкосване, над които работеше от началото на годината. Докато траеше изложението му, Еймис ядеше, водеше си записки в тефтера до чинията, но не задаваше въпроси, нито изказваше мнение.

Макс приключи и бутна настрани остатъците от изстиналите си котлети.

— Е? Затова ли е този обяд? — попита той.

— Не точно.

Еймис изследваше дълбините на кътниците си с клечка за зъби и оглеждаше откритията си с умерен интерес, като междувременно се забавляваше, че кара Макс да чака.

Сервитьорката дойде да разчисти чиниите и това явно беше сигналът, който очакваше шефът му.

— Побъбрих си с братята — подхвана той, — и те явно споделят моите притеснения.

— За какво говориш?

— За работата ти, приятел. За продуктивността ти. Тази година си като жив труп. Жалка история.

— Знаеш какво подготвям през последните шест месеца — току-що ти разказах. — Макс с мъка се сдържа да не повиши тон. — И знаеш адски добре, че сделки като тази не стават за две седмици. Отнемат време.

Еймис посрещна крем брюлето си с още едно намигане към сервитьорката.

— Няма да мине, приятел, няма да мине. Знаеш ли какво не е наред? — Той погледна Макс и кимна два-три пъти. — Личният живот ти пречи. Твърде често се забавляваш до късно, твърде много тичаш по мацки. Загубил си инстинкта на хищник.

Той взе лъжицата и промуши десерта си в сърцето.

— Това са глупости и ти го знаеш. И двете компании са готови. Тази сделка е почти сключена.

Еймис вдигна поглед към него и Макс видя, че на брадичката му има малко жълт крем.

— Правилно си схванал тази част.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз поемам сделката — заяви Еймис, след което налапа още една лъжица и схруска карамелизираната захар.

Макс си пое дълбоко въздух.

— Ще видим какво ще кажат братята Лоутън за това. Те…

— Късно е, съкровище. Всичко е уредено. Тази сутрин получих зелена светлина и от двамата.

Макс видя как месеците усилена работа моментално се изпаряват. Дори по-лошо — видя как комисионата му изчезва в банковата сметка на Еймис, а неговите неплатени сметки се натрупват и банката затяга примката около врата му.

— Не можеш да го направиш. Това си е пладнешки обир. Кражба.

— Къде живееш? Това е просто бизнес и толкова. Бизнес. Нищо лично, без лоши чувства. И ще ти кажа какво ще направя. Имам информация за малка инженерна фирма, но сега няма да имам време за това. Можеш ти да го поемеш.

Макс се върна към спомен отпреди много години, когато чичо му Хенри го напътстваше за живота: „По-добре да умреш на крака, отколкото да живееш на колене“. Той взе решение.

— Мога да го поема, така ли? Да го разработя и когато всичко е готово, отново да ме прецакаш, това ли искаш да ми кажеш? — Той се наведе през масата. — Е, можеш да си завреш отзад малката си инженерна фирма и да си завреш и работата. Няма да работя за крадлив задник като теб.

Лицето на Еймис просветна от задоволство, когато Макс бутна стола си назад. Обядът беше протекъл според плана, всъщност не би могъл да мине по-добре. Беше се сдобил с подробна информация за сделката и тъй като Макс напускаше по собствено желание, нямаше да му се изплаща обезщетение. Идеално.

— Както искаш — отвърна той. — Ти решаваш. Гледай да освободиш бюрото си до вечерта, ясно?

Макс се изправи, но Еймис още не беше приключил.

— Не забравяш ли нещо, приятел? Служебната кола? — Той протегна ръка. — Ще взема ключовете, ако нямаш нищо против.

Макс извади ключовете от джоба си и се поколеба за миг, преди да ги пусне внимателно в наполовина изядения крем брюле.

Еймис го проследи как се отдалечава. После взе телефона си и набра номера на Трейси.

 

 

Докато вървеше към офиса, Макс изпитваше смесени емоции — страх от това, което бе направил, и въодушевление, че го е направил. Беше лош момент да остане без работа, факт. Но мисълта за живот без Еймис и постоянния му тормоз беше своеобразна утеха; за нещастие не достатъчно голяма да компенсира загубената комисиона. Беше загазил и трябваше да си намери нова работа. Реши да прекара последния си следобед в „Лоутън брадърс“ в телефонни разговори. Можеше дори да опита в Ню Йорк.

Когато се върна обаче, установи, че е почти невъзможно да се добере до работното си място. Трейси и двама души от охраната го очакваха.

— Господи! — възкликна Макс. — Какво си мислите, че ще направя, ще отмъкна килима ли?

— Стандартна процедура при приключване на работа — отвърна Трейси и се обърна към охранителите. — Останете с него, докато свърши, след това ми докладвайте — тя спря пред Макс на тръгване и се усмихна сладко. — Как беше обядът?

Макс огледа мястото, в което бе прекарал по-голямата част от времето си през последните осемнайсет месеца. Какво искаше да отнесе със себе си? Какво щяха да му позволят да вземе? Дискетите? Със сигурност не. Официалният му служебен бележник в „Лоутън брадърс“? Боже, опази. Какво друго имаше там? Нищо. Той кимна на охранителите.

— Заповядайте, момчета.

На „Треднийдъл стрийт“ видя празно такси, което образува миниатюрна вълна, докато се приближаваше към него в дъжда. Вдигна ръка да го спре, но си спомни, че току-що се е присъединил към редиците на безработните, и го отпрати. Не можеше да се сети кога за последен път беше използвал лондонското метро. Щеше да е необикновено изживяване. Запъти се през локвите към станция Банк, усещайки как влагата се просмуква през подметките на обувките му.

В апартамента си не намери утеха. Изрита обувките на пода и събу чорапите. Оловна следобедна светлина, по-скоро зимна, отколкото лятна, се процеждаше през прозорците. Телефонният секретар мигаше с червеното си око.

„Копеле такова! Къде беше миналата вечер? Никога през живота си не съм била унижавана така. Всички онези отвратителни мъже, които се опитваха да ме опипват… Изобщо не си прави труда…“

Макс присви очи и изключи обвинителната реч на разгневената дама, преди да е свършила. Предната вечер бе останал до късно на работа и напълно бе забравил за срещата, която трябваше да се състои в „Челси артс клъб“. Като познаваше някои от членовете на клуба, можеше да си представи как желанието им да накарат красивата непозната да се почувства добре дошла е било изразено твърде бурно. О, господи. Най-добре да прати цветя и извинителна бележка.

Свали вратовръзката и сакото си и се стовари на канапето, целият му оптимизъм и енергия се бяха изпарили. Апартаментът беше нагоре с краката. Животът му беше пълна бъркотия. Като алтернатива на чистенето или водката той включи телевизора. Готварско предаване. Документален филм за саламандрите. Мъж с бухнала от сешоар коса представяше новините от Си Ен Ен. Голф, моменталното сънотворно. Макс задряма и му се присъни, че дави Еймис в каца с крем брюле.

Беше се свечерило, когато го събуди звънът на телефона. Играчите на голф, изглежда, не бяха отбелязали никакъв напредък, откакто Макс ги бе оставил няколко часа по-рано.

— Ето те и теб, старче. Търсих те в офиса, но казаха, че си тръгнал рано. Добре ли си?

Беше Чарли, най-близкият му приятел и бивш шурей.

Макс се прозя.

— Добре съм. Не, всъщност не съм добре. Имах един от онези дни…

— Нещата ще започнат да се оправят. Тази вечер двамата с теб ще отпразнуваме повишението на Чарлс Уилис, изгряваща звезда в бизнеса с недвижими имоти. Случи се този следобед. „Бингъм & Траут“ ме направиха пълноправен съдружник. Време е да се влее нова кръв, казаха. Бизнесът с имоти се променя, трябва да сме в крак с времето, силна ръка на руля, неща в този дух.

— Чарли, това е страхотно. Поздравления.

— Е, недей просто да седиш там. Ела да ми помогнеш с тази бутилка „Круг“.

— Къде си?

— Мой стар клиент съвсем наскоро отвори заведение в пряка на „Портобело Роуд“. Казва се „Пино“ — великолепен бар, великолепна винена листа и дори в момента буквално гъмжи от мацки. Всички красавици на Нотинг хил, издокарани в прозрачни дрешки. Засега ги отблъсквам.

Макс затвори телефона с усмивка и отиде в спалнята да се преоблече. Още откакто се бяха запознали в училище, Чарли винаги успяваше да му повдигне духа. А когато погледна през прозореца, видя, че дъждът е спрял. Ободри се и с изненада установи, че си подсвирква с уста, докато слизаше с асансьора.

Във фоайето на път към изхода спря да провери пощенската си кутия. Вътре имаше обичайната колекция от последни напомнения от банки и циркулярни писма, както и една-две покани за вечери, които получаваше всеки лондонски ерген; но имаше и загадъчен плик с френска марка. В горния ляв ъгъл имаше малко, стилизирано изображение на статуята на Темида, а под нея беше напечатано името на подателя: Нотариус Озе, ул. „Рампар“, 84903 Сен Пон. Макс понечи да го отвори, но размисли и реши да го запази за метрото, за да се разсее от ужасиите там. Пъхна плика в джоба си, натика останалите писма обратно в кутията и се запъти към станцията на метрото Саут Кенсингтън.