Питър Мейл
Добра година (17)

Шестнайсет

— Взех това назаем от мой познат в селото, който е très anglophile^[1] — обясни мадам Паспарту, докато показваше на Макс чудесата, които бе сътворила в спалнята, определена за Чарли. — Приятелят ви веднага ще се почувства у дома. Обърнете внимание на кучетата. — Тя посочи към нощната масичка.

Редом до гарафата с коняк и малка ваза с фрезии се открояваше рамкирана цветна снимка на усмихнатата кралица Елизабет. Беше приседнала на канапе, вероятно в личната си всекидневна в Уиндзор, с антураж от кокери, разпръснати по килима в краката й като живо ветрило.

Макс обмисли снимката, убеден, че Чарли ще реши, че е полудял.

— Какво внимание към детайла, мадам — похвали я той. — Приятелят ми несъмнено ще остане очарован.

Беше утрото на деня, в който пристигаше Чарли, и Макс прекара последния четвърт час в прилежно възхищение от безупречно излъсканата спалня. Трябваше да признае — мадам Паспарту бе направила чудеса: опърпаните възглавнички и моравите завеси с доста зловещи петна бяха изтупани до прашинка, всяка твърда повърхност бе полирана и приведена до пълен блясък, теракотеният под се бе подмладил от компресите с вода и ленено семе и усиленото търкане, а до леглото бе проснато килимче, което да предпазва фините стъпала на Чарли от прекия контакт с пода. Имаше и кралски портрет. Какво повече може да иска един гост?

Мадам Паспарту вдигна пръст и прекъсна пороя от хвалби на Макс.

— Вашият приятел обича ли да танцува?

Макс неведнъж бе Виждал Чарли в действие на дансинга. Краката му рядко преминаваха границата на тътренето, за сметка на това ръцете му постоянно бяха заети с разновидност на претърсване в забавен каданс. Колкото и да е странно обаче като че ли момичетата нямаха нищо против.

— Да — отвърна Макс, — въпреки че предпочита по-бавна музика. Заради артрита.

— Ah bon? Е, довечера ще има музика във всякакво темпо. Днес е селският fête, un repas dansant^[2]. Ще има оркестър с акордеон и diji^[3] от Авиньон, който ще пуска по-модерни мелодии. От плочи — като в дискотека — добави, в случай че Макс не беше в час със съвременните развои в света на музиката.

Макс кимна.

— Надявам се, че вие ще сте там, мадам.

— Разбира се. Всички от селото ще дойдат. — Тя се вдигна на пръсти и изпълни учудващо изкусен пирует. — Всички ще танцуват.

За части от секундата Макс си помисли за Фани — за танц под звездите. Погледна си часовника.

— Най-добре да тръгвам. Съвсем скоро трябва да пристигне, а не знае как да намери къщата.

Всъщност Чарли бе нетърпелив да се махне от всичко и всеки, свързан с луксозните недвижими имоти, бе тръгнал рано от Монте Карло и вече бе пристигнал в селото. Паркира пред кафенето и слезе от големия си „Мерцедес“ под наем, след което огледа площада с радостен интерес.

Нямаше как да го вземеш за жител на Сен Пон. Беше облечен много à l’anglais^[4]: двуреден блейзър с множество медни копчета, светлосиви памучни панталони, ослепително нова панамена шапка — привидение от друг свят, което местните изучаваха с коси погледи на дискретно любопитство. Той улови погледа на възрастна жена и вдигна шапка.

— Bonjour, драга, bonjour.

Уви, с това се изчерпваше речниковият му запас от френски думи. Беше преминал крачка напред от традиционния английски метод за общуване с чужденци — сиреч, да говориш английски много бавно и на максимално висок тон — но това беше съвсем малка крачка и често непонятна. В действителност беше език, нечуван досега в Сен Пон или където и да било: в основата си английски, но с „о“ или „а“, понякога „оо“, което се добавяше в края на всяка дума за придаване на автентично звучене, тук-там с по някоя френска или испанска заврънкулка, подхвърлена за допълнително объркване.

Чарли остави колата си пред кафенето и влезе да се погрижи за внезапно налегнала го нужда. Обърна се към жената зад бара:

— Пор фавор, мадам, тоалетос?

Тя вдигна поглед от вестника и кимна към задната част на кафенето. Чарли се забърза натам с благодарна въздишка.

Когато Макс слезе в селото, площадът кипеше от дейности по подготовката на вечерната веселба. Петима мъже се бяха покатерили на стълби и опъваха цветни светлини през клоните на чинарите; други редяха дървени маси и пейки, които заемаха по-голямата част от пространството. Трета група — навъсени, небръснати, шумни и разгневени тъкмо бяха изскочили от огромен камион, натоварен с материали за скеле и талпи. Те щяха да се превърнат в сцена за оркестъра, но за нещастие — и това беше причината за мръщенето и гнева — камионът не можеше да стигне или поне да се приближи до частта, отделена за сцена, защото някакъв кретен бе паркирал мерцедеса си пред кафенето и беше препречил пътя. Шофьорът на камиона се наведе в кабината, сложи ръка на клаксона и я остави там.

Кретенът, провел успешни преговори за чаша кафе, която да му бъде поднесена на терасата, се появи бесел и облекчен от вратата на кафенето точно когато Макс паркираше. Радостта от срещата им бе прекратена от рева на шофьора на камиона.

— Чарли, ако този мерцедес беше мой, мисля, че щях да го преместя, преди да го избутат с камиона.

— О, господи. — Чарли отиде при колата си, като междувременно махаше ръце с, както се надяваше, извинителни жестове. — Пардоней, пардоней. Страхотно съжалявам.

След тези думи изкара колата от площада, като се размина на косъм с дървена маса и кучето на кафенето.

Мадам излезе с чаша кафе и се огледа напразно за мъжа, който го бе поръчал. Обърна се към Макс и поклати глава.

— Винаги ме прецакват така — обясни тя. — Влизат, вършат си работата и изчезват. Все едно държа pissotière^[5].

Макс й обясни проблема, поръча кафе за себе си и, в опит за помирение, за мъжете от камиона. Седна, облегна се на стола и обърна лице към слънцето, усмихнат при мисълта, че Чарли ще остане при него няколко дни. Щеше да е забавно да му покаже различен начин на живот, особено с хубаво момиче, което да го държи нащрек. Само че панамената шапка трябваше да си отиде. Това подсети Макс за униформата, предпочитана от определен вид англичани, които той ненавиждаше — шумни, розови и безцеремонни — какъвто Чарли със сигурност не беше.

Приятелят му се върна, съблече блейзъра си и го преметна през облегалката на стола си, преди да седне.

— Добре изглеждаш, старче. Понася ти тук. Но доколкото си спомням, каза, че това е спокойно малко селце, където нищо не се случва. Какво става? Сигурно си им казал, че пристигам.

Мъжете от камиона започнаха да издигат скелето, което щеше да поддържа дървената сцена. Непосредствено пред нея бяха разчистили участък за танци, а масите и пейките обрамчваха трите страни на площада.

— Довечера е годишното джамборе на селото — обясни Макс. — Вечеря, танци, празнично осветление, фойерверки. Може би дори балони. Ще купя билети от кафенето, преди да тръгнем. Нямаш представа какъв късметлия си — ще се запознаеш с всички, от кмета до дъщерята на хлебаря.

При споменаването на, както предположи, млада и несъмнено съблазнителна жена Чарли потри ръце и погледна с надежда.

— Добре е да поизгладя френския си. Човек никога не знае.

— Как е американският ти?

Чарли изгледа Макс изпитателно.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Макс му разказа историята за появата на Кристи, включително и посещението при адвоката и епизода с тигана от ковано желязо.

— Ах — въздъхна Чарли, — тъкмо щях да те питам за главата ти. Досаждал си на горкото беззащитно момиче, а? Какъв мръсник си само, роб на тестостерона. Засрами се.

— Ако искаш да знаеш, тя не е мой тип — руса е. Наясно си с отношението ми към блондинките.

Чарли вдигна пръст.

— Просто нямаше късмет със сестра ми. — Поклати глава и добави: — Не се ли случва на всички ни? Всъщност аз познавам доста приятни блондинки. Казвал ли съм ти за блондинката, която заварих да спи в апартамент на Ийтън скуеър, когато отидох да го измеря?

Макс бързо отхвърли темата за спящата блондинка.

— Работата е там, че вниманието ми по-скоро бе привлечено от млада дама от селото. — Осъзнал колко превзето звучи, той побърза да каже: — Както и да е, Кристи е чудесна. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Хубава ли е?

— Много. И разбира малко от вино. Двамцата ще можете добре да си погаргарите и да поплюете.

Поръчаха още кафе и Макс му разказа какво му бе признал Русел в избата. Веждите на Чарли, които никога не почиваха задълго, подскачаха нагоре-надолу с всяко разкритие.

— Струва ми се — подхвана той, — че можеш да удариш малък джакпот с това вино. С удоволствие бих го опитал.

— А аз с удоволствие бих разбрал кой го купува. Помолих Русел да налее две бутилки и да ги донесе в къщата. Младо е — отлежава в бъчвите едва от миналия октомври. Но ще добиеш представа.

Докато говореха, малък, шарен ван, с розов надпис Monsieur La Fête^[6] върху жабешко зеленото му купе, бе успял да си проправи път през площада и да паркира пред сцената. Шофьорът, вероятно самият Мосю Ла Фет, се зае да прикачва усилвател и микрофон към колоните, които бе закрепил на скелето. Оттегли се настрана да запали цигара и после изпробва усилвателя. Площадът моментално се изпълни с електронно стържене и хълцане, гълъбите се разлетяха, а кучето от кафенето надигна глава и зави. Шофьорът настрои усилвателя и удари микрофона с показалеца си.

— Un… deux… trois… Bonjour Saint-Pons!^[7]

Последва още стържене. Кучето стисна устни и се оттегли вътре в кафенето, където намери рай на относителен покой под флипера.

— Нищо не може да се сравни с благословеното спокойствие на селския живот — въздъхна Чарли.

Когато се завърнаха в къщата, мадам Паспарту дебнеше на входната врата, нетърпелива да зърне младия английски milor. В един момент Макс се ужаси, че ще направи реверанс, но жената се задоволи с глуповата усмивка и ръкуване.

— Еншанто, мадам — поздрави я Чарли и вдигна шапката си, — еншанто.

Още една глуповата усмивка на мадам Паспарту и наченки на изчервяване.

Заведоха Чарли на горния етаж да види спалнята си, където мадам Паспарту се засуети с възглавниците и демонстративно намести гарафата и кралския портрет на нощното шкафче, в случай че гостът още не ги е забелязал.

Той сложи куфара на леглото си, отвори го и извади купчина мръсно бельо, филе пушена сьомга и два пакета наденици.

— Ето, сложи ги в хладилника, преди да отидат на кино — каза той, подавайки храната на Макс.

— Аз ще взема това — намеси се мадам Паспарту и светкавично грабна купчината бельо. — Дали мосю предпочита ризите и кърпичките му да са леко колосани, или иска да са au naturel^[8]?

Чарли се ухили и кимна с дружелюбно неразбиране.

— Великолепно, много мило.

Мадам Паспарту се отправи към вратата, като пътьом уведоми Макс, че им е приготвила лек обяд с crespeou^[9] и салата, и изхвърча от стаята да повери бельото на древната пералня.

Макс поклати глава.

— Ще трябва да свикнеш. Опасявам се, че те смята за някакъв големец.

Той седна на леглото, докато Чарли разопаковаше остатъка от дрехите си и ги слагаше в гардероба.

— Ще обядваме и после ще те заведа на обиколка.

— До момента изглежда доста добре. Бих казал, че определено е шато. Малко, разбира се, но с качества на шато, а в наши дни това е по-важно, отколкото неудобството на истинското шато. Усещането да си в къща, която би могла да има бална зала, без неприятностите около самата зала. Схващаш ли? Във всеки случай имаме бисер от началото на XVIII век, чийто оригинален вид е бил грижливо съхранен през поколенията. Величествена, разбира се, и издигната на собствена, поддържана земя, уединена, но не изолирана. Представям си брошурата. Онези типове от Монте Карло ще ти откъснат главата да се докопат до имота. О, забравих. — Той разгъна чифт панталони и извади бутилка „Лафройг“. — Надявам се, че все още пиеш уиски. А къде е красивата квартирантка?

Кристи бе прекарала утринта с пътеводители и карти на Европа, опитвайки се да избере следващата си дестинация. Лондон? Венеция? Париж? Тя вдигна поглед от кухненската маса, когато двамата приятели влязоха.

— Кристи, това е Чарли.

Макс видя как очите на приятеля му се разширяват. Той приглади косата си и подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Слава богу, че не се налага да танцувам с Макс довечера.

Кристи се засмя. Двамата стояха и се усмихваха един на друг мълчаливо, а Макс отиде да вземе чаши и бутилка вино от хладилника.

Мадам Паспарту излезе от мокрото помещение и огледа двойката, която продължаваше да мълчи и да се усмихва. Видимо доволна, тя отиде на пръсти при Макс, който отваряше бутилката.

— Мосю Макс — каза тя с приглушеното бучене, което според нея минаваше за заговорнически шепот, — може би ще искат да обядват сами.

— Моля? Глупости. Не съм виждал Чарли от векове. Имаме да наваксваме.

Мадам Паспарту изсумтя. Трябва да си жена, за да схванеш тези неща.

 

 

Макс възнамеряваше по време на обяда да обсъдят по-подробно виното на Русел, но бе удостоен с демонстрация на уменията на Чарли да продава — себе си, разбира се, но под прикритието на възхвала на прелестите на Лондон в сравнение с Венеция и Рим.

— Знаеш ли — обясняваше той на Кристи, — че по това време на годината във Венеция има повече туристи, отколкото гълъби? Това е самата истина, както е истина, че седя тук. Освен това една погрешна стъпка и падаш в канала, където ще те прегазят гондоли. Адски опасно място. А що се отнася до Париж, ами, целият град е затворен през лятото; ще извадиш късмет, ако метрото работи. Парижаните са тук, по крайбрежието или в някой от малките им спа курорти, където къпят черните си дробове в бълбукаща вода. А в Лондон има всичко: театър, клубове, кръчми, магазини, ресторанти, „Бифитър“, Бъкингамския дворец, Нотинг хил — само си помисли какви картички можеш да пратиш у дома — климат, който абсолютно гарантирано прави чудеса с женската кожа, таксиметрови шофьори, които говорят английски… е, естествено, всички говорят английски.

— Иха! — възкликна Кристи. — Да не повярваш.

Тя се пресегна през масата и спаси салфетката на Чарли от салатата му, пъхвайки я обратно в яката на ризата.

— Сериозно, това е голямо предимство особено когато си за пръв път някъде. А другото голямо предимство е, че разполагаш с човек, който из основи познава Лондон и с удоволствие ще те разведе из града. — Той се облегна на стола си и се потупа по гърдите. — Moi^[10]. А и имам свободна стая.

Чарли както никога успяваше да контролира веждите си и да запази невинно изражение. Наблюдавайки как двамата си се усмихват един на друг, Макс изпита чувството, че изобщо не присъства тук. Също така си помисли, че свободната стая вероятно ще остане празна. Наруши мълчанието с шумна въздишка на престорено облекчение.

— Е — обади се накрая, — това ми смъкна товар от плещите. Сега, след като уредихте пътуването си, имате ли нещо против да поговорим за виното?

Отново разнищи цялата история и стигна до същия извод: можеха да се изправят лице в лице с Натали Озе и да се опитат да изтръгнат самопризнание — което според него беше малко вероятно, а според Кристи абсолютно невъзможно — или да изчакат мистериозния камион през октомври.

— И после какво? — попита Чарли. — Любезно ще ги попитаме къде откарват виното? Ще им кажем да почакат, докато извикаме полицията? — Той поклати глава. — И още нещо: откъде знаеш, че Русел вече не е казал на Натали Озе, че играта е свършила?

Макс трябваше да признае, че е възможно.

— Обеща да не казва нито дума, но не можем да сме сигурни.

Кристи гледаше намръщено празната бутилка на масата пред нея.

— Я почакайте! — възкликна тя. — Макс, не спомена ли, че си видял нещо в дома на Натали Озе? Някакъв етикет?

Макс кимна утвърдително.

— Напълно си права. Спомням си, че си записах името, но бог знае къде съм го забутал — каза той и се изправи. — Защо не разведеш Чарли наоколо, докато го потърся?

Мадам Паспарту изостави наблюдателния си пост до прозореца на кухнята и излезе да разчисти масата. С одобрителен поглед проследи как Кристи и Чарли се отдалечават от двора с приближени глави и унесени в разговор.

— Както си и мислех — заяви тя с огромно задоволство. — Un coup de foudre.^[11]

Макс прекара един потискащ час в претърсване джобовете на всичките си дрехи и на различните купчини списъци и хартии из чекмеджетата и в задната част на гардероба. Намери това, което търсеше, надраскано на гърба на английската му чекова книжка. Сега не му беше по-ясно, отколкото когато го бе записал.

Когато слезе долу, завари приятеля си, който се бе завърнал от обиколката на имота силно превъзбуден.

— Сензационно е — каза Чарли. — Само малко трябва да се пипне къщата — и да се направи басейн, трябва да има басейн — и ще се окажеш седнал върху седемцифрена сума. В лири, разбира се. — Той се огледа с блесналия поглед на брокер на недвижими имоти. — Отзад си защитен от планината, а има и хълмове, които обграждат къщата, така че няма проблем със съседите. Така, ако ти…

Макс вдигна ръка да го прекъсне.

— Чарли, преди да се отнесеш и да вкараш и площадка за хеликоптер, погледни това. Говори ли ти нещо?

Приятелят му погледна чековата книжка и я потупа в свободната си ръка.

— Струва ми се познато, но не съм сигурен. — Погледна си часовника. — Лондон е с един час назад, нали? Били ще знае. Да видим дали ще успея да го хвана.

Кристи го проследи как се запътва към къщата с усмивка, която почти не бе напускала лицето й, откакто се запозна с него.

— Радвам се, че двамата се разбирате — обади се Макс. — Познавам Чарли от двайсет години. Бяхме съученици. Той е страхотен.

— Изключително мил е — призна Кристи. — Винаги ли е такъв?

— Мил? — Макс й се ухили. — Не знам за това, но никога не се променя — една от причините да го харесвам толкова много. Ще се позабавлявате добре в Лондон.

По настояване на Кристи, Макс започна да й разказва за този Лондон, който според него трябваше да види, от Тейт модърн и Националната портретна галерия до „Харви Никълс“ и пазара на „Портобело Роуд“. Добави и няколко неща, от които да бяга като от чума: пъбовете с пластмасови маси и столове, „Пикадили“ в събота вечер, всичко, маскирано като дюнер кебап. Тъкмо бе стигнал до някои по-причудливи атракции в Сохо, когато Чарли се върна, клатейки глава.

— Нямам добри новини за съжаление. Секретарката му каза, че е отишъл на голф с господ — мисля, че това е неофициалното име на колекционера на вино от Конот. Ще е на работа чак утре. — Той подхвърли чековата книжка на Макс. — А сега, да се разберем за довечера. Не искам да изглеждам като извънземно. Как ще се облечем? Искам да съм в тон с останалите.

Макс го огледа: измачкан зимен панталон, черни градски обувки, разкопчана на врата риза на сини и бели райета от „Джърмин стрийт“, широко, румено лице — англичанин до последното копче. Дори косата му беше английска.

— Не си носиш барета, нали? Това можеше да помогне.