Питър Мейл
Добра година (15)

Четиринайсет

Седнал в кабинета си високо над пристанището, господин Чън запали цигара и се пресегна за телефона. Беше на път да затвърди репутацията си на най-изкусния търговец на вино в Хонконг, единственият négociant^[1], наясно кой търси редки реколти или уникални бутилки и кой има достатъчно дълбоки джобове да си ги позволи. Когато чу името, секретарката от другата страна на линията моментално го свърза.

Чън не си губи времето с любезности.

— Днес ти е щастлив ден — обясни на клиента си. — Справих се добре в Бордо. Купих шест кашона и ти гарантирам, че са единствените в Хонконг. И с оглед на отдавнашните ни отношения, да не говоря за крепкото ни приятелство, ти заделих два кашона на цена 75000 долара единият. Американски долари естествено.

Чън направи пауза да остави новината за неговата щедрост да възпроизведе желания ефект.

— Какво? Какво е на вкус? Това пък какво общо има? Хайде, приятелю. Знаеш не по-зле от мен, че това не е вино за пиене, то е за купуване и продаване. Инвестиция. Другите ми тукашни клиенти биха продали майките си за него. Задръж го една-две години. Както върви, би могъл да удвоиш парите, които ще дадеш сега за него. Не, опасявам се, че това не е възможно. Само два кашона. Останалите са обещани в Пекин и Сеул. Да? Добре. Няма да съжаляваш.

Чън затвори телефона, доволно издуха пръстен дим и задраска едно име в списъка на бюрото си. Може би трябваше да вдигне цената на 80000 долара. Предстояха няколко интересни дни. Той набра номер в Пекин.

 

 

В другия край на света Русел, както обикновено, се бе върнал в розовия си дворец за обяд. Беше погълнат от мисли, ровеше в сланината и лещата на любимото му petit salé^[2], говореше съвсем малко и едва докосваше виното си. Съпругата му Людвин, свикнала да вижда по време на ядене чиста чиния и празна чаша, стигна до логично заключение.

— Стомахът ли те боли? — попита тя с убедеността на жена, отдавна запозната с капризите на храносмилателната система на съпруга си. — Снощи яде прекалено много сирене. Трябва да вземеш разслабително.

Русел поклати глава и избута чинията си.

— Стомахът ли? Не, добре е.

— Тогава какво има? — Тя се пресегна през масата и го потупа по ръката. — Хайде, Кло-Кло, кажи ми.

Той въздъхна и отпусна тялото си на стола.

— Лозето. Нали се сещаш, малкият парцел.

Людвин кимна.

— Ами, вчера дойде енолог от Бордо да огледа имота, un monsieur treès snob^[3], уреди го Натали Озе.

— Какво каза той?

— О, нищо кой знае какво. Нищо хубаво де. Мисля, че в това е проблемът, защото сутринта мосю Макс ми каза, че ще се допита до друг специалист. А нали се сещаш какво значи това?

Русел очерта кръгове на масата с чашата си за вино, лицето му беше олицетворение на унилост.

Людвин наистина съзнаваше какво означава това и го очакваше от години. Тя заобиколи масата и застана зад него да разтрие раменете му.

— Chéri^[4] — каза тя, — беше писано да свърши рамо или късно. Благодарение на това лозе имахме доста добри години — къщата, колите, повече, отколкото сме си представяли, когато се оженихме. — Тя се наведе и го целуна по темето. — Не обичам да те виждам такъв.

Стисна раменете му за последен път и разчисти масата. Канеше се да отнесе чиниите в мивката, но внезапно спря, остави ги на масата с трясък, който стресна съпруга й, и много настоятелно почука с пръст по масата.

— Трябва да му кажеш, Кло-Кло. Трябва.

Русел я зяпна, задъвкал устната си, без да казва нищо.

Людвин се протегна, хвана ръката му и тонът й стана по-мек.

— Младежът изглежда много sympa, ще прояви разбиране, по-добре да научи от теб, отколкото от друг, нали? — Тя отговори на собствения си въпрос, кимайки енергично. — Много по-добре.

 

 

Следобедният въздух беше застинал и гъст от жегата. Макс беше кацнал на стълба, бореше се с плетеница от глициния, която се опитваше да пропълзи неканена в къщата през прозореца на горния етаж. Кристи бе излязла да търси английски вестник, а мадам Паспарту, чиято котешка криза бе приключила, простираше прането на импровизирания простор, който бе опънала в единия ъгъл на тенис корта.

Спокойствието моментално бе разбито на пух и прах от тропота на вана на Русел, който спря на двора. По навик Тонто слезе пръв и се втурна да лае стълбата, след което я подуши много замислено и вдигна крак да я препикае. Русел го смъмри разсеяно, докато надничаше към мъжа над него, чийто силует се открояваше на фона на белосаното от слънцето бледосиньо небе.

— Мосю Макс, прекъсвам ли те?

Макс слезе от стълбата и се ръкуваха, а Русел задърпа едното си ухо, докато търсеше подходящите думи да започне.

— Трябва да говоря с теб — започна той, — има нещо, което искам да ти покажа. Става въпрос за лозето. — Той кимна с глава към вана. — Можем да отидем заедно още сега, ако имаш време.

Поеха в мълчание по посока на селото и свиха по тесен черен път, който завършваше пред дълга плевня без прозорци, построена в лека гънка в земята. Двукрилата й врата беше преградена с решетки и заключена с катинар.

— Избата — обяви Русел. — Не си я виждал.

Макс поклати глава.

— Мислех, че носиш гроздето направо в кооперацията.

— Не всичкото — отвърна Русел. — Искам да говорим точно за това.

Той паркира колата пред плевнята и Макс излезе навън, където Тонто вече се въргаляше в прахоляка и скимтеше от удоволствие докато си търкаше гърба в чакъла. Русел отключи вратата и я отвори. Влезе в сумрака, включи осветлението и покани Макс да го последва.

В избата беше прохладно, почти студено след жегата навън, а въздухът миришеше леко на влага, на танини и на плесени. Подът беше от грапав бетон, разделен по средата от изцапан с вино канал. От двете му страни имаше редици бъчви, качени върху бетонни плинтове и надписани с тебеширени драскулки, безсмислени за всеки, с изключение на винопроизводителя. В единия ъгъл до вратата имаше разнебитена ламаринена маса с пръснати листове хартия, две мръсни чаши и дълга стъклена спринцовка, завършваща с гумено разширение с размера на юмрук. На стената от ръждясал пирон висеше календар със снимки на млади жени, опънати по трактори в конвулсиите на някакъв личен екстаз.

Макс се огледа с интерес и се зачуди дали от него се очаква да каже нещо, а Русел избърса праха от чашите с носна кърпичка и издърпа два стари дървени стола до масата. Покани с жест Макс да седне и притвори едното крило на вратата, за да намали ослепителната светлина, идваща отвън. Накрая свали шапката си с въздишка и седна.

— Мосю Макс — подзе той, — както знаеш, обработвам лозята на Грифон от трийсет години, откакто чичо ти купи къщата. През годините много пъти съм го карал да замени лозите, които бяха стари и изтощени. — Русел погледна към масата и замачка кепето си. — Но по една или друга причина моментът никога не беше подходящ: следващата година, казваше той, ще го направим догодина. Имаше един парцел, този зад стената, за който прецених, че може да даде хубаво вино. — Русел млъкна да поклати глава и да се поправи. — Не, сигурен бях, че може. Имаше нужната камениста почва, нужното изложение, нужния наклон, не твърде голям, идеален. Казах на чичо ти — това беше преди повече от петнайсет години — но той не прояви интерес или не му бяха останали пари след ремонта на покрива, винаги имаше нещо по-важно. Накрая реших сам да изкореня старите лози и да засадя нови. Двамата с Людвин имахме малко спестени пари.

Той мълчаливо гледа Макс няколко секунди с вдигнати вежди и в очакване на реакция.

— Предполагам, че старецът е бил възхитен, нали?

Ръцете на Русел продължаваха да душат кепето.

— Всъщност така и не му казах какво точно съм направил. Той реши, че съм използвал обикновен разсад, но аз исках нещо по-добро, нещо специално. Нямаше представа, че съм засадил най-доброто каберне совиньон и малко мерло. Никой не знаеше. Тези неща са доста сложни във Франция. Законите, хората от земеделското министерство qui se mélent a tout^[5] които искат да обявяваш всяка клонка и паднало листо. — Той сви рамене. — Невъзможно. Беше по-лесно да не кажа нищо.

Русел ненадейно се изправи, взе спринцовката от масата и отиде до бъчвите. Макс го проследи как бутна една канелка, пъхна спринцовката и изтегли няколко сантиметра вино. Когато се върна, внимателно натисна гуменото разширение, напълни чашите до половина и поднесе едната на светлината.

— Bon. Хайде. Опитай го. Но имай предвид, че е още младо.

Макс взе чашата със съзнанието за напрегнатия очаквателен поглед на Русел и собствената си некомпетентност по отношение на виното. Но щом напитката се озова в устата му и изпрати мощни и приятни сигнали до небцето му, дори той можеше да каже, че е нещо съвсем различно от обичайните люберонски вина. Прищя му се да си спомни някое определение от натруфения речник на Чарли и беше толкова впечатлен, че забрави да изплюе.

— Удивително — призна той и вдигна чаша към Русел. — Поздравления.

Русел сякаш не го чу.

— Никой тук не прави такова вино — обясни той. — Въпреки това осъзнах, че имам проблем — не можех да го продавам, поне не законно, защото лозите каберне совиньон и мерло не са били обявени официално. Затова отидох при нотариус Озе за съвет, мислех, че може да намери petite lacune^[6] в закона. Тя е много умна. — Клод отпи глътка вино, сдъвка го за няколко секунди и го изплю в канала. — Тогава започна всичко. Вместо пролука тя намери купувач, който да изкупува цялото количество всяка година и да плаща в брой — добри пари, никаква бумащина, никакви данъци, никакви въпроси. Не устоях. Съпругата ми, дъщеря ми, напредналата ми възраст…

Той изгледа Макс със скръбно, виновно изражение на стара хрътка, хваната in flagrante^[7] със забранена агнешка пържола.

Макс се наведе напред, докато се опитваше да смели току-що чутото — Натали Озе, notaire и négociant. Нищо чудно, че изглеждаше толкова преуспяла.

— На кого го продава?

— Не знам. Никога не съм виждал купувача. Натали каза, че не е необходимо.

— Добре де, къде го пращаш? В Париж, в Германия, в Белгия?

Русел поклати глава.

— Кой знае къде отива? Камионът идва веднъж годишно — през септември, точно преди да започна vendange, винаги нощем. Виното от предишната година се прехвърля от бъчвите и аз си получавам парите още следващата седмица. От Натали.

— Ами камионът? Сигурно отстрани пише някакво име? Компания, някакво предприятие?

Ръката на Русел се спусна да погали ухото на Тонто.

— Не. Не е нормално, знам, но в такава affaire човек не задава много въпроси. Мога да кажа единствено, че номерът на камиона, извозващ виното, е с регистрация 333. — Той посочи с палец над рамото си в смътна северна посока. — Жиронда.

Макс поклати глава.

— Откога продължава това?

— Седем или осем години, може би малко повече. Не си спомням съвсем точно.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това. Можеше никога да не науча — каза Макс.

Русел се втренчи в потрепващия хоризонт през полуотворената врата на избата с присвити очи и неподвижно мургаво лице, прорязано от дълбоки бръчки. Главата му би могла да е излята от бронз. Той се извърна към Макс.

— Чичо ти се интересуваше повече от книгите и музиката си, отколкото от лозето. Въпреки това много пъти едва не му разкрих всичко, но… Ами, аз платих за лозите, аз ги засадих, грижех се за тях. На всеки четири години купувам нови дъбови бъчви — най-добрия френски дъб. Не жаля средства. Всичко е както трябва. А и чичо ти никога не е пострадал не беше кражба. Изглеждаше справедливо. Не съвсем честно може би, но справедливо. А сега всичко се промени, ти искаш да подобриш лозето, водиш енолози… — той си допи виното, този път го глътна, и остави чашата внимателно. — Да ти призная, мосю Макс, знаех си, че някой ще научи. Прецених, че е най-добре да ти го кажа лично.

Той си възвърна скръбната физиономия, докато чакаше да разбере как е възприета изповедта му.

Макс известно време запази мълчание и попита:

— Казваш, че идеята е била на Натали Озе?

Русел кимна утвърдително.

— Тя не е никак глупава. Погрижи се за всичко.

Две изненади за Макс в рамките на половин час. Лозето не беше такова, каквото изглеждаше. Ослепителната notaire не беше такава, каквато изглеждаше. Що се отнася до Русел, дали беше искрен или играеше някаква своя игра? Дали виното можеше да се продава законно, или щеше да има чудовищно големи глоби? Усложненията бяха твърде много, за да вземе незабавно решение.

— Е — заключи Макс. — Радвам се, че ми каза. Знам, че не ти беше лесно. Нека да помисля.

 

 

Следобедът премина в спокойна, топла вечер под лавандулово небе, прорязвано от розови ивици, което обещаваше поредния прекрасен ден. Опияняващото и дразнещо апетита ухание на готвено долиташе от отворените прозорци на къщите в селото. Кристи бе успяла да намери брой на „Интернешънъл хералд трибюн“ отпреди три дни и докато вървяха към ресторанта на Фани, запознаваше Макс със закъснели новини от външния свят — предимно летните магарии на политици. Когато минаха покрай игрището за boules, спряха да изгледат следващото хвърляне. Както обикновено, играеха само мъже.

Кристи се озадачи. Идваше от страна, където участието на жените в спорта вече се простираше до бокса, а скоро щеше да стигне и до сумото.

— От доста време идваш тук. Знаеш ли защо никога не участват жени?

— Не съм се замислял — отвърна Макс. — Просто не го правят. Почакай.

Той отиде при възрастен мъж, тъмен и сбръчкан като изсушена маслина, който чакаше реда си да хвърля, и му повтори въпроса. Старецът се изкикоти и каза нещо на Макс, което предизвика нестройно хорово кискане у останалите играчи.

Макс се усмихваше, когато се върна при Кристи да й преведе.

— Отговорът няма да ти хареса. Каза, че жените трябва да си стоят вкъщи и да готвят. О, добави и че може да научи кучето си да играе boules по-добре от коя да е жена.

Лицето на Кристи, раменете й, цялото й тяло се вкамениха от възмущение.

— Ще видим тая работа. Само гледай, приятел.

Тя стъпи на игрището, взе boule от сащисания старец и отиде до линията за хвърляне, начертана в праха. Играчите замлъкнаха. Кристи се приведе, прицели се продължително и съсредоточено и запрати топката, която разпръсна останалите boules и удари право в cochonnet.

Тя се обърна към стареца, вече още по-сащисан, и се потупа по гърдите.

— Шампион по боулинг на Санта Хелена в младша група, 1993 г. — заяви тя, след което потупа стареца по гърдите. — И предайте много поздрави на кучето си от мен.

Старецът ги проследи, докато напускаха игрището, свали кепето си и се почеса по главата. Как само са се променили времената, помисли си той. Как са се променили времената.

Веднага щом пристигнаха в ресторанта, Кристи отиде да измие праха от ръцете си, давайки възможност на Фани да зададе на Макс въпроса, който я тормозеше от няколко дни.

— Малката американка — ваша copine ли е?

— Не, не, не — отвърна Макс. — Просто приятелка. Прекалено млада е за мен.

Фани се усмихна и разроши косата му, докато му подаваше менюто.

— Съвсем прав сте. Твърде млада.

Кристи се върна и го завари с втрещен поглед, но го отдаде на глада.

— Кажи ми — започна тя, — къде беше днес следобед?

Докато напредваха с вечерята — зеленчукова терина, последвана от гърди на барбарска патица, сервирани, както следва, с хрупкава кожа — Макс й разказа за експедицията си и за признанията на Русел.

Първата реакция на Кристи беше самодоволно задоволство.

— Знаех си — заяви тя. — Никога не можеш да вярваш на жена с такъв цвят на косата. Каква схема. Можеш да си сигурен, че някъде по трасето пладнешки ограбва стария Русел.

— Вероятно си права. Наистина умирам от желание да разбера къде отива виното. Ако знаехме…

Кристи отопи соса с парче хляб, френски навик, който несъзнателно беше възприела.

— Със сигурност работи в комбина. Някога казвала ли е нещо, което да събуди подозренията ти? Видя ли нещо в кабинета й? — Последва откровено дяволита усмивка. — Предполагам, че така и не си стигнал до спалнята й.

Макс се върна мислено в предишната неделя, когато бе чакал Натали в дневната. Какво можеш да откриеш за десет минути? Сети се за хубавите мебели, антикварния килим, подписаните снимки на Латриг, скъпите издания за живопис и скулптура, книгата за вино, която бе прелистил. Книгата за вино.

— Имаше нещо дребно — винен етикет, който използваше като разделител за книга. Странно име, което, разбира се, съм забравил. Но си го записах с идеята да потърся от това вино, когато се върна. Като изключим това, нищо. Ще ядеш ли сирене?

Те продължиха да се хранят в замислено мълчание, което в крайна сметка бе нарушено от Макс.

— Най-лесно е да я изобличим — все пак виното е част от имота, а двамата с Русел са го крадели. Да я накараме да признае. Как ти се струва?

Кристи изсумтя.

— Да си признае? Тя? Тази пачавра? Ще бъде нейната дума срещу нашата, а тя е някакъв адвокат, нали? Забрави. Не, според мен е по-добре да изчакаме и да се опитаме да разберем с кого работи. После да ги хванем.

— Не знам за Русел обаче — призна Макс. — Може да си пада малко мошеник, но развих слабост към него. А и той наистина се е грижел за стареца, съжалявам, за баща ти. — Макс остави чашата и се потупа по главата. — Което ме подсеща, че точно след като излезе следобед, ми се обади Боск — адвокатът, при който ходихме в Екс.

Кристи завъртя очи.

— Нека отгатна какво е казал.

— Права си. Тъмната област сега е почти черна. Далеч по-сложно, отколкото предполагал първоначално. Подробно разследване във Франция, вероятно пътуване до Калифорния за консултиране с тамошните власти, нямало да остане непреобърнат камък и прочее. Проучване с месеци. Стори ми се много доволен от този факт.

Още преди Макс да свърши разказа си, Кристи бавно започна да клати глава.

— Защо ли не се изненадвам? — каза тя. — Живеех с адвокат, нали си спомняш? Господи, това е като… ами, като доене на мишка, както бившият ми заяви веднъж на повечко бири. Нали схващаш? Да се опитваш да изцедиш нещо, което го няма. Всички го правят.

С изражение на върховно презрение тя се пресегна за цигара.

— Калвадос?

— Категорично да.

На тръгване от ресторанта видяха, че вечерна игра на boules — или същата отпреди — се играеше на светлината на покритите с нощни пеперуди улични лампи. Участниците изглеждаха също като предишните — същите жилави, съсухрени старци, които продължаваха да стоят с кепетата си, същият безкраен поток от многословни спорове. Единият забеляза Кристи и сръга мъжа до него. Докато тя минаваше покрай тях, той разтръска китка сякаш я е изгорил и я удостои с усмивка, проблясваща със златни пломби.

— Какво означава това? — попита Кристи.

Макс се замисли за момент.

— Предполагам, че е едно на нула за Калифорния.