Питър Мейл
Добра година (10)

Девет

Това беше третото посещение на господин Чън в Бордо, град, който му се струваше все по-привлекателен. Както и по време на предишните си престои тук, той особено се впечатляваше от изяществото и пропорциите на сградите от XVIII век, които за него бяха освежаваща промяна след стъклените и металните кули на родния му Хонконг. Възхищаваше се на архитектурните образци — Плас дьо ла Буре, Еспланад де Кенконс, Гран театр, фонтаните и статуите, и се наслаждаваше на спокойната повърхност на широката, бавна Гарона. И воден от мисълта, че в живота на мъжа винаги трябва да има място за отмора, Чън бе започнал да се възползва от някои по-сенчести атракции на Бордо — екзотично облечените млади жени, които обикаляха задните улици на стария град. Дори обмисляше идеята да увеличи посещенията си до два пъти годишно.

В природата му беше да се грижи да е добре осведомен и докато подготвяше домашното си, наред с други неща бе открил, че в Бордо е била първата игра на тенис във Франция; че писателят Франсоа Мориак е измислил израза аристокрация на тапата, за да опише многонационалната смесица от френски, английски, ирландски, немски и швейцарски винени грандове, и че първите им изби са били построени до реката, на кея Шартрон.

Именно тук, където улица „Рамоне“ излизаше на кея Шартрон, господин Чън каза на шофьора на таксито да спре. Кратка разходка, глътка прохладен речен въздух щяха да прочистят главата му, преди да се заеме със задачата си за деня. Беше уредил нещата с банката. Беше подхвърлил няколко дискретни намека на клиентите си. Оставаше му единствено да се надява, че тазгодишната цена няма да е безбожна.

Той сви от кея по „Ксавие Арнозан“ — широка улица с дървета и елегантни сгради — и видя, че останалите тъкмо пристигат. Ускори крачка да се присъедини към тях, те вече близаха във вход без никакви табели.

В сумрака на антрето малка група бизнесмени, всички азиатци, консервативно облечени в тъмните костюми и скромните вратовръзки на техния бранш, разменяха поклони, визитни картички и ръкостискания с домакина, висок французин в чудесно скроен костюм от туид, който би могъл да е творение само на лондонски шивач. Общият език за всички бе английският, изговарян с най-разнообразни акценти. Общият им интерес беше виното.

— Това не е обикновена дегустация — обясняваше французинът. — Всъщност вече сигурно сте забелязали нещо необичайно. — Той замълча, за да отметне кичур посивяла коса, паднал на челото му след един твърде рязък поклон. — Обикновено дегустациите на великите вина на Бордо се провеждат sur place^[1], на самото лозе. В този случай — този уникален случай, ако ми позволите да го нарека така — лозето е твърде малко и не предлага удобни условия, каквито и да било условия, ако трябва да съм искрен. Освен гроздето, разбира се. — Той огледа съсредоточените лица и поклати глава. — Не разполагаме дори с миниатюрно шато, няма и план да се строи такова. Земята е твърде ценна да се пилее за тухли и асфалт. Затова дегустацията се провежда тук, в Бордо.

Бизнесмените кимнаха, тъмните им глави подскочиха в пълен синхрон.

— Сега, господа, последвайте ме, ако обичате.

Той ги поведе през тесен коридор, по чиито стени висяха портрети на мъже със строги физиономии, чертите, на които бяха частично прикрити от буйното окосмяване, характерно за XIX век. Французинът махна с ръка към картините и показа добре поддържания си маникюр.

— Благородни предци — обяви той с усмивка, която групата му върна като ехо.

Стигнаха дегустационното помещение — малка и слабо осветена стая с дълга махагонова маса. По полираната й повърхност бяха наредени лъщящи редици чаши, сребърни свещници със запалени свещи и три отворени бутилки без етикети, всяка с надраскани с бял тебешир йероглифи. В двата края на масата бяха сложени натруфени медни crachoirs^[2], подготвени за ритуалното плюене в хода на дегустацията.

Французинът оправи вече идеално демонстрираните си ръкавели и сключи ръце пред гърдите си, а на лицето му се изписа сериозна физиономия, целяща да подчертае важността на предстоящите му думи.

— Както всички знаете, това е дегустация с покани само за най-високопоставените чуждестранни купувачи, crème de la crème^[3]. — Всички сведоха глави в знак на признателност за комплимента.

— С други думи, тези, които могат да оценят изключителните качества на това забележително вино.

Като по невидим сигнал погледите на купувачите се насочиха към трите бутилки на масата, а французинът продължи речта си.

— Лозето ни е малко и произвеждаме само шестстотин кашона вино годишно. Шестстотин кашона, приятели. — Той извади от джоба си изрезка от вестник. — По-малко, отколкото братята Гало произвеждат в Калифорния за една сутрин. А сега, когато купиха винарната „Мартини“ — той вдигна изрезката, — вероятно е по-малко, отколкото произвеждат преди закуска. Това, което предлагаме тук, е само капка във винения океан. Разбирате защо не можем да го пилеем за аматьори и жадни журналисти.

Купувачите се усмихнаха и кимнаха отново, поласкани, че са включени в такава елитна компания. Един вдигна ръка.

— На колко възлиза продукцията на Гало в момента? Разполагате ли с точна цифра?

Французинът провери в изрезката.

— Около шест милиона кашона годишно.

— Така значи.

Французинът продължи:

— Имаме два проблема. Първият е, че, както вече обясних, не разполагаме с шато и затова нашето вино не може да се похвали със славно име. Наричаме го Le Coin Perdu, Затънтеното кътче, защото това е старото име на лозето, което моето семейство купило и спасило от разрухата преди повече от едно поколение. Тяхната вяра в земята, годините на грижи за лозята сега дадоха плод. Виното е изключително. Но това води до втория проблем.

Той разтвори широко ръце и бавно вдигна раменете си в сакото от туид.

— Производството е силно ограничено. В добра година правим шестстотин кашона. А когато имаме високо качество, съчетано с малко количество, цената се вдига — тъжно, но факт. За щастие все още не сме достигнали шестцифрената сума — в долари, имайте предвид — която преди няколко години бе платена за една бутилка Chateau Margaux, реколта 1787, но цената на тазгодишното вино ще бъде… как да се изразя… impresionnant^[4]: около четирийсет хиляди долара за кашон — той отново сви рамене с вида на човек, сполетян от тъжни, но непредотвратими събития. — Но, както казваме във Франция, само първата бутилка е скъпа.

В стаята се разнесе вълна от шумно поемане на въздух. Опитът му да се пошегува не мина сред купувачите, които до един извадиха калкулатори.

— Докато правите изчисленията, приятели, помислете за Петрус. Помислете за Латур, за Лафит Ротшилд. Тези вина могат да разбият стоковата борса, особено сега. Те не са просто бутилки с течност, колкото и славна да е. Те са инвестиции.

При споменаването на тази възбуждаща дума, настроението в стаята се подобри и купувачите проследиха французина, който се приближи до масата, отново оправи ръкавелите си и взе едната бутилка. Сипа в чаша не повече от глътка и на пламъка от свещта огледа цвета на виното. Кимна бавно със задоволство, приведе глава, завъртя чашата и със затворени очи я поднесе към носа си.

— Quel bouquet^[5] — промърмори толкова високо, че да бъде чут.

Купувачите запазиха почтително мълчание; по същия начин биха наблюдавали човек, потънал в молитва.

— Bon.

Благоговейното вцепенение се разсея, когато французинът глътка по глътка започна да разлива виното в останалите чаши, като междувременно поднови проповедта си.

— Това е първата от поредицата ни дегустации за тази реколта и вие, нашите приятели от Азия, сте първите, които я опитват. Следващата седмица тук ще са приятелите ни от Америка, а след това — немските ни приятели. — Той въздъхна. — Да се надяваме, че ще има достатъчно за всички. Мразя да разочаровам истински ценители.

Незабелязано за групата в стаята тихо се бе промъкнала друга фигура: изящна, млада руса жена, облечена в сив семпъл костюм, в който консервативната строгост бе избегната със зашеметяващо къса пола.

— Ах! — възкликна французинът, вдигайки глава от чашите. — Позволете ми да ви представя моята помощничка, мадмоазел Дьо Сали. — Всички извърнаха глави за кратко, след което отново я погледнаха, за да се насладят на краката й. — Скъпа, сигурно ще ми помогнеш да раздам чашите.

Скупчените около масата купувачи взеха чашите си, стараейки се да ги хванат като дегустатори — при основата, с палец, показалец и среден пръст. Като отбор в пълен синхрон, добре трениран в движенията на ритуала, те завъртяха виното, поднесоха чашите си към светлината от свещите и огледаха почтително цвета.

— По-тъмни багри от обичайните за бордо — произнесе се един от тях.

Французинът се усмихна.

— Какво око имате само, мосю Чън. Цветът е по-наситен, кафеникаво рубинен. Кадифе, а не вълна.

Мосю Чън запамети сравнението за бъдеща употреба. Неговите не толкова изтънчени клиенти винаги се впечатляваха от такъв език, колко то по-загадъчен, толкова по-добре.

— Време е да вкарате носовете си в действие, господа.

Французинът даде пример и надвеси глава над чашата си. Стаята потъна в тишина, като се изключи звукът от вдишването на винените ухания от двайсет ноздри. И тогава, първоначално колебливо, но с нарастваща увереност, заваляха присъдите, произнесени с акценти от Хонконг, Токио, Сеул и Шанхай. Споменаваха се виолетки и ванилия. Една пряма душа с повече въображение от останалите бе чута да промърморва „мокро куче“, с което предизвика моментно вдигане на веждите от страна на французина.

Но това беше само прелюдия на словесната акробатика, която последва, когато виното бе поето в устата, предъвкано, прокарано по езика, оставено да проникне до кътниците и небцето, преди да бъде изхвърлено в crachoirs, а мадмоазел Дьо Сали чакаше зад масата, въоръжена с ленени салфетки за по-неумелите в плюенето.

Как човек описва неописуемото? Купувачите, вече дегустирали виното, дадоха най-доброто от себе си с подмятания за кожа и шоколад, стърготини от молив и малини, за комплексност и дълбочина, за скелет и мускулатура, цвят на глог — всъщност за почти всичко, но не и за грозде. Извадиха бележници и задраскаха по тях. Купувачът от Шанхай, очевидно запален по китайските династии, предложи мнението, че виното несъмнено е по-скоро Тан, отколкото Мин. Французинът кимаше и се усмихваше, като от време на време поздравяваше гостите за чувствителността на небцата им и уместността на коментарите.

Когато прецени, че е настъпил подходящият момент и гаргарите и плюенето отиваха към края си, французинът дискретно тракна с пръсти на мадмоазел Дьо Сали.

Тя остави салфетките и взе огромен тефтер „Хермес“, подвързан с черна крокодилска кожа, и химикалка „Монблан“, с каквито обикновено се подписват международни договори, и започна обиколката си. Като съвършено обучено овчарско куче отделяше купувачите от стадото един по един и ги отвеждаше встрани от масата да запишат поръчките си в най-голямото усамотение, което позволяваше размерът на стаята.

Слагането на капачката на химикалката и затварянето на тефтера послужиха като сигнал за французина. С потупвания по рамото и ръкостискания той подкара групата по коридора към фоайето, където произнесе прощалната си реч.

— Държа да ви поздравя за мъдростта на решенията ви — започна той, — решения, за които знам, че няма да съжалявате. Поръчките ви ще бъдат изпратени съвсем скоро — той вдигна ръка и потупа носа си. — Позволете ми да ви дам два малки съвета. Първо, запазете това вино само за най-доверените си клиенти, които пазят в тайна какво пият. Публичността неизбежно ще разруши интимността на връзката, която изградихме. И второ, бих ви предложил да заделите по няколко кашона в запас — той се усмихна на другарите си в бъдещото забогатяване. — Цените имат навика да скачат.

След това окуражаващо пояснение и преминаването през ритуала на поклоните и ръкуванията групата се изниза през входната врата и всички се озоваха на ярката слънчева светлина на улицата.

Французинът бързо се върна в дегустационната, където завари мадмоазел Дьо Сали седнала на масата и привела глава над тефтера и калкулатора. Приближи зад нея и започна да масажира раменете й.

— Alors, chouchou^[6]? Какъв е резултатът?

— Чън взе шест кашона, Шимидзу — дванайсет, Дън — четири, Икуми — осем, Уатанабе и Юн Фат…

— Общо?

Мадмоазел Дьо Сали натисна за последно калкулатора с показалеца си с лакиран в тъмночервено нокът.

— Общо четирийсет и един кашона. Милион и половина долара.

Французинът се усмихна и си погледна часовника.

— Никак не е зле за сутрешна работа. Заслужихме си обяда.