Питър Мейл
Добра година (20)

Деветнайсет

— Не мога да го направя, ако двамата седите в стаята и ми правите физиономии — заяви Чарли. — Трябва да съм сам. Това те бъде актьорско изпълнение. Убедени ли сте, че говори английски? Не съм сигурен във френския си.

— Довери ми се — отвърна Кристи. — Говори английски.

Двамата с Макс затвориха вратата и оставиха Чарли насаме в подобната на пещера, занемарена дневна. Той нареди записките си и молив на ниската маса пред стола си и прокара палец по визитната картичка, която Макс му бе дал — семпла и класическа, името на Жан-Мари Фицджералд бе гравирано с калиграфски букви. Чарли пое дълбоко въздух и взе телефона.

— Oui? — Момичешкият глас, рязък и леко раздразнен, накара Чарли да превключи на тежкарския, аристократичен провлечен говор, който обикновено пробутваше на тежкарските си, аристократични клиенти.

— Добър ден. — Чарли за момент остави думите да увиснат във въздуха, за да се настрои момичето към чуждия език. — Бих искал да разговарям с господин Фицджералд, ако е възможно. — Той говореше с пресилено бавно темпо и артикулация.

Но английският на момичето беше гладък, с лек американски акцент.

— Може ли да попитам кой се обажда?

— Уилис. Чарлс Уилис. Всъщност обаждам се от името на своя клиент.

— А името на клиента би е?

— Опасявам се, че нямам правомощията да го разкрия — освен, разбира се, на господин Фицджералд.

Чарли бе оставен да изчака на телефона и бе удостоен с няколко минути камерна музика на запис, по време на които препрочете бележките си. После чу:

— Господин Уилис? Жан-Мари Фицджералд е на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

Кристи беше права, помисли си Чарли. Мъжът говореше английски почти без акцент.

— Надявам се да ме извините, господин Фицджералд, но преди да преминем по същество, бих искал да ви помоля за пълна поверителност както по отношение на този разговор, така и за евентуалните ни бъдещи отношения. — Чарли изчака промърмореното съгласие и продължи. — Обаждам се в качеството си на личен винен консултант и купувач за много виден клиент, изключителен ценител, човек, за когото виното е едно от големите удоволствия в живота. Той е човек със забележителна скромност и дискретност, затова и помолих да запазите всичко възможно най-поверително. Но да говорим за бизнес — неотдавна до моя клиент достигна слухът за вашето вино Le Coin Perdu. Той ми нареди да проуча въпроса, да дегустирам и евентуално да купя от негово име. И така, не съвсем случайно, аз се озовах във Франция.

Чарли почти усещаше любопитството, струящо по линията.

— Е, господин Уилис — отвърна Фицджералд, — мога да ви уверя, че за мен дискретността е също толкова важна, колкото и за вас. Никога не говорим за клиентите си, сделките ни са строго поверителни. Не бива да се тревожите, уверявам ви. И затова не смятам, че по някакъв начин ще предадете доверието на клиента си, ако ми кажете името му. Трябва да призная, че събудихте любопитството ми.

Клъвна, помисли си Чарли. Той сниши глас до малко по-силно от шепот.

— Клиентът ми е султанът на Бруней.

Последва миг мълчание, докато Фицджералд се мъчеше да си спомни на колко се оценяваше богатството на султана, за което бе чел някъде. Сто милиарда? Двеста? При всички положения повече от достатъчно.

— Ах, да — каза той. — Разбира се. Както и целият останал свят, аз също съм чувал за него.

Фицджералд си рисуваше на бележник и надраска числото 75000 долара за кашон.

— Може ли да попитам той къде живее?

— Прекарва повечето си време в Бруней. Притежава страната, както вероятно знаете, и му е по-приятно да си стои у дома. Пътуванията го отегчават.

— Разбирам, разбирам. Ами, поласкан съм, че репутацията на виното ни е достигнала толкова далеч.

Фицджералд нямаше ясна представа къде се намира Бруней — някъде при Индонезия, помисли си, но името звучеше далечно. Задраска числото в бележника и написа 100000 долара.

— За щастие са останали няколко кашона. — Тонът му омекна сякаш внезапно бе осенен от необикновено щастливо хрумване. — Дали бих могъл да предложа дегустация? Лична, разбира се.

— Разбира се. — Чарли издаде шумни звуци с листата, на които бе водил бележките си — звуците на зает човек, прелистващ дневника си. — Мога да дойда при вас утре, ако ви е удобно. Но нека кажа отново, че не трябва да има никакви, как да се изразя… бъбриви елементи. Султанът се ужасява от публичността.

След като уточниха подробностите. Чарли затвори телефона и преди да отиде на двора при Кристи и Макс, си позволи да изтанцува кратка триумфална жига в стаята.

Изражението на Чарли казваше достатъчно.

— Захапа — каза Макс. — Знаех си, че ще се хване. Знаех си. Чарли, ти си герой.

— Беше ми доста забавно. Не му отне много време да предложи лична дегустация. Но силно се надявам да си прав. Какво е наказанието за представяне под чужда самоличност във Франция? Не, не ми казвай. Както и да е, разбрахме се за три и половина утре в Бордо — в следващия момент усмивката изчезна от лицето му. — Неприятно ми е да го кажа, но току-що се сетих за непредвидена пречка. Как ще разберем дали наистина е виното на Русел? Аз със сигурност няма да мога да преценя.

Макс се ухили.

— Остави го на мен. Имам тайно оръжие.

 

 

На летище „Маринян“ рано на следващата сутрин малка група пътници се открояваше сред обичайния хаос от куфари и бизнесмени на гишето за чекиране на багажа за самолета на „Ер Франс“ до Бордо — Кристи и Макс в джинси и леки якета; Чарли с блейзър, памучен панталон, риза на райета, папийонка и слънчеви очила; и неспокойно оглеждащият се Русел. Но официален Русел, облечен в двайсетгодишния си черен костюм, който досега бе носил само на сватби и погребения.

През целия му живот пътуванията не го бяха отвеждали по-далече от Марсилия — град, който, бидейки пълен с чужденци, той възприемаше със значителна подозрителност — и това щеше да бъде първият му полет. В началото не беше склонен да се присъедини; не гореше от нетърпение да лети, а и имаше голяма вероятност от неприятен сблъсък в Бордо. Но Макс му обясни ключовата роля, която щеше да играе както сега, така и в бъдеще, и Русел направи всичко възможно да превъзмогне опасенията си. При все това той стоеше максимално близо до Макс, доколкото позволяваше тази непозната среда, до момента, в който трябваше да се разделят, за да мине Макс през рентгена. Той се обърна и подкани Русел да го последва.

Бип… бипбипбипбипбип. Французинът подскочи, сякаш бе ударен от ток. Казаха му да се върне и да мине отново, още бипкания. Тревогата върху лицето му нарасна, когато го отведоха настрани и отегчена млада жена прокара по тялото му електронна палка, която спря с развълнувано бръмчене на стомаха му. Там, пъхнат в джоба на жилетката му, беше старият му нож „Опинел“, дългогодишен приятел и постоянен спътник на селянина в полето и на масата. С видимо неодобрение и намръщена физиономия младата жена конфискува ножа, подхвърли го в пластмасова кофа и се опита да отпрати мъжа.

Тревогата на Русел премина в гняв. Той си защити правата. Това беше негова собственост, искаше си я обратно. Обърна се към Макс, който чакаше на няколко метра от него, и насочи обвинителен пръст към младата жена.

— Тя ми открадна ножа!

Останалите пътници, които чакаха да минат през проверката за безопасност, любопитни и вече изнервени, отстъпиха няколко крачки и се втренчиха в жената, която търсеше най-близката въоръжена охрана.

Макс се приближи и хвана Русел за ръката.

— По-добре да не спориш с нея — посъветва го той. — Според мен се притеснява, че с него можеш да прережеш гърлото на пилота.

— Ah bon? Защо да го правя, след като аз самият съм в самолета?

С известни затруднения Макс го изтласка от зоната за проверка и го отведе в бара на салона за излитане, където по-подробното разяснение, чаша пастис и обещанието за друг нож, при това „Лагиол“, донякъде възвърнаха доброто настроение на Русел.

Докато самолетът се отделяше от пистата с обичайния тътен и вибриране на машините, Макс забеляза, че ръцете на Русел стискат дръжките на седалката толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му са побелели през загорялата кожа. Такива и останаха по време на краткия полет въпреки усилията на Макс да го убеди, че всяващото безпокойство и напълно неестествено преживяване да си на девет хиляди метра над земята в ламаринена туба е малко вероятно да завърши със смърт. Чак когато отпразнува оцеляването си с още една чаша пастис на летището в Бордо, лицето му възвърна нормалния си цвят. В наетата кола влезе като един по-спокоен човек. Това беше транспорт, който разбираше.

По време на пътуването до хотела в Бордо двамата англичани отново обсъдиха плана си. Следобедната дегустация щеше да е само за Чарли. Той щеше да е подобаващо впечатлен и да договори цена, която трябваше да бъде одобрена от клиента му, султана. Заради времевата разлика обаждането до Бруней от Бордо не можеше да бъде осъществено преди полунощ и трябваше да се уговори второ посещение на следващия ден за предоставяне на банково извлечение и уреждане на подробностите около транспортирането. Именно тогава останалите щяха да се присъединят към Чарли, Русел щеше да се изправи срещу Фицджералд, щеше да се въздаде справедливост и да повикат полицията. Нищо повече.

— Трябва да запомниш единствено следобед да се върнеш с проба от виното, за да може Клод да го опита и да го сравни с бутилката, която носи — каза Макс и погледна към Чарли. — Добре ли си?

Приятелят му кимна, но не особено убедено.

— Така мисля — отвърна той. — Само се надявам, че ще се справя с ролята. Едно е да го разиграваш по телефона, но…

— Естествено, че ще се справиш — увери го Макс. — Майстор на дегизирането като теб? Спомням си как изпълни ролята на Хамлет в училищната пиеса.

Чарли се намръщи.

— Ама аз играех Офелия.

Макс не пропусна да се възползва от грешката си.

— Ето, виждаш ли! Успя да ме заблудиш. Това ще е фасулска работа след Офелия.

Кристи се изкикоти на задната седалка. След това се наведе и стисна Чарли за рамото.

— Ще се справиш. Дори няма да се налага да носиш перука.

Бяха отседнали в „Кларе“, хотел за бизнесмени, който Макс бе избрал от пътеводителя „Мишлен“ заради удачното име и удобното местоположение до кея Шартрон, който беше на близко разстояние пеша от дегустационната на Фицджералд. Спряха да оставят багажа и да се сдобият с карта на Бордо, разходиха се по кея и намериха кафене с изглед към широката извивка на Гарона. Там, в компанията на сандвичи с шунка и гарафа вино, Чарли изрепетира ролята си пред Кристи. Макс и Русел разговаряха в сдържано оптимистично настроение за бъдещето, което в голяма степен зависеше от събитията през следващите няколко часа.

Дойде време. Разбраха се да се срещнат в хотела и Чарли с карта в ръка се запъти към улица „Ксавие Арнозан“.

Лично Фицджералд отвори вратата след почукването на Чарли.

— За мен е удоволствие да се запознаем, господин Уилис — поздрави го той, докато се ръкуваха. — Сигурно ще се зарадвате, като разберете, че освободих секретарката си за този следобед. Напълно сами сме. Реших, че така ще се чувствате по-удобно.

— Много мило, много мило.

Чарли кимна благодарно с лека усмивка и последва Фицджералд по коридора към дегустационната. Мелодията на фуга на Бах долиташе приглушено от скрити тонколони. Бутилки, чаши и сребърни свещници бяха наредени по лъснатата повърхност на махагонова маса, в единия край имаше полиран меден crachoir до изискано подредени бели ленени салфетки, аранжирани във формата на ветрило. Беше храм на Бакхус, светилище на виното. Чарли донякъде очакваше от дървенията да изникне свещеник и да благослови церемонията.

Фицджералд извади от джоба си тънка кутийка от крокодилска кожа и подаде на Чарли визитна картичка. На свой ред очевидно очакваше картичка и от него.

Чарли бе предвидил този момент. Насочи двете черни дула на очилата си към мъжа и бавно поклати глава.

— Клиентът ми понякога довежда дискретността до секретност, господин Фицджералд. Предпочита да не се рекламирам и затова не нося визитни картички. Сигурен съм, че разбирате.

— Да, така е — отвърна Фицджералд. — Простете ми. А сега, ако сте готов…

Той протегна към масата безукорно поддържаната си ръка в туид и наклони глава.

Чарли бе връхлетян от съмнение. Ако това беше машинация, тя беше красиво представена, а Фицджералд — аристократичен до последния сантиметър — изглеждаше като автентичен екземпляр от Бордо. Беше трудно да си представиш, че е мошеник. Но в следващия миг Чарли извика мислено образа на някои от познатите си по върховете на лондонския бизнес с недвижими имоти — чаровни, добре образовани, добре облечени в костюми по поръчка, сладкодумни и напълно способни да изгонят дори и собствената си баба на улицата, за да осъществят продажба, злодеи до един. Окуражен от тази мисъл, с рязко движение свали очилата и се приближи към масата, а фугата достигна жаловития си завършек и стаята се изпълни с тишина.

— Ако мога да си позволя да предложа — подзе Фицджералд, — нека започнем с реколта 1999, преди да продължим с 2000, която, трябва да призная, е любимата ми.

Той сипа вино в две чаши и подаде едната на Чарли.

Часовете упражнения — на винения курс и по време на генералната репетиция пред огледалото в банята миналата вечер — бяха подготвили Чарли за важниченето и надутата изтънченост на този префърцунен ритуал. Хванал чашата за основата между пръстите и палеца си, той я поднесе на светлината на пламъка от свещта и присви очи в, както се надяваше, компетентна съсредоточеност.

— Както виждате — отбеляза Фицджералд, — интензитетът на цвета е особено добър, някъде между…

Чарли вдигна ръка да го прекъсне.

— Моля ви. Нужна ми е пълна тишина.

Започна да върти виното с деликатно кръгово движение на чашата, наклонил глава настрани. Когато прецени, че букетът се е отворил достатъчно, заби нос в чашата, а със свободната си ръка правеше грациозни вълнички да насочи уханието към наострените си в очакване ноздри. Вдъхна, погледна многозначително към тавана, наведе глава да вдъхне отново и измънка одобрително.

После поднесе чашата към устните си, отпи малко вино, задържа го няколко секунди в устата и премина през звуковите ефекти: засмука въздух, бузите му се издуха като мехове, сдъвка, изплакна зъбите и небцето и накрая изплю. В тишината на стаята звукът от виното плиснало върху медното дъно на crachoir; прозвуча неестествено силно, почти шокиращо.

Фицджералд зачака реакция с вежди, вдигнати като две въпросителни.

— Отлично, направо отлично — произнесе се Чарли. Той реши да рискува с комплимент. — Напомня ми за „Петрус“, но някак по-мускулест. И въпреки това казвате, че предпочитате реколта 2000 г.?

Половинчатата усмивка на лицето на Фицджералд се разшири.

— Вие сте извънредно мил да ме ласкаете. Но с реколта 2000 г. мисля, че ще останете изненадан, дори étonné^[1]. Ако ми позволите.

Той взе чашата на Чарли и я замени с друга, която съдържаше вино от реколта 2000. Чарли отново премина бавно и замислено през дегустационния ритуал, докато Фицджералд го наблюдаваше като котка, която е на съвсем къс скок от мишка.

Отново отекващо плискане на течността върху медта.

— Забележително — призна Чарли и попи устните си с ленената салфетка. — Поздравления, господин Фицджералд. Това бордо надминава всички, които съм опитвал. Триумф.

Фицджералд си позволи скромно да свие рамене.

— Правим всичко възможно — отвърна той. — Естествени торове, разбира се, и гроздето се бере ръчно avec tri^[2]. Както знаете, това се прави, за да се гарантира état sanitaire^[3].

Какво, по дяволите, беше това? Чарли кимна разбиращо.

— Добре, добре.

— И винификацията винаги се прави avec pigeage^[4], както казваме тук. Точно както е постъпвал и дядо ми. Понякога старият начин е най-добрият.

Какво, да му се не види беше pigeage? На винения курс не му бяха казвали. Звучеше сложно и донякъде нехигиенично.

— Личи си — каза накрая той. — Господ е в детайлите — той наклони глава към Фицджералд, — както обичаме да казваме ние. А сега. Може би вече е удачно да минем към по-неприятните финансови подробности, за реколта 2000 г., струва ми се. Вие сте напълно прав. Има малко повече комплексност, по-дълъг финал, повече… как да кажа… тежест. И съм сигурен, че подобно съвършенство има цена.

Фицджералд сви рамене извинително и се усмихна.

— Сто хиляди долара за кашон. Включително доставката до всяка точка в света.

Чарли успя да се съвземе достатъчно и да отмахне с ръка толкова маловажен въпрос.

— Що се отнася до доставката, убеден съм, че султанът ще предпочете да изпрати самолет. Според него на обикновените авиолинии не може да се разчита за ценни доставки. — Потънал в дълбок размисъл, той отново погледна многозначително тавана и продължи. — Много добре. Смятам да препоръчам на клиента си да се сдобие с това вино. Да видим сега. Може ли да поръчам десет кашона?

— Ще изпразните избата ни, господин Уилис. — Фицджералд направи всичко възможно да изглежда изпълнен с неохота, човек, който мрази да се разделя със съкровищата си. — Но, да, можем да се справим с десет кашона.

— Чудесно — заяви Чарли и погледна часовника си. — Времевата разлика е девет часа, което е малко неудобно, опасявам се. Няма да мога да се свържа със султана преди полунощ. Както и да е, мога да използвам остатъка от следобеда да уредя банковото извлечение. Предполагам, че приемате „Креди Сюис“?

Абсолютно. Мислите на Фицджералд вече летяха стремглаво към сребристото „Ламборгини“, за което копнееше от години.

— Да се срещнем утре сутрин в десет часа? — предложи Чарли. Сложи очилата и се спря на път към вратата. — О, бих искал да ми направите малка услуга.

Фицджералд вече на драго сърце би направил челна стойка гол и би свирил с уста „Марсилезата“, ако това се искаше от него.

— Ако е по силите ми, за мен ще е удоволствие.

— Може ли да взема тази отворена бутилка от реколта 2000? Искам да усещам вкуса в устата си, когато се обадя довечера. Ще придаде допълнително je ne sais qui на препоръката ми.

— Quoi — намеси се Фицджералд, неспособен да се въздържи да поправи чужденец, който се лута в езика му. — Естествено. Само да намеря тапа.

Когато затвори входната врата след Чарли, Фицджералд се върна в дегустационната, сипа си чаша вино и седна да се наслади на мисълта за утрешния чек от един милион долара. Може би трябваше да започне да мисли за по-голям апартамент в Ню Йорк и за по-голяма яхта на Бахамите. Отпи от виното. Наистина беше много добро; почти толкова добро, колкото твърдеше.

Чарли се стовари в първия бар, на който се натъкна, и поръча голям коняк, опиянен и замаян от въодушевление. Въпреки че бе играл роля, имаше зашеметяващото чувство, че действително току-що е заложил нечий един милион, за да купи сто и двайсет бутилки вино. Великолепно вино несъмнено, но дали беше виното на Русел? Той се втренчи в бутилката, която Фицджералд му бе дал, изчисли приблизителната й цена и се зачуди как някой би могъл да плати толкова много. Отново му хрумна сравнението с царските дрехи.

Останалите го очакваха във фоайето на хотела — Макс крачеше нагоре-надолу, Кристи се опитваше да се съсредоточи в „Хералд трибюн“, Русел разсеяно разлистваше страниците на „Л’екип“. Когато Чарли се присъедини към тях, погледите им моментално се насочиха към бутилката в ръката му.

— Ето я — обяви той и я сложи на ниска маса пред тях. — По сегашните цени тази бутилка струва около осем хиляди долара. Правя ви отстъпка, понеже отпих две глътки. Много е хубаво.

Той седна, свали папийонката си и се захвана да отговаря на пороя от въпроси на Кристи и Макс, а Русел извади тапата и замислено поднесе нос към гърлото на бутилката.

Макс прекъсна разсъжденията му.

— Клод, остави бутилката, защото ми се струва, че може да припаднеш, Фицджералд иска сто хиляди долара за кашон от това вино. Твоето вино.

Очите на Русел се разшириха от удивление и бавно поклати глава. Светът бе полудял. Сто хиляди долара бяха повече, отколкото той получаваше за цяла реколта. Гневът щеше да дойде по-късно, но за момента бе изпаднал в шок.

— Tu rigoles, non?^[5]

— Не, не се шегувам. Сега трябва да разберем дали това наистина е твоето вино и ти си единственият, който може да прецени на сто процента. Нали взе другата бутилка? Да ги сравним. — Макс го погледна и с облекчение видя, че кимва уверено. — Добре, донеси го, ние ще те чакаме в бара.

Барът беше встрани от фоайето и беше посветен на местната напитка, така че degustations се окуражаваха, все още беше твърде рано за дневното нашествие от прежаднели бизнесмени, които не са пили нито капка от обяд, и барманът беше доволен, че ще се поразсее. Когато Русел се завърна с втората бутилка, на масата пред тях бяха наредени дегустационни чаши, хартиени салфетки и празна ледарка за всеки, който предпочита да плюе.

Седяха в мълчаливо очакване, с вперени погледи в Русел. Той наля виното в чаша, поднесе го на светлината, завъртя, помириса и отпи, преглътна, сетне отпи отново и се замисли.

— Bon — цъкна със зъби и кимна няколко пъти. — Това е моето вино.

Макс се наведе напред и положи ръка върху рамото му.

— Сигурен ли си, Клод? Наистина… наистина сигурен?

Русел се изпъна със засегната физиономия.

— Beh oui. Познавам това вино, откакто е било грозде. Това е моето вино. — Той сипа виното от втората бутилка, опита го и кимна отново. — Моето вино.

Последва колективна въздишка на облекчение, чута дори от бармана, който слушаше и гледаше с жадно любопитство. Достатъчен беше само едва забележим знак от страна на Макс, за да се появи моментално на масата и, виждайки усмихнатите им лица, той дойде с очаквателно изражение. Опитът му показваше, че щастливите клиенти пиеха и даваха бакшиши много по-щедро от клиентите, които идват в бара му просто да удавят нещастието си.

— Je vous écoute, cher monsieur.^[6]

— Приятелите ми заслужават шампанско. Бутилка „Круг“, ако имате охладена.

„Круг“ беше по силите му. Имаше ли специален повод за празнуване? Барманът се застоя, втренчил поглед в двете бутилки без етикет. Тъй като бяха в Бордо, те бяха особено интересни.

— Много обещаваща реколта — обясни му Макс. — Ще пием за успеха й.

Кристи изчака бармана да се отдалечи в търсене на шампанско.

— Не искам да омаловажавам нюха на Клод — започна тя, — но не смятате ли, че е по-разумно да направим анализ, за да бъдем напълно сигурни? — Тя огледа лицата около масата. — Нали се сещате, нещо като ДНК на виното? Сигурно в града на десетина места предлагат такава услуга.

Според бармана това наистина бе така. Още повече че брат му работеше в едно от тях и след бърз телефонен разговор той се съгласи да прати куриер, който да вземе виното, за да може анализът да е готов още същата вечер.

След като уредиха въпроса, вдигнаха тостове — за Русел, задето е направил това вино; за Чарли заради виртуозното му превъплъщение, за кикотещата се Кристи по причини, които Чарли предпочете да не разкрива, за бляскавото бъдеще. Когато се разотидоха по стаите да се преоблекат за вечеря, настроението на групата беше също толкова пенливо, колкото виното, бълбукащо из вените им.

То щеше да се помрачи, но съвсем леко и не за дълго. Новият им най-добър приятел барманът им бе препоръчал бистро на улица „Сен Реми“ — плакати от 20-те години и дълги посребрени огледала по стените, тъмночервени молескинови канапета, традиционна хубава, питателна храна — и те размишляваха над менютата, когато Макс забеляза, че Русел се е умълчал.

— Какво има, Клод? Нещо не е наред ли? Да не би да се притесняваш за виното?

Русел дръпна ухото си и отмести менюто.

— Говорих с Людвин, преди да излезем от хотела — да й разкажа как е минало — и тя каза, че Натали Озе е звъняла тази сутрин.

— Какво е искала?

— Не е казала. Людвин й обяснила, че съм заминал и тя отвърнала, че ще ме потърси утре. Може би във връзка с договора за métayage. Не знам.

Макс махна с ръка пренебрежително.

— Не я оставяй да ти разваля вечерята. Ще се разправим с нея, като се върнем. Хайде, какво толкова?

Вечерята беше дълга и все по-весела, последвана от едно финално питие за всеки в бара на хотела да отпразнуват резултатите от анализа. Той бе потвърдил мнението на Русел за всеобщо облекчение.

Минаваше доста след полунощ, когато Макс се върна в стаята и завари малкото червено око на светлината за съобщения да мига на телефона му. Мадам Паспарту бе звъняла — несъмнено да му напомни, че е обещал да й донесе кутия canelés, малките карамелизирани кексчета, местен специалитет, които тя обичаше с гузна страст. Записа си за кексчетата в тефтера, съблече се и отиде в банята с бутилка „Ебиан“ — дълъг душ с литър минерална вода за финал на вечерта беше далеч по-ефикасно лекарство срещу махмурлук, от каквото и да е количество аспирин на сутринта. В момента, в който мократа му глава докосна възглавницата, той заспа.

 

 

Звънът на телефона го стресна в просъница след нощ с прекрасни сънища — Фани, вино, бъдещето, Фани. Макс присви очи, когато чу познатия писък от другата страна.

— Мосю Макс! C’est moi.^[7]

Хвърли премрежен поглед към часовника — осем часа. Пожела на мадам Паспарту добро утро и опипа шкафчето за бутилката „Ебиан“.

Тя съжаляваше, че го притеснява, но смяташе, че трябва да знае, че нотариус Озе е идвала до къщата да го търси. Когато й казала, че го няма, настояла да разбере къде е. Какво нахалство! Какво невъзпитано любопитство! En plus^[8], когато мадам я попитала, Озе отказала да каже защо го търси. Упорита и трудна млада жена. Излишно е да се споменава, че въпросите й не получили отговор и че й казала да дойде пак по-късно през седмицата.

Мадам Паспарту изрече на един дъх тези разкрития, млъкна и зачака коментара на Макс. Изглеждаше разочарована, че няма да й каже нещо недискретно. Обеща да й донесе голяма кутия canelés и затвори телефона замислен. Какъвто и да беше проблемът, налагаше се да почака.

Четиримата излязоха от хотела след закуска, потисната група, която се движеше бавно и говореше тихо. Разбира се, алкохолът от предишната вечер имаше общо с това, но и мисълта за предстоящия сблъсък помрачаваше настроението им. Едно е да знаеш, че някой е мошеник и лъжец, но съвсем друго да му го кажеш в лицето. Дали Фицджералд щеше да се пречупи и да признае? Или пък да отрече всичко и да се обади в полицията? Да си изпусне нервите и да започне да хвърля бутилки по тях? Никой не искаше да се обзаложи.

Стигнаха до къщата на „Ксавие Арнозан“, когато звънът на далечна камбана отброяваше десет часа. Чарли изправи рамене, намести папийонката си и почука на вратата. Чуха се стъпки и млад мъж в тъмен костюм, нисък, набит и невъзмутим, отвори вратата.

— Имам среща с господин Фицджералд. — Гласът на Чарли прозвуча твърдо и уверено въпреки изненадата му.

Младият мъж нито се усмихна, нито каза нещо, но се отдръпна да им стори път, и ги поведе по коридора към дегустационната.

На дългата махагонова маса имаше само един пепелник. Столът зад нея беше зает от по-възрастен мъж с дълга кокалеста челюст и коса, остригана en brosse^[9]. Той също беше облечен в тъмен костюм. Докато наблюдаваха как вади и пали цигара със заучена отмереност, чуха стъпки и като се обърнаха, видяха двама униформени полицаи да застават от двете страни на вратата. Мъжът зад бюрото се намръщи и за пръв път се обади.

— Вие двамата можете да почакате отвън — каза на полицаите, махвайки с пръст, — и затворете вратата.

— Къде е господин Фицджералд? — Чарли направи смел опит да прозвучи заплашително. — Това е абсолютно ненормално.

Мъжът зад масата вдигна ръка.

— Кой от вас говори френски?

Макс и Русел кимнаха утвърдително.

— Добре. Можете да превеждате на колегите си. Казвам се Ламбер. Инспектор Ламбер.

Той стана от стола, заобиколи масата и седна на единия й ъгъл. Погледна ги през дима на цигарата.

— Вчера до нас достигна новината за вашите… дейности и трябва да ви кажа, че тук, в Бордо, не се забавляваме от подобни приключения. Да компрометирате доброто име на нашите вина, да се опитвате да извършите тази долна замяна, да се облагодетелствате чрез измама и да престъпвате доверието ни — това са престъпления от най-сериозно естество и наказанието е изключително сурово.

Той загаси цигарата в пепелника и се върна да седне зад масата. Вдигна поглед към редицата вцепенени лица пред него, кимна и повтори:

— Изключително сурово.

— Putaing — изруга Русел.

— Дявол да го вземе — присъедини се Чарли, който бе разбрал същината, ако не подробностите, на казаното от Ламбер.

— Мога да обясня всичко — намеси се Макс.

 

 

— Слава богу, че се обади навреме — каза Фицджералд. — Знаеш ли, сигурен бях, че е истински — вършеше всички правилни неща, казваше всички правилни неща. А и такава поръчка в другия край на света, достатъчно далече от Франция, направо идеално. Въпреки че трябваше да усетя нещо гнило, когато дори не се опита да преговаря за цената. Но всеки може да направи грешка. — Той сви рамене и в следващия момент лицето му светна. — За щастие не беше фатална благодарение на теб, скъпа моя. Пийни малко шампанско и ми разкажи отново какво събуди подозренията ти. Последният ни разговор протече малко набързо.

Масата им гледаше към вътрешната градина на хотел „Бристол“, зелена и освежаващо прохладна във вълната от жега, превърнала Париж във фурна. Натали Озе отпи от виното, преди да отговори.

— Най-вече късметът. Както знаеш, трябваше да говоря с Русел за тазгодишната доставка и когато научих, че е заминал, ми се стори странно. Той мрази да пътува, не знам някога да е прекарал дори една нощ извън дома си. А и жена му не пожела да ми даде номер, на който да се свържа с него. Затова отидох да се видя със Скинър, но в къщата нямаше никой, освен онази любопитна дъртофелница, икономката. Тогава ти се обадих и ми каза, че си имал лична дегустация за англичанин… — Тя се загледа в чашата си и поклати глава. — Много жалко, че Русел загуби кураж и получи пристъп на честност. Беше великолепен план.

Фицджералд се наведе и я докосна по ръката.

— Няма значение. Припечелихме добре. Достатъчно, повече от достатъчно, да се установиш в Калифорния, а аз — в Ню Йорк. Колко удобна страна е Америка, ако искаш да изчезнеш. И ще сме там утре по същото време.

Той се обърна към третия човек на масата, мъж с дълга, кокалеста челюст и коса, подстригана en brosse.

— А ти, Филип? Забавно ли ти беше да се преструваш на flic^[10]?

Усмивка омекоти ръбатото лице.

— Лесна работа — отвърна той, — а и заплащането беше добро.

Пачката банкноти от по двеста евро беше толкова дебела, че му се наложи да я раздели в два джоба.

— Забавно е. В момента, в които видяха момчетата в униформи, те не поискаха никакви удостоверения за самоличност. Предполагам, че вярваш на това, което виждаш.

— В това, което си мислиш, че виждаш — поправи го Фицджералд, — което си мислиш, че виждаш. Както при виното. Кажи, как приключи с тях?

— Скинър и Русел приведоха доста силни аргументи, трябва да призная. Ако бяха в съда, вероятно щеше да им се размине с шляпване по ръката и глоба. Но не смятам, че ще създават проблеми. Казах им, че ще предприемем пълно разследване на този така наречен мосю Фицджералд и сделките му с вино и че ще поддържаме връзка с тях. Създадох им впечатлението, че може да не бъдат дадени под съд, ако се държат, както трябва, и съдействат, когато му дойде времето. Според мен ще снишат глави половин година и ще се надяват на най-добрия изход.

— Chapeau^[11], Филип. Справи се много добре. А сега мисля, че заслужаваме да се поглезим. — Фицджералд едва бе вдигнал ръката си и ято от сервитьори долетя до рамото му. — Гъшият дроб е превъзходен. А и съм сигурен, че могат да ни сервират по чаша-две „Шато д’Икем“ към него.