Питър Мейл
Добра година (21)

Двайсет

Не след дълго Макс започна да подозира, че са го изработили. Първата и най-крещяща улика беше светкавичното изчезване на нотариус Озе, което се превърна в тема на зашеметяващи спекулации в селото в продължение на месеци, а вероятно и години. Тя не беше оставила адрес да й препращат пощата и селото прие това като сигурен знак за неправомерно или възможно криминално поведение. Дали бе избягала с любовник? Или имаше нещо по-зловещо — мисъл, винаги придружавана с уплашено, но сладостно потрепване? Crime passionnel^[1], което би обяснило празния й кабинет и къщата със спуснати кепенци? Слуховете избуяваха — зърнали я в Марсилия, в къщата й била видяна светлина, офейкала с парите на клиентите си, загърбила този порочен свят и станала монахиня. Всеки ден имаше нова история. Както мъдро отбеляза един от старците в кафенето, това беше по-хубаво от което и да било предаване по телевизията.

Макс и Русел пазеха теориите си за себе си по очевидни причини и се надяваха, че както обикновено в такива случаи, интересът постепенно ще спадне. Накрая, казваха те, случаят с изчезналата notaire щеше просто да се превърне в поредния от множеството неизяснени инциденти в историята на Сен Пон.

Когато се опита да се свърже с Фицджералд в Бордо и установи, че телефонът му е изключен, Макс прибави още един елемент съм мозайката. Но окончателно потвърди измамата едно друго обаждане, този път по настояване на Русел.

Понеже беше сред главните участници в машинацията, дори — както би могъл да пледира прокурорът — подбудителят, Русел беше силно притеснен. Той прехвърляше отново и отново наказанията, които можеха да му наложат съдебните власти: да плати данъци (със значителна лихва) върху парите, които бе изкарал, глоби, задето не е обявил дохода си, фалит, евентуално затвор, семейството му да тъне в мизерия, животът му да се сгромоляса. През дните след събитията в Бордо почти можеше да се види черният облак над главата му, докато се грижеше за лозята. Загуби апетита си, кажи-речи не говореше с жена си, сопваше се на кучето. Когато вече не издържаше, убеди Макс да се свърже с полицията в Бордо — реши, че е за предпочитане да узнае най-лошото, отколкото да се страхува от него.

Двамата мъже седяха в кухнята, когато Макс се обади на справки за телефонния номер на полицията в Бордо и след като почака малко, се свърза с инспектор Ламбер.

— Oui? — чу се резкият, нетърпелив тон на затрупан от работа човек.

— Обажда се мосю Скинър. Макс Скинър.

— Кой?

— Не си ли спомняте? Срещнахме преди седмица в Бордо.

— Не, мосю. Опасявам се, че грешите.

— Вие ли сте инспектор Ламбер?

— Да.

— Съжалявам, но има ли друг инспектор Ламбер в Бордо?

— Не.

— Сигурен ли сте? Миналата седмица…

— Мосю — гласът вече звучеше раздразнено, — Ламбер е често срещано име. По случайност знам, че във Франция има около шейсет и седем хиляди семейства с фамилията Ламбер. Но също така знам, че в полицейското управление в Бордо има само един и това съм аз. Убеден съм, че може да правите нещо по-смислено от това да ми губите времето. Приятен ден, мосю.

Русел се бе присвил напрегнато и хапеше устни, докато се опитваше да отгатне другата част от разговора. Макс затвори телефона и поклати глава, а устата му започна да се разтегля в широка усмивка.

— Онзи хитър мръсник.

— Кой?

— Фицджералд. Сигурно той го е нагласил. Ламбер, или както там се казва в действителност, е не повече полицейски инспектор, отколкото съм аз. Цялата история е пълна измама. — Макс не спираше да клати глава като човек, на когото току-що са показали кзк белият заек излиза от шапката на фокусника. — Изпързаляха ни. Не е ли чудесно? Изпързаляха ни.

Намръщената физиономия изчезна от лицето на Русел и на нейно място започна да изгрява надеждата.

— Но полицаите…

— Клод, в наши дни можеш да наемеш всичко, особено униформи. Спомни си, ние не поискахме никакви документи за самоличност. Човек не го прави, не и в такава ситуация. Не, сигурен съм в това. Единствените, които знаят какво се е случило, сме ние и Фицджералд и сие. И те няма да кажат на никого, нали? Помисли си, ако всичко излезе наяве, какво е наказанието, ако се представяш за полицай? Според мен можеш да дишаш спокойно. Ние можем да дишаме спокойно.

Русел стана и заобиколи масата с ръце, разтворени широко, колко то и усмивката на лицето му.

— Cher ami.^[2] Cher ami.

Той измъкна Макс от стола, сграбчи го в прегръдка, която заплашваше да му счупи гръбнака, вдигна го във въздуха сякаш беше не по-тежък от чувал с тор и го целуна по двете бузи.

— Спокойно, Клод — каза му Макс. — Свали ме. Трябва да се обадя на Чарли и да му съобщя добрата вест.

 

 

Остатъкът от лятото премина под синьо небе. На лозето и в избата кипеше усилена, непрестанна работа, а Фани предлагаше храна и сладостна утеха в края на всеки дълъг ден, оставяш след себе си умора и мехури по ръцете. Макс се научи да кара трактор и когато настъпи слънчевата есен — да бере грозде и да го сортира по големина, без да го натъртва. Лицето и ръцете му добиха орехов цвят, по дланите му се образува дебела черупка от загрубяла кожа, дрехите му се запрашиха и избледняха, косата му се разроши. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

Мадам Паспарту се радваше неистово на картичките, които редовно получаваше от Лондон, особено на картичките с членове на кралското семейство. За нейно огромно задоволство по всичко личеше, че Кристи и Чарли продължават онова, което бе започнало под нейния поглед в Сен Пон.

Превърна се в молитвено каканижене.

— Няма да се изненадам — неизменно казваше тя на Макс всеки път, когато пристигнеше нова картичка, — ако това приключи с нещо по-сериозно. Церемония в кметството ще е много подходяща, нали? Трябва да измисля какво да облека. Разбира се, мосю Макс, вие ще сте témoin de manage^[3].

И макар да отчиташе предишните успехи на приятеля си в избягването на брака, Макс беше склонен да се съгласи.

Двамата с Русел възнамеряваха да изкоренят изтощените стари лози през зимата и да ги заменят с комбинацията от каберне и мерло на Русел. Заедно с братовчед на Клод, занимаващ се със строителство, бяха направили така необходимите подобрения в избата, бяха я излъскали, бяха варосали тавана и стените и бяха монтирали семпъл каменен бар точно до вратата. Бяха подравнили черния път, който водеше към плевнята, и на пътя бяха сложили проста, но хубава табела за минувачи, които може да поискат да се отбият за degustation.

Що се отнася до тяхната гордост, радост и надежда за бъдещето — виното от каменистия парцел, то вече не се казваше Le Coin Perdu. Бяха решили да използват името на имението и да го представят във вид, достоен за такова изключително вино. Тапите бяха дълги, капсулите — оловни, бутилките бяха feuille morte^[4] — специфичен и скъп вид стъкло, който възпрепятства вредните ултравиолетови лъчи. А етикетът беше образец на класическа сдържаност — Le Griffon. Vin de Pays du Vaucluse. M. Skinner et C. Roussel Propriétaires. Амбицията им беше да го включат в групата на друго vin de pays^[5], Domaine de Trévallon като едно от съвсем малкото вина без наименование за произход, заслужаващи вниманието на ценителите.

Разбира се, все още беше рано, но изгледите бяха обещаващи. Няколко добри ресторанта, единият чак в Екс, бяха приели да включат Le Griffon във винените си листи въпреки цената му, която беше доста висока по люберонските стандарти. За следващата година през май Макс и Русел възнамеряваха да го включат в Маконското състезание с надеждата да спечели така жадувания медал. Но вестта за виното вече се предаваше от уста на уста и то ставаше все по-популярно.

За нещастие слухът за него още не беше достигнал групата американци, които дойдоха в избата в една слънчева октомврийска сутрин, докато Макс и Русел пълнеха кашони отзад и ги подготвяха за доставка. Русел излезе да посрещне посетителите на бара, нареди редица от чаши, наля вино, пожела им bonne dégustation^[6] и се завърна към кашоните.

Макс не се сдържа да подслуша разговора им.

— Хей, това е доста добро.

Последва одобрителното мърморене на останалите.

— Има вкуса на бордо. Обзалагам се, че има малко каберне.

— Мислиш ли, че го изнасят в чужбина?

— Естествено. Всички го правят.

— Къде са цените? А, да, тук има картичка. Приблизително едно към едно с еврото е, нали?

Последва момент мълчание.

— Господи! За кои се мислят тези? Трийсет долара бутилка!

 

 

— За минута-две — обясни Макс, — си мислех, че ще се опитат да се пазарят. Но направиха партия и купиха две бутилки. Тогава ми хрумна, че девизът на лозето трябва да е „Забогатявай бавно“. Всъщност това беше исторически миг, защото осъществихме първата си американска продажба. Мондави да внимава.

Макс взе чашата си и погледна към Чарли и останалите, които се бяха събрали около дългата маса, сложена под чинара пред къщата. Когато Фани научи, че Кристи и Чарли ще дойдат от Лондон за почивните дни, предложи да затвори ресторанта и да приготви за обяд специалитета си — щеше да направи първата фасулена яхния за тази есен. В това отношение не би могла да иска по-добро: октомври приключваше с поредица от приказно красиви дни на циганско лято — хладно сутрин, хладно през нощта, достатъчно топло по обед да ядеш на открито, но не твърде горещо, че да притъпи апетита.

Всъщност гостите вече сваляха саката си, когато направиха пауза след ордьоврите — нищо сериозно, с оглед на това, което предстоеше — от пъдпъдъчи яйца, намазани с тапенада, brandade de morue^[7] на препечени филийки и зеленчуци. Семейство Русел бяха тук заедно с дъщерята и кучето. Мадам Паспарту беше довела приятеля си Морис, чиято обръсната глава, в комплект със сребърна обица и татуирани бицепси, го превръщаше в един от по-необичайните банкови управители на региона, Фани беше поканила шеф-готвача на ресторанта и съпругата му и за да закръглят дузината — Ахмед, който помагаше в кухнята.

Чарли се бе извърнал от Макс, за да възобнови усилията си по запознаването на Руселови с някои от ключовите куриози на английския език.

— В английския няма род — обясняваше той, — няма le и la, което прави живота далеч по-лесен. Plus facile.

— А, няма род и секс — отбеляза замислено Русел. — Но има много крикет, non?

Макс ги остави да се гмурнат още по-надълбоко в дълбините на английската граматика и последва носа си към кухнята, където Кристи и Фани току-що бяха извадили от фурната яхнията в огромен, дълбок глинен съд. Сложиха я на масата, беше с размера на колело на каруца, а отгоре беше покрита със златиста коричка от трохи.

— Voilà. — обяви Фани, — le vrai cassoulet de Toulouse^[8].

Макс я погледна и се усмихна. Не можеше да си представи друга жена, която да изглежда толкова съблазнителна с готварски ръкавици. Тя ги свали и прокара пръсти през косата си.

Макс се наведе над яхнията и вдъхна плътния, богат аромат, обещаващ щедри дози холестерол.

— Боже, това мирише добре. Какво сложи вътре?

Фани започна да изброява съставките на пръстите си:

— Бял фасул, патешко конфи, чеснова наденица, сланина, агнешки гърди и плешка, патешка мас, малки лукчета, свинско филе, saucisses de Toulouse^[9] (разбира се), домати, бяло вино, чесън, малко подправки…

— Макс — прекъсна я Кристи, — престани да точиш лиги и направи нещо полезно. — Тя му връчи ръкавиците на Фани. — Внимавай, като го изнасяш. Тежи.

Ястието беше посрещнато с бурни овации, а Кристи получи привилегията да направи първото церемониално срязване на кората, от която излезе ароматна пара. Чиниите се подаваха и пълнеха, виното се дегустираше и възхваляваше, готвачът бе удостоен с тост, а после, както често се случва, когато се сервира фасулена яхния, над масата се възцари мълчание.

Мадам Паспарту първа си възвърна дар словото. Поощрена от втората си или дори трета чаша, тя се протегна и потупа Макс по рамото.

— Е? — попита с шепот, който достигна до всички на масата, кимвайки към Кристи и Чарли. — Кога ще го обявят?

— Според мен чакат вие с Морис да сте първи.

Мадам Паспарту настръхна. Морис изглеждаше хипнотизиран от нещо в яхнията.

Макс се обърна към Чарли:

— Мадам умира да разбере дали намеренията ти са почтени.

В отговор получи изчервяване от страна на Кристи и широко ухилена физиономия от Чарли. Нямаше нужда от превод.

 

 

Беше почти пет часа, когато вечерната хладина нахлу и гостите започнаха да се разотиват. Кристи и Чарли облякоха пуловери и отидоха да се разходят из лозята. Другите поеха към селото да се възстановят в кафенето или да лекуват стомасите си пред телевизора или, в случая на Русел, да подремнат преди вечеря. Макс изпрати последния от тях и влезе в къщата. Запали огън в кухнята и пусна диск на Даяна Крол, който Фани му бе купила за спомен от първия им танц в нощта на селския празник. Нави ръкавите си и се загледа в планините от остатъци след обяда, когато чу стъпки зад гърба си и усети ръцете на Фани да се плъзват около кръста му.

Трябваше да наклони глава да чуе шепота в ухото му.

— Не мисля, че ще мием чиниите сега.

— Така ли?

— Така. Ще направим нещо друго.

Той се обърна и двамата се озоваха лице в лице.

— Можем да танцуваме.

Ръцете й се придвижиха бавно по гърба му.

— Това ще е само началото.