Питър Мейл
Добра година (6)

Пет

Божият будилник, слънцето, нахлу през прозореца на спалнята и събуди Макс след най-прекрасния сън от години, при все че не го бе споходил веднага. В Лондон винаги чуваше приспивната песен на далечния трафик и виждаше в небето сиянието от светлините на града. Тук, в провинцията, цареше пълна тишина и мракът беше плътен и абсолютен. Нужно му беше време да свикне. Сега, сънен и в първия момент не съвсем сигурен къде се намира, той отвори очи и погледна към тавана от греди и хоросан. Три гълъба провеждаха безкраен разговор на перваза на прозореца. Въздухът вече беше топъл. Погледна часовника и се изуми, че е спал до толкова късно. Реши да отпразнува първата си утрин в Прованс с тичане на слънце.

Въпреки че много чуждестранни навици, като например тенисът, вече бяха познати на жителите на Сен Пон, гледката на бягащ човек все още предизвикваше интерес у мъжете, прекарващи живота си сред лозята. Неколцина, заети с подрязване на лозите, спряха да проследят минаващия Макс. За тях доброволното физическо усилие в късната сутрешна жега беше непонятна форма на самоизмъчване. Поклатиха глави, наведоха се и продължиха да кастрят.

На Макс му се струваше, че тича с по-голяма лекота, отколкото когато и да било в „Хайд парк“. Вероятно, помисли си той, причината бе, че диша благоуханен въздух, а не изпарения от милионите ауспуси. Разшири крачка и усети как потта се стича по гърдите му. Мина на банкета на шосето, когато зад гърба му се чу кола.

Тя намали ход и се задвижи успоредно с него. Макс погледна през рамо и видя къдравата глава и широката усмивка на Фани. Изпревари го, спря и отвори вратата.

— Mais vous êtes fou^[1] — заяви тя и огледа одобрително краката му. — Елате. Нека ви закарам до селото. Изглеждате така, сякаш имате нужда от бира.

Макс й благодари, но поклати отрицателно глава, не без известна неохота.

— Правя го, за да се освободя от калвадоса. Знаете какви са англичаните. Обичаме да страдаме.

За момент Фани се замисли над тази народностна особеност, сви рамене и потегли, наблюдавайки в огледалото за задно виждане как тичащата фигура се смалява. Що за странни птици са английските мъже; чувстваха се неловко с жени, поне повечето от тях. Но това надали беше изненадващо, като се има предвид образованието им. Някога й бяха разяснили системата на частните училища — всички момчета накуп, студени бани и никакви жени в полезрението. Какво начало на живота. Чудеше се дали Макс ще се установи в къщата на чичо си и осъзна, че се надява да го направи. Изборът от необвързани млади мъже в Сен Пон беше силно ограничен.

След петия километър Макс започна да съжалява, че е отклонил поканата й. Слънцето сякаш се бе съсредоточило върху темето му, въздухът не помръдваше, не полъхваше ветрец, който да облекчи жегата. Когато се завърна в къщата, той се топеше, шортите и тениската му бяха почернели от пот, а докато се изкачваше по стълбите към банята, усещаше краката си като желе.

Душът беше класически пример за френски водопровод от края на XX век, паметник на неудобството, атрофирал придатък, прикачен с гумена пъпна връв към кранчетата на ваната. Беше тип слушалка и оставяше само едната ръка свободна да нанася сапуна върху тялото. За да се постигне задоволителна пяна с две ръце, душът трябваше да се остави на дъното на ваната, гърчещ се и пръскащ, и да се вземе, като дойде време за процеса на изплакване. В Лондон къпането беше чисто и просто стоене под порой, а тук беше упражнение, което би подложило на изпитание и таланта на акробат.

Макс стъпи предпазливо на залятия с вода теракотен под и остави тялото си да изсъхне, докато се бръснеше. Сред бинтовете и аспирина в шкафчето над мивката намери малък флакон от одеколона на чичо Хенри, все още наполовина пълен. Той беше останка от старите турски бани в Мейфеър, с етикет като богато украсена банкнота и аромат, който извика образа на копринени халати. Напръска се с малко одеколон, среса се и отиде да избере подходящи дрехи за обяда с нотариус Озе.

Водена от идеята за дискретност, тя беше предложила ресторант в околността, на няколко километра от любопитните очи и неуморните езици на Сен Пон. Макс го намери без затруднения, провинциална Франция често беше по-щедро снабдена с табели за ресторанти, отколкото с пътни знаци, и пристигна няколко минути по-рано.

„Оберж де Грив“ беше двуетажна сграда в архитектурния стил на бетонните бункери, спасена от откровената грозота е великолепна гирлянда от глицинии, опъната по протежението на дълга тераса. Местни бизнесмени и една-две двойки на средна възраст мърмореха над менюто си. Нямаше и помен от нотариус Озе, въпреки че, както го уведоми сервитьорът, тя бе запазила обичайната си маса с изглед към ширналите се на юг лози.

Макс поръча kir^[2], който донесоха с чиния репички с морска сол, менютата и винена листа — подвързан в кожа с орнаменти том, преливащ от скъпи бутилки. Макс не се изненада, когато не намери и следа от виното на „Льо Грифон“. Той повика сервитьора и започна да му обяснява:

— Вчера ми споменаха за местно червено вино. Мисля, че се казва „Льо Грифон“.

Сервитьорът изглеждаше напълно невъзмутим.

— Ab bon?^[3]

— Какво смятате за него? Струва ли си?

Сервитьорът се приведе към Макс и понижи глас.

— Entre nous^[4], мосю — той деликатно сложи палец и показалец на върха на носа си, — pipi de chat^[5]. — Направи пауза да остави думите му да произведат желания ефект. — Може ли да препоръчам нещо по-подходящо? През лятото нотариус Озе обича розе „Да Фигюиер“ от Вар, светло и сухо.

— Каква добра идея — отвърна Макс. — Беше ми на езика.

Сервитьорът отбеляза пристигането на нотариус Озе с почтително суетене, придружи я до масата и я настани на стола. Тя беше облечена в друг костюм, черен и строг, и носеше анорексично куфарче. Очевидно беше решила, че обядът ще е делови.

— Bonjour, мосю Скинър…

Макс й подаде ръка.

— Моля ви. Наричайте ме Макс. А и аз не мога да продължа да ви наричам нотариус. Навява ми асоциации за стар мъж с бяла перука и изкуствени зъби.

Тя се усмихна, взе репичка от чинията и я потопи в солта.

— Натали — представи се тя, — и зъбите са си мои.

Тя захапа от репичката, а розовият й език се стрелна да оближе зрънце сол от долната й устна.

— Кажете ми, в къщата всичко наред ли е? О, да не забравя. — Тя отвори куфарчето си и извади папка. — Още няколко сметки — застраховката на къщата, някакъв ремонт, направен от електротехника, тримесечният отчет от кооперативната изба. — Тя плъзна папката по масата. — Voila. Обещавам, че няма да има повече неприятни изненади.

Преди Макс да успее да отговори, сервитьорът се появи с ледарка и виното. След като наляха първите чаши, поръчаха лек обяд от салата и филета от rouget^[6] и приключиха със светските любезности, Натали започна да описва положението с Русел и лозята.

В Прованс, обясни тя, както и в повечето винарски области, съществува споразумение, наречено métayage^[7]. Русел и чичото на Макс възприели тази система преди много години и съгласно нея французинът обработвал лозята, чичо Хенри плащал разходите по поддръжката на имота и си поделяли виното. Смъртта на чичо Хенри и последвалата смяна на собственика разтревожили Русел. Той искаше уговорката да продължи и се тревожеше, че Макс може да я прекрати.

Макс попита дали технически е възможно и Натали потвърди, че е възможно. Но, добави тя, щеше да е трудно и може би доста заплетено юридически да се промени статуквото. Както хората, занимаващи се с право, обичат да правят, тя се позова на прецедент — при това местен случай. Собствениците на разположено наблизо лозе работели с едно и също семейство селяни от почти двеста години. Преди няколко поколения между двете страни възникнали разногласия и собствениците се опитали да отменят споразумението. Селяните се възпротивили. След продължителен и злостен спор селяните спечелили правото да продължат да обработват земята и го правят до наши дни. Но двете семейства не си говорят от 1923 г.

Макс се справи с хапка rouget и поклати глава.

— Невероятно. Истина ли е?

— Разбира се. Има стотици подобни истории, войни за земя и вода, дори в рамките на едно семейство. Братя срещу братя, бащи срещу синове. Рибата е хубава, нали?

— Страхотна. Но кажете ми нещо. Миналата вечер в къщата опитах виното „Льо Грифон“. Не става за пиене. И вашият приятел, сервитьорът, смята, че е ужасно.

Ако бе очаквал съчувствие от Натали, остана разочарован.

Нищо, освен свиване на рамене.

— Dommage^[8]. Но тук не е Медок.

— Но ако виното е толкова лошо, надали може да се печели от продажбата му, нали?

— Аз съм нотариус. Какво разбирам от продажба на вина?

Вероятно много повече от мен, помисли си Макс.

— Всъщност искам да знам, ако виното е толкова лошо, колкото изглежда, защо Русел държи да продължи да го произвежда?

Натали попи със залък хляб малко сос от чинията.

— Навик. Прави го от трийсет години и се чувства добре. — Тя се наведе напред. — Трябва да разберете, че хората тук не обичат промяната. Разстройва ги.

Макс вдигна ръце, предавайки се.

— Добре. Не възразявам да продължи да обработва лозята. Но искам накрая да получа някакво прилично вино. Разумно е, нали? — Той замълча и се опита да си припомни думата, която Чарли бе употребил. — Всъщност искам да извикам човек да погледне лозята. Oenologiste.

Думата едва бе излязла от устата му, когато Натали му размаха пръст — жест, от който французите не могат да се въздържат, когато искат да поправят чужденец, допуснал грешка на техния език.

— Oenologue.

— Точно така. Винен лекар. Би трябвало да се намират доста наоколо.

Последва миг мълчание, Натали изучаваше виното в чашата си с едва доловимо смръщване на челото.

— Не знам — отвърна тя накрая. — Русел може да се почувства… как да кажа… застрашен? Да реши, че не му се доверявате? Сигурна съм, че е като всички останали. Те не обичат външното вмешателство. Ситуацията е доста деликатна. Винаги е деликатна, когато става въпрос за лозя.

Тя поклати глава при мисълта за деликатността, която изисква всичко това.

Макс сви рамене.

— Вижте, ако подобрим виното, той ще спечели колкото и аз. Не е нужно да си гений да го проумееш. Какво има да губи? Както и да е, вече съм решил. Ще направя точно това.

Натали бе спасена от необходимостта да даде незабавен отговор от появата на сервитьора, дошъл да разчисти масата им и да изпее хвалебствия за платото сирена и по-конкретно за Банон — козе сирене, което, осведоми ги той, целувайки върховете на пръстите си, съвсем наскоро се е сдобило със статута на продукт с наименование за контролиран произход. Прекъсването явно помогна на нотариуса да вземе решение.

— Bon^[9] — заяви тя. — Ако сте сигурен, че искате да го направите, мога да поразпитам приятели. Сигурно ще ви помогнат да намерите човек, който да свърши работа, без да засяга никого.

— Вие сте принцеса. — Макс се облегна с усещането, че е спечелил малка победа. — Дали бихте се съгласила да ми помогнете за друг проблем?

Натали вече не се мръщеше и се усмихваше.

— Зависи.

— На тавана намерих куп мебели. Стари неща, но едно-две може да си заслужават да се продадат, а и ще имам нужда от малко пари в брой да се погрижа за сметките. Дали случайно не познавате честен търговец на антики?

За пръв път, откакто беше седнала, Натали се разсмя.

— Разбира се — отговори тя, — и вярвам в Дядо Коледа.

— Така си и помислих — призна Макс. — Имате вид на такъв човек. — Той разля остатъка от виното и попита — Значи всички са мошеници, така ли?

Устните на Натали се свиха в пренебрежително нацупване, отговор, който не се нуждаеше от думи.

— Трябва да прекарате една неделя и Ил сюр Сорг — обясни тя. — Там ще намерите повече търговци, отколкото където и да било, с изключение само на Париж. Ще прецените дали някой ви вдъхва доверие.

При тези думи Макс си пое дълбоко въздух и поклати глава. Натали го изгледа озадачена.

— Какво има?

— Ами — подхвана той, — погледнете ме. Аз съм наивен, невинен и доверчив. И съм чужденец, сам в непозната страна. Тези типове за пет минути ще ми съблекат ризата от гърба. Не мога да отида там без местна защита, без човек, който познава играта.

Натали кимна, сякаш не разбираше какво предстои.

— Имате ли някого предвид?

— Това е другият ми проблем. Не познавам никого, освен вас.

— Какво ще правите тогава?

— Надявам се, че огромният ми чар и обещанието за хубав обяд ще са достатъчни да ви убедят да дойдете с мен. Нотариусите не работят в събота, нали?

Натали поклати глава.

— Нотариусите не работят в събота. Нотариусите от време на време обядват. В много отношения нотариусите са доста подобни на хората. Или не сте забелязали?

Макс потрепна.

— Нека да започна отново. Ще съм най-щастливият човек в Прованс, ако се съгласите да ме придружите в неделя. В случай че сте свободна.

Натали си сложи слънчевите очила да покаже, че обядът е приключил и е време да тръгват.

— По случайност съм — отвърна тя.

На връщане Макс на два пъти се хвана, че почти заспива над волана. Пътят пред него трептеше хипнотично на жегата, температурата в колата беше убийствена и когато стигна вкъщи, обедното вино му нашепваше да се качи право горе, да легне и да затвори очи.

Инстинктивната му реакция беше да се противопостави на импулса и с усмивка си спомни често повтаряните думи на господин Фарнел, учителя му по история в гимназията. Според него сиестата беше един от онези гибелни чуждестранни навици, които са източили жизнените сили и са допринесли за упадъка на цели цивилизации. Това бе помогнало на англичаните, които никога не спят следобед, да излязат на сцената и да създадат своята империя. QED^[10].

Но вътрешността на къщата беше приятно прохладна и безконечната скърцаща серенада на cigales^[11] беше приятно успокояваща. Макс отиде в библиотеката и взе книга от лавицата. Щеше да почете половин час, преди да се захване с остатъка от следобеда. Настани се в един стар кожен фотьойл и я отвори — овехтял екземпляр на „Пътник в Прованс“ от Е. И. Робсън, издадена за пръв път през 1926 г. Още на първата страница Макс с удивление откри, че Прованс е била нападната от „жестоки похитители“. Уви, въпреки това обещаващо начало, така и не достигна до втора страница.

Събуди се стреснат от нещо, което първоначално взе за гръм, но бързо осъзна, че някой просто се опитва да разбие входната врата. Разтърси глава да прочисти паяжините на съня, отвори вратата и видя с неприкрито любопитство да го зяпа мъж с тъмночервено лице и куче със светлосиня глава.