Владимир Бартол
Аламут (6)

Шеста глава

Готвачът донесе вечерята, но Хасан не го забеляза. Погълнат от мислите си, изтръгна факлата от стойката и я запали от свещта. Дръпна килима на стената, като внимаваше да не се откачи, и се вмъкна в тесен коридор, от който тясно стълбище водеше до върха на кулата. С факлата в ръка се качи на площадката. Вдъхна свежия, хладен въздух и пристъпи до стената. Вдигна високо горящата тръстика и три пъти помаха с нея над главата си.

Скоро от тъмното долу получи подобен отговор. Още веднъж размаха факлата като знак за потвърждение, а след това се върна в стаята си. Угаси факлата, като я мушна в някакъв калъф, и се омота в широкия си плащ. Отново дръпна килима, този път на отсрещната стена, и през нисък вход влезе в тясно, подобно на клетка помещение, цялото покрито с меки килими. Взе от земята тежък чук и удари с него по метален капак. Чу се рязък звук, който по скрита връв се спусна до подножието на кулата. Килията изведнъж се раздвижи и заедно с Хасан започна да се спуска по хитро направен механизъм, който се задвижваше отдолу от невидими ръце.

Пътят до подножието беше дълъг. През това време не веднъж и два пъти го обзе чувство за задушаваща теснота. Какво щеше да стане, ако изведнъж само едно звено в машината се развали или ако въжето се скъса и заедно с тази тясна клетка падне надолу? Какво щеше стане, ако някой от негрите, на които толкова много разчиташе, нарочно повреди устройството и така го изпрати по дяволите? Ако евнух в момент на просветление осъзнае унизеното си човешко достойнство и удари господаря си с боздуган по главата? Един от страшните египетски пазачи, които укротяваше само с поглед и които му се подчиняваха както змиите се подчиняват на свирката на своя повелител. Беше направил всичко, за да затвърди верността им. Те нямаха друг господар на света освен него. Всеки, който минеше покрай тях, трепереше. Дори Абу Али, щом заставаше срещу им, изпитваше страх. Те бяха неговото сляпо оръжие, всяващо ужас дори у даите и другите командири. Чрез тях упражняваше натиск върху подчинените си. Но трябваше още някой, за да ги сръчква отзад. Затова готвеше федаините. Не се залъгваше: даите и командирите не вярваха в нищо и търсеха най-вече собствената си изгода. Естествено беше сравнението на тази човешка машина с механизма, който сега го спускаше надолу. Ако само един член откажеше, ако само едно предположение се окажеше невярно, цялото здание щеше да рухне. Само една неправилна сметка и делото на живота му щеше да се разпилее като прах.

Когато клетката достигна дъното на кулата, механизмът спря да се движи. Негърът, който го управляваше, повдигна килима. Хасан влезе в студено помещение, където, разлюляна от безшумния вятър, неспокойно пламтеше една факла. Погледна евнуха и отново го изпълни спокойствие.

— Спусни моста! — заповяда рязко.

— Както кажеш, Сеидуна.

Негърът хвана един лост и силно го натисна. Една от стените започна да потъва. Чу се клокоченето на вода. През отвора се показа светлина и парче от обсипаното със звезди небе. Мостът се спусна през реката. От отсрещната страна го чакаше човек с факла.

Хасан побърза към него. Мостът отново се вдигна зад него и подходът към замъка се затвори.

— Какво ново, Ади? — попита Хасан.

— Всичко е наред, Сеидуна.

— Доведи Мириям, ще я чакам в левия павилион. По-късно в десния доведи Апама. Но нито дума на едната за другата!

— Както заповядаш, Сеидуна.

Двамата се засмяха.

По пясъчна пътека стигнаха до напречен канал. Седнаха в една лодка и Ади загреба. След малко завиха в страничен ръкав и спряха на пясъчния бряг. Една пътека ги отведе малко нагоре, а след това по равното, между цъфтящите градини, до стъклен павилион, който блестеше в нощта като кристален замък.

Ади отключи вратата. Влезе и запали смолата в лампите, поставени във всеки ъгъл. Водата в рибарника в средата на павилиона светна. Хасан отвори тръбата и водна струя пръсна почти до тавана.

— Да не ми е скучно, докато чакам — каза той и се излегна на възглавниците до стената. — Сега доведи Мириям.

Слушаше шума на водата във водоскока. Беше толкова обзет от тези звуци, че не забеляза кога влезе Мириям.

— Мир на теб, Ибн Сабах — поздрави го тя.

Той се сепна, но весело я повика с ръка.

Мириям остави кошницата с храната и напитките, разкопча плаща, който се свлече от раменете й, и седна до коленете му. Целуна ръката му, но той я отдръпна леко смутено.

— Как напредват момичетата?

— По твоите наредби, Ибн Сабах.

— Добре. Край на училището. Султанът е изпратил войска към нас, след няколко дни ще бъдат пред замъка.

Очите на Мириям се разтвориха широко. Тя гледаше Хасан, който се подсмихваше едва забележимо.

— И ти си толкова спокоен?

— Какво да направя? Което е писано, ще се случи. Затова не мога да намеря причина, поради която да не ми сипеш вино, ако си донесла.

Тя стана и приготви две чаши. Беше облечена в розова копринена дреха, с която спеше. Хасан я гледаше. Белите й прозрачни ръце сипваха вино от стомната в чашите. Държеше се така, сякаш е сама в павилиона. Хасан стаи у себе си въздишка от някаква далечна болка, която се промъкна неочаквано. Знаеше, че е стар и всичко на света идва твърде късно.

Мириям му подаде чашата и вдигнаха наздравица. Само за миг тя улови в очите му влажен блясък и се досети за значението му. След това около устните му отново заигра познатата шеговита усмивка.

Хасан каза:

— Сигурно отдавна искаш да разбереш за какво са ми нужни тези разкошни градини със стъклени павилиони и какво ще правя с толкова млади момичета, които заповядах да бъдат изучени по този, хм, особен начин. Но никога не си ме питала и вярвай ми, оценявам твоето благоразумие.

Мириям взе меката му, но силна ръка в своите ръце и като я гледаше, каза:

— Наистина, Ибн Сабах, не съм те питала, много съм размишлявала за твоите намерения.

— Ще ти дам цяло царство, ако си познала.

Хасан се смееше едновременно подигравателно и добродушно.

— Ами ако наистина знам?

— Че кажи де.

— Не си ли предназначил тези градини за твоите последователи като най-висша награда за тяхната вярност и жертвоготовност?

— Далеч си от истината, скъпа моя.

— Така си мислех. Друго не знам.

Мириям беше като попарена.

Хасан се забавляваше. Каза й:

— Някога ми се оплакваше, че този свят ти е омръзнал твърде много и че вече нищо не може да те заинтересува или да те развесели, помниш ли? Аз започнах да ти обяснявам гръцките и нашите философи, да ти обяснявам науката за природата и за тайните сили, които движат човека и неговите действия, обясних ти според силите си устройството на вселената. Разказвах ти за пътуванията си, за успехите си, за владетели, шахове, султани и халифи. Много пъти при това ти повтарях, че имам да те науча и на други неща, но още не им е дошло времето. Веднъж те питах дали искаш да ми помогнеш да сваля султан Малик шах. Ти се усмихна и ми отговори: „Защо не?“. Тогава ти подадох ръка като знак, че приемам съгласието ти. Може би мислеше, че се шегувам. Тази нощ обаче дойдох, за да поискам да изпълниш думата си.

Мириям го погледна въпросително. Не знаеше какво да мисли за тези странни думи.

— Още нещо бих искал да ти припомня, скъпа моя. Много пъти си ми казвала, че след всичко, което си преживяла, не вярваш в нищо. Отвърнах ти, че точно същият живот, както и науката, ме доведоха до същото заключение. Попитах те: тогава какво е позволено на човека, който е разбрал, че истината е непостижима и следователно не съществува? Помниш ли какво ми отговори?

— Да, Ибн Сабах. Казах ти нещо такова: „Ако някой познае, че всичко, което хората наричат щастие, любов, радост, е само объркана сметка, изградена върху неверни предположения, тогава в сърцето му става ужасно пусто. Единственото, което може да го извади от това мъртвило, е рискованата игра със собствената и чуждата съдба. Който умее това, на него всичко му е позволено“.

Хасан подсвирна весело.

— Прекрасно, скъпа моя. Тази вечер ти давам възможността да поиграеш със своята съдба и съдбата на другите. Доволна ли си?

Мириям отдръпна леко глава и го погледна сериозно в очите.

— Дошъл си да ми поставяш гатанки?

— Не, донесох ти няколко стиха от Омар Хаям, които да ми прочетеш. Точно тази вечер искам да мисля за своя стар приятел. Като че ли нарочно днес ме зарадва с тях реисът на Исфахан, който ме мислеше за луд, както съм ти разказвал. Пак той ми донесе вестта, че врагът ще ни дойде на гости.

С тези думи размота свитъка и го подаде на Мириям.

— Винаги мислиш с какво да ме зарадваш, Ибн Сабах.

— Не, не, само исках да доставя удоволствие на себе си, като чуя твоя глас. Знаеш, че самият аз не съм за тези работи.

— Значи, да чета ли?

— Да.

Мириям облегна глава на коляното му и зачете:

Живей — в ръцете си с цветя и чаша вдъхновена:

пий в любовта и забрави за цялата вселена,

додето вихърът свиреп не те за миг прекърши,

като листенцата на гюл, за ден наметка тленна.

— Колко мъдро! — възкликна Хасан. — Всички твърде много мислим за „после“ и затова „сега“ постоянно ни убягва. В четири реда — цялата философия на света… Но продължавай, не исках да те прекъсвам.

Мириям зачете:

Стани! Разсъмна утрото навън, Саки!

Наливай пурпурния сок без сън, Саки!

Додето черепа ми не е станал чаша,

да пее мойта чаша като звън, Саки!

Хасан се усмихна, но очите му бяха влажни:

— Старият ми приятел знае какво е приятно на света. Лека омая от виното от рано сутринта и красива девойка до краката ти. Така наистина си като цар.

Мириям продължи:

Знай, всякаква прашинка, спряла върху земята като птица,

е образ скъп, туптял горещо с дъха на цвят и на девица.

От милите коси със нежност свали прашинката, която

била е някога навярно от къдри прелестни частица.

— Вселена има в теб и ти си вселена, да, така някога каза Омар.

Хасан се замисли.

— Колко го обичам! — прошепна на себе си.

А Мириям продължи:

Щом розата разцъфне в пролетта,

налей ми вино, дай ми песента.

Какво ли значи ада или рая —

измислици са туй на глупостта.

— Каква проста истина! — възкликна Хасан. — Цъфтяща пролет и момиче, което ти сипва вино в чашата. Какъв друг рай ти трябва! Но ни е писано да се преследваме със султана и да кроим мрачни козни.

И двамата замълчаха за миг.

— Искаше нещо да ми кажеш, Ибн Сабах — след дълга пауза го попита Мириям.

Хасан се усмихна.

— Да, бих искал нещо да ти кажа, но не знам как да започна, за да ме разбереш по-добре. Двайсет години носих тайната в себе си, заключвах я от света, а сега, изведнъж, когато настъпи часът да я кажа на първия срещнат, не намирам думите.

— Все по-малко те разбирам. Двайсет години, казваш, си носил тайната в себе си? А тайната е за тези градини? За събарянето на иранското царство? Всичко това е много неясно.

— Знам. Докато не ти обясня всичко, няма да разбереш. Тези градини, момичетата, Апама и нейното училище и накрая — ти и аз, крепостта Аламут и онова, което се крие зад нея. Това са части от един голям план, който аз превърнах от мечта в истина. Сега би трябвало да се види дали предположенията ми са били правилни. Имам нужда от теб. Пред голямо изпитание се намираме. Аз нямам път назад. Трудно ми е да намеря думите.

— Продължаваш да ме изненадваш, Хасан. Говори, ще те слушам внимателно.

— За да ме разбереш по-лесно, ще се върна далеч назад в младостта си. Както знаеш, роден съм в Тус, а името на баща ми беше Али. Беше противник на Багдад и сунната и вкъщи често чувах разговори за подобни неща. Всички тези верски спорове за Пророка и наследниците му ми се струваха много загадъчни и ме привличаха с някаква вълшебна сила. Сред всички борци за мюсюлманското учение най-близък до сърцето ми беше мъченикът Али. Всичко около него и рода му беше изпълнено с тайна. Най-много обаче ме впечатли пророчеството, че Аллах ще изпрати на света някого от неговия род като Махди, който ще бъде последният и най-големият от пророците. Питах баща ми, карах роднините и приятелите му да ми разкажат с какви знамения ще се появи Махди и как ще го познаем. Не можеха да ми кажат нищо конкретно. Моето въображение се разпали и постоянно ми се привиждаше Махди в един или друг дая или вярващ, в един или друг връстник, а в самотата на нощите се питах да не би аз да съм очакваният спасител. Изгаряше ме нетърпимо, исках да узная повече за това учение… Тогава чух, че в нашия град се крие някакъв дая на име Амир Зараб, който добре познавал всички тайни за идването на Махди. Разпитах за него и един по-стар братовчед, особено привързан към алианството, ми каза, че този дая принадлежи към исмаилитското течение и привържениците на това течение са прикрити суфисти и свободомислещи безбожници. Това още повече ме запали. Още нямах и дванайсет години, но го открих и веднага го нападнах с въпросите си. Исках да разбера от устата му дали исмаилитското учение наистина е прикрито свободомислие и какво смята за идването на Махди. Амир Зараб с безкрайно възвишена усмивка започна да ми обяснява външното учение на исмаилизма. Че Али бил единственият наследник на Пророка по право и че синът на Исмаил Мохамед, осми от родословието на Али, някога ще се върне в света като Махди. След това дълго разказваше за другите алиански течения и проклинаше онези, които твърдяха, че дванайсетият имам, който обаче няма да бъде от Исмаиловия клон, ще се покаже пред вярващите като Махди. Цялото това пререкание около личности ми се виждаше недостойно и дребнаво. Нямаше нито помен от някаква тайна. Недоволен се върнах у дома. Реших, че повече няма да се интересувам от верски спорове и че като връстниците си ще се наслаждавам на по-лесно постижими неща. Почти бях успял, но около година по-късно в нашия край дойде друг исмаилитски рефик, Абу Наджм Сарадж. Потърсих го. Още бях ядосан на предшественика му, който не можеше да ми разкрие тайните, и започнах да се присмивам на буквоядството на неговото учение, което беше също толкова смешно, колкото сунитското. Казвах му, че нито той, нито приятелите му знаят нещо сигурно за завръщането на Махди и само мамят вярващите, които са жадни за истината…

През цялото време, докато сипех върху му този порой от обвинения, очаквах да се ядоса и да ме изхвърли през вратата. Но рефикът ме слушаше спокойно. Забелязах на устните му доволна усмивка. Когато накрая свърших с тирадата си, той каза:

— Отлично издържа изпитанието, млади приятелю. Пророкувам ти, че някога ще станеш велик и могъщ дая. Узрял си да ти разкрия истинското исмаилитско учение. Но първо трябва да ми обещаеш, че няма да го издаваш на никого, докато той не бъде посветен.

Тези думи ме жегнаха. Значи моето предчувствие, че съществува някаква тайна, се оказа истина? С треперещ глас му обещах. А той ми каза: „Учението за Али и Махди е само прах в очите на вярващите, за които името на зетя на Пророка е свято и които мразят Багдад. А на онзи, който може да разбере, ще кажем онова, което още халиф Ал Хаким е установил. Че Коранът е плод на болен мозък. Истината не може да бъде позната. Затова не вярваме в нищо и можем да вършим всичко“. Бях като поразен от гръм. Пророкът е бил човек с болен мозък! Зет му Али е бил глупак, защото му е вярвал! А учението за идването на Махди, прекрасно, пълно с тайни учение за идването на спасител — само приказка, измислица за тълпата! Закрещях: „Тогава защо мамите хората?!“. А той ме погледна строго. „Не виждаш ли, че сме станали слуги на турците? Че Багдад е заедно с тях и тълпата е недоволна? За тях името на Али е свято. Използвахме го, за да ги съберем срещу султана и халифа.“ Езикът ми залепна за небцето. Като обезумял се прибрах вкъщи, хвърлих се на леглото и заплаках. За последен път в живота си. Вълшебният ми свят се разсипа на прах. Разболях се. Четирийсет дни и нощи бях между живота и смъртта. Накрая треската ме остави и силите ми се върнаха. Но в живота се върнах като съвсем друг човек.

Хасан се замисли и замълча. Мириям, която през цялото време не сваляше поглед от него, попита:

— Как така веднага повярва на това безбожно учение, Ибн Сабах, и защо предишният учител те е разочаровал толкова силно?

— Ще опитам да ти обясня. Наистина първият дая проповядваше някои съвсем определени „истини“, но усещах, че зад тях се крие нещо, което събуждаше съмнението ми.

Словата му не задоволиха любопитството ми, жаждата да узная истината, да постигна висшето знание. Стараех се да ги приема, но сърцето ми ги отхвърляше. Да, но и това, което ми каза вторият учител, също не можах да разбера веднага. Ала учението му се стаи в душата ми като далечно предчувствие за нещо тъмно и страшно, което някога ще се открие за мен. Разумът искаше да го отхвърли, но сърцето го прие. Когато се излекувах от болестта, реших да подредя целия си живот, за да узрея и да достигна такова състояние, че думите на рефика да станат естествени и разбираеми за мен или пък да провидя тяхната погрешност. Казах си: трябва да се изпита в живота дали твърденията на рефика са верни. Реших да науча всичко, без да пропускам нищо, което хората знаят. И скоро ми се предостави такава възможност. Но младостта си е младост — не ми даваше да мълча. Разговарях с всекиго, който искаше да ме слуша, за нещата, тревожещи духа ми. Баща ми, който и без това минаваше за скрит алианин, се уплаши. За да отклони съмненията, че е еретик, ме изпрати в Нишапур, в училището на Мувафик Един. По онова време той беше известен като добър законник и сунитски догматик. При него се запознах с Омар Хаям и сетнешния велик везир Низам ал Мулк… За нашия учител няма какво толкова да се каже. Всъщност познаваше мнозина автори, а Корана знаеше наизуст от първата до последната сура. Но не можа да утоли жаждата ми за познание с нито една капка. Затова пък много по-силно ми подейства срещата с моите съученици. Бъдещият везир беше също като мен от Тус и имаше същото име — Хасан бин Али. Беше девет-десет години по-голям и вече притежаваше обширни познания, особено в астрономията и математиката. Но верските въпроси и търсенето на истината сама по себе си не го интересуваха. Тогава за първи път разбрах какви пропасти делят хората. Никога не бе чувал, че в Тус са идвали исмаилитски учители и никога не беше изпитвал каквато и да било умствена дилема, която поне за малко да го заплаши, както се случи с мен. Въпреки това разумът му беше силен и надминаваше другите… Омар пък беше съвсем различен. Беше родом от Нишапур и изглеждаше кротък и спокоен. Когато оставахме насаме, пускаше шеги и на никого не вярваше напълно. Беше извънредно непостоянен: понякога невероятно духовит, човек можеше да го слуша ден и нощ, а сетне изведнъж ставаше сънлив или мрачен. Беше ни много скъп. Почти всяка вечер се разхождахме из градината на баща му и крояхме велики планове за бъдещето. Наоколо се разнасяше ароматът на жасмин, а от цветовете му пиеха мед нощните пеперуди. Ние седяхме под клоните на дърветата и крояхме планове за бъдещето си. Веднъж — спомням си, като че бе снощи — в пристъп на някакво желание да се покажа важен пред тях им казах, че съм член на тайно исмаилитско братство. Разказах им за срещите си с онези учители и им обясних исмаилитското учение. Като негова същност им посочих борбата срещу селджукските господари и багдадския халиф, който беше станал техен слуга. Щом видях удивлението им, казах: „Нима искате ние, потомците на Хосров и иранските шахове, на Рустам, Фархад и Фирдоуси, да се унижаваме пред тези туркестански конекрадци?! Ако тяхното знаме е черно, то нека нашето бъде бяло! Защото само това е срамно: да пълзим пред чужденци и да се кланяме на варварството!“. Бях улучил болното им място. „Какво да сторим?“, попита Омар. Отвърнах: „Трябва да опитаме да се изкачим колкото може по-бързо нагоре по държавната стълбица. Който първи успее, е длъжен да помогне на другите двама“. Те се съгласиха и тримата си дадохме клетва.

Хасан замълча, а Мириям седна още по-близо до него.

— Наистина животът е като приказка — каза тя със замислен глас.

— Аз обаче — продължи той — някъде дълбоко продължавах да мечтая за онези приказки от младостта за идването на Махди, за великите тайни около наследството на Пророка. Тази рана все още скришом кървеше, все още ме гореше първото разочарование. Но доказателствата за учението, че нищо не е истинно, започнаха да се трупат едно след друго! Защото, както алианите бранеха своите вярвания, така и сунитите бранеха техните. Също така пламенни бяха християните от всички течения, юдеите, брамините, будистите, огнепоклонниците и езичниците. Философите от всички течения твърдяха всеки своето и оборваха другите, един вярваше в един бог, друг в много, а трети, че бог няма и всичко е само случайност. Все по-добре разбирах възвишената мъдрост на исмаилитските даи. Истината е недостъпна за нас, за нас няма истина. Как тогава можем да изберем правилния път? Ако си разбрал, че не си длъжен да разбираш нищо, ако не вярваш в нищо, то всичко ти е позволено, тогава следвай своите страсти. Това ли е наистина най-висшето възможно знание? Да уча, да разпитвам за всичко — това беше моята първа страст. Обиколих Багдад, Басра, Александрия, Кайро. Усвоих всички науки: математика, звездобройство, философия, химия, физика, естествознание. Изучавах чужди езици, чужди народи и начина им на живот и мислене. Учението на исмаилитите ми ставаше все по-близко. Тогава бях още млад и започна да ме тревожи въпросът защо повечето хора живеят в заблуди, оставят се да бъдат лъгани от глупави измислици и лъжи. Въобразих си, че моята роля на този свят е да сея истината, да отворя очите на човечеството и да го освободя от заблудите и измамниците, които пълнеха главите му с тях. Исмаилизмът стана знаме за борба срещу лъжите и заслепението, а себе си виждах като факлоносец, който трябва да осветява пътя на човечеството напред през тъмнината на незнанието. И колко горчиво се измамих отново! Всички наши братства ме приемаха като велик борец за исмаилизма, но когато разкрих на водачите своя план — да се просветят масите, те клатеха глава и ме предупреждаваха. Навсякъде ме спъваха и тогава реших, че водачите нарочно крият истината от хората и ги държат в неведение за собствена полза. Затова в пътуванията си започнах да говоря направо с множествата. Говорех им по пазарите, по кервансараите и на поклонническите пътувания, че всичко, в което вярват, е погрешно и ако не се освободят от всички тези измислици и лъжи, ще умрат жадни и непознали истината. Последицата беше, че трябваше да бягам от градушки от камъни и грозни псувни. Тогава опитах да отворя очите на по-проницателните. Мнозина ме слушаха внимателно. Когато завършвах обаче, ми казваха, че самите те някога са имали съмнения, но им се е видяло по-ползотворно да се придържат към нещо стабилно, отколкото да блуждаят във вечна несигурност и в непрестанно отрицание. Не само на простолюдието, но и на духовно извисените лъжата, която могат да пипнат, им беше по-скъпа от неуловимата истина. Всички опити да доведа отделен човек или множество хора до познанието пропаднаха. Защото истината, която бе върхът на всичко ценно, за останалото човечество беше без стойност. Затова изоставих мисията, която сам си бях поставил, и се предадох. В тези опити бях изгубил много години. Тогава реших да видя какво са постигнали съучениците ми. Моят съименник от Тус беше постъпил на служба при един от селджукските владетели и скоро султан Арп Арслан шах заради държавническите му способности го покани за везир в двореца си. Омар се прочу като математик и звездоброец, а Низам ал Мулк, верен на обещанието си от младини, му осигури от държавната хазна годишна помощ от хиляда и двеста жълтици. Наканих се да посетя Омар в имението му в Нишапур. Тръгнах на път, от тогава до сега ще станат двайсет години, и заварих стария си съученик сред вино, момичета и книги. Вероятно лицето ми не е събуждало особено доверие, защото дори този равнодушен човек се загрижи, когато ме видя. „Как си?“, възкликна, щом ме позна. „Човек би помислил, че идваш направо от пъкъла, толкова си изсъхнал и прегорял.“ Но ме прегърна и ме покани да остана при него като негов гост. Потънах в неговите удоволствия и след много години най-накрая усетих удовлетворение от мъдрите разговори на чаша вино. Разказахме си всичко, което ни се беше случило. Споделяхме си докъде бяхме стигнали в размислите си, както и житейския си опит, и с общо удивление установихме, че всеки по свой път е стигнал до удивително подобни заключения. Той не беше излизал дори на педя от дома си, а аз бях пребродил едва ли не половината свят. Каза ми: „Ако ми трябваше потвърждение, че съм на прав път в търсенията си, днес го получих от твоята уста“. Аз му отвърнах: „Сега, когато говоря с тебе и толкова добре се разбираме, се чувствам като Питагор, който чувал как жужат звездите във всемира и как танцуват в хармонията на сферите“. Говорихме си за възможностите на познанието. Той каза: „Крайното познание е невъзможно, защото сетивата ни лъжат. А те са единственият ни посредник между нещата, които ни заобикалят, и мислите и разума ни“. „Точно това твърдели и Демокрит и Протагор — отвърнах аз. — Затова хората ги осъдили като безбожници, а издигнали до звездите Платон, който ги хранел с приказки.“ „Тълпите винаги са били такива — продължи Омар. — Страхуват се от непознатото, затова лъжата, която казва нещо определено, им е по-скъпа и от най-висшето познание, което не им предлага твърда опора. Затова нищо не може да се направи. Който иска да бъде пророк на тълпата, трябва да работи с нея като родител с деца — трябва да пълни ушите им с измислици и приказки. Затова мъдрецът винаги ще остане далеч от тях.“ „Но Христос и Мохамед все пак вероятно са желаели доброто на тълпата?“ „Да — съгласи се. — Желаели са им доброто, но са видели цялата им нищета и безнадеждност. От милост им разказвали приказки за рая, който ще получат като отплата за страданието си в този свят. Защо мислиш, че Мохамед е позволил хиляди да загинат за неговото учение, което се основавало на приказка? Мисля — продължи, — защото е знаел, че биха се изклали и поради по-долни причини. Той искал да им създаде царство, в което владее земното щастие. За да постигне това, измислил разговорите си с архангел Гавриил, иначе не биха му повярвали. Обещал им райско блаженство след смъртта и с това ги направил смели и непобедими.“ Аз се замислих и казах: „Струва ми се, че днес никой не би се зарадвал да умре само заради обещанието, че ще отиде в рая. Мисълта за рая е притъпена у хората и не събужда някогашната радост. Те продължават да вярват в рая само защото са твърде мързеливи да измислят нещо ново“. „Значи мислиш, че един пророк, който днес обещава рая на масите, би намерил слаб отклик?“, попита Омар и се засмя. „Много слаб. Защото една и съща факла не гори два пъти, а увехналото лале няма пак да разцъфти отново. Хората се задоволяват с малките си удобства. Ако нямаш ключа, който на жив човек ще отвори вратата на рая, по-добре да се откажеш от всяко намерение да станеш пророк.“ Хванах се за главата като ударен от гръм. На шега Омар изказа мисъл, която бушуваше в душата ми като пожар. Да, хората искаха приказки и измислици и обичаха слепотата, в която блуждаеха. Омар пиеше вино, а аз за миг измислих план, който ми се виждаше голям, неизмерим, какъвто светът не бе виждал. Да се подложи на изпитание човешката слепота до нейните граници! С нейна помощ да се постигне най-висшата сила и независимост от света! Да се въплъти приказката! Да се превърне мечтата в действителност, за нея да говори историята след много години! Да се направи голям опит с човешката природа!

Хасан се откъсна от Мириям и стана. Разпален, какъвто не го беше виждала, започна да се разхожда около басейна. В него се появи нещо призрачно. Струваше й се, че е полудял. Обзе я далечна догадка за значението на неговите думи. Попита го с тих глас:

— И какво направи след това?

Хасан рязко спря. Съвзе се и около устата му заигра леко подигравателна усмивка.

— Какво направих след това? — повтори въпроса й. — Търсех възможност да превърна приказката в истина. Накрая дойдох в Аламут. Приказката оживя, раят беше създаден и сега само чака посетителите си.

Мириям се вгледа в него. Наблюдавайки лицето му, внимателно каза:

— Ти може и да си онзи, който някога ми се струваше, че си.

Хасан се усмихна весело.

— И какъв съм?

— Позволи ми да се изразя образно — страшен мечтател от ада.

Хасан избухна в странен смях:

— Много ласкаво. Сега знаеш намеренията ми и е време да ти дам точни напътствия. Ако който и да било от жителите на тези градини се издаде пред посетителите, ще бъде погубен. Ти ще мълчиш за всичко, защото няма да правя изключения. Вярвам, че ме разбра. На момичетата да се обясни, че поради особени обстоятелства трябва да се държат така, все едно са в истинския рай. Засега това е твоята задача. Подготви се за нея, а утре вечер ме чакай отново. Лека нощ!

Целуна я нежно и с бърза крачка си тръгна. На брега го чакаше Ади с лодката. Седна в средата й и тихо заповяда:

— Карай към Апама.

* * *

Неговата стара приятелка го чакаше в павилион, който много приличаше на другия. Ту се излягаше величествено върху възглавниците, ту нетърпението й надделяваше и тя ставаше и започваше да се разхожда из помещението. Постоянно поглеждаше към вратата, говореше сама със себе си, ядосваше се и полугласно проклинаше, като обясняваше с махане на ръце нещо на невидимия си събеседник. Когато чу стъпки, се изправи с достойнство и пристъпи няколко крачки към входа.

Когато Хасан я видя, едва сдържа насмешката си. Беше облечена в най-красивата си рокля. Около врата и на ушите, ръцете и краката си бе сложила всичките си украшения. На главата си имаше прекрасна златна диадема, обсипана с блестящи скъпоценни камъни. Почти по същия начин се беше издокарала преди трийсет години в Кабул, когато се запозна с нея в свитата на някакъв индийски владетел. Но каква разлика имаше между онази и сегашната Апама! Вместо млади, пълни крайници пред него стоеше скелет, покрит с увехнала, почерняла и набръчкана кожа. Хлътналите й бузи бяха ярко начервени, както и устните, а косата, веждите и миглите — почернени. На Хасан му се стори като въплъщение на тленността на всичко, направено от плът и кости.

Тя леко целуна ръката му и го покани да седне до нея на възглавниците. След това укорително каза:

— Бил си при онази. Някога не ме оставяше дори да седна да те чакам.

— Празни приказки — каза Хасан и недоволно примигна. — Повиках те за важни неща. Да оставим миналото, и без това никой не може да ни го отнеме.

— Да не би да съжаляваш?

— Кога съм казал такова нещо?

— Не си, но…

— Никакво „но“! Питам те, всичко ли е готово?

— Всичко е така, както заповяда.

— Градините ще имат посетители. Искам да разчитам напълно на тебе.

— Не се съмнявай в мен. Никога няма да забравя как тогава ме извади от мизерията.

— Добре. Как върви училището?

— Как изобщо може да върви, ако в него се обучават млади глупави гъски.

— Добре.

— Чувствам, че съм длъжна да те предупредя за нещо. Тия твои евнуси не ми се виждат надеждни.

Хасан се засмя.

— Старата песен. Нищо ново ли не можеш да кажеш?

— Не искам да кажа, че не можеш да разчиташ на тях. Твърде много се страхуват от тебе. Но подозирам, че на някои им е останало още от мъжествеността.

Настроението на Хасан се оправяше все повече.

— Да не си ги опитала?

Тя огорчено се отдръпна от него.

— Какво си мислиш за мен? С тия кучета?

— Тогава как стигна до тази забавна мисъл?

— Навъртат се около момичетата, и то по съмнителен начин! Не могат да се скрият от мен. И още нещо.

— Какво?

— Последния път Мустафа ми показа нещо отдалеч.

Хасан се запревива в тих смях.

— Не се прави на глупава. Стара си и разсъдъкът ти помътнява. Показал ти е нещо друго, за да ти се присмее. Нима мислиш, че като те види, ще пламне?

— Унижаваш ме. Чакай само да ти развалят момичетата.

— За по-добро и без това не стават.

— За една може би няма да си доволен?

— Остави ме. Не виждаш ли, че съм стар?

— Не толкова, че да не се влюбиш до уши.

Хасан се забавляваше много.

— Ако беше истина, можеше да ме поздравиш. За съжаление, се чувствам като угаснал вулкан.

— Не се преструвай. Но е истина, че на твоите години приляга нещо по-зряло.

— Като Апама? Слушай, стара приятелко. С любовта е като с печеното месо. Колкото по-стари са зъбите, толкова по-младо трябва да е агнешкото.

Очите на Апама се напълниха със сълзи, но тя геройски преглътна тази обида.

— Защо си привързан само към една? Не знаеш ли мъдростта, че честата смяна поддържа мъжа свеж и предприемчив? Самият пророк е дал пример. Последния път гледах в банята една млада яребица. Всичко у нея е здраво и опънато. И веднага си спомних за тебе. На четиринайсет години е, почти…

— И се казва Халима. Знам, знам. Държах я в ръцете си още преди ти да я видиш. Ади я предаде на мен. Но ще ти кажа, че за стар човек още една е твърде много.

— А защо избра точно нея? Не й ли се насити вече?

Хасан тихо се засмя.

— Мъдростта казва: бъди скромен и овесена каша всеки ден ще ти е по-вкусна от райски ястия.

— Да не ти приседне от това надуто невежество!

— По тези въпроси плътта с мирис на мляко и розовите устни надделяват над многото знания.

— Някога ми каза, спомням си точно, че през онези три месеца, когато живяхме заедно, си научил повече, отколкото през десетте години преди това.

— На младостта подобава учение, а на старостта удоволствието да учиш другите.

— Кажи ми поне с какво толкова те привлича онази.

— Не знам. Може би далечно сърдечно родство.

— Казваш го, за да ме обидиш.

— И през ум не ми минава.

— И продължаваш да ме обиждаш!

— Хайде, хайде! На стари години изпълваш времето си с ревност.

— Какво каза? Аз и ревност? Апама, жрицата на любовта, пред която са коленичили трима владетели, седем царски синове, един бъдещ халиф и повече от двеста благородници — тя да ревнува? И от кого? От онази покръстена кучка?!

Гласът й трепереше от ярост.

Хасан каза:

— Скъпа моя, тези времена са отминали. Оттогава са минали трийсет години и устата ти е без зъби, костите ти без плът, плътта ти без сокове.

Апама захлипа.

— Да не мислиш, че си по-добре от мен?

— Опазил ме Аллах да си помисля подобно нещо! Само че между нас има разлика — аз съм стар и съм приел състоянието си. А ти си стара, но не се помиряваш.

— Дошъл си да ми се присмиваш.

По бузите й потекоха тежки сълзи.

— Ни най-малко, скъпа. Нека бъдем мъдри. Изпратих да те повикат, защото са ми нужни твоят опит и твоите умения. Сама каза преди малко, че съм те извадил от мизерията, като те поканих в замъка си. Давам ти всичко, което пожелаеш. Винаги съм оценявал онова, с което някой се отличава пред другите. Затова високо ценя твоите познания в любовта. И ти давам пълното си доверие. Какво още искаш?

Апама продължи да плаче. Хасан тихичко се забавляваше. Наведе се към нея и й прошепна в ухото:

— Ако много искаш…?

Тя се сепна.

— Не мога да се въздържа — каза и го прегърна. — Такава съм си.

— Тогава ще ти изпратя един здрав негър.

Обидена, тя се дръпна от него.

— Прав си. Твърде съм грозна и стара. Само ме боли, че толкова хубави неща си отидоха завинаги.

Хасан се изправи. Със сериозен глас нареди.

— Приготви павилионите за гости. Всичко почисти и подреди. Внимавай с момичетата, да не бърборят и да не разпитват много. Учението свърши. Готвят се големи неща. Утре пак ме чакай, ще ти дам подробни заповеди. Имаш ли някакво желание?

— Никакво, господарю мой. Благодаря ти. Все пак не би ли опитал с още някоя?

— Не, благодаря. Лека нощ.

* * *

Мириям се върна в стаята си с натежало сърце. Това, което Хасан й каза тази нощ, бе твърде много, за да може да го обмисли наведнъж. Само усещаше, че притежава голям ум, за който всичко наоколо — хората, животните и мъртвата природа, е само средство за постигането на някакъв мрачен замисъл. Тя обичаше този дух, боеше се от него и дори малко го мразеше. Много й се искаше да поприказват, да размени поне няколко думи с човек, който няма равен на себе си. Пристъпи към леглото на Халима и се загледа в нея в полумрака. Стори й се, че само се прави на заспала.

— Халима! — прошепна тя и приседна на края на леглото. — Знам, че се преструваш. Погледни ме.

Халима отвори очи и се отви.

— Какво има? — попита плахо.

— Можеш ли да мълчиш?

— Мога, Мириям.

— Като гроб?

— Като гроб.

— Ако разберат, че съм ти казала, и на двете ще ни отсекат главите. Войската на султана обсажда замъка.

Халима извика.

— Какво ще стане с нас?

— Шт! Тихо. Сеидуна се грижи за нас. От сега нататък всяко непокорство ще се наказва със смърт. Чакат ни тежки изпитания. Да знаеш — на никого, който те пита, не бива да издаваш къде сме и кои сме.

Целуна я по бузата и легна в леглото си.

През тази нощ и двете не можаха да затворят очи. Мириям усещаше, че в главата й се сриват планини. Цялата вселена висеше на острието на нож. На коя ли страна ще се наклони в идните дни?

Халима трепереше в сладка треска. Целият този живот бе като вълшебна приказка. Турците обсаждаха замъка, а Сеидуна го бранеше, без някой да види или чуе нещо. Въпреки това обаче ги дебнеше голяма опасност. Колко красиво беше всичко това!