Владимир Бартол
Аламут (12)

Дванайсета глава

Мъртвешка тишина се възцари в павилиона на Мириям, когато евнусите донесоха Ибн Тахир. Оставиха го и излязоха тихо с носилката, като зли духове.

Сафия се притискаше до Хадиджа и не откъсваше ужасения си поглед от неподвижното тяло, което лежеше под черното покривало. Другите момичета седяха като вкаменени около басейна. На одъра седеше Мириям, облегната на арфата, и гледаше безизразно пред себе си.

Отново усети болка. Значи, Хасан наистина не държеше на нея, щом й изпрати любовник! О, ако го беше лъгала с някого без негово знание, сигурно би го обичала много повече! Да, сега го мразеше, нямаше как да не го мрази. А наред с него мразеше и този младеж, толкова заслепен и лековерен, който бе поверен на грижите й тази вечер. Красотата и изкусността й трябваше да го излъжат, че е в рая! Колко го презираше само!

Тялото под покривалото се размърда. Момичетата затаиха дъх.

— Рикана, отвий човека!

Гласът на Мириям беше неприятен и твърд. Рикана колебливо изпълни нареждането. Когато видяха лицето му, всички ахнаха. Изглеждаше почти дете. По брадата му едва бе набол първият мъх. Белият му фес се беше смъкнал от главата. Челото му беше високо, косата гъста и късо подстригана. Дълги мигли покриваха очите му. Устните му бяха леко разтворени.

— Това е Ибн Тахир, поетът! — прошепна Хадиджа.

— Той е пленил знамето на турците сутринта — добави Сит.

— Красив е — обади се Сафия.

Мириям погледна спящия. На лицето й се появи усмивка. Не си представяше жертвата си точно така. Герой и поет? Звучеше й смешно.

„Та той е още дете“, каза си.

Въпреки всичко почувства облекчение. Вече й беше интересно и си мислеше дали ще успее да го убеди, че е в рая. Задачата, която й постави Хасан, беше доста увлекателна. Какъв странен човек беше нейният господар! Този му замисъл беше налудничав или величествен и ужасен. Беше пуснал машината, а едно от най-важните колелета в нея беше тя. Не беше ли това знак за неговото доверие? Може би само дребнавата й суета й пречеше да го разбере правилно? Нали голямата игра винаги е била нейна страст! Нима Хасан не й предоставяше неповторима възможност да участва в нея? Какво друго можеше да й предложи животът освен напрегнато представление?

На другите момичета също им падна камък от сърцето, когато видяха младото лице на Ибн Тахир. Дори страхливата Сафия се осмели да каже:

— Него няма да е трудно да го убедим, че е в рая.

Мириям прекара ръка по струните на арфата.

— Хайде, пейте и танцувайте!

Момичетата в павилиона се успокоиха. Хванаха се за дайретата и тарамбуките и се приготвиха за танц. Бяха красиви, когато освободиха ръцете и краката си от воалите. Мириям им се усмихна, когато започнаха да се движат в съблазнителен танц, сякаш и гостът ги гледаше.

— Скоро няма да се събуди — каза Сит разочаровано и остави дайрето със звънчета.

— Да го напръскаме с вода — предложи Рикана.

— Ти полудя ли? — скара й се, Хадиджа. — Какво ще бъде първото му впечатление за рая!

— Продължавайте да пеете и танцувате — каза Мириям. — Аз ще опитам да го събудя.

Тя коленичи до него и го погледна втренчено в лицето. Чертите му й се сториха красиви и благородни. Леко докосна с ръка рамото му. Той се стресна. Чу се несвързано мърморене. Обхванаха я страх и напрегнато любопитство. Какво ще каже, какво ще направи, когато се събуди на това непознато място?

Тихичко го повика по име.

Той светкавично се изправи и седна в леглото. Зениците му се разшириха и удивено се огледа около себе си.

— Какво означава това?

Гласът му беше плах и треперещ.

Момичетата спряха танца си. Лицата им изразяваха силно напрежение.

Мириям бързо се окопити.

— В рая си, Ибн Тахир.

Той я погледна учудено. След това отново легна и промърмори:

— Сънувам.

— Чухте ли? Не вярва, че е в рая — уплашено прошепна Хадиджа.

„Началото не е лошо“, помисли Мириям и отново го докосна и повика по име.

Той стана. Погледът му се впи в лицето на Мириям. Устните му затрепериха, а очите му изразяваха удивление, почти ужас. Огледа се, опипа се и започна да изследва помещението. След това прокара ръка през очите си. Бузите му бяха бледи като восък.

— Не може да е истина — прошепна. — Това е лудост! Измама!

— Неверни Ибн Тахир! Това ли е отплатата за доверието на Сеидуна?

Мириям го гледаше укорително, но с усмивка.

Той стана и бързо разгледа предметите в стаята. Доближи се до стената и я докосна. След това хвърли уплашен поглед на момичетата и се върна при Мириям.

— Не разбирам — каза с треперещ глас. Снощи ни повика Сеидуна и ни заповяда да глътнем някакви топчета със сладко-горчив вкус. Заспах и сънувах много странни неща. А сега изведнъж се събуждам на съвсем непознато място. Какво има отвъд?

— Това са градините, за които си чел в Корана.

— Ще ги разгледам.

— Ела да ти ги покажа. Но не искаш ли преди това да се изкъпеш и подкрепиш?

— За това ще има достатъчно време. Най-напред трябва да знам къде съм.

Той отиде до изхода и дръпна завесата.

Мириям го последва. Хвана го за ръка и го изведе в коридора. Излязоха навън и спряха на върха на стълбището.

— Колко красива гледка! — възкликна той, като видя приказно осветените градини пред себе си. — Не, това го няма в Аламут. И никъде в околността не съм виждал такива места. Колко ли дълго съм спал, за да ме донесат толкова далеч!

— Не те ли плаши твоята безбожност, Ибн Тахир? Нима още не искаш да повярваш, че си в рая? Разделят те сто хиляди парасанги от твоя свят. Въпреки това, когато се събудиш, ще е минала само една нощ.

Ибн Тахир я погледна втренчено. Отново опипа цялото си тяло.

— Значи сънувам? Не за първи път си казвам, че този път сънят ми е истински. Една нощ, докато още бях в дома на баща си, намерих делва, пълна с жълтици. Преди това бях сънувал, че откривам съкровище. „Днес наистина ме споходи това щастие“, казах си. Изсипах всички жълтици от делвата, започнах да ги броя и да се смея. „Слава на Аллах, този път не е сън“, въздъхнах. И се събудих. Сън беше. Можеш да си представиш разочарованието ми. И сега ще е по-добре, ако не се лъжа. Но причината за това сигурно е топчето на Сеидуна. Не искам да се разочаровам твърде много, когато се събудя.

— Нима мислиш, Ибн Тахир, че аз съм само образ в съня ти? Събуди се вече! Ето, погледни, пипни ме!

Тя хвана ръката му и я прокара по тялото си.

— Не усещаш ли, че съм живо същество също като тебе?

Хвана го за главата и погледна дълбоко в очите му.

Той се стресна.

— Коя си ти? — попита неразбиращо.

— Мириям, райско момиче.

Ибн Тахир поклати глава. Слезе надолу по стълбите и се отдалечи от шарените лампи, около които кръжаха нощни пеперуди и прилепи. Край пътя растяха непознати растения, цветове и плодове, каквито не бе виждал.

— Всичко е като омагьосано. Истинска страна на сънищата — промърмори той.

Мириям вървеше до него.

— Все още ли не вярваш? Сега не си на земята, а в рая.

От павилиона долетяха музика и песни. Ибн Тахир спря и се заслуша.

— Гласовете са напълно земни. Ти също имаш напълно човешки черти. Не може да е така в рая.

— Нима наистина толкова лошо знаеш Корана? Не е ли казано в него, че в рая всички неща ще бъдат същите, както на земята, че вярващите ще се чувстват така, сякаш са се върнали вкъщи? Защо се учудваш, ако си правоверен?

— Как да не се учудвам? Може ли да влезе жив човек, от кости и плът, в рая?

— Значи Пророкът се е излъгал?

— Аллах да ме опази от подобни мисли!

— Нима той не е бил още приживе тук? Не е ли застанал пред Аллах с плът и кости? Не е ли заповядал в съдния ден отново да се съберат плътта с костите? Как мислиш да ядеш райска храна и да пиеш райски напитки, как ще се веселиш с хуриите, ако нямаш истинска уста, истинско тяло?

— Това ни е обещано едва след смъртта.

— Нима смяташ, че Аллах по-лесно ще те доведе в рая, когато си мъртъв?

— Не, но така е писано.

— Казано е също, че Аллах е предал на Сеидуна ключ, за да отвори на когото иска вратата на рая. Съмняваш ли се?

— Какъв глупак съм! Би трябвало да си казвам постоянно, че само сънувам. Но всичко това, този разговор с тебе, твоето появяване, това място, всичко е толкова живо, че отново ме заслепява. Ако не е истина, би било много жалко!

„Колко напрегната игра“, помисли си Мириям.

— Жалко? Значи все още не вярваш, Ибн Тахир? Твоята твърдоглавост ме изненадва. Хайде, огледай ме пак!

Тя застана пред една лампа, на която беше изрисувана тигрова глава с отворена уста и блестящи очи. Ибн Тахир погледна нея, а след това лампата над главата й. Изведнъж усети уханието на тялото й, обсипано с благовония.

Споходи го нова мисъл. Някой сигурно си правеше шега с него.

— Това е дяволска игра!

Очите му заблестяха с дива решителност.

— Къде ми е сабята?!

Хвана сърдито Мириям за раменете.

— Жено, признай, че всичко това е отвратителна подигравка!

Камъчетата на пътеката зашумяха. Тежко, тъмно тяло скочи в мрака и събори Ибн Тахир на земята. Онемял от страх, той видя над себе си две диви, зелени очи.

— Ахриман!

Мириям грабна гепарда и го отскубна от Ибн Тахир.

— Нещастнико! Сега вярваш ли? Щеше да изгубиш живота си!

Животното кротко се сгуши до краката на Мириям. Ибн Тахир стана от земята. Всичко му се струваше все по-неразбираемо. Ако наистина сънуваше, сега трябваше да се събуди от преживения страх. Значи е истина? Но къде се намираше?

Погледна момичето, наведено над странната дългокрака котка. Животното изви гръб, остави се да го погали и измърка от удоволствие.

— В рая не бива да има насилие, Ибн Тахир.

Мириям се засмя толкова сладко, че прониза мозъка и сърцето му. Какво толкова, ако беше жертва на измама? Какво ако само сънуваше и ще трябва да се събуди от този сън? Това, което му се случваше, беше необичайно, странно, прекрасно. Нима е толкова важно дали всичко наоколо е истинско? Преживяването беше реално — това беше най-важното. Може би се лъжеше относно истинността на предметите, но в истинността на своите чувства и мисли не можеше да се съмнява.

Огледа се около себе си. Стори му се, че в далечината нещо тъмно се издига в небето. Като някаква стена.

Това беше Аламут.

Закри с длани очи от светлината и се загледа нататък.

— Какво е онова там отзад, дето се издига като стена към небето?

— Това е стената Ал Араф, която отделя рая от ада.

— Чудо нечувано — прошепна той. — Стори ми се, че на върха се раздвижи някаква сянка.

— Сигурно е някой мъченик, паднал с оръжие в ръка за правата вяра против волята на родителите си. Сега те гледат с копнеж нашите градини, но не могат да дойдат тук, защото са нарушили четвъртата заповед на Аллах. Но и в ада не могат да останат, защото са умрели като мъченици. Затова им е дадено да виждат и двете страни. Ние се наслаждаваме, а те опознават.

— Къде е тогава престолът на Аллах и Всемилостивия с пророците и мъчениците?

— Недей да мислиш, че раят е като някаква земна страна, Ибн Тахир. Той е необятен и неизмерим. Едва започва тук, под Араф, но се простира през осемте безкрайни страни до последния и най-възвишен предел. Там е престолът на Аллах. От живите само пророкът и Сеидуна са били там. За вас, обикновените избрани, е определена тази начална част.

— А къде са Юсуф и Сюлейман?

— Те също са под Араф. Но техните градини са далеч от тук. Утре сутринта в Аламут ще си разказвате къде сте били и какво се е случило на всеки от вас.

— Да, ако преди това не ме порази нетърпението и припряността.

Мириям се засмя.

— Ако те измъчва любопитство, питай.

— Кажи тогава, откъде имаш толкова знания?

— Всяка хурия е създадена по особен начин и за различни цели. На мен Аллах е дал знание, за да утешавам правоверните, които са измъчвани от страст за знание.

— Сънувам, сънувам — повтаряше си Ибн Тахир. — Не може да бъде иначе. Но няма действителност, която да е по-истинска от този сън. Всичко, което виждам, което ми разказва тази красива фея, е в чудесна хармония и в най-съвършена връзка. Това е разликата между тези сънища и обикновените, които са несвързани и често неясни. Всичко е подвластно само на неповторимите умения на Сеидуна.

Мириям напрегнато го слушаше.

— Толкова ли си непоправим, Ибн Тахир? Нима наистина мислиш, че с войнствения си разум си схванал всички тайни на вселената? О, колко неща има, скрити за очите! Но нека оставим засега тези препирни. Време е да се върнем при хуриите, които сигурно умират от желание да видят скъпия си гост.

Тя пусна Ахриман и го изпъди към храсталака. Хвана Ибн Тахир за ръка и го поведе към павилиона. Пред стълбите дочу леко подсвиркване. Стресна се. Сигурно беше Апама, която е подслушвала, и сега иска да говори с нея. Отведе Ибн Тахир в средната стая и го побутна към момичетата.

— Ето го — каза им.

След това бързо се върна в коридора. В края му я чакаше Апама.

— Изглежда искаш да изгубиш главата си! — посрещна я тя. — Така ли изпълняваш заповедта на Сеидуна? Вместо да напиеш момчето и да му завъртиш главата, започваш разговори за Аллах и за рая, докато е съвсем трезвен.

— Имам разум и сама мога да реша кое е най-добре.

— Така ли? С такива неща ли искаш да прелъстиш един мъж? Нищо ли не си научила от мен? За какво са ти тогава червените устни и белите ръце?

— Най-добре ще бъде да изчезнеш веднага, Апама. Ще те види и ще се изпари и последната сянка от вярата му, че е в рая.

Апама би я разкъсала с очи, ако можеше.

— Момиче! Не си играй с живота. Длъжна съм да кажа на Сеидуна. Само почакай!

След това се скри в храстите. Мириям веднага се върна в средната стая. Докато тя и Ибн Тахир бяха навън, момичетата се бяха понапили. Сега танцуваха и пееха лудо и невъздържано. Бяха придърпали Ибн Тахир към себе си и му предлагаха храни и напитки.

Когато влезе Мириям, за секунда млъкнаха. По лицето й разбраха, че нещо се е случило, и се бояха да не би те да са виновни.

Мириям бързо ги успокои.

— Гостът трябва най-напред да отмие земната умора от себе си. Помогнете му с къпането.

Ибн Тахир решително отказа.

— Пред жени няма да се къпя.

— Ти си нашият господар, както кажеш, така ще постъпим.

Мириям извика момичетата и заедно излязоха от залата. Когато Ибн Тахир се убеди, че никой не го гледа, скочи към леглото и затършува под възглавниците. След това пристъпи до масичките с ястия, хвана няколко плода, опипа ги и ги помириса. Много от тях му бяха непознати. Търсеше в паметта си тяхното описание, но не можа да си спомни нищо, което да му подскаже каквото и да било за мястото, където се намираше. Усети страх пред неизвестността.

Запита се дали наистина не беше в рая. Всичко наоколо му бе чуждо и непознато. Не, такава разкошна долина с градини, пълни с непознати цветя и чуждоземни плодове, не можеше да се намира в дивата планинска пустош. Дали все още бе същата нощ, когато го повикаха пред върховния господар? Ако беше така, то единствената възможност беше да е станал жертва на нечувана измама и топчето на Сеидуна да е причина за тези лъжливи сънища. Или пък наистина, както твърдеше учението на исмаилитите, Сеидуна притежава силата да изпрати в рая когото поиска.

Объркан и раздвоен, свали дрехите и се потопи в басейна. Водата беше приятно топла. Легна на дъното и се отдаде на лениво блаженство. Не искаше да излиза от басейна, макар да си помисли, че момичетата могат да се върнат всеки момент. Скоро завесата на входа се размърда. Едно от тях погледна през пролуката. Когато видя, че Ибн Тахир не се уплаши и й се усмихва, влезе. Другите я последваха.

Рикана каза:

— Може би Ибн Тахир разбра, че е господар тук.

— Когато ти омръзне във водата, кажи, ще ти дадем кърпа.

Момичетата се надпреварваха в любезностите си. Когато обаче влезе Мириям, Ибн Тахир отново усети объркване. Поиска кърпа и дрехи. Вместо неговата мантия му предложиха прекрасен плащ от тежък брокат. Той го облече, препаса се и се погледна в огледалото. Такива бяха царските синове на старите картини. Усмихна се. Не можеше да преодолее чувството, че у него бе настъпила промяна.

Излегна се на възглавниците и пирът започна. Една след друга момичетата му предлагаха различни ястия и напитки. Мириям му сипа вино. Сега все по-силно чувстваше някаква свобода и радост. Преди да дойде Ибн Тахир, всяка чаша я правеше по-трезва, но сега усети приятното въздействие на виното. Обзе я желание да бърбори и да се смее.

— Ти си поет, Ибн Тахир — каза тя с очарователна усмивка. — Не отричай, знаем. Бихме искали да чуем някоя твоя творба.

— Кой ви е казал това? — Ибн Тахир се изчерви. — Аз не съм поет и затова не мога нищо да ви кажа.

— Искаш да се прикриеш? Това не е ли лъжлива скромност? Ние умеем да чакаме.

— Наистина не е нищо особено. Само изпълнявах задача.

— Страхуваш ли се от нас? Ние сме тихи и благодарни слушателки.

Хадиджа попита:

— Твоите стихове любовни ли са?

— Как можеш да питаш такива неща, Хадиджа? — намеси се Мириям. — Ибн Тахир служи на новия пророк и е боец за правото учение.

— Мириям е права. Как да пиша стихове за неща, които не познавам?

Момичетата се забавляваха. Харесваше им, че младежът беше толкова неопитен.

Ибн Тахир погледна Мириям. Обхващаше го сладък страх. Спомни си вечерта преди битката, когато лежеше пред Аламут и гледаше звездите. Тогава го изпълваше копнеж по нещо неизвестно. Беше благ и предан човек, обичаше другарите си, особено Сюлейман, който му се струваше образец за човешка красота. Нима още тогава не предчувстваше, че скоро ще срещне друго лице, по-красиво, по-съвършено? Сега, когато гледаше очите на Мириям, му се струваше, че беше чакал точно нея и никоя друга. Всичко у нея бе божествено. Бялото й, красиво чело, правилният нос, пълните червени устни, извити неизразимо очарователно, големите черни очи като на сърна, които го гледаха толкова разумно и знаеха всичко. Не беше ли тя въплъщението на някаква представа, която винаги беше носил в себе си? Какво се криеше в топчето на Сеидуна, та да оживи представата му и да ги въплъти в това приказно същество? Не знаеше сънува ли, в рая ли е, или в ада, но усещаше, че върви към някакво огромно и още непознато блаженство.

— Чакаме, Ибн Тахир.

— Добре, ще ви кажа няколко стиха.

Момичетата се разположиха удобно около него, като че ли предвкусваха някакво особено удоволствие. Мириям легна по корем и се облегна на него. Гърдите й леко го докосваха. Ибн Тахир изпита странна, болезнена сладост, от която главата му се замая. Сведе поглед и с тих, несигурен глас започна да рецитира стиховете си за Аламут.

Скоро го обзе пламенен възторг. Да, думите на стиховете му бяха бедни, слаби, но гласът му им придаваше съвсем друго значение. Нещо от онова, което изживяваше в този момент. След „Аламут“ им каза стиховете си за Али и за Сеидуна.

Момичетата разбираха скритите чувства, които обагряха гласа му. Мириям ясно усети, че говореше на нея и само на нея. Но не се възпротиви и се остави на мисълта, че е обичана, и то обичана както никога досега. Загадъчна усмивка се изписа на устните й. Тя се заслуша. Думите на Ибн Тахир идваха сякаш отдалече. Само при стихотворението за Сеидуна се сепна. Как би могъл да знае!

— Всичко това не струва нищо! — възкликна Ибн Тахир, когато приключи. — Мизерно е, съвсем суетно. Много съм нещастен. Искам да пия, сипете ми вино!

Момичетата го хвалеха и успокояваха.

— Не, не, аз си знам. Това не са стихове. Стиховете трябва да бъдат съвсем различни.

Погледна Мириям. Тя се усмихваше. Усмивката й му се стори непонятна. Изведнъж разбра — стиховете трябваше да бъдат точно такива! Всичко, на което се беше възхищавал и бе обичал, само заместваше нея, докато не я срещна тази вечер. Със сладък ужас усети, че за първи път е влюбен, и то безмерно и дълбоко.

В този момент осъзна, че не са сами. Смути го присъствието на другите момичета. О, ако можеха да бъдат сами, както преди! Нямаше повече да иска да разбере онези хиляди маловажни неща! Сега би я хванал за ръката и би я гледал в очите. Би й говорил за себе си, за своите чувства, за любовта си. Какво го интересуваше естеството на градините, в които се разхождаха! Дали са образ от сънищата, или истина — беше му все едно. Само чувствата му към този божествен образ бяха истина. Не беше ли казал Пророкът, че животът в този свят е само несъвършено отражение на отвъдния свят? Но това, което му се случваше сега и бе причина за неговите чувства, не можеше да бъде несъвършено отражение на нещо неизвестно. Беше възвишено и достатъчно съвършено само по себе си.

Може би тялото му все още лежеше в тъмната стая под върха на кулата, където живее Сеидуна? И само частичка от душата му се е отделила и се наслаждава на това блаженство сега? Нямаше значение. Красотата на Мириям беше истинска и първите му чувства към нея също бяха истински.

Хвана я за ръката, за нейната нежна, розова, съвършено изваяна ръка, и я притисна към челото си.

— Колко си горещ, Ибн Тахир!

— Целият горя — прошепна й.

Погледна я с пламенни очи.

— Огън ме изгаря.

„Каква страст“, помисли си Мириям. Сърцето й се сви. „Дали и аз ще се запаля от този огън?“

Ибн Тахир започна да целува ръката й горещо и безумно. Взе и другата и зацелува двете. Тя гледаше над главата му.

Очите й бяха замислени. „Така ме обичаше Мохамед, когато ме отведе от Мойсей. Само че беше по-зрял и по-див. Защо всичко най-красиво идва твърде късно?“ — тази мисъл я жегна.

Момичетата останаха като попарени, когато видяха, че Ибн Тахир изобщо не ги поглежда. Притихнаха, разговаряха шепнешком и се чувстваха все по-неудобно пред двамата. Накрая Ибн Тахир прошепна на Мириям:

— Бих искал да останем сами.

Тя отиде при момичетата и ги помоли да отидат в стаите си и там да се забавляват. Послушаха я. Някои бяха обидени:

— Искаш всичко за себе си — каза тихо Рикана. — Какво ще каже Сеидуна, когато чуе, че си се влюбила в другиго?

Мириям се усмихна многозначително.

— Момичета, ще вземем виното със себе си! Сами ще се забавляваме, като не може другояче!

Момичетата се примириха със съдбата си. Мириям усещаше силата си, затова не им се разсърди. Изпрати всяка от тях с приятелски поглед, а Сафия дори прегърна.

— Ще измислим песен за това как си се влюбила — заплаши я Сит. — Като се върнем, ще ви я изпеем.

— Когато я измислите, изпейте я.

Мириям се върна при Ибн Тахир. Той беше объркан, а скоро чувството обхвана и нея. Напълни чашите и вдигна наздравица. Погледнаха се в очите.

— Искаше нещо да ми кажеш, Ибн Тахир.

— Думите са твърде слаби, за да изразят това, което усещам. Чувствам се като просветлен. Колко неща разбрах през това кратко време! Знаеш ли историята за Фархад и царица Ширин? Когато те видях, ми се стори, че вече съм те виждал. Сега най-сетне си спомних. Така съм си представял царица Ширин. Само че образът, който сега виждам, е много по-плътен. Не се смей, Мириям. Както Аллах е в небесата, така сега аз разбирам нещастния Фархад. Да вижда всеки ден такава красота и да бъде завинаги отделен от нея! Не е ли това адско наказание? Фархад не е можел да не полудее. Трябвало е да дълбае в скалата всеки ден образа, който бил пред очите му. О, Аллах, колко ли голяма е била болката му! Защото няма нищо по-страшно от това да мислиш всеки ден за загубата на такова безкрайно щастие, което никога няма да се върне.

Мириям сведе поглед. Беше се облегнала на ниските възглавници, а тялото й просветваше през воалите като мраморна статуя. Заоблеността на лицето й, ръцете и краката й, височината й, всичко беше в необикновена хармония. Той я наблюдаваше зашеметен и омаян. Усещаше преклонение като пред свещена тайна. Душата му беше обладана от това съвършенство. Започна да стене от сладка болка. Изведнъж забеляза, че по ръцете му капят сълзи.

Мириям се уплаши.

— Какво ти е, Ибн Тахир?

— Прекрасна си. Не мога да понеса красотата ти. Твърде слаб съм.

— Ах, ти, глупаво момче!

— Да, глупав съм, луд съм! В този момент Сеидуна и мъченикът Али ме интересуват колкото китайския император. Аллах бих свалил от престола му и бих поставил тебе на негово място.

— Наистина полудяваш! Това са богохулни думи. В рая си!

— Все ми е едно. Нека съм в рая или в ада. Само ти да си до мен, моя Ширин, моя божествена Ширин.

Тя се засмя:

— Бъркаш ме. Не съм Ширин, а Мириям, райско момиче.

— Ширин си. Ширин. А аз съм Фархад, прокълнат да бъда отделен от тебе, ще полудея от болка.

Що за адска мъдрост. Точно на нея да изпратят този отнесен и страстен младеж! Наистина Ибн Сабах беше страшен мечтател от ада.

Изведнъж я обзе решителност. Обви ръцете си около врата му и приближи лице до неговото. Погледна го в очите. Цялото му тяло затрепери, обзе го безсилие, сякаш бе твърде слаб за страстта, която го покори.

Мириям го целуна по устните.

Той не помръдна. Не я прегърна. Полека започна да губи съзнание. Приближаваше се върхът на блаженството.

* * *

През това време момичетата се събраха в една от спалните. Нахвърляха възглавниците на пода и удобно се настаниха върху тях. Напълниха си чашите и започнаха да ги пресушават една след друга. Ставаха все по-необуздани. Запяха, след това се скараха, сетне отново се помириха, целуваха се и се прегръщаха.

В това настроение ги завари Апама. Най-напред предпазливо повдигна завесата. Когато се убеди, че няма опасност гостът да я види, влезе шумно.

— Къде е гостът? Къде е Мириям?

Цялата трепереше от гняв.

— Сами са в павилиона.

— Така ли изпълнявате заповедта на Сеидуна? Ще ви отсекат главите! Онази може би точно сега издава на момчето тайната, а вие тук цвилите като кобили!

Някои избухнаха в плач.

— Мириям ни заповяда да излезем и да ги оставим сами.

— Веднага вървете при тях! Хвърлете се върху момчето и опитайте да разберете колко му е издала от нашите тайни. Една да дойде да ми разкаже. Ще я чакам зад белия храст вляво от рибарника.

Когато момичетата влязоха в главното помещение, завариха странна картина. Ибн Тахир лежеше неподвижен и блед като мъртвец. Само на устата му се виждаше причудлива усмивка. Мириям се беше надвесила над него и съсредоточено го гледаше в очите. Бавно вдигна очи и посрещна момичетата. По погледите им разбра, че нещо се е случило. Стана и се приближи.

— Измислихте ли песента?

— Да.

Ибн Тахир се събуди. Разтърка очи и с ясен поглед се огледа.

— Ако позволите, ще ви я изпеем.

— Песента? С удоволствие.

Момичетата хванаха арфата и тъпанчетата и запяха смело.

Живееше в рая момиче.

Името й беше Мириям.

За любов бе сътворена

Като малко жени.

 

Плътта й беше като бяло мляко,

По нея розов полъх бе повял

Сред тъмните коси лицето й

Като месечина блестеше.

 

С черни очи и устни

Прави и червени като мак,

С ръце кръшни и стройни нозе,

И истинска царска стъпка.

 

Измежду всички Аллах избра

Именно нея за важни неща.

Даде на нея туй тяло прекрасно

И ум, от който всички се прехласват.

 

Познаваше тя всичките тайни,

Изпълващи небето и земята,

Обичаше сложните науки

Изпълваха я те със страст.

 

А в тази нощ каква е

Царицата на мъдростта?

Наистина изглежда удивена

Издайнически червени бузите й са.

 

Разбира се, ний всичко знаем,

Каквото случи се със нея,

Млад юнак ума й замъгли

И сърцето й прониза.

 

А сега нашата царица,

Напразно иска да се скрие,

От глава до пети

В него се влюби.

Апама изпрати да извикат Хасан. Ади го посрещна и го докара по канала до едно скришно място.

— Защо ме извика?

— Не се сърди, господарю. Всичко върви добре, освен в тази градина. Мириям или не знае как, или не иска да прелъсти неопитното момче.

Апама разказа каквото беше видяла и чула.

— Струва ми се, че Мириям е избрала правилния начин. Ибн Тахир се различава от другите момчета. Това ли е всичко?

— Избрала правилния начин? Това казваш на мене, при това знаеш, че нямаше мъж, който да ми устои? Значи аз съм некадърна, а тя е тънък познавач?

Хасан прикри усмивката си.

— Защо се препираш? Мириям има друга представа за тези неща.

— Тя има представа? Свети небеса! Откъде я е получила? От стария евреин? Или от онзи дивак в пустинята?

— Ами ако ги има от мене?

— Обичаш да ме унижаваш. Но знай, имам предчувствие, че ще те издаде пред момчето. Влюбена е в него.

В тъмното не забеляза червенината, която се появи по лицето на Хасан. Но усети, че го е засегнала.

— Любят се и се прегръщат като гълъбчета. Знаеш, че той е поет, а това никога не оставя равнодушно женското сърце. От сега нататък ще трепери за него. Нарочно изгони момичетата от стаята, за да останат насаме. Ще го предупреди да внимава.

Земята заскърца под нечии крака. Ади доведе Рикана. Тя се стресна, когато видя Хасан до Апама.

— Не бой се. Какво правят онези двамата?

— Изглежда, че Ибн Тахир се влюби.

— А Мириям?

Рикана сведе поглед.

— Не знам.

— Бих искал да говоря с нея — каза Хасан.

Рикана объркано погледна Апама.

— Защо се колебаеш? — попита я Хасан.

— Как да й го кажа? А ако Ибн Тахир тръгне след нея?

— Трябва да дойде. Нека намери причина.

Рикана се поклони и се отдалечи. Когато влезе в стаята, Мириям я попита тихо:

— При Апама ли беше?

— Да. И Сеидуна е на брега. Чака те. Измисли си причина за пред Ибн Тахир и отиди.

Мириям отиде при Ибн Тахир.

— Наистина ли ме обичаш?

— Съмняваш ли се?

— Докажи. Измисли песен за мене.

— Как да измисля аз, беднякът, нещо достойно за тебе? Мириям, не искай от мене да се посрамя.

— Ако ме обичаш, измисли песен.

— Как да го направя? В твоето присъствие…?

— Не бой се. Няма да ти преча. Ще отида в градината и ще набера цветя. А ти напиши песен за любовта си.

Обърна се към момичетата:

— Вие останете при него и му свирете.

Когато излизаше, прошепна на Рикана:

— Не бива да излиза от залата. Вие отговаряте.

Загърна се в плаща си и побърза към градината.

При лодките видя Хасан. Той я хвана здраво за ръката.

— Вярва ли, че е в рая?

— Влюбен е и затова вярва, че е в рая.

— Това не е отговор. Изглеждаш ми променена. Знай, че няма да има милост, ако момчето разбере.

— Аз ти гарантирам, че няма да разбере. А ти заповядай на Апама да не снове като привидение наоколо и да не ми пречи на работата.

— По-добре ще е да останеш студена. Внимавай да не изпуснеш юздите.

Добре ли чу? Хасан е засегнат? Значи не му е съвсем безразлична.

— Не бой се, Ибн Сабах. Юздите са здраво в ръцете ми.

— Това очаквах. Какво оправдание си измисли, за да излезеш?

— Дадох му задача да съчини песен за мене.

Хасан я хвана и я дръпна няколко крачки до брега.

— Мислиш ли, че е силно влюбен?

— Няма съмнение.

— А ти?

— Това интересува ли те?

— Ако не ме интересуваше, нямаше да те питам.

— Ибн Тахир е надарен младеж. Но пътят до мъжа е много дълъг.

— Върни се сега и го приспи колкото може по-скоро.

Мириям не можа да се сдържи и тихичко се засмя. Хасан я целуна по челото и се върна при Апама.

— Изглежда, че господарят ревнува — каза старицата.

— Възможно е. Но при всички случаи по-малко, отколкото Апама.

След това й махна на тръгване и заповяда на Ади да го закара до замъка.

— Щом се върна на кулата, ще дам знак да свирят с тръбите. Стига толкова забавления за днес.

Някаква тежест притисна сърцето му. Спомни си за Омар Хаям, който лежеше на възглавниците в Нишапур и пиеше вино. Обслужваше го красива девойка, а той пишеше стихове и се смееше на целия свят. Размишлява и опознава. Наслаждава се на спокойствието. В този момент му завидя.

„Да, от нас тримата той избра най-добрия дял.“

* * *

Момичетата видяха Мириям да се връща с усмивка на лице. Донесе огромен сноп цветя и ги изсипа върху Ибн Тахир, който беше наведен над изписана дъсчица. Камък им падна от сърцето.

— Написа ли песента?

— Поне опитах.

— Вече ни прочете малко — каза Сит. — Свят ще ти се завие.

— Умирам от нетърпение.

Взе топчето и го скри в шепата си. Седна на колене до Ибн Тахир. Облегна се върху него и погледна дъсчицата през рамото му. Незабелязано пусна топчето в чашата.

Ах, аз, новият Фархад, отде да знаех,

Че любовта пристига толкоз ненадейно.

Кой да ми каже,

Че силата й е така голяма,

Че побеждава чувствата, към Пророка и Сеидуна,

И към Али Мъченика,

Досега най-скъп на сърцето ми.

 

О, Аллах, който виждаш в душите ни;

Който си дал на Мириям образ, по-красив от Ширин,

Ти всичко виждаш и разбираш,

Какво да сторя,

Кога тъй любовта завладя сърцето ми,

Че виждам, чувам и усещам само нея,

Защо ти в рая си я сложил,

Прекрасна Мириям, душата на душата ми?

О, моля те, Аллах, ти дай ми знак,

Дали е изкушение велико,

Туй, що в този час сърцето ми изпълва,

Дали ще бъда също като нашия отец Адам

Прогонен от рая?

А може би си искал да покажеш

Отплатата ми, когато меча си положа до нозете?

Какво да сторя, ах, за да заслужа

Таз милост толкова безкрайна?

 

Прескъпа Мириям, слепец бях аз довчера.

Сърцето ми не знаеше какво копнеж е,

Умът не знаеше какво да мисли,

Но вече зная, всичко стана ясно.

Сърцето мир намери, мислите целта си.

От неизмерно щастие обзет съм,

Да гледам, Мириям, очите ти неземни.

В очите на Мириям проблеснаха сълзи. Бързо го целуна, за да ги скрие. Беше й толкова тежко, че й идеше да умре.

„Бедният младеж — помисли тя. — Толкова искрен, толкова добър и толкова млад. В сърцето му няма място за лъжа и измама. И точно аз ли трябва да го принеса в жертва на Хасан?“

— Какво ти е, Мириям.

— Толкова си млад и толкова добър.

Ибн Тахир се усмихна и се изчерви. Усети жажда и изпи чашата.

Изведнъж го обзе слабост. Главата му се замая. Пред очите му се разкри нова страна. Хвана се за главата и падна.

— Слепота! Аллах, слепота! Къде си, Мириям! Потъвам! Летя!

Момичетата се изплашиха. Мириям го прегърна.

— Тук съм, Ибн Тахир. До тебе съм.

— Усещам те, Мириям — каза и с мъка се усмихна. — О, Аллах, всичко се промени. Само съм сънувал. Летя по същия път назад. Преди само сънувах, че съм отишъл в светия град Кайро. Чуваш ли, Мириям? Влязох в двореца на халифа. Около мене беше тъмнина. Същата тъмнина и сега ме заобикаля. Притисни се до мен, Мириям, за да те почувствам! В залата беше тъмно. Ако погледнех назад, към вратата — там беше съвсем светло. Но когато погледнех към престола, ослепявах. Чувах гласа на халифа. Това беше гласът на Сеидуна. Погледнах към него — бях сляп. Обръщах се назад — залата беше прекрасно осветена. Всемилостиви Аллах! Каква слабост! Не те усещам вече, Мириям! Дай ми знак, ухапи ме, под сърцето ме ухапи, силно, за да те усетя, за да зная, че си до мене.

Мириям отгърна плаща му и го ухапа под сърцето. Чувстваше се безкрайно зле.

— Сега отново те чувствам, Мириям. О, каква страна! Виж! Този град под мене! Виж този златен купол, тези зелени и червени покриви! Виждаш ли онази вишнева кула? Хиляда знамена се веят около нея. Дълги, шарени знамена. О, как пляскат от вятъра. Сградите и дворците прелитат покрай мене. Олеле, толкова бързо! Задръжте ме, умолявам ви, задръжте ме!

Претърколи се и захърка тежко.

Момичетата бяха като попарени.

— Ще ни сполети нещастие — каза Сит.

— По-добре да бяхме скочили в реката — отговори Мириям.

Ибн Тахир беше в дълбоко безсъзнание.

— Загърнете го в неговия плащ!

Послушаха я. Мириям се тръшна по гръб и със сухи очи се загледа в тавана.

* * *

Когато Абу Али и Бозорг Омид останаха сами в кулата, дълго мълчаха. Споглеждаха се, след това гледаха през краищата на стената.

Накрая Бозорг Омид попита:

— Какво мислиш за всичко това?

— Заплели сме се в мрежа, от която трудно ще се измъкнем.

— Аз казвам: както Аллах е Аллах, така Ибн Сабах е луд.

— Както и да го погледнеш, опасен човек.

— Какво смяташ, да държим ръцете си скръстени и да гледаме спокойно? Какво прави тигърът, ако се хване в мрежа за вълци?

— Прегризва я — засмя се Абу Али.

— Тоест?

— Ами прегризи я.

— Не се ли боиш, че и нас някой път ще ни прати в някакъв такъв рай?

— Ако е добре, няма да се противим.

— Няма да се противим и ако е зле.

Застана съвсем близо до Абу Али:

— Чуй, Абу Али. Тази вечер все още имаме време. Само тримата сме на кулата.

— Какво искаш да кажеш?

— Мога ли да ти вярвам?

— Гарван гарвану око не вади. Предпочитат да изкълват очите на орела.

— Като се върне, да го причакаме на входа. Аз ще го ударя отзад с дръжката на меча по главата, за да не се чуе нищо. След това ще го хвърлим през стената в Шахруд.

— А вярващите?

— Ще им кажем, че не се е върнал от градините.

— Но евнусите ще знаят, че се е върнал. От тях живи няма да се измъкнем.

— Докато нещата станат ясни, ще бъдем кой знае къде.

— Няма вярващ, който да пожали живота си, за да ни отмъсти. Мрежата е наистина здраво сплетена около нас.

— За всяко действие е необходимо да рискуваме.

— По-малко ще рискуваме, ако изчакаме наследството му.

— Хасан е луд.

— Не толкова, че да не предугади мислите ни.

— Страх ли те е?

— А тебе не те ли е страх?

— Точно затова бих искал веднъж завинаги това да свърши.

— Знам, че се досеща за мислите ни. От сега нататък мълчи като гроб. Евнусите са страшно оръжие.

— Федаините ще бъдат още по-страшно.

— Затова да внимаваме. Няма да бъдат оръжие само в неговите, но и в нашите ръце.

— Може би си прав, Абу Али. Хасан е страшен господар. Няма никакъв път назад за нас двамата. Посветени сме в тайната му и всяко колебание би означавало смърт.

— Ще продължим да вървим по стъпките му.

— Чуй! Връща се. Признавам — опитът, който направи тази вечер, е наистина необикновен.

— Повече от това, гениален е!

В това време Хасан се върна запъхтян. Хвърли бърз поглед към двамата велики даи и се засмя:

— Надявам се, че не ви беше много скучно, приятели? Имали сте много да си кажете и мисля, че не сте си губили времето?

— Тревожехме се какво става в градините, Ибн Сабах. Защо те извика Апама?

— От женска ревност. Кръстосаха се старите и новите възгледи за любовта. Трябваше да се реши опасен въпрос: как най-добре да се съблазни един мъж.

Великите даи се засмяха. Усетиха приятно успокоение. Лошото беше отминало.

— Какво да се прави. Светът непрестанно се мени и трябва да се отказваме от старото и да приемаме новото.

— Струва ми се, че новите възгледи са ти повече на сърце от старите — каза Абу Али.

— Нима новият възглед не подейства на Ибн Тахир?

— Вижте го Абу Али! Ще станеш голям познавач на душите!

— Ти си странен любовник, Пророкът ми е свидетел! Ако държах на някоя жена поне толкова, колкото на скъсана дреха, по-скоро бих я убил, отколкото да я отстъпя другиму.

— Това вече си го доказал, Абу Али! Затова сега нямаш нито стара, нито нова любов. Колкото до моя случай, не трябва да забравяш, че съм философ и на първо място ценя онова, което мога да докосна. А това след една нощ няма да се промени кой знае колко.

Абу Али се засмя:

— Може да се каже и така. Но мисля, че при тебе това важи само за въпросите на любовта. Тази сутрин някой говореше, че иска да изгради организацията си върху чистия разум.

— Преследваш ме като куче дивеч — отговори Хасан. — Или наистина мислиш, че тези две противоположности не могат да се обединят? Тогава как вървят ръка за ръка тялото и духът?

— Ако имаше светци в ада, това щеше да си ти.

— О, всички мъченици! И моята принцеса мисли така.

— Това съвпадение само може да ме радва.

Абу Али кимна на Бозорг Омид. Хасан запали факлата и даде знак на тръбачите в градините.

— Достатъчно райски наслади за днес. Сега да видим резултата.

Когато получи отговор от градините, угаси факлата. „Да, на тези долу им е лесно — каза сам на себе си. — Поне имат някого над себе си, който мисли и решава вместо тях. Но нас кой ще ни освободи от отговорността и мъчителното раздвоение? Кой ще прогони от нас безсънните нощи, когато всеки миг, който ни приближава към сутринта, е подобен на удар с чук по сърцето ни? Кой ще ни освободи от ужаса пред смъртта, след която знаем, че ще дойде голямото нищо? Сега все още нощното небе с хилядите звезди се отразява в очите ни. Все още чувстваме и мислим. Но когато дойде великият час, кой ще ни предложи балсам за болката от знанието, че се отправяме към вечната тъма на нищото? Да, на онези там долу им е лесно. Създадохме им рай и им показахме, че след смъртта в него ги чака вечно блаженство. Затова наистина можем да им завиждаме.“

— Чу ли, Бозорг Омид? Хасан може би е прав.

— Значи и на вас ви става по-ясно? Знаем, че сме господари само на една безкрайно малка частица знание и роби на неизмеримо голямото незнание. Бих ни сравнил с червей, който се вглежда в небето над себе си и си мисли: „Ще се кача по тази тревичка нагоре. Изглежда достатъчно висока, за да ме заведе там“. Тръгва сутринта и пълзи нагоре до вечерта. Изкачва се на върха и разбира, че трудът му е бил напразен. Земята е само няколко педи под него. А над него се простира звездното небе, също толкова неизмеримо високо, колкото и когато беше на земята. Само че сега не вижда никакъв път, по който да продължи да пълзи. Губи вярата си и разбира, че не е нищо в сравнение с нерешимите размери на вселената. Лишен е завинаги от надежда и щастие.

Хасан подкани даите.

— Да вървим. Трябва да приемем първите вярващи, върнали се от рая на земята.

* * *

Момичетата около Фатима видяха през стъклата на прозорците как евнусите се приближават с носилките.

— Като гробари — каза Сара.

— Фатима! Отвий Сюлейман, да го видим още веднъж — помоли Зейнеб.

Фатима отви спящия. На лицето му имаше нещо детско. Момичетата го гледаха с натъжени очи. Халима пъхна четири пръста в устата си и ги захапа, за да не заплаче. Беше безкрайно отчаяна. Фатима бързо го зави.

Евнусите влязоха и без думи го сложиха на носилката. Също толкова тихо си отидоха. Едва пердето падна след тях и момичетата избухнаха в плач. Халима извика от болка и падна като камък на пода.

* * *

Когато негрите отнесоха Юсуф, плакаха само Джада и малката Фатима. Зулейха безмълвно следеше с поглед влизането и излизането на евнусите. Гордостта не й позволи да изрази чувствата си.

— Това е краят и на твоето щастие — ужили я Ханафия, когато отново останаха сами. — Получи мъж само за една нощ, а сега го изгуби завинаги. По-добре ще е за нас, понеже изобщо не го имахме.

Зулейха искаше да й отговори безгрижно, но болката я надви, тя се сви на пода и зарови глава във възглавниците.

— Нямаш сърце, Ханафия — скара й се ядосано Асма.

— Не исках да стане така.

Отиде до Зулейха и я погали по косата. Другите също дойдоха и се опитаха да я успокоят. Но Зулейха продължи да плаче, докато не заспа.

* * *

Когато евнусите си отидоха с Ибн Тахир, Мириям каза на момичетата да вървят в спалните си. Тази нощ бяха малко, защото онези, които бяха с Фатима и Зулейха, останаха да спят в павилионите си.

Мириям също остана сама. Точно сега й се искаше Халима с милата си приказливост да бъде до нея. Как ли беше понесла тази съдбоносна нощ? Какво беше станало с другите момичета? Тревожеше се за тях. Кога ли ще дойде утрото!

Тежки мисли я мориха до зори.

* * *

Евнусите пренесоха живия товар до мазето. Хасан ги попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, Сеидуна.

Поставиха носилките в клетката. Тримата командири влязоха след тях. Чакаха безмълвно, докато невидимите ръце на негрите ги издигнаха до върха на кулата.

Горе Хасан отви спящите.

— Изглеждат много изморени — прошепна Бозорг Омид.

Хасан се усмихна:

— Ще спят до късно през деня. След това ще се събудят. Тогава ще се види дали сме успели.

Остави завесата над входа в килията привдигната, за да имат младежите достатъчно въздух. До вратата постави пазач. След това се раздели с приятелите си:

— И така, приключи второто действие на нашата трагедия. Ще се видим утре. Лека нощ.

* * *

Долу в градините евнусите гасяха лампите. Някои бяха изгорели. Тук-таме в нощта припламна огън. Лампите гаснеха една след друга, а наоколо ставаше все по-тъмно. Нощните пеперуди уплашено пърхаха над главите им. Прилепите преследваха последните насекоми. От гората се обаждаше кукумявка, а гепардът й отговаряше с пръхтене.

Последната лампа угасна. Лятната нощ беше прекрасна и пазеше хиляди тайни. На небето блестяха звезди — далечни, нерешими загадки.

Мустафа завъртя факлата над себе си така, че да се разпали. Освети пътя пред себе си, а шестимата евнуси го последваха към лодките.

— Да видим какво правят момичетата — предложи учителят по танци Асад. — Тази нощ беше твърде трудна за тях.

Отидоха до павилиона, където спеше Фатима с другите момичета. Асад побутна вратата и повдигна завесата над входа. С вдигната факла Мустафа влезе в помещението.

Момичетата бяха налягали по възглавниците в различни посоки. Някои бяха чисто голи, други едва покрити с плащове или наметки. Някои бяха успели да свалят накитите си, но повечето още бяха с тях. Красивите, закръглени форми бяха увити в коприна и брокат. Гърдите се вдигаха и спускаха.

— Този добре се е справил — каза тихо Асад. — Лежат като след битка на бойното поле.

Мустафа се уплаши толкова, че за малко да изпусне факлата. Излезе на чист въздух и забърза обратно към реката. Каза на глас:

— Този човек е звяр. О, Аллах, какво направиха с нас!