Владимир Бартол
Аламут (4)

Четвърта глава

През това време в крепостта Ибн Тахир преживяваше огромен житейски поврат. Няколко дни след като пристигна, все още му прилошаваше и пред очите му причерняваше от умора, сякаш някой го удряше с тежък чук по главата. Но бързо свикна с новия ред. Когато минаха първите четиринайсет дни, стана не просто един от най-добрите ученици, но и страстен последовател на исмаилизма. Лицето му силно се измени. Мекотата и закръглеността на бузите му изчезна, те хлътнаха, а изражението му стана остро и решително. Можеше да се каже, че откакто пристигна, остаря с цели десет години. През това време добре опозна другарите си, висшестоящите и изобщо реда в училището.

Стотник Манучер преподаваше не само военни умения, но и география. Излизаха с конете далеч от крепостта, но обърнеха ли се назад, виждаха върха на Демавенд. Него стотникът беше избрал за географски център на уроците си. По време на службата си при султана няколко пъти беше обходил цялата държава. Сега на голямо парче пергамент беше нарисувал всички по-големи планини, всички по-важни градове и пазарища, както и всички военни и кервански пътища. Разтваряше картата на земята пред войниците, определяше посоките на света спрямо Демавенд и обясняваше положението на отделните географски точки и кръстопътища. В обясненията си вплиташе спомени от войнишкия си живот, за да оживи уроците и да засили вниманието на слушателите. Всеки получаваше за задача да определи точно разстоянието, местоположението и посоката към родния си град. Поради това неговите часове бяха сред най-обичаните.

Ал Хаким преподаваше нов и необичаен предмет. Някога той беше обиколил дворовете на Запад, познаваше придворния живот във Византия, в Кайро, дори в Багдад. Беше посещавал могъщи управници и виждал безброй народи, чиито обичаи и навици беше опознал добре. Сега беше събрал целия си опит в особен предмет, който преподаваше на младежите. Учеше ги как се поздравяват гърците, евреите, арменците и арабите, какви са обичаите им, как ядат, пият и се веселят, с какво се занимават. Показваше им как да пристъпят пред този или онзи владетел, какво изисква церемониалът при отделните владетели и в различните дворове, а също им преподаваше основите на гръцкия, арменския и еврейския език. При това самият той играеше като гръцки трагик, превъплъщавайки се ту в могъщ владетел, ту в човек, който умолява коленопреклонно, крачи изправено и гордо и изведнъж се просва по лице, кланя се пред празното пространство и се смее едновременно учтиво и лукаво. Учениците трябваше да му подражават, да играят с него и да го поздравяват на чужди езици. Често часовете му се прекъсваха от весел смях, към който се присъединяваше и ученият грък.

Дая Ибрахим, освен догматика и арабска граматика, обясняваше и Корана, а преподаваше и алгебра и други умения за смятане. Не след дълго Ибн Тахир усети истинско страхопочитание към него. Струваше му се, че дая Ибрахим знае всичко. Когато тълкуваше Корана, се впускаше и във философски разсъждения, говореше за други вери, запознаваше учениците с основите на християнството, юдейството и дори с езическите вярвания — тайното индийско учение, създадено от Буда. Подробно обясняваше защо всички тези вери са неправилни и доказваше колко по-вярно е учението на Пророка, чийто най-правоверен израз беше именно исмаилизмът. Накрая събираше всичките си разсъждения в ясни изречения, които учениците трябваше да запишат и след това да научат наизуст.

Веднъж Абу Сурака дойде в часа си с дебел хартиен свитък в ръце. Внимателно го разви, като че ли вътре беше скътана изключителна скъпоценност, и извади сноп старателно изписани пергаменти. Постави ги на килима пред себе си и сложи върху тях тежката си ръка.

— Днес ще започна да ви разказвам за живота на Нашия господар. Ще чуете за неговите страдания, за битките му и големите жертви, които е направил в името на исмаилизма. Този сноп листове, който сега лежи пред мен, е плод на неговото неуморно дело. Написал е всичко това за нас, за да научим от живота му как да се жертваме за праведното дело. Искам да запишете внимателно всичко, което чуете, и добре да го научите. Това е плодът на неговата грижа за вас!

Учениците станаха и се приближиха до листовете, лежащи пред даята. С тихо възхищение съзерцаваха красиво изписаните страници, които шумоляха между пръстите на учителя. Сюлейман протегна ръка, за да вземе един и да го разгледа отблизо. Но Абу Сурака разтвори длани над листа, сякаш искаше да го опази от оскверняване.

— Имаш ли ум?! — възкликна той. — Това е ръкопис на жив пророк!

Полека всички се върнаха на местата си. С тържествен глас даята започна да им разказва за живота и деянията на върховния господар. Най-напред искаше да направи кратко описание на външните събития, за да може после по-лесно да премине към подробностите, записани на страниците пред него. Учениците чуха, че Сеидуна — техният предводител, беше роден преди шейсет години в Тус, името му било Хасан, а баща му бил Али от славния арабски род Сабах Хомейри. В ранната си младост се запознал с няколко исмаилитски учители и мисионери и веднага разбрал правилността на тяхното учение. Баща му също бил таен алианин, но за да не буди съмнение, изпратил младия Хасан в Нишапур при сунитския рефик Мувафик Един. Там Хасан се запознал със сегашния велик везир Низам ал Мулк и със звездоброеца и математика Омар ал Хаям. Тримата съученици стигнали до заключението за лъжовността на сунната и заблудеността на нейните застъпници, затова решили да посветят живота си на исмаилизма. Дали си взаимен обет, че онзи, който постигне успех в живота, ще помогне на останалите двама да се придвижат нагоре, за да съдействат за напредъка на истинското учение.

Ала великият везир не изпълнил обещанието си. Напротив! Подмамил Сеидуна в двора на султана и там му устроил капан. Но Аллах пазел избраника си. Увил го в плащ през нощта и го изпратил в Египет при тамошния халиф. Скоро обаче и там срещу него се надигнали завистници. Той обаче ги сразил и след дълго странстване се върнал в родината си. Аллах му подарил крепостта Аламут, за да води от нея борбата срещу лъжливите учения и да победи нечестивите властодръжци и тирани. Целият му живот е изпълнен с чудеса, смъртни опасности и милостта на Аллах. Абу Сурака добави:

— Когато чуете всички чудни истории, които повече приличат на приказки, отколкото на истина, ще разпознаете в Нашия господар истински и могъщ пророк.

И през следващите дни им разказваше за невероятни събития и перипетии от живота на върховния господар. Пред учениците постепенно се очертаваше образът на могъщ пророк и те бяха обзети от желание да го зърнат някога или да могат да се докажат пред него с действие или с голяма саможертва. Защото да направят нещо важно за него, им се струваше като да се издигнат над останалите смъртни.

* * *

През деня вече нищо не учудваше Ибн Тахир. Беше внимателен наблюдател и послушен ученик. Правеше онова, което изискваше от него мигът, и му се струваше, че всичко трябва да бъде точно така, както беше.

А вечер, щом легнеше с ръце под главата, взрян в червеникавото пламъче на маслената лампа в ъгъла, осъзнаваше, че живее в чуден и тайнствен свят. Чувстваше някакво притеснение и често се питаше: „Ти, който лежиш тук, същият Авани ли си, който някога пасеше стадото на баща си в Сава?“. Струваше му се, че между света, в който живее сега, и онзи, предишния, зее огромна пропаст, подобна на онази, дето разделя света на сънищата от света, в който сме будни.

За да се спаси от подобни мисли, започна да съчинява стихове. Веднъж, в час по етика, дая Абу Сурака даде на учениците задача да опишат в стихове събития или личности, които са имали особено значение за исмаилизма. Да съчинят възхвала на Пророка, Али, Исмаил, славните мъченици и техните дела.

Най-близо до сърцето на Ибн Тахир беше Али, зетят на Пророка. Той написа стихове за него, които толкова харесаха на Абу Сурака, че ги показал на Сеидуна. Другите ученици ги научиха наизуст и скоро Ибн Тахир се прочу в цял Аламут като поет.

Али

Пророка първи беше познал

Едва в десетата година,

За него жертва се без жал

Докрай в победната дружина.

 

Пророкът сам избра му за жена

Фатима, дъщеря си най-красива,

Халифския престол му завеща,

И с съвест чиста се спомина.

 

Веднага щом Пророкът ни остави,

Али предаден бе, обезправен,

Но туй не стигна на вразите стари

и те убиха страдника озлочестен.

 

В Наджаф под купол златен

Завинаги почива той.

Там праведните го прославят

И сълзи леят за героя свой.

Окрилен от първия успех, Ибн Тахир продължи опитите си в поезията. И изведнъж повярва, че е открил начин да придаде форма на неизвестността, която го плашеше вечер и която сега изведнъж изчезна. Опита да впримчи в стихове всичко, което му беше чуждо и неясно, за да си го представи. Някои от тези опити станаха общоизвестни в крепостта, а най-хубавите от тях бяха стиховете за Аламут и Сеидуна.

Аламут

Където Алборз небето допира,

Където диви води се изливат,

Потоци могъщи там извират,

В скалите мощни се разбиват.

 

Върху скала потаен град стои,

Живее още от дейлемски дни.

Стена го каменна закрива,

В гръм, буря, дъжд, над него бди.

 

Орли там някога гнездяха

И ястребите плячката деляха

Усойници свой дом скалата назоваха.

Затуй Аламут е името на крепостта.

 

И четири високи кули

Сега пазят тайната дълбока.

От дръзките и нечисти ръце

На непосветените.

Сеидуна

Като орел под слънцето, над нас царува

Могъщ и мъдър господар,

Той бди над вярващите, ден и нощ

От султана не се страхува.

 

Невидим, нечут, но винаги с нас,

Усещаш ръката му силна.

Не знаеш кога и отгде

Отплата за злото ще стигне.

 

Избран и от Аллах изпратен,

Изстрадал е в множество злини,

Равни нему на света са двама —

Единствено Пророкът и Али.

 

Около него чудеса се случват,

Не би повярвал юдеин, нито християнин.

Заради вярата, предаността, горчивите му мъки,

Ключът от рая му е даден.

Наред с поезията вървяха и упражненията по красноречие. В тях Сюлейман и Ибн Тахир бяха най-добри от всички. Сюлейман говореше пламенно, а Ибн Тахир по-разумно. В това отношение Юсуф имаше най-малко късмет. Много пъти обясняваше на Ибн Тахир, че предпочита да прави военни упражнения по цял ден на слънце под ръководството на строгия Манучер, дори по заповед на Абдул Малик да се самобичува, да скача по нажежена плоча и да прави десетте дихателни упражнения, в които вече бяха доста напреднали. Само едно нещо го плашеше повече от поезията, красноречието, граматиката и писането — постът на Абдул Малик — единственият момент, когато животът и всичко, ставащо в крепостта, му се струваше безсмислено и напразно. Изпълваше го желание да легне, да заспи и да не се събуди повече.

От друга страна, не го тормозеха особени грижи. Малко неща го учудваха, от тях може би най-много — способността на Ибн Тахир да съчинява стихове, които никога не беше чел или никой не му беше казвал. Пред другите го наричаше магьосник, но разумът му нашепваше, че Ибн Тахир сигурно притежава скрит източник за своите способности. Съзнаваше, че известните му стихове бяха написани от утвърдени поети. Ала това беше станало отдавна, когато светът бил населен с герои, борещи се с демони и други свръхестествени сили. Но че неговият другар, дето спеше на съседното легло и беше с цяла глава по-нисък и много по-слаб, можеше да пише такива стихове — това просто устроеният му ум не схващаше. Някак си можеше да разбере, че Сеидуна е пророк — макар да живееше в замъка заедно с тях, никога не беше го зървал. Сеидуна беше невидим и не смяташе за нужно да се покаже пред когото и да било. С Ибн Тахир обаче той спореше и се шегуваше всеки ден. Въпреки тези съмнения, Юсуф се възхищаваше на Ибн Тахир и много се гордееше от приятелството си с него.

Въпреки че беше непобедим със сабята, Сюлейман беше ревнив към успехите на другите. Когато му хвалеха Юсуф и Ибн Тахир, казваше:

— Първият е глупак, а вторият е вирнал носа си до небето.

Въпреки това тримата бяха неразделни. Нападнеше ли някой двамата му другари, Сюлейман страстно ги бранеше:

— Когато вие хвърлите копие толкова далеч или издържите изпитанията, които издържа Юсуф, тогава ще говорите.

А за Ибн Тахир казваше:

— Ако в главите си имахте поне зрънце от неговия ум, щяхте така да се надуете, че да се пръснете.

Една от най-строгите забрани се отнасяше до разговорите за жени и изобщо за любовни отношения. Затова всички ученици затаиха дъх, когато един ден Ибрахим засегна тази тема. Разказваше им за жените на Пророка. Изкашля се сухо, за момент сведе глава, а след това впери поглед в момчетата и поде със сериозен глас:

— Пророкът не е забранил на вярващите да се женят и да се наслаждават на живота с противоположния пол. Самият той е бил пример за добър съпруг и баща. Но от друга страна, е поставил пред вярващите светла цел — да станат мъченици за вярата, като за тази саможертва е обещал най-висшата отплата — вечните радости в райските градини. Първите вярващи, които последвали възвишения му пример, умеели да съчетаят и двете — приятния живот със съпругите си и саможертвата за неговото учение. Но след като Пророкът умрял, между последователите му започнали разпри. Мъжете започнали да се излежават в харемите си и да се борят за власт и други светски удоволствия. Забравена била заповедта да се борят и жертват за великото дело, дори да загинат с мъченическа смърт… Сега Сеидуна постави граница между поведението на онези хора и собственото си поведение. От едната страна са Багдад и селджукските тирани, с техните разюздани последователи, от другата — ние с вас. Вие ще бъдете посветени като федаини, вие сте избрани воини, а ваша крайна цел е саможертвата и мъченическата смърт за святото дело. Затова във всичко трябва да бъдете по-добри от онези. Затова Сеидуна е издал най-строга заповед за вас — да не се жените и по никакъв начин да не се отдавате на разюзданост. Тъй като вече живеете в райските градини, които са създадени за вас, ви е забранено да говорите за нечисти неща. Забранено ви е дори да мислите или да се отдавате на тях в съзнанието си. Нищо няма да остане скрито от Аллах! А Сеидуна е избран от него и е назначен за ваш господар. За онези, които нарушат тази заповед, са определени най-строги наказания. Който бъде хванат в непристоен разговор, ще бъде изхвърлен веднага при обикновените войници. Това наказание вече сполетя един от вас. Ако след като се закълнете, някой от вас дори само временно се обвърже с жена или пък се ожени, ще бъде жестоко наказан. Най-напред палачът ще избоде очите му с нажежено желязо, а когато отминат тези мъки, от живото му тяло ще бъдат откъснати един по един всичките му крайници. Върховният господар е решил, че тези наказания са подходящи за онези, които нарушат неговата заповед.

Ледени тръпки побиха учениците от тези думи. Те не смееха дори да се погледнат в очите. Някои си представяха много ясно ужасното наказание и замълчаха, а тук-таме се дочу само плаха въздишка.

Когато дая Ибрахим видя ефекта от урока си, върху неподвижното му лице се появи едва забележима усмивка. Продължи с много по-мек тон:

— Нека тази забрана не ви плаши толкова. Тя е жестока само на пръв поглед. Тъй или иначе, кой от вас изобщо би помислил да замени отплатата, която го чака за саможертвата му, с едно съмнителното удобство, което му предлага нарушаването на забраната на Сеидуна? Защото всеки от вас, който без колебание изпълнява дадените му заповеди, ще получи вечно блаженство. И то какво блаженство! Мъчениците за светото дело ще влязат в градини, изпълнени с кристални извори. Ще лежат върху меки възглавници в стъклени павилиони, ще се разхождат по прекрасни поляни в сенките на разлистени дървета. Ще бъдат заобиколени с лехи от най-прекрасни цветя с омайни аромати, а девойки с очи като черни бадеми и снежнобели ръце ще им поднасят най-отбрани ястия и напитки. Те ще бъдат за вас! Аллах е създал тези девойки по особен начин, те ще съхраняват вечно девствеността и младостта си, въпреки че напълно ще са отдадени на вашите желания. Когато се закълнете, ще бъдете готови да заслужите това блаженство. Аллах е предал на Сеидуна ключа от тези градини, предназначени за вас. Който изпълнява заповедите безпрекословно, на него Сеидуна ще отвори райските двери. Има ли нещо, което може да ви отклони от пътя към тази награда?

* * *

Вечерта учениците се събраха на покрива и Ибн Тахир каза:

— Учителите ни препоръчаха в свободното си време да говорим за всичко, което сме учили през деня. Днес дая Ибрахим ни обясни защо Сеидуна ни е забранил разпътството както с действие, така и с разговор или мисъл. Мисля, че няма да нарушим тази забрана, ако както обикновено разговаряме за чутото и видим как по-добре да постъпим, за да избегнем всяко изкушение.

Някои от учениците се изплашиха от тези думи.

— Аз съм против това — каза Наим. — Дая Ибрахим ни е забранил да разговаряме за нечисти неща. Не чу ли какви наказания са определени за виновните?

— Не прави от мухата слон, Наим! — отговори му Джафар. — Нали можем да говорим за това, което са говорили учителите през деня. Никой не може да ни накаже, ако говорим разумно за нещата.

— Само не за жени и други неприлични неща! — продължи Наим.

Юсуф се ядоса:

— Да хвърлим малкия през стената!

Наим уплашено се запъти към изхода.

— Стой тук! — извика му Сюлейман. — Да не се оправдаваш после, че не си бил с нас. Ако продължиш да хленчиш, ще усетиш дебелия край на тоягата веднага щом в спалнята стане тъмно.

Ибн Тахир започна:

— Ще говоря открито, за да си изясним тези неща веднъж завинаги. Убеден съм, че никой от нас не си е помислял да се забавлява с жена. Дори разговори за това ще избягваме от сега нататък. Ще ни бъде лесно да управляваме действията си и езиците си. Но как да заповядваме на мислите, които ни спохождат в моменти на слабост, или на сънищата си? Шейтанът няма власт над волята ни, но има власт над въображението и сънищата ни. Аз например много пъти вече се въздържах от всякакви непристойни мисли, дори ми се стори, че съм ги победил. Но вдъхновени от зъл дух, ме споходиха развратни сънища, а след това цял ден умът ми беше в техния плен. Така човек винаги тръгва отначало, докато не се срине отново. А заповедта е строга и не признава тези естествени слабости. Какво да направим?

Сюлейман отговори:

— Защо задълбаваш толкова? Сънищата са си сънища и никой не може да те държи отговорен за тях. Мислите, които те спохождат, без да искаш, не могат да бъдат грях!

— Добре го каза! — зарадва се Юсуф. — Като че ли ми взе думите от устата.

— Не, не знам дали това е правилно — продължи да размишлява Ибн Тахир. — Заповедта е ясна и някъде трябва да има средство, с което да победим слабостите си.

Обади се Джафар:

— Съвсем точно казано, Ибн Тахир. Ако забраната е такава, значи трябва да ни е дадена и възможност да не я нарушаваме. Всеки от нас трябва с всички сили да се противопостави на съблазните на злите духове и да освободи мислите и дори сънищата си от тяхното влияние.

— Опитах — каза Ибн Тахир. — Но човешката слабост е голяма.

— Не е разумно да предизвикваш борба с превъзхождащ противник — промърмори Юсуф.

Тогава Обейда, който през цялото време слушаше мълчаливо, се намеси с усмивка:

— Кому са нужни толкова думи и спорове, приятели? Нещата са съвсем прости. Мислите ли, че Сеидуна ще ни заповяда нещо, което не можем да изпълним? Аз смятам, че не. Слушайте сега! Нима Сеидуна не ни обещава награда за нашето въздържание, за нашите жертви? Да, и това са райските блаженства на онзи свят. Питам ви — има ли право праведният да се радва на бъдещата си награда? Всички ще кажете — разбира се! Тоест ние също с пълно право можем да се радваме на радостите, които ни обещава Сеидуна след смъртта. Можем да се радваме в мислите си на красивите градини и шуртящите потоци, можем да си представяме превъзходните ястия и напитки, приготвени за нас, и нещо повече — в мислите си можем дори да се наслаждаваме на прегръдките на чернооките девици, които са определени да ни прислужват на онзи свят. Къде тук има нечистота? Ако в бъдеще ни споходи зъл дух със своите изкушения, ще можем да избягаме от него с мисли за прекрасните райски градини, в които ще живеем като шахове, и никаква нечиста съвест няма да поквари блаженството ни! Така ще угодим и на Аллах, който е приготвил райските градини за нас, и на Сеидуна, който за нашите заслуги ще ни отвори входа към тях, и на себе си, защото ще дадем свобода на въображението си, без да съгрешаваме!

Учениците се засмяха на висок глас:

— Дяволски си прав, Обейда! — подхвърли Юсуф. — Как сам не се досетих?

— Обейда измисли много хитро решение — продължи Ибн Тахир. — Формално няма какво да се възрази. Но мисля, че нечистите желания остават нечисти, дори и обвити в мечти за райските градини.

— Май ти е криво, че ти сам не достигна до тази мисъл? — разсърди се Обейда.

— Не, Ибн Тахир е прав — допълни Джафар. Грехът си остава грях, както и да го извършваме. И такава ясна заповед, каквато ни даде Сеидуна, не може да се заобиколи с хитрост.

— Искате всичко да развалите с дребнавите си спорове — ядоса се Юсуф. — Аз пък мисля, че Обейда е прав и никой не може да ни забрани да се радваме за наградата, която искаме да заслужим.

— Който колкото може — добави Джафар и сви рамене.

* * *

Вечер, когато пред сградата на Върховния господар запалваха факлите, когато ясно се чуваше далечният тътен на Шахруд и извиваше глас вечерният рог, призоваващ за молитва и сън, учениците ги обземаше болезнена тъга. Още един ден на учение и тежки изпити беше зад тях и мислите им получаваха свобода. Някои оставаха насаме и се отдаваха на носталгия, други разговаряха как е било „там навън“, където животът течеше по съвсем друг начин.

— Бих искал да съм птица — каза веднъж Сюлейман, — за да отлетя да видя какво правят сестрите ми. Майка ни умря, баща ми има две други жени, които също имат деца. Сега моите сестри са им в тежест, жените сигурно се държат зле и искат да се отърват от тях. Страхувам се, че ще убедят баща ми да ги продаде на първия, който ги поиска. Ах, колко ме гризе това!

Той стисна ръце и закри лице с тях.

— А аз имам майка, която е стара — продължи Юсуф и прокара тежка длан през очите си. — Мъчи се сама с животните и нивите и се боя, че съседите я мамят, защото е съвсем сама. Защо ли я оставих?

— Да, защо? — попита го Ибн Тахир.

— Такова беше нейното желание. Каза ми: „Сине, голям пехливанин си, самият Пророк би ти се зарадвал. Ако беше жив баща ти, който повече от всичко на света почиташе мъченика Али, сигурно щеше да те изпрати при някой от даите, които служат на истинския халиф, да те научат на истинското учение“. По онова време по нашия край минаваше великият дая Хюсеин Алкеини и набираше привърженици за Нашия господар. Отидох при него и той ме изпрати тук, в Аламут.

— А ти, Наим, как попадна в тази крепост? — продължи да разпитва Ибн Тахир.

— Моето село не е далеч оттук — отговори Наим. — Чух, че великият дая събира в Аламут войска срещу лъжливия султан. В нашия дом всички бяхме правоверни. Затова баща ми нямаше нищо против да замина да служа на Сеидуна в Аламут.

— А ти, Сюлейман?

— Какво има да разказвам? Говореше се, че ще има война и великият дая, който бил направил много чудеса в името на египетския халиф, завладял Аламут, откъдето имал намерение да нападне султана. Казах си: тук ще става нещо голямо. В това време през нашите земи мина дая Абдул Малик и аз дойдох с него.

— Родът ни отдавна е предан на името на Али — продължи Обейда. — Бяхме деветима братя и някой трябваше да напусне дома. Помолих баща ни и той ме благослови.

— А ти, Джафар?

— Дълго време изучавах Корана, сунната и историята на исляма. Разбрах, че наследството на Пророка е отнето несправедливо от Али и следователно халифът в Багдад несправедливо заема наместническия престол. В нашия край се беше спрял един исмаилитски дая — нашият дая Абу Сурака, и с него водих учени разговори. Бях съгласен с неговото учение и помолих баща ми да ми позволи да се присъединя към него. Когато чу, че учителят иска да отидем при Сеидуна в Аламут, с радост ми разреши. Защото се говореше, че Нашият господар е много свят човек.

Тези разговори им помагаха да преодолеят болката по дома и чувството за самота и откъснатост от света. Когато на другата сутрин рогът ги пробуди от сън, тежките вечерни мисли бяха забравени. Ледената вода, с която се измиха, им напомни за суровото ежедневие, изпълнено със задачи и учение. Отново бяха стъпили здраво на земята в Аламут. Единствената им грижа беше дали ще отговорят добре на въпросите на учителите и дали заповедите на началниците няма да бъдат твърде трудни. С нова сила се хвърлиха в подготовка за исмаилитското дело.

* * *

Един ден, когато учениците заедно с Манучер се върнаха от упражнения, Абу Сурака им съобщи:

— Днес имате свободен ден. Дошли са даи от съседните крепости, за да получат от върховния господар указания за бъдещето. Ние също трябва да им съобщим за вашите успехи и неуспехи. Бъдете тихи и използвайте времето за учение.

Младежите бяха обзети от голяма радост. Бързо отидоха в спалнята и взеха дъсчици за писане и записките си. Някои отидоха на стените, а други, по-любопитни, насядаха в сянката на сградата в двора и внимателно наблюдаваха двореца на върховния господар.

Стражата на входа беше засилена. Негрите с боздугани в ръце стояха неподвижно като статуи. От време на време минаваше по някой дая, облечен в тържествена бяла дреха. Учениците бързо обменяха шепнешком всичко, което знаеха за него. Ако пък не го познаваха, опитваха да познаят кой е.

На долната тераса пред стражарската кула настана шумотевица. През входната врата влезе група ездачи. Войниците приближиха до тях и задържаха конете им, докато слязат. Дребен човечец в широка мантия скочи от космат бял кон и забърза през двора към стълбището, заобиколен от останалите, които го следваха в израз на особено почитание.

— Абу Али, великият дая! Познавам го! — възкликна Сюлейман и стана, без да се усети.

— Да изчезваме оттук — предложи Юсуф.

— Чакайте — каза Ибн Тахир, — искам да го видя отблизо!

Групата се приближи. Войниците, които случайно се оказваха в близост до тях, се обръщаха към новодошлия и се покланяха почтително.

— Всички са даи — прошепна Сюлейман, а гласът му потрепери. — Абу Али лично е дошъл да ги доведе.

— Виж! Даи Ибрахим и Абдул Малик са сред тях — забеляза Юсуф.

Абу Али крачеше достолепно по терасата, загърнат в широката си мантия, като се поклащаше тържествено с цяло тяло. Любезно се усмихваше на войниците, които го поздравяваха. Очевидно разбираше, че за войниците неговата любезна усмивка е голяма милост. Лицето му беше набръчкано, рядка сива брада и също толкова редки, провиснали надолу мустаци, обкръжаваха почти беззъбата му уста. Когато мина покрай учениците, те му се поклониха като един. Малките му очи радостно запламтяха и той извади ръка изпод мантията и любезно помаха за поздрав. На пръв поглед невероятно напомняше на старица.

Когато групата даи отминаха, учениците се изправиха отново.

— Видяхте ли? Само на нас махна с ръка! — възкликна Сюлейман и гласът му трепереше от радост. — Абу Али е първи след Сеидуна!

— Жалко, че не е малко по-строен — добави Юсуф.

— Нима мислиш, че умът зависи от височината на тялото? — подкачи го Наим.

— Ами, като гледам тебе, така ми се струва.

— Харесва ми колко е непринуден — каза Ибн Тахир. — Усмихваше ни се, все едно сме му стари познати.

— Въпреки това е изпълнен с достойнство — добави Наим.

— Учен и заслужил човек е — припомни Сюлейман. — Но ми е трудно да повярвам, че е добър войник.

— Може би защото не скочи сред нас с извадена сабя? — пресече го Наим. — Повечето даи, които съм виждал, изглеждат слабички. Те са водачите, а глупавите великани изпълняват техните заповеди.

— Пожелавам ти Абдул Малик някой път да те стисне с ръката си — обори го Сюлейман. — Тогава ще разбереш колко силни са даите.

— Какъв ли е и Сеидуна? — запита се Ибн Тахир.

Спогледаха се, а Наим каза:

— Това още никой не ни е разказал.

* * *

Голямата зала за събрания заемаше почти цяло крило в приземието на сградата на върховния господар. Цяла сутрин в нея се събираха учители, мисионери и други достойни исмаилитски мъже. Бяха дошли от Рудбар и Казвин, Дамаган и Шахдур, дори от далечния Хузестан, където начело на исмаилитите беше великият дая Хюсеин Алкеини. В очакване на напътствията на върховния господар разговаряха с домакините и обменяха новини.

Прозорците бяха закрити с тежки завеси, а помещението се осветяваше от свещите на многобройните полилеи. В ъглите на високи поставки бяха сложени съдове със смола, която пращеше при горенето си и изпускаше приятен аромат.

Под един от тези полилеи няколко души бяха наобиколили гърка Теодорос. Това бяха командирът на рудбарската крепост Ибн Исмаил, дебелият веселяк дая Захария и младият египтянин Обейдулла, който познаваше лекаря още от престоя му в Кайро. Всички бяха весели и смях често прекъсваше разговора им.

— Значи си дошъл в замъка заедно с Ибн Сабах? — попита египтянинът домакина. — Невероятната история за превземането на Аламут се разпространяваше по света. Говореше се, че Ибн Сабах е отнел крепостта от предишния й господар с измама. Или го подкупил с пари. И до днес не знам каква е истината!

Гъркът весело се засмя, но не каза нищо.

Стотник Ибн Исмаил намигна на мъжете да приближат глави и каза:

— Мисля, че не е лошо да обясня на младежа как Ибн Сабах е превзел Аламут. Самият аз не съм бил свидетел, но ми го разказа един от моите подофицери, който тогава помагаше на Нашия господар.

Обейдулла и дебелият Захария нададоха ухо, а Теодорос се намръщи недоволно и остана на разстояние.

— Както ви е известно — продължи Ибн Исмаил, — командир в Аламут тогава бил стотник Махди. Лично не го познавам, но съм чувал, че не се отличавал с особена прозорливост. Ибн Сабах успешно преодолял засадите на великия везир и в края на краищата се добрал до Рей, където градският началник Музафар бил негов приятел. Той му помогнал да събере малък отряд от седемдесетина души, сред които бил и подофицерът, който ми разказа тези събития. Тогава нашият господар решил да завземе Аламут, който бил най-добре укрепеният замък наоколо. Посъветвали се с Музафар и измислили следната хитрост…

Докато египтянинът и дебелият дая напрегнато слушаха разказа, лекарят не спираше да се усмихва двусмислено. Стотникът забеляза това и отговори едновременно объркано и ядосано:

— Защо не разкажеш ти, щом знаеш по-добре? — попита обидено.

— Не виждаш ли, че те слушам внимателно? — отговори гъркът, но оправданието му отново прозвуча леко подигравателно.

— Остави го, нека се мръщи — каза египтянинът, който стана нетърпелив. — Знаем го него, винаги е искал да знае нещо повече от другите.

Ибн Исмаил продължи:

— Значи, Ибн Сабах намислил хитростта и отишъл да посети Махди в замъка Аламут. Казал му: „Аз съм дая и съм обиколил половината свят. Уморих се да пътувам и дойдох да търся спокойно местенце. Продай ми толкова земя, колкото може да обхване една волска кожа. Ще ти дам за земята пет хиляди жълтици“. Махди само дето не се пукнал от смях: „Ако наистина ми дадеш толкова пари, веднага ще ти отстъпя земята, която желаеш“. Защото му се виждало невъзможно такъв наглед беден дая да има толкова пари. Ибн Сабах обаче бръкнал в пазвата си, извадил торба с жълтици и започнал да брои. Махди не можел да повярва на очите си, но си мислел:

„Какво ще й се случи на крепостта, ако продам парче земя под нейните стени на стария дая. Нали така аз ще забогатея“.

Взели една волска кожа, спуснали моста през Шахруд и по него слезли на скалите под стената. Ибн Сабах извадил остър нож и започнал да реже кожата на тънки ремъци. Офицерите и войниците един след друг се приближили и гледали какво прави странният чужденец. Никой не можел да разбере какво ще стори даята. Когато разрязал кожата, Ибн Сабах свързал ремъците един за друг, забил един колец в пукнатина на скалата и вързал за него единия край на така направеното въже, а с другия край започнал да обгражда крепостта. Чак тогава Махди разбрал. „Крадец! Измамник!“, започнал да крещи той и извадил оръжието си. В този момент над главите им се чул шум, погледнали нагоре и видели група конници с извадени саби как влизали през моста в крепостта. Ибн Сабах се засмял: „Късно е, приятелю! Крепостта вече е моя и ако докоснеш само косъм от главата ми, никой от вас няма да оживее. Но аз уважавам договорите, Махди. Вземи си петте хиляди жълтици и тръгвай с твоите хора накъдето ви видят очите“.

Ал Хаким се засмя гръмогласно. Държеше се за дебелия корем, а от очите му потекоха сълзи. От смях всичко започна да го боли.

Египтянинът и дебелият дая също се засмяха объркано, защото не разбираха на какво точно се присмива гъркът. Само стотник Ибн Исмаил сърдито гледаше лекаря.

— О, свещена простота! — през смях отговори гъркът. — И ти ли се хвана, стари приятелю! Ние с Хасан измислихме тази история за пред султана.

— Искаш да кажеш, че подофицерът ме е измамил? — ядоса се стотникът и кръв нахлу в лицето му. — Ще го удуша, ще го пребия като куче!

— И ще извършиш неправда, Ибн Исмаил — каза гъркът. — Това, което ти е разказал, е чиста истина, но чиста истина за него, не за теб, ти си от по-друго тесто. И сам можеше да се досетиш какво всъщност е станало.

— Не мога да се правя на умен, по-добре ти разкажи! — ядосано отговори стотникът.

— Най-напред трябва да знаеш, че предишният командир на този замък е от рода на Али. Още не бил навършил тридесет години, когато, за да го привлече на своя страна, султанът го издигнал до свой наместник. А за да се предпази от него, го изпратил на края на света, тоест тук — в Аламут. Тук младият човек, жаден за живот, скучаел до смърт. От сутрин до вечер пиянствал и се препирал с офицерите си. Притежавал голям харем от танцьорки, певици и други, а за ставащото тук в Рей се говорело само шепнешком. Опитомил цяла глутница гепарди и ято соколи и с тях ловувал из околните планини и гори. Едновременно с това проклинал и султана, и халифа и се заканвал да им отмъсти жестоко. Сигурно и Малик шах бил чул за неговото поведение. Но султанът си мислел така: „Нека ме проклина колкото си ще, но щом нахлуят варварите през границата, ще трябва да воюва с тях, ако му е мила главата“. Музафар разказал всичко това на Ибн Сабах, когато бил в Рей. И аз веднъж бях там и с помощта на Музафар се срещнах с Махди на един лов. Хасан беше получил от халифа в Кайро много жълтици и ги предложи на командира, ако му отстъпи крепостта. С тези пари младият командир можеше да отиде в Кайро, където Ибн Сабах щеше да го препоръча на своите приятели, и да се наслаждава на живота в големия град. Махди веднага се съгласил. Трябвало само да измисли оправдание, за да не започне султанът да преследва роднините му. А Ибн Сабах отново измислил една от многобройните си хитрости. Рекъл тъй: „Бих искал да получа Аламут с някакъв наистина неопитван досега, остроумен ход, та цял Иран да говори за това, а султанът да се смее и да си мисли: «Ибн Сабах си остана шут и на стари години. Вари го, печи го, но все ще надделее майтапчийският му нрав. Щом толкова иска, нека се забавлява, засега».“ Ние внимателно разгледахме десетина възможности. Тогава си спомних една стара история как Дидона завладяла Картаген. Споменах я на Хасан и той веднага хареса идеята. Възкликна: „Братко, точно това ми трябваше!“. Заедно с Махди бързо скроиха подробен план, при това и тримата се смяхме до пръсване. После се случи тъй, както ти го е разказал твоят честен войник.

Цялата компания се засмя.

— А какво стана с Махди? — попита египтянинът, след като се поуспокоиха.

— Ти идваш от Кайро, а той отиде в Кайро — отвърна гъркът. — Сигурно още се прави на цар пред момичетата, на които и ти си се наслаждавал.

— Сто на сто се обзалагам — добави дебелият дая, — че след като великият везир го е изгонил от двора в Исфахан, нашият Ибн Сабах е станал сериозен мъж. Навсякъде говорят за него само с най-голямо страхопочитание и мнозина го имат за жив светец. От това, което току-що ни разказа, обаче излиза, че бил шегаджия и веселяк.

— Не е добре да говорим много за това — понижи глас гъркът. — Защото, откакто уседна в Аламут, у нашия господар се забелязва някаква промяна. Ден и нощ се крие в кулата си и никого не приема, освен Абу Али. Всички заповеди идват само чрез него. Някак неприятно е да не знаеш какво става.

В залата влезе Абу Али с новите даи. Всички се надигнаха от възглавниците и се поклониха. Великият дая се усмихна и им изрече своя поздрав. Прикани ги да седнат до него. После се обърна към тях:

— Почитаемо събрание на исмаилитските водачи! Нашият господар Хасан ибн Сабах ви дава своето благословение. Едновременно с това ви моли да извините неговото отсъствие. Ръководството на голямото ни братство, писането на нови закони и наредби, както и възрастта, не му позволяват да участва телом в нашето събрание. Затова ще присъства духом, а за всичко по-важно е упълномощил мен. Аз ще му предам за какво сме разговаряли и какви са били вашите желания.

Вестта, че върховният господар няма да участва в събранието, натъжи присъстващите. Стори им се, че ги омаловажава, че е издигнал преграда между себе си и тях и че се е отдалечил от тях.

Дебелият дая Захария прошепна на гърка:

— Това да не е още една от шегите му?

Гъркът отвърна:

— Не е изключено. Само се страхувам тази шега да не ни струва главите.

Великият дая помоли учителите да му съобщят за успехите на учениците си. Първи започна училищният предстоятел Абу Сурака. Запозна всички с общия замисъл на обучението, а след това разказа какво са научили досега. Каза още:

— Всички ученици надмина един младеж от Сава, внук на онзи Тахир, който преди двайсет години беше обезглавен от великия везир. Не само че е извънредно умен и с добра памет, но е и надарен с поетичен дух. След него искам да похваля Джафар, извънредно сериозен младеж, който предано изучава Корана. Умен, но невинаги толкова надежден, е Обейда, Наим е старателен…

Абу Али си записа имената и с кратки бележки към тях. Ибрахим също постави Ибн Тахир на първо място. Стотник Манучер най-много хвали Юсуф и Сюлейман. В очите на Абдул Малик най-добър беше Сюлейман, а веднага след него Ибн Тахир. Лекарят беше доволен общо взето от всички и не спомена отделни имена.

Гостуващите даи с учудване слушаха за това строго и толкова задълбочено обучение. Всичко това им се струваше невероятно, защото им бяха неясни значението и крайната му цел.

Когато учителите приключиха с отчетите си, Абу Али доволно потри ръце.

— Както току-що чухте, в Аламут не спим. Всички сметки на Нашия господар, откакто завладя крепостта преди две години, се оказаха точни. Султанът все още не бърза да ни я отнеме, точно както той предвиди преди две години — на варварите от другата страна на границата им е все едно кой е нейният господар. Решат ли да нападнат държавата, ще нападнат и нас, както и крепостите на султана. Затуй и ние ще трябва да се защитаваме по същия начин. А времето, което султанът ни е отпуснал, използвахме по най-добрия начин. Нашият господар изцяло преустрои исмаилизма. Всеки вярващ се превърна в железен войник, а вярата му е пламенна. Но от всички действия Господарят смята за най-важно създаването на училището за федаини. От него ще излязат избраници, готови на всякакви саможертви. Още е рано да осъзнаем целия замисъл на това начинание, но от името на Нашия господар ще ви кажа само това: брадвата, с която ще бъде отсечено дървото на рода на селджуките, скоро ще бъде наточена. Може би не е далеч времето, когато ще бъде нанесен първият удар. Целият край около нас, чак до Рей, е благосклонен към исмаилизма. И ако е вярно това, което ни донасят нашите вестоносци от Хузестан, че скоро великият дая Хюсеин Алкеини ще запали пламъка на общата съпротива срещу султана, то приблизително можем да познаем кога и ние ще трябва да поставим силите си на изпитание. Но дотогава вероятно има още малко време, затова, уважаеми даи, работете, както сте работили досега, а именно — привличайте нови привърженици за нашето дело, човек по човек.

Абу Али започна с нехаен, равен глас, ала докато говореше, все повече се разпалваше. Махаше с ръце, намигваше и се усмихваше. Изведнъж стана от възглавниците, на които седеше с кръстосани крака, изправи се насред даите и продължи:

— Приятели мои! Нося ви послание от Сеидуна. Нека вашите успехи в спечелването на нови привърженици не замъгляват очите ви. Точно сега е важен всеки човек. Нека не ви мами големият брой единоверци, недейте си казва: „Защо да се старая да спечеля и този или онзи вярващ, щом няма нито авторитет, нито имущество?“. Може би точно той ще наклони везната в наша полза. Не се бойте от трудностите! Обикаляйте от човек на човек и опитвайте да ги убедите. Първо трябва да придобиете тяхното доверие. Не бъдете глупави, а постъпвайте според случая. Видите ли, че някой е силно вярващ и има дълбоко доверие в Корана, и вие се покажете такива. Говорете му, че под властта на селджукските султани вярата загива и халифът в Багдад е станал тяхна играчка. Ако ви отговори, че имамът в Кайро е самозванец и чужденец, съгласете се, но добавете, че и при багдадския халиф нещата не са наред. Ще ви бъде по-лесно, ако човекът, когото убеждавате, е алианин или поне гледа благосклонно на това учение. Ако видите, че се гордее с иранските си предци, речете му, че нашето движение няма нищо общо с египетския халиф. Ако пък е понесъл неправда от своите, успокойте го, че ще получи правда, когато властта попадне в ръцете на египетските Фатимиди. Попаднете ли на по-свободомислещ човек, който тайно или дори явно се присмива на Корана, кажете му, че исмаилизмът означава свободомислие, а учението за седемте имами е само прах в очите и примамка за невежото множество. Така убеждавайте всеки човек според неговите убеждения и нрав и незабелязано го навеждайте на съмнение в правилността на сегашния ред. При това бъдете скромни и доволни с малко, съобразявайте се с обичаите и нравите на съответното място или прослойка и за всички маловажни неща се съгласявайте със събеседника си. Той трябва да остане с убеждението, че сте учени и опитни и че въпреки това го цените високо, и че за вас е много важно да изведете именно него на правия път. Когато спечелите доверието му, ще преминете към втората част от плана. Ще му обясните, че принадлежите към братство от вярващи, които искат да установят правда и истина на света и да прогонят чуждите владетели. Въвлечете го в пламенни спорове, събудете у него любопитството, бъдете потайни, намеквайте и обещавайте, докато не го объркате напълно. Тогава искайте да ви се закълне, че ще мълчи, обяснете му учението за седемте имами, ако вярва в Корана — разрушете вярата му, говорете му за нашата готовност и за желязната ни войска, която само чака заповед, за да се захване със султана. Накарайте го да ви даде още клетви, открийте му тайната, че в Аламут живее велик пророк, когото следват хиляди и хиляди вярващи, и така го подгответе да се закълне във вярност към нас. Ако е богат или поне с добро положение, измъкнете от него по-големи суми, с което още повече ще се обвърже. Защото от стари времена е знайно, че човек държи на това, в което е вложил пари. От тези средства раздайте дребни суми на бедните последователи, и то на няколко пъти, за да ги държите като вързани на връв. Кажете им, че това е само частица от отплатата, която ще получат от нашия върховен господар за предаността си към исмаилизма. Когато човекът вече е цял в ръцете ви, оплетете го все по-здраво в своите мрежи. Говорете му за страховитите наказания, които ще сполетят предателите, за светия живот на нашия вожд и за чудесата, които се случват около него. От време на време се връщайте отново на същото място и не пропускайте нито една от вече създадените връзки. Защото, както каза Нашият господар, никой не е толкова малък, че да не може да служи на нашето дело.

Даите и командирите с голям интерес слушаха речта на Абу Али. От време на време той се вглеждаше в някого и започваше да маха пред него с ръце, сякаш говореше само на него.

— Сега или никога! — възкликна накрая. — Нека това бъде нашият девиз. Вие сте ловци на души. За такива ви избра Нашият господар и ви изпраща по света, за да изпълнявате неговите заповеди. Не бойте се от нищо, защото зад всеки от вас стои цялата наша сила, всички наши вярващи и войници.

Сетне донесе кутия с пари и започна да смята. Абдул Малик седна до него и отвори голяма книга, в която записа сумите, получени от всекиго, както и особените заповеди на господаря.

— От сега нататък всеки от вас ще получава годишна заплата — каза Абу Али. — Това е награда за вярната ви служба. Колкото по-големи успехи и заслуги имате, толкова по-щедро ще е възнаграждението.

След това командирите казаха своите желания. Един имаше повече жени и деца, друг — дълъг път пред себе си. Трети искаше пари за свой приятел, който не могъл да дойде на събранието, четвърти пък живеел в особено беден край. Единствено пратеникът на великия дая на Хузестан Хюсеин Алкеини беше донесъл със себе си три кесии с жълтици и не искаше нищо за себе си и за господаря си.

— Ето кой трябва да ви бъде за пример — каза Абу Али и радостно прегърна пратеника от Хузестан.

— Добре се живее от разбойничество — прошепна Ал Хаким на дая Захария и му намигна многозначително. Защото се говореше, че Хюсеин Алкеини дебнел по пътищата керваните, идващи от Туркестан, и ги ограбвал по заповед на самия върховен господар или поне с негово знание. Това беше един от източниците за издръжката на многобройното братство на Хасан ибн Сабах.

Когато разплащането приключи, домакините поканиха гостите на печено месо и вино и се завързаха по-поверителни разговори. Разправяха за грижите и трудностите си, а имаше и доста, които не бяха напълно убедени в крайния успех на исмаилизма. Говореха за семейните си дела. Един имал дъщеря в Аламут, друг пък някъде другаде син и разискваха как да ги задомят. Всеки искаше да държи рода си под око, затова дълго обсъждаха кой да се раздели със своето дете. И когато старите познати отново се сближиха достатъчно, подхванаха разговор за върховния господар и неговите лични въпроси.

Абу Сурака взел в харема си две от дъщерите на господаря — Хатиджа и Фатима. Първата била на тринайсет, а втората на единайсет години. Откакто ги дал на Абу Сурака, баща им не поискал да ги види, нито пък питал за тях.

Даята разказва на госта от Хузестан, че момичетата били много уплашени и се разтрепервали само щом се спомене името на баща им. Абу Сурака не одобряваше това, защото самият той беше много грижовен баща. А какво ставаше с жените на Хасан, никой не знаеше. В замъка ги нямаше. Пратеникът от Хузестан разказа, че в Зур Гумбадан — крепост, която завладял господарят му Хюсеин Алкеини, живеел Хюсеин, синът на Великия господар. Скарал се с баща си и за наказание той го изпратил да служи на великия дая на Хузестан като обикновен войник.

— Наистина този Хюсеин е див като звяр. Ако аз му бях баща, щях да го държа пред очите си. Защото, ако ти е пред очите, все ще имаш случай да го обърнеш или да го поправиш доколкото можеш. А от унижението Хюсеин само стана по-твърдоглав и зъл. И покрай него Хюсеин Алкеини има предостатъчно разправии.

Гостите останаха в Аламут три дни, а призори на четвъртия се разотидоха — всеки в своята посока. Животът в крепостта се върна към обичайния си ход, до едно неочаквано посещение.