Владимир Бартол
Аламут (17)

Седемнайсета глава

— Четвъртото действие на трагедията приключи — си каза Хасан, когато остана сам.

Вечерта нареди да извикат при него Обейда, Джафар и Абдурахман. Абу Сурака предаде на тримата заповедта. Сред федаините настана вълнение. Когато Обейда чу какво го очаква, кафявото му лице стана пепелявосиво. Заоглежда се като звяр, който търси къде да побегне пред надвисналата опасност.

Абдурахман също се уплаши:

— Защо ни вика Сеидуна?

— Може би мисли да ви изпрати в рая, като вече ги няма Сюлейман, Юсуф и Ибн Тахир — отговори Ибн Вакас.

— И ние ли ще трябва да скочим от кулата или да се заколим?

— Питай Сеидуна за това.

Джафар прие заповедта с невъзмутима преданост.

— Аллах е господар на нашия живот и нашата смърт. А Сеидуна е негов наместник.

Пред върховното командване ги посрещна Абу Али и ги качи в кулата при Хасан.

След като Абу Сурака предаде заповедта на федаините, изпълнен с безпокойство потърси Манучер. Откри го на стената, където преглеждаше котлите за смола. Извика го настрана и го попита:

— Какво мислиш за смъртта на двамата федаини?

— Сеидуна е велик господар, приятелю.

— Съгласен ли си с неговите действия?

— Не мисля за тях, драги. И теб съветвам да направиш същото.

— Нима с такива средства ще се борим срещу войската на султана?

— Това знае само Сеидуна. Аз знам единствено, че с нашите сили не можем дълго да им противостоим.

— На мен и сега ми треперят коленете от ужас.

— Вероятно треперят коленете и на други, например на емир Арслан Таш.

— Значи смяташ, че Сеидуна е постигнал целта си?

— Нещо ми нашепва, че можем да му се доверим напълно. Такива неща, каквито видяхме днес в Аламут, историята още не познава.

Абу Сурака поклати глава и си тръгна. Потърси лекаря и го попита за неговото мнение.

Гъркът най-напред се огледа, за да се убеди, че наоколо няма никого. След това се приближи плътно до Абу Сурака и с потаен глас му каза:

— Мой почитаеми дая! Днес проклех мига, в който се освободих от византийския плен. Защото това, което видяхме в замъка с очите си, надминава най-горещата фантазия на гръцките трагици. Зрелището, което сутринта благоволи да ни представи нашият върховен господар, беше подготвено с такава ужасна прецизност, че за него сигурно искрено му е завидял самият цар на ада. Побиват ме ледени тръпки като помисля, че и аз бих могъл да вкуся от неговите райски блаженства отвъд аламутските стени.

Абу Сурака пребледня.

— Мислиш, че и нас може да изпрати в градините зад замъка?

— Как мога да знам това, драги мой? Разбира се, знанието, че портите на неговия рай са отворени ден и нощ, ни най-малко не е насърчително за всички, които имаме късмета да живеем в тази крепост.

— Страшно! Страшно! — промърмори Абу Сурака и с ръкав изтри студената пот от челото си. — Единственият ни късмет е, че семействата ни са при Музафар.

— Да, наистина — кимна гъркът. Абу Сурака не забеляза как, когато си тръгна, гъркът го изгледа подигравателно зад гърба му.

* * *

В градините всичко отдавна беше готово за ново посещение. Когато момичетата чуха, че е насрочено за вечерта, ги обзе празнично настроение. Да, сега знаеха какво беше предназначението им. Любовта беше тяхното призвание и това не им се струваше толкова лошо.

Бояха се само за Халима. Тя пазеше спомена за Сюлейман с истинска набожност. Виждаше го като свой господар, насаме му искаше съвет за всевъзможни неща. Стараеше се да остане сама, защото тогава го чувстваше до себе си и разговаряше с него. Често си шепнеше на глас и момичетата я виждаха да се смее очарователно или весело, сякаш наистина разговаряше с някого. Отначало се опитваха да й кажат, че Сюлейман може би няма да се върне при тях. Когато обаче видяха, че смяташе намеците им за закачка или проява на злоба, я оставиха да си вярва.

Щом научи, че довечера ще имат гости, затрепери като тревичка на вятъра. Кръвта се спусна в петите й, падна на земята и изгуби съзнание.

— Справедливи Боже — възкликна Мириям. — Какво да правим с нея?!

— На тебе Сеидуна ти е позволил, ти можеш да не идваш при момчетата — каза Зулейха. — Помоли го да позволи и на нея.

— Ще реши, че нарочно са я отделили от Сюлейман — отговори Фатима. — Така със сигурност някак ще си навреди.

— Как можа да си набие в главата, че Сюлейман изобщо някога ще се върне? — недоумяваше Рокая.

— Обича го. Каза й, че ще се върне, затова вярва. За нея той е по-голям пророк от Сеидуна.

Така каза Фатима.

Междувременно успяха да върнат Халима в съзнание. Тя учудено погледна момичетата. Когато си спомни какво се случи, я обзе трескаво безпокойство. Стана и изтича в спалнята да се приготви.

— Ще й кажа всичко — каза Мириям.

— Няма да ти повярва — отговори Зулейха. — Познавам я. Упорита е и ще си помисли, че не й даваме да види Сюлейман.

— Но ако види друг вместо него, сърцето й ще се пръсне!

— Нека свикне, както свикнахме ние! — каза Сара.

— Халима е съвсем различна. По-скоро ще помоля Сеидуна.

— Не, Мириям — каза Фатима. — Да опитаме по-добре с Халима. Може би ще се осъзнае.

Влязоха след нея в спалнята й. Халима седеше пред огледалото и се контеше с усмивка на лице. Когато видя момичетата, смръщи вежди. Ядосваше я, че прекъсват хубавите й мисли. Сърцето на Мириям се сви от болка.

— Говори ти с нея — прошепна на Фатима.

— Радваш ли се, че ще имаме посещение довечера?

— Оставете ме, не виждате ли, че трябва да се наглася?

— Слушай, Халима — каза Мириям. — Всеки посетител ще идва само по веднъж в нашите градини. Осъзнаваш ли това?

Влезе Ахриман и започна да души около Халима.

— Изгони ги, Ахриман. Станали са много лоши.

— Мириям е напълно сериозна — каза Фатима.

— Махайте се!

— Много си твърдоглава — ядоса се Сара.

Излязоха от спалнята.

— Не повярва — каза Зулейха.

— Не, не повярва на теб, Мириям — уточни Фатима.

Апама предаде строгата заповед на Сеидуна, че всяко от момичетата трябва да смени името си. Нито една не биваше да се обърка довечера.

Мириям и Фатима започнаха да дават нови имена на момичетата.

— Халима! Тази вечер няма да си Халима, а Сафия. Разбра ли? Повтаряй това име толкова дълго, че да свикнеш с него.

Халима се усмихна. Каза си: „Може би си мислят, че няма да ме познае?“.

— Не се смей — смъмри я Мириям. — Работата е много сериозна. И разположението в градините ще бъде различно.

Едва сега Халима се уплаши истински.

— Какво означава това? — попита.

— Надявам се, че сега разбираш за какво става въпрос — й каза Фатима.

Очите на Халима се насълзиха.

— Станали сте толкова зли с мен.

Побягна и се скри в някакво усамотено помещение. Сара я последва.

— Ти още не знаеш, че Фатима и Зулейха ще имат деца — каза тя. — Чух как го споделиха с Мириям. Затова не казвай на никого, че аз съм ти казала.

— Защо само те двете?

— Виж я ти! Да не искаш и ти да сменяш пелени?

Халима й се изплези и й обърна гръб.

Привечер Хасан повика Мириям в една от празните градини. Тя му разказа какво става с Халима и за вярата й, че Сюлейман ще се върне довечера.

— Ваше задължение беше да й сипете навреме чисто вино. Ако нещо не е наред, вие ще сте отговорни.

— Спести й това разочарование заради мен.

— Днес на нея, утре на друга, вдругиден на трета. Двайсет години не знаех какво значи слабост, докато подготвях плана си. А ти искаш сега да се предам!

Мириям му хвърли поглед, изпълнен с омраза.

— Позволи поне аз да отида на нейно място.

Хасан отново стана твърд и неумолим.

— Не, не позволявам. Сами си надробихте тази попара, сами ще си я сърбате… Довечера, когато стане време, се върни в градината. Ще чакаш с мене резултата. Разбра ли ме?

Мириям стисна зъби. Тръгна си, без да каже дума.

Когато се върна при момичетата, веднага потърси Халима.

— Разбра ли, че Сюлейман няма да дойде довечера? Гледай да не свършиш някоя глупост. Животът ти е на карта.

Халима упорито удари с пета в земята. Все още личаха следите от сълзите й. „Защо тази вечер са толкова зли с мен?“, не можеше да проумее.

* * *

Обейда беше запомнил всичко, което първите трима федаини разказаха за посещението си в рая до най-малки подробности. С вродената си склонност да се съмнява във всичко още тогава се беше запитал какво би направил той на тяхно място. Струваше му се, че много неща не съвпадаха и много неща събуждаха съмнението му.

Когато вечерта заедно с другарите си отиде при върховния господар, любопитството му беше не по-слабо от страха. Въпреки това успяваше да се владее до съвършенство. Решително и ясно отговаряше на въпросите на Хасан.

Великите даи този път не присъстваха. Хасан вече не се нуждаеше от тях. Беше минало първото и най-трудно изпитание. Сега всичко работеше като добре смазан механизъм.

Джафар и Абдурахман бяха обзети от свещен страх, когато застанаха сами пред него, в помещенията, от които управляваше света на исмаилитите. Вече не ги тревожеше никакво съмнение. Бяха щастливи, че можеха да отговарят на въпросите и да изпълняват заповедите му. Зарадваха се, щом чуха, че и тях ще изпрати в рая. Бяха напълно под негова власт. Лицето на Обейда леко посиня. Реши, че ще наблюдава внимателно всичко, което се случва с него, като се старае да не се издаде по някакъв начин.

Хасан ги заведе в стаичката и им показа леглата. Сипа им вино и на всекиго сложи по едно топче в устата. Джафар и Абдурахман го преглътнаха бързо. Обейда обаче внимателно го пусна покрай дебелите си устни в отворената си длан и умело го скри под дрехата си. Под вежди наблюдаваше стоновете и въртенето на другарите си и им подражаваше изцяло.

Абдурахман заспа първи. Джафар издържа още известно време, но накрая и той се предаде, обърна се на другата си страна и с пъшкане затвори очи.

Тревога обзе Обейда и той едва посмя да погледне през присвитите си мигли. Хасан стоеше неподвижно, държейки завесата на входа, тъй че от стаята му проникваше светлина. Очевидно чакаше и тримата да заспят. Какво щеше да направи след това?

Обейда запъшка и се прекатурна настрана, също както направиха двамата му другари. След това започна да диша равномерно. Възцари се пълна тъмнина. Усети как Хасан хвърли върху него някакво покривало.

Отекна удар.

Изведнъж помещението се заклати и започна да потъва. Обейда едва не извика от страх. Трескаво се хвана за ръба на леглото. С ужас чакаше какво ще се случи.

Мозъкът му заработи трескаво. Всичките му сетива бяха изострени докрай. Изведнъж усети, че спряха. Усети хладина около себе си. През покривалото забеляза пламтящата светлина на факли.

— Всичко наред ли е? — чу гласа на Хасан.

— Всичко е наред, Сеидуна.

— Бъдете готови като миналия път.

Някакви ръце хванаха и вдигнаха леглото му. Усети как го носят през мостче. След това заедно с леглото го качиха на една лодка и отплаваха. Когато спряха, го внесоха в някакво помещение, където се чуваше музика и гласове на момичета. Там го хванаха за ръцете и раменете и го сложиха на мека подложка. След това си отидоха.

„Значи това бил раят на нашия господар? — помисли си Обейда. — И за да се върнат в него, Юсуф и Сюлейман се убиха сутринта?“

Обзе го неизразим гняв. Каква измама! А Абдурахман и Джафар не усещат нищо! Какво ще стане с всички тях? Не трябваше да се издава! Какво щеше да направи, ако Сеидуна му заповяда, както на Сюлейман, да се прободе? Ако не се подчини, щеше да го сполети още по-ужасна смърт. „Ужасно! Нечувано и ужасно!“, въздъхна за себе си.

Тихи стъпки приближиха до леглото му. Сега трябваше да се преструва, че наистина се е събудил в рая. Някой вдигна покривалото от него. За частица от секундата отвори очи. Беше достатъчно, за да запечата картината в паметта си. Беше заобиколен от прекрасни момичета, които го гледаха с любопитство и уплаха. Обзе го непозната, луда похот. Искаше му се да се хвърли сред тях и да се предаде на страстта. Но още не биваше. Какво беше разказвал Сюлейман за събуждането си? Преструваше се, че е в плен на съня. Същевременно напрегнато слушаше. Чуваше, че е станало нещо неочаквано.

Колкото и пъти да й повтаряха, нищо не можеше да накара Халима да повярва, че Сюлейман вече няма да дойде в градините. Малкото й глупаво сърце с несломима твърдост вярваше, че ще го види отново. Както първия път, и сега Фатима бе нейна предстоятелка, Сара също беше с нея. Но Зейнеб и някои други бяха на друго място. Помещението сега също беше различно. Бяха се събрали в средната градина, където първия път беше Мириям.

Когато евнусите донесоха носилката със спящ младеж, Халима се разтрепери. Скри се зад гърба на Сара и с ужас зачака Фатима да отвие госта. Когато това се случи, вместо красивия Сюлейман се показа негърското лице на Обейда.

Халима почувства, че я порази гръм. Целият й прекрасен свят рухна. Широко разтвори очи. Не издаде нито звук. Затисна уста с ръката си и от болка я захапа. Постепенно й стана ясно, че Сюлейман беше завинаги изгубен за нея.

Изведнъж като стрела се спусна към изхода. Да, всички можеха да й се смеят сега, задето не искаше да им повярва. Втурна се по коридора и преди другите момичета да разберат какво става, вече тичаше по пътеката към скалите, на които през деня излизаха гущерите.

— Рокая! Сара! След нея! — с глух глас заповяда Фатима.

Двете хукнаха към градините. Дори не забелязаха, че Ахриман също ги последва. Тичаха право към брега на реката. Видяха Халима на ръба на скалата. Тя размаха ръце и се хвърли във вълните. Отчаян вик и силен плясък и бясното течение я отнесе със себе си.

Ахриман скочи след нея. Настигна я, грабна я със зъбите си за косата и опита да я изтегли на брега. Но течението беше твърде силно. Халима в смъртен ужас се хвана за врата на животното. Все повече приближаваха скалите на Аламут. Свикналите му на тъмнина очи разпознаваха близкия бряг и той с всички сили се опита да достигне до него. Всичко беше напразно. Тежко изпъшка и изпусна товара си. Ръцете й се разхлабиха и тялото й изчезна във вълните. Той самият обаче също вече беше сред високите скали. Успя да се добере до тях, но ноктите му се плъзгаха по гладката повърхност. Опита да плува срещу течението, назад към градините. Но силите го напуснаха. Водовъртежът го грабна и го завлече в дълбините.

С ужас в очите Сара и Рокая се върнаха. На входа ги посрещна Зофана. Заплакаха.

— Няма я вече. Скочи във водата. В реката.

— О, Аллах, Аллах! Само бъдете тихи. Момчето се събуди и се държи странно. По нищо не личи, че ни смята за хурии. Какво ли ще каже Сеидуна!

Избърсаха сълзите от лицата си и последваха Зофана.

Обейда седеше на възглавниците и в пълно съзнание прегръщаше ту Фатима, ту Джовайра, като се усмихваше леко надменно. Напразно се опитваха да го опият. Едва потапяше устни във виното. След това започна с хитра усмивка да разказва за живота в Аламут. Същевременно внимателно наблюдаваше лицата на момичетата. Когато спомена имената на Сюлейман и Юсуф, видя как някои от тях се спогледаха. Със злорадство и наслада им описа как сутринта се отправиха към рая. Видя ги как пребледняха и напразно се стараеха да скрият чувствата си. При това изпита някакво удовлетворение. Вярно, терзаеше го мисълта, че двамата преди него бяха вкусили сладостта на тези красавици.

Тогава забеляза Сара и се досети. „Това е черната Сара, за която разказваше Сюлейман, въпреки че сега се нарича другояче“, каза сам на себе си. В него заговори кръвта на прадедите му. Така сигурно са изглеждали робините на техните господари.

Протегна ръка, сграбчи я за китката и силно я придърпа към себе си. Ноздрите му се разтвориха широко. Смъкна розовия воал от нея. Стисна я в прегръдките си така, че костите и на двамата изпукаха. После застена като котарак, обзет от страст. Диво се хвърли отгоре й, а Сара мигом забрави за съдбата на Халима.

Сега вече можеха да го опият. Без сили и без воля прие всичко, което му предлагаха. Умората го победи и след малко задряма.

— Рокая! Бързо потърси Мириям! Всичко й кажи! Че Халима е скочила в реката и че Обейда не вярва.

На брега на канала беше привързана една лодка, в която седеше Муад. Рокая скочи в нея.

— Закарай ме при Мириям! Веднага!

— Мириям е при Сеидуна.

— Още по-добре.

Лодката се понесе по гладката повърхност.

По средата на пътя се срещнаха с Мустафа, който караше Апама от другата градина.

— Халима се хвърли в реката! — закрещя Рокая.

— Какво казваш?

Рокая повтори. Старицата и евнусите се ужасиха.

— Покажи ни мястото! Може би още можем да я спасим.

— Твърде късно е. Течението отдавна я е отнесло оттатък крепостта.

— Аллах, Аллах! Защо беше нужно всичко това?

Мустафа изпусна веслата и закри лице.

* * *

Хасан и Мириям дълго седяха мълчаливо в малката къщичка. Накрая той наруши мълчанието.

— Знаеш ли, че онази нощ, когато изпратих първите федаини в рая, великите даи са искали да ме хвърлят от моята кула в Шахруд.

Мириям го изгледа изненадано.

— Защо?

— Защото не могат да разберат защо човек е длъжен да доведе докрай нещо, което е започнал.

— Значи са били ужасени от това, което си сторил. Какво нареди да направят с тях?

— Какво да наредя? Разхождат се из замъка както преди. Всички сме изпълнени със зли желания. Затова не се чувствам засегнат. А и какво биха могли да ми сторят? Спасението на всички нас зависи от правилното действие на моята организация. Само дано тя успее да унищожи нашия най-зъл противник.

Хасан се изсмя почти без глас.

— Искам да кажа — моя стар и заклет съперник, омразен на сърцето ми, смъртен враг.

— Знам за кого говориш — отвърна Мириям.

Отново замълчаха задълго. Хасан знаеше какво тежи на душата на Мириям. Но избягваше да заговори пръв за този болен въпрос, а тя не смееше да го засегне. Едва след дълго мълчание попита:

— Кажи, какво направи с тримата, които първи дойдоха в градините?

— Сутринта Юсуф и Сюлейман направиха така, че да настръхнат косите на войските на султана, които ни обсаждат.

Мириям го погледна, сякаш искаше да прочете сърцето му. — Уби ли ги?

— Не. Сами се убиха. При това бяха щастливи.

— Ти си жесток звяр. Разкажи ми.

Хасан й разказа. Тя го слушаше с ужас и удивление.

— Нищо ли не почувства, когато пожертва двама души, които ти бяха верни до смърт?

Видя, че му е трудно и че се брани.

— Не можеш да разбереш това. Трябваше да завърша започнатото. Но и сам се ужасих, когато дадох заповедта на федаините. Нещо ми подсказваше, че ако над нас има власт, тя няма да позволи това. Или слънцето ще потъмнее, или земята ще се разтресе. Крепостта ще рухне и ще погребе войската под себе си… Казвам ти, че се разтреперих както трепери дете от страховете си. Очаквах поне някакво дребно знамение. Ако само нещо се беше раздвижило, ако в онзи момент облак беше закрил слънцето или ако изведнъж се беше появил вятър, щях да размисля. Дори след като стана, очаквах удар. Но слънцето грееше както преди над мен, Аламут и мъртвите тела на момчетата. Помислих си, че или няма власт над нас, или е безкрайно безразлична към всичко, което се случва тук долу. Или пък гледа благосклонно на начинанието ми. Тогава осъзнах, че все още дълбоко в себе си продължавам да вярвам в някакво божество. Но това божество бе напълно различно от онова, в което вярвах като млад. Беше като вселената, изпълнено с хиляди противоречия, но въпреки това строго подчинено на мерки и числа. Безгранично в граници. Величествен хаос в стъклен съд. Страшен, ухилен дракон. И изведнъж проумях, че съм му служил цял живот.

Гледаше покрай нея, с широко отворени очи, сякаш виждаше невидими чудеса пред себе си.

„Луд шейтан“, помисли си Мириям.

— Къде е Ибн Тахир?

Хасан сведе очи.

— Да не си го изпратил при смъртния си враг?

Той впи пронизителен поглед в нея.

— Нима не казваше някога, че не вярваш в нищо на света и че от нищо не се боиш? Къде е сега силата ти пред лицето на истинските събития, чиято тежест пада върху плещите ми? Сърце за малките имаш. Но понякога би било добре да имаш и за големите.

В този момент Муад доближи лодката си до брега. Рокая се затича към Мириям. Все още цялата трепереше. Дори не погледна Хасан. Извика:

— Халима скочи в реката!

Мириям се хвана за сърцето. Погледна Хасан, като че ли му казваше: „Това е твоя работа!“.

Хасан също се ужаси. Разпита за подробности.

— Побягнала е, когато видяла, че вместо Сюлейман носят Обейда? А Обейда не вярва, че е в рая, казваш?

Погледна Мириям. Тя криеше лицето си с ръце и плачеше конвулсивно.

Изправи се:

— Внимавайте от сега нататък всичко да бъде наред!

Отиде до брега, където в лодката го чакаше Ади, и му заповяда:

— Карай обратно към замъка!

* * *

— Искам да удушите онзи в средната градина, когато останете насаме с него — каза на евнусите. — Претърсете го и ми донесете всичко, което откриете. След това го закопайте заедно с двамата от сутринта в края на градините под планината. Двамата от другите две градини изпратете обратно в замъка.

Строг и мрачен се върна в кулата си. Отгоре даде знак за раздяла в градините. Радваше се, че Абу Али и Бозорг Омид не бяха до него. Какво щеше да им каже? Трябваше да дава обяснения и да се извинява за действията си пред целия свят. Да опише за вярващите своите разсъждения — просто и в картини. На наследниците си трябваше да обясни последните си тайни. Така че имаше още много работа пред себе си. Животът е кратък, а той беше стар.

Измъчен до смърт, се върна в стаята си. Хвърли се върху леглото и опита да заспи. Не успя. През деня не се страхуваше от нищо. Сега виждаше лицето на Сюлейман до най-малки подробности. Да, изглежда, беше щастлив. Въпреки това животът в него беше угаснал. Велики Боже, какво страшно изпитание!

От ужас по челото му избиха капки пот. Пред очите му се появи Ибн Тахир, който язди към Нехавенд, обзет от една-единствена мисъл. Да, там живееше смъртният му враг. Неговият противоположен принцип. Великият везир Низам ал Мулк, блестящ и светъл ум, който изповядваше всичко, смятано от човечеството за добро и велико. И все пак дълбоко в душата му също живееше една голяма лъжа. Беше отстъпил пред човечеството и неговата вяра и беше изоставил по-добрите идеи, които Хасан знаеше, че носи. Беше спечелил тълпите и бе станал могъщ. При това с добро, с щедрост, с множество отстъпки пред човешките желания. Имаше ли място за друг, равен на Хасан? Низам ал Мулк го беше изпреварил във всичко. Имаше преднина от повече от десет години. Какво друго му оставаше, освен да се насочи в противоположната посока? „Той усмихнат, аз мрачен. Той отстъпчив, аз твърд. Той благ, аз страшен.“ Все пак и везирът можеше да бъде жесток и безмилостен. Дори повече от него. „Ако го премахна, ще бъда единствен господар в Иран.“

— Кога ще свърши тази нощ! — въздъхна Хасан. Загърна се в плаща си и отново излезе на площадката на кулата.

Погледна към градините. Евнусите вече сваляха лампите. След това насочи поглед към подножието на планината. Там светеха лампи. Обзе го леден ужас. Погребваха мъртвите. Обхвана го непознат страх от мисълта, че един ден ще изчезне в нищото.

Помисли си: „Нищо не знаем със сигурност. Звездите над нас са неми. Оставени сме на усещания и се осланяме на измами. Страшен е този бог, който ни ръководи“.

Върна се в стаята си и погледна в помещението, в което непробудно спяха Джафар и Абдурахман. Свали покривалата от тях. Лампата в стаята му осветяваше уморените им лица. Дълго ги гледа.

— Наистина човекът е най-странното същество на света — прошепна. — Би искал да лети като орел, но няма неговите крила. Би искал да има силата на лъв, но няма неговите лапи. Колко ужасно несъвършен си го създал, господарю! И за наказание си му дал разум, силата да съзнава собствената си безпомощност.

Отново легна и се опита да заспи. Едва призори обаче най-накрая задряма.

* * *

— Ибн Сабах е истински пророк. Вярва в някакъв бог — каза същата вечер Абу Али на Бозорг Омид. Погледна го с ясен, почти детски поглед. След това продължи поверително:

— Виждаш ли, не съм се лъгал в него. Дори когато говореше толкова безбожно, не съм преставал да вярвам, че само той може да бъде вожд на исмаилитите. Защото само той има толкова голямо сърце, колкото е нужно за това. Слава на Аллах, имаме пророк!

— Страшен пророк наистина — промърмори Бозорг Омид.

— Мохамед не е бил по-малко страшен. Изпращал е хиляди на смърт. Но въпреки това са вярвали в него. Сега очакват Махди.

— Да не би и ти да го очакваш?

Абу Али се усмихна хитро:

— Никога тълпите не очакват някого напразно. Вярвай ми. Историята го потвърждава — добър или страшен, ще дойде, защото хиляди и хиляди сърца го призовават. В това се крие великата тайна на човечеството. Не знаеш нито откъде, нито кога ще дойде. Ще стане изведнъж.

— Очевидно и теб те обзема някаква лудост. Ти вярваш! Макар да знаеш, че човечеството е живо благодарение на вечната самоизмама!

— Ако той вярва, защо да не вярвам и аз?

— Това е отколешното желание на всички нас!

— Даите не ни вярват, защото мислят, че сме хора на господаря. Той държи ключа към федаините. Трябва да се върнем при него.

— Не се чувствам никак добре от това размотаване. Но си прав. При даите няма какво да търсим. Нямаме свои хора. Затова нашето място е до господаря.

* * *

В това време в своите жилища момичетата безутешно плачеха за Халима. Бяха се събрали около басейна и Фатима им разказваше как стана всичко. Като ястреб, който се спуска насред ято гълъби. Плахо свели глави, те на висок глас оплакваха нещастната си другарка. Момичетата от двете съседни градини също се бяха върнали. Страшната вест ги накара да се почувстват като едно семейство.

— Халима беше най-добрата от всички.

— Без нея в градините ще бъде пусто.

— Ще бъде мъртвешки скучно.

— Как изобщо ще живеем без нея?

Мириям седеше настрана. Слушаше разговора на момичетата и й беше двойно по-тежко. Чувстваше, че е напълно безсилна и нищо вече не я привлича в живота. Защо изобщо да се мъчи? На зазоряване нареди на момичетата да вървят да спят. Самата тя потърси остър нож, отиде в банята си, съблече се и легна в басейна. След това преряза вените на китката си.

Стана й приятно. Водата полека започна да почервенява. С кръвта изтичаше и животът й. Усети силна умора. „Искам да спя“, помисли и стисна очи. Потопи се във водата.

Когато на другата сутрин Фатима дойде да я потърси в банята, я намери мъртвешки бледа, а водата червена от кръвта й. Закрещя така, че се чуваше в цялата сграда. После падна в несвяст.

Горе-долу по същото време един войник от армията на султана отиде да напои конете и мулетата на реката. В малък залив сред клоните видя труп на младо момиче, което беше чисто голо. Издърпа я на брега и без да иска, възкликна:

— Колко е красива!

Тогава забеляза малко по-нататък трупа на голямо животно. „Някакъв гепард“, помисли. Извади и него на брега.

Животните зацвилиха уплашено.

— Ще отида да съобщя на командира.

Мнозина от хората на емира дойдоха на брега да видят чудната находка. Един стар войник каза:

— Това е лош знак. Гепард и момиче в смъртна прегръдка.

Стотникът заповяда да ги погребат един до друг.