Владимир Бартол
Аламут (15)

Петнайсета глава

Синът на върховния господар беше убил даята на Хузестан! На другия ден цял Аламут говореше само за това. Никой не знаеше как точно се разпространи тази новина. Вестоносецът я каза най-напред на великите даи, които веднага го отведоха при Хасан. Може би тогава някой от даите, които стояха наблизо, я бе дочул, а може би самите велики даи я бяха издали неволно на някого по пътя. Всички разбраха за станалото, затова беше безсмислено да го крият от вярващите.

Ибн Тахир дълго чака Хасан да го приеме. Върховният господар искаше да разбере всичко за убийството, затова дълго разпитва пратеника.

— Гълъб донесе заповедта ти в Зур Гумбадан, Сеидуна. Тогава Къзъл Сарък ни обсаждаше вече от една седмица. Разруши всички по-малки твърдини, а след това с двайсет хиляди войници разби лагер пред нашата крепост. Каза ни да си тръгнем свободно, но великият дая отклони предложението. Ала Хюсеин, твоят син, поиска да предадем крепостта. Затова Алкеини те помоли да наредиш какво да стори с него. Ти заповяда да го оковат. Алкеини му съобщи това, като очакваше сам да се предаде. Хюсеин обаче подивя от гняв: „На баща ми си ме предал, куче такова!“. Извади сабя и закла нашия командир.

— Какво направихте с убиеца?

— Оковахме го и го затворихме в подземието. Шейх Абдул Малик бен Аташ пое командването на крепостта.

— Какво е положението в нея?

— Трудно, господарю. Водата не стига, а и храната е на привършване. Имаме повече от три хиляди души в крепостта. Целият народ на Хузестан е с нас. Но проклетият Къзъл Сарък е жесток и всички се страхуват от него. Затуй не очакваме голяма помощ от тях.

Хасан го освободи. Сега отново беше твърд и целенасочен.

— Какво ще правиш със сина си, Ибн Сабах? — попита Бозорг Омид.

— Ще го съдят според нашите закони.

С тези думи освободи великите даи и повика Ибн Тахир.

— Как вървят нещата с Ал Газали?

— Почти цяла нощ го изучавах, Сеидуна.

— Добре, знаеш ли какво е станало в Хузестан?

Ибн Тахир го погледна и видя нови бръчки по лицето му.

— Знам, Сеидуна.

— Какво би направил на мое място?

Ибн Тахир го погледна с ясен, светъл поглед:

— Бих направил това, което повелява законът.

— Ти си истински… Знаеш ли кой е Иблис?

— Иблис е злият дух, изкушил първите хора.

— Той е нещо повече. Иблис е предател, изоставил господаря си и негов заклет враг.

Ибн Тахир кимна.

— Който предаде правилното учение и е негов враг, е роднина на Иблис. Защото истинското учение е учението на Аллах. И само едно учение е истинско.

— Да, исмаилитското.

— Правилно. Познаваш ли някого, който е напуснал нашето учение и е станал негов заклет враг?

Ибн Тахир го погледна в очите, за да отгатне мисълта му.

— Да не би да имаш предвид великия везир?

— Да, този, който уби дядо ти, задето зачиташе нашето учение. Той е нашият Иблис и нашият зъл дух. Ти бъди нашият архангел и отмъстител за дядо си. Приготви меча си!

Ибн Тахир стисна юмруци. Изправи се като кипарис пред Хасан.

— Мечът е готов, Сеидуна.

— Знаеш ли пътя от Рей до Багдад?

— Познавам го. Родом съм от град Сава, който лежи покрай него.

— Тогава слушай. Ще тръгнеш на път. Ще отидеш в Рей и оттам през Сава и Хамадан до Нехавенд. Но не отивай в бащиния си дом! Защото през целия път трябва да мислиш само за едно: как да изпълниш задачата си. Навсякъде бъди внимателен и разпитвай къде се намира и какво смята да прави великият везир. Получих вести, че в Нехавенд събира голяма войска против нас и против съперника си в Исфахан Тадж ал Мулк. Разбираш ли ме? Ал Газали е негов приятел. Отсега ти ще бъдеш ученикът на Газали — Осман, който му носи молба от своя учител. Затова вземи и неговата книга със себе си. Тук ти давам черното облекло, което носят сунитските ученици, а тук кесия с пари за път и писмо за великия везир. Печатът, който виждаш върху него, ще ти отваря вратите.

Ибн Тахир пое черните дрехи от ръцете на Хасан и ги огледа с някакво радостно нетърпение. Кесията скри в пояса си, а свитъка под мантията.

— При Хаким си научил как да се държиш пред великия везир. Когато тръгнеш от Аламут, ще вземеш нещата, които ти давам. Извън крепостта ще се преоблечеш на скришно място и ще хвърлиш всичко, което може да те издаде. Познавам Низам ал Мулк. Разбере ли, че те изпраща Ал Газали, ще те приеме с радост. Сега слушай добре! В онова запечатано писмо е скрита дълга, остра кама. Преди да предадеш на везира свитъка, тайно извади камата от него. Докато везирът отваря писмото, здраво го намушкай с острието във врата. Ако забележиш само капка кръв, знай, че си успял. Но внимавай да не се нараниш преди това. Защото краят на камата е намазан със страшна отрова. Ако само се одраскаш, няма да изпълниш задачата и завинаги ще изгубиш рая, в който толкова искаш да попаднеш.

Ибн Тахир слушаше пребледнял, но със сияещи очи.

— А после какво да направя?

— После… после се остави на милостта на Аллах. Портите на рая ще бъдат отворени за теб и никой няма да може да ти ги отнеме. Меките възглавници са наредени на килимите и там те чака Мириям, обградена от своите и твои слугини. Ако паднеш, ще паднеш направо в нейните обятия. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Сеидуна.

Ибн Тахир се наведе и бързо целуна ръка на Хасан.

Хасан потрепери. Ибн Тахир беше прекалено зает със себе си, за да забележи това. След това господарят се приближи до една полица и взе от нея златната кутийка, която Ибн Тахир вече познаваше. Отвори я и извади няколко топчета, които уви в парче плат.

— Ето ти, за всяка вечер. Ще бъдеш все по-близо до рая. Но внимавай да запазиш последното до часа, когато отидеш при везира. Бъди внимателен. Защото те са ключът, който ще ти отвори портите на рая.

Положи ръце на раменете му.

— Сега тръгвай, сине мой.

Объркан, блед, горд и необикновено развълнуван, Ибн Тахир си тръгна. Хасан го гледаше, докато не изчезна зад завесата. След това се хвана за сърцето. Не му стигаше въздух. Изкачи се бързо на върха на кулата и вдиша дълбоко.

— Време беше — каза си.

„Сега би било добре да умра“, помисли. Само един непоколебим скок през стената и всичко щеше да свърши. Но кой знае къде щеше да се събуди след това?

Снощи, когато разбра за убийството на Алкеини, бе невероятно близо до тази крачка. Великите даи дълго не можаха да го свестят. Когато дойде на себе си, първата му мисъл беше, че се е оказал в някакъв друг свят. Обзе го луд страх, каза си: „Значи и след смъртта има нещо“.

Беше ужасен от живота си. Разбираше, че всичко, което беше правил приживе, след смъртта се превръщаше в едно голямо нищо. Само гласът на двамата му приятели го върна в действителността.

След миг отново беше силен. Слава на Аллах, слабостта отмина. Освободи великите даи. Хюсеин Алкеини, дясната му ръка, мъртъв, убит от собствения му син! Законът ще се прилага безмилостно. Ибн Тахир трябваше да върви. Написа няколко думи в писмото и го запечата. Взе кама с острие като шило, което много приличаше на писалка и го натопи в отрова. Сложи го да се суши. След това се хвърли върху леглото и заспа като мъртъв.

Даите и другите командири разпалено обсъждаха убийството в Хузестан. Какво щеше да стори Хасан? Дали наистина ще изпълни закона? Ще подпише ли смъртна присъда на собствения си син?

— Трудно му е на Ибн Сабах — каза Абдул Малик. — Хюсеин Алкеини беше най-добрият му помощник. Но убиецът е собственият му син.

— Законът е над всичко — каза Ибрахим.

— Хайде, хайде. Гарван гарвану око не вади — засмя се гъркът.

Ибрахим му хвърли неодобрителен поглед:

— Неговата отговорност не е малка.

— Знам, дая Ибрахим. Но ми е трудно да си представя баща да прати сина си на смърт.

— Хюсеин принадлежи към исмаилитското братство.

— Така е — включи се Абу Сурака. — Сам написа закона и сам се хвана в него.

— Лесно ни е да говорим — добави Манучер. — Но на него му предстои да реши дали да издаде присъда срещу собствения си син.

— Срещу синовете на другите по-лесно се издава присъда — промърмори гъркът.

— Лесно се раздава правосъдие на другите — добави Абу Сурака.

— Не бих искал да съм на мястото на господаря — каза Абдул Малик. Алкеини му беше повече от син. Половината от успеха си дължеше на него.

— Бащата невинаги е отговорен за постъпките на синовете си — каза Ибрахим.

— Но ако осъди сина си, ще кажат, че е жесток баща. Защото има власт да промени закона, но не я използва — каза Абу Сурака.

Гъркът добави:

— Чужденците ще се смеят. Ще кажат: „Глупак! Наистина ли не намери начин да заобиколи закона?“.

Ибрахим каза:

— Вярващите ще се разбунтуват, ако законът не се приложи в цялата му строгост. Целта на всеки закон е да важи за всички.

— Наистина в тежко положение е нашият господар — добави гъркът. — В най-трудния момент изгуби най-сигурния си сподвижник. Сега кой ще събира вместо него данъка в Хузестан? Кой ще преследва и пленява керваните на кривоверците? Може би наистина няма друг изход, освен да изпълни каквото повелява законът.

* * *

Юсуф и Сюлейман се върнаха от сутрешна езда заедно с учениците. На двора слънцето печеше безмилостно, затова потърсиха прохладата на стаята си. Отпуснаха се лениво и безволно на леглата, дъвчеха сухи плодове и от време на време разменяха по някоя дума. Събудените страсти, които не намираха утеха, ги бяха променили напълно. Главите им бяха натежали, очите уморени и зачервени.

Изведнъж при тях дойде Наим.

— Ибн Тахир беше при Сеидуна и сега се готви за път.

— Къде?

— Кой ти каза?

— Видях го да излиза от кулата. Дори не ме забеляза. Не беше на себе си. Гледаше напред и се усмихваше. След това поръча на войника да оседлае коня му.

— Тръгнал е към рая!

Сюлейман скочи от леглото си.

— Да вървим при него, Юсуф!

В това време Ибн Тахир грижливо прибра всичките си вещи. Унищожи восъчния отпечатък от зъбите на Мириям. Стиховете си сгъна в свитък и го предаде на Джафар.

— Запази ми този свитък, докато се върна. Ако ме няма един месец, предай го на Сеидуна.

В този момент в стаята влязоха Сюлейман и Юсуф. Наим застана на входа.

— Бил си при Сеидуна!

Сюлейман хвана Ибн Тахир за раменете и въпросително го погледна в очите.

— Откъде знаеш?

— Наим ми каза.

— Тогава знаеш и какъв е дългът ми.

Ибн Тахир се освободи от ръцете му. Взе торбата с нещата, които му даде Хасан.

Юсуф и Сюлейман го погледнаха жално. Джафар намигна на Наим и двамата излязоха от стаята.

— Трудно ми е, но трябва да мълча — каза Ибн Тахир, когато останаха сами.

— Поне кажи дали ще се върнем в рая.

Гласът на Сюлейман издаваше безсилие и молба.

— Потърпете. Изпълнявайте всичко, което ви заповяда Сеидуна. Той мисли за всички ни.

На прощаване добави:

— Федаини сме, това значи жертващи се. Видяхме отплатата и затова не се боим от смъртта.

Искаше му се да ги прегърне още веднъж. Но се овладя, помаха им на прощаване и хукна навън.

* * *

Метна се на коня и нареди да спуснат моста. Каза уречената парола и стражата го пусна да излезе. Насред клисурата се огледа още веднъж. Както преди няколко месеца, и сега видя двете огромни кули, които се извисяваха над околността. Това беше Аламут, орловото гнездо, където се случваха чудеса и където се ковеше съдбата на света. Дали щеше да го види отново? Обзе го странна тъга. Беше му тежко заради прощаването и му се искаше да заплаче.

На скришно място се преоблече. Събра всичко, което нямаше да вземе със себе си, в една торба. Торбата скри в една дупка и я засипа с камъни.

Огледа се. Да, сега вече не можеше да бъде старият Ибн Тахир. Беше възпитаникът от висшето училище в Багдад — Осман, ученик на Газали. Черни шалвари, черна горна дреха и черно наметало. Това беше цветът на сунитите, кривоверците, враговете на исмаилитското учение. В широките си ръкави носеше книгата и писмото с камата, а до бедрото — голям мех с вода и пълна торба с храна.

Пое на юг. Язди през целия ден и половината нощ, докато светеше месецът. След това потърси място сред скалите да пренощува. На другата сутрин от възвишението видя в долината огромен лагер. Това беше авангардът на войската на султана. Заобиколи ги и привечер пристигна в Рей.

В хана, където смяташе да преспи, разбра, че емир Арслан Таш въпреки всичко възнамерява да нападне Аламут. Цялата войска сега се движеше към планините. Такава беше заповедта на султана, а целта беше да измие срама от поражението на турската конница. За великия везир не разбра нищо.

Едва дочака да стане време за сън. С треперещи ръце развърза вързопчето и взе от него първото от топчетата, които Хасан му даде за из път. Глътна го и зачака действието му.

Тайнствената сила отново се прояви. Сега вече не усещаше същата слабост, както първия път. Мислеше за Мириям, но съвсем други образи завладяха ума му. Пред себе си видя огромни квадратни сгради с високи кули, които блестяха с ослепителна белота. Сетне започнаха да се топят, като че ли невидима ръка ги рушеше на съставните им части. Израснаха нови градове, където в ярки цветове блестяха кръгли куполи. Струваше му се, че той е всемогъщ владетел, който управлява всичко това. След като достигна върха, усети умора и заспа. На другата сутрин се събуди късно, а крайниците му бяха като пречупени. О, защо не се събуди както първия път!

— Трябва да продължа, и то бързо! — каза си.

Заобиколи родния си град. Боеше се от спомените. Главата му тежеше, а слънцето печеше безмилостно. Можеше да мисли само за целта и всичко, свързано с нея. Имаше едно желание — да стигне възможно най-скоро до следващото място за нощувка, да легне, да глътне още едно топче и да се остави на неговата вълшебна мощ.

Пред Хамадан настигна отряд въоръжени ездачи. Присъедини се към колите на обоза.

— Откъде си, юначе? — попита го подофицерът.

— От Исфахан. По-точно, изпратиха ме от Багдад с молба до великия везир. Но в Исфахан разбрах, че е тръгнал насам след султана.

— Търсиш негова светлост Низам ал Мулк?

Подофицерът веднага показа повече уважение.

— Да. Имам молба за него. Но не го заварих в Исфахан.

— Тогава върви с нас! Негова светлост е в Нехавенд, където сега има военен лагер. Там се събират войските. Говори се, че ще тръгнат към самия Исфахан.

— В столицата за малко щях да попадна в ръцете на другия. По чиста случайност в хана научих, че Негова светлост е тръгнал за друго място. Да не е възникнал спор заради кривоверците?

— Имаш предвид исмаилитите? Те не са опасни. С тях ще се оправят емир Арслан Таш и Къзъл Сарък. Става дума за по-важни неща.

Ибн Тахир сръчка коня си и се изравни с подофицера.

— Не разбирам за какво говориш.

— Носи се мълва, че се води жестока битка за престола. Низам ал Мулк иска за наследник на султана да бъде определен първородният Баркиярук. Но султанката притиска Негово Величество да даде наследството на нейния син Мохамед. Войската и народите са за Баркиярук. Виждал съм го и аз веднъж. Той е мъж на място. Войник от глава до пети. Какъв ще бъде Мохамед, никой не знае, защото едва е изпълзял от люлката.

До Хамадан Ибн Тахир узна всичко, което се говореше сред войската и народа за работите в двора. В града чу, че султанът вече тръгнал от Нехавенд към Багдад. Напусна подофицера с обоза, както и предишната вечер прекара нощта в един хан, след това смени коня си и пое нататък към Нехавенд.

* * *

Войски от всички краища на държавата се събираха във военния лагер край Нехавенд. В обширната, изпепелена от слънцето степ имаше няколко хиляди разпънати шатри. Конете, мулетата и камилите дъвчеха суха трева, обикаляха на стада около лагера, ровеха земята или тичаха, гонени от джамбази на коне. В големи кошари бяха затворени хиляди глави говеда, кози и овце. Сутрин пастирите подкарваха стадата към зелените пасища на хълмовете. Отряди войници обикаляха селата и събираха или отнемаха насила храна за добитъка, както и всичко, което ставаше за ядене.

Насред лагера имаше голямо празно пространство. Там само допреди няколко дни бяха разпънати шатрите на султана. За това говореха отъпканата земя и следите от големите огньове. Сега беше останала само една шатра. Огромна, в разкошен зелен цвят. В нея живееше великият везир.

През последните месеци, откак изпадна в немилост пред господаря си, Низам ал Мулк доста се състари. Въпреки че беше прехвърлил седемдесет години, още бе здрав и крепък. Всички му се възхищаваха как стабилно седи в седлото. Над тридесет години държеше юздите на държавата в ръцете си. Бащата на сегашния владетел, султан Алп Арслан шах, го назначи за свой везир и никога не съжали за това. На смъртния си одър препоръча везира на своя син. Той, наред с другите титли, му даде званието Атабег или Баща на царя. Везирът установи мир по границите, проряза държавата с пътища, построи градове, джамии и училища, уреди данъците и повиши безопасността и благосъстоянието до незнайни преди това размери. Винаги се ползваше с неограниченото доверие на владетеля, докато не влезе в спор с младата му съпруга заради наследяването на престола. И преди това завистниците и противниците му го бяха очерняли пред султана. Но той не ги слушаше. Не завиждаше на везира си за богатството му, което бе заслужил, служейки нему и на държавата. Дори му позволи да назначи дванайсетте си синове на най-висши длъжности. Но Тюркян Хатун постепенно успя да убеди султана колко самоволни бяха решенията на везира, как се отнася към своя господар като към ученик и безскрупулно използва властта си. Накрая най-очевидното доказателство за своеволието на везира султанът видя в едно действие на най-големия му син, Муад-у-долах. Султанът му препоръча да вземе на служба при себе си някой си Адил, но синът на везира отклони препоръката, изтъквайки като причина некадърността на човека. „Какво излиза, че в собствената си държава не струвам нищо?!“, възкликна султанът и веднага нареди да освободят сина на везира, а на негово място назначи същия онзи отхвърлен Адил. Това дълбоко засегна везира. Изрече няколко горчиви думи за неблагодарността на владетелите, които достигнаха до ушите на султана. Той още повече се разгневи и заплаши, че ще отнеме на Низам колчана, перото, мастилото и четчицата — знаците на властта на везира. „С удоволствие ще върна на султана колчана и четчицата — каза везирът обидено. — Тъй като мирът и благосъстоянието в държавата са мое дело. Когато морето беше бурно, Негово Величество ме удостояваше с доверието си. А сега, когато вълните се успокоиха и небето се проясни, послуша клеветниците. Но съвсем скоро ще разбере колко тясно са свързани колчанът и четчицата в ръцете ми с неговата корона.“ Тези думи още повече засегнаха султана. Докато накрая личното признание на везира, че се е излъгал в способностите на Хасан, така нарани гордостта на султана, че в гнева си той го освободи.

Сега, когато поради опасността, застрашаваща държавата, те отново се помириха, везирът започна полека да идва на себе си. Постави си две цели: да свали съперника си Тадж ал Мулк и да унищожи неговия съюзник и свой смъртен враг Хасан. Ако можеше да постигне тези две неща, щеше отново да стане неограничен господар на цял Иран.

От началото можеше да бъде доволен. Поражението на турската конница пред Аламут представи като незначителна схватка на авангарда и го извъртя така, че успя да подкопае доверието на султана в Тадж ал Мулк. Султанът добре си спомняше как жена му и нейният секретар се стараеха да го възпрат да предприема нещо срещу исмаилитите. Сега везирът го убеди, че ако иска да запази авторитета си пред собствените си поданици, трябва да действа решително срещу вероотстъпниците. Затова владетелят даде на везира правомощия да се разправи веднъж завинаги с Аламут. Низам също смяташе, че е крайно време за това. И до неговите уши бяха достигнали слухове за чудесата в замъка, за безграничната преданост на федаините, на които Хасан показал рая. Въпреки че гледаше на тези новини като на пълна глупост, той не подценяваше тяхното възможно въздействие върху простолюдието. Защото много добре знаеше, че народът е не просто лековерен, но и с удоволствие слуша и вярва на разкази за чудеса.

Военният лагер край Нехавенд се беше превърнал във временна канцелария на везира. От всички страни към него се стичаха хора с молби и оплаквания. За времето, в което заемаше мястото на Низам, Тадж ал Мулк беше освободил голям брой стари чиновници и назначил наместо тях свои привърженици. Когато освободените разбраха, че султанът е върнал предишния везир, се втурнаха сами или изпратиха свои довереници с молба отново да ги приеме на служба, като твърдяха, че са изгубили местата си поради преданост към него. Низам ал Мулк ги приемаше и обещаваше. Едновременно с това събираше войски, с чиято помощ да принуди съперника си, покровителстван от султанката, да се оттегли.

* * *

Един предиобед главният церемониалмайстор му съобщи, че някой си Осман, ученик на Газали, иска да го приеме. Изпращал го неговият учител от Низамия в Багдад с молба, която би искал да му предаде.

Великият везир се беше излегнал върху куп възглавници. До него имаше позлатена чинийка със стафиди, захаросани орехови ядки и други вкусотии. От време на време посягаше към тях и поднасяше към устата си ту едно, ту друго лакомство. От бакърено джезве сипваше медовина в чашка и я сърбаше полека. Вече бе отметнал цял куп молби и посещения и двамата му помощници, седнали от двете му страни, бяха заети с писане.

— Какво? Ученик на Газали, казваш? Да влезе! Да влезе!

Достъпът до великия везир се оказа много по-лесен, отколкото до върховния господар на исмаилитите. В това Ибн Тахир се убеди още същия ден. Пред лагера се сблъска със стражата. Показа на командира писмо с печата на висшето училище в Багдад и каза, че го носи на великия везир. Пуснаха го да продължи и му показаха зелената палатка на Низам.

Ибн Тахир беше невероятно спокоен и съсредоточен. В себе си чуваше само заповедта на господаря, която трябваше да изпълни. Пред шатрата глътна топчето и влезе в преддверието. Стражата го спря. Езикът му дори не се запъна. Спомни си за рая и Мириям и по детски се усмихна. През всички тези дни не беше мислил много-много за нея. Сега изведнъж осъзна, че тя го чака като награда за делото му. Това значеше, че трябва да положи всички сили, за да го изпълни както трябва.

Един стражар го пропусна в ново помещение. Шатрата на везира беше като палат. Ибн Тахир смело пристъпи вътре и се озова пред няколко въоръжени мъже. Един от тях, с посребрен боздуган на рамо, беше облечен особено красиво. Наметало, извезано със злато и сребро, широки червени шалвари и шарен тюрбан с дълго птиче перо на главата. Това беше церемониалмайсторът на везира. Остро изгледа пришълеца и го попита какво иска.

Ибн Тахир се поклони дълбоко. С ясен глас каза кой го изпраща. Показа писмото и печата върху него. Церемониалмайсторът даде знак на войника, който претърси пришълеца от глава до пети. Намери само книгата на Газали и кесия с пари.

— Такъв е редът при нас — каза церемониалмайсторът с извинение. След това влезе при везира, за да му съобщи за посетителя.

За Ибн Тахир това бяха миговете на най-голямо напрежение. Топчето започна да действа. Дочу гласове и се заслуша в тях. Обзе го странна тревожност. Струваше му се, че чува гласа на Мириям.

— О, Аллах — каза си. — Сеидуна беше прав. Вече чувам райски шепот около себе си.

Церемониалмайсторът го повика два пъти, преди той да го чуе и да влезе вътре. Един войник придържаше завесата. На възглавниците видя прекрасно изглеждащ старец. Всичко у него изразяваше добронамерена величественост. На Ибн Тахир му се стори, че му каза нещо, но гласът сякаш идваше от много далеч.

Поклони се дълбоко. Когато се изправи, всичко пред него беше променено. „Райски павилион!“, удиви се в себе си.

— Успокой се, сине мой — каза дълбок мъжки глас. — Значи идваш от Газали.

Сега отново видя пред себе си великия везир, който му се усмихваше приятелски, за да му помогне да се освободи от смущението, с което си обясняваше странното му поведение.

Ибн Тахир светкавично осъзна всичко. Разбра, че беше въздействието на топчето.

— Така е, от Газали идвам, твоя светлост, с това писмо.

Подаде на стареца писмото и спокойно извади писалката с острието от него. Толкова спокойно и естествено извърши всичко, че никой от присъстващите не разбра какво стана.

Везирът разпечата писмото и го разгърна.

— Какво прави в Багдад моят учен приятел? — попита.

Ибн Тахир бързо се наведе и заби камата под брадата в гърлото му. Везирът беше толкова изненадан, че първоначално изобщо не усети болка. Само широко отвори очи. След това прочете още едно изречение от писмото и разбра всичко. Извика за помощ.

Ибн Тахир остана на място, като че ли тялото и душата му се сковаха. Предметите в стаята се смесваха с привиденията. Спомни си Мириям и пожела да бъде с нея. Крайниците му натежаха силно. Искаше му се да легне и да се остави на действието на наркотика. Но някой вече го беше съборил на земята. Дойдоха и други пазачи и се нахвърлиха върху него. Инстинктивно започна да се брани. Блъскаше около себе си и хапеше, докато върху му се сипеха удари с юмруци и оръжия. Ритаха го с крака, късаха дрехите му.

Изведнъж разбра, че целта беше да умре, изпълни ли задачата. Остана спокоен и зачака смъртния удар. През кръвта, която се стичаше над очите му, видя красивото лице на Мириям.

Слабият глас на везира достигна до него:

— Не го убивайте! Хванете го жив!

Блъскането и ударите спряха. Усети как вързаха ръцете и краката му. Шурналата кръв го заслепяваше така, че нищо не виждаше.

Грамадни ръце го вдигнаха от земята. Страшен глас го попита:

— Кой си ти, убиецо?

— Убийте ме. Аз съм жертвено животно на Нашия господар.

В това време служителите измиха раната на везира и я превързаха. Други хукнаха да доведат лекар.

Когато везирът чу отговора на Ибн Тахир, изстена:

— О, глупак! Послушал си един престъпник.

Началникът на охраната на везира се наведе и взе писмото. Прочете го и без да продума, го подаде на церемониалмайстора. Той се ужаси.

Пишеше:

„Довиждане в ада. Ибн Сабах.“

Лекарят на везира дойде и прегледа раната.

— Не е ли добре? — попита везирът с треперещ глас. — Усещам, че не е добре.

Лекарят прошепна нещо на командира на охраната.

— Страхувам се, че оръжието е отровено.

— Господарят на Аламут е изпратил убиец — отговори началникът на стражата.

От уста на уста из шатрата плъзна вестта, че господарят на исмаилитите е изпратил убиец на везира.

— Какво, Старецът от планината?

— Онзи Хасан, когото преди много години везирът направил за смях в исфаханския двор?

— Да. Това е неговото отмъщение.

Още по-голям ужас изпитаха от дързостта на Ибн Тахир, която не можеха да проумеят.

— Идва в чужд лагер и без да му мигне окото, намушква командира пред всички. Не се бои от смъртта, като че ли дори я очаква.

— Това е сляпата вяра!

— Не, това е лудост.

Дори най-старите не помнеха подобна дързост. Някои даже изпитаха скрито възхищение.

— Той наистина не се бои от смъртта.

— За нищо не я смята.

— Или направо я желае.

Забиха барабани, засвириха тръби. Войниците с оръжие в ръце се строиха. Съобщиха им, че великият везир е опасно ранен. Главатарят на исмаилитите, Старецът от планината, му изпратил убиец.

В отговор последваха гневни викове и размахване на оръжие. Ако сега някой дадеше заповед за нападение срещу исмаилитите, всички с най-голямо удоволствие биха се хвърлили в битка.

* * *

Въпреки че лекарят успя да спре кръвта, раненият видимо започна да отслабва. Вените му изпъкнаха, мозъкът му болезнено пулсираше.

— Сигурно камата е била отровена — каза с треперещ глас. Погледна лекаря като невинно дете. — Нищо ли не може да се направи?

Лекарят избегна да отговори направо.

— Ще се посъветвам с другите.

В преддверието се събраха на съвет всички лекари, които можаха да дойдат до този час. Повечето смятаха, че раната бързо трябва да бъде изгорена.

След това влязоха при болния. Той вече изглеждаше много зле.

— Трябва да изгорим раната — каза лекарят му.

Раненият се ужаси. На челото му изби студена пот.

— Много ли ще боли?

Гласът му беше уплашен и плачлив.

— Няма друг начин.

— Аллах, бъди милостив с мен!

Лекарите приготвиха инструментите. Служителят донесе съд с горещи въглени. Чуваше се сухото подрънкване на металните инструменти. Везирът усети, че отровата прониква в цялото му тяло. Знаеше, че няма спасение.

— Няма нужда да се гори — каза измъчено, но спокойно. — Ще умра.

Лекарите се спогледаха. Олекна им. Знаеха, че всеки опит би бил напразен.

— Известихте ли султана?

— Пратеник вече пътува към Негово Величество.

— Писарю, пищи — заповяда със слаб глас. След това започна да диктува:

— До великия султан и падишах. Голяма част от живота си прекарах в усилие да спася държавата Ти от неправдата. Твоята власт ме подкрепяше в това. Сега си отивам, за да дам на Всемогъщия цар на всички царе сметка за своето управление на този свят. На него ще дам доказателство за верността към Тебе през цялото време, в което бях на Твоя служба. В седемдесет и третата ми година ме порази острието на убиец. Умолявам Те, не забравяй кой го е изпратил. Докато престъпникът владее Аламут жив и здрав, няма да сте в безопасност нито ти, нито твоята държава. Прости ми, ако някога съм Те обидил, както Ти прощавам и аз. Не забравяй синовете ми, които са предани на Твое Величество с душа и тяло.

Думите го измориха много. Дишаше тежко. Лекарят му сложи студен компрес на челото. След това продиктува кратко прощално писмо до синовете си.

След известно време попита:

— Къде е престъпникът?

— Измъчват го — отговори писарят. — Искат да каже всичко, което знае.

— Доведете го при мене!

Доведоха Ибн Тахир целия окървавен, с разкъсани дрехи и го хвърлиха пред везира. Едва стоеше на краката си. Везирът го погледна в лицето и се ужаси.

— Та той е още дете! — прошепна сам на себе си.

— Защо искаше да ме убиеш?

Ибн Тахир опита да се изправи. Но гласът му беше много слаб:

— Изпълних заповедта на Сеидуна.

— А не знаеше ли, че след това те чака смърт?

— Знаех.

— А не се ли страхуваше?

— За федаина смъртта в изпълнение на дълга му е щастие.

— Каква лудост! — завайка се везирът.

След това го обзе гняв.

— Ти си слепец. Не знаеш какво правиш. Знаеш ли най-висшето начало на исмаилизма?

— Знам го. Изпълнявай заповедите на своя началник.

— Глупак! Побъркан фантазьор! Ти не знаеш ли, че аз също познавам учението на твоя господар?

— Знам. Ти си предател.

Везирът се усмихна великодушно:

— Чуй ме, младежо. Върховното начало на исмаилизма е: Нищо не е истинско, всичко е позволено.

— Това е лъжа!

Ибн Тахир трепереше от огорчение.

— Ти не знаеш кой е Сеидуна — каза той. — Сеидуна е най-светлият и най-силният между всички хора. На него Аллах е дал властта да отваря за верните си последователи портите на рая.

— О, Аллах, прости му, защото не знае какво говори.

— Аз ли не зная какво говоря? Аз съм един от онези, които бяха в рая.

Великият везир задържа дъха си. С усилие се повдигна на лакътя си и внимателно погледна Ибн Тахир в очите. Видя, че не лъже. Удивено поклати глава.

След това си спомни приказките за Аламут. За момчетата, които разказвали как прекарали една нощ в рая. Започна да проумява нещата по-ясно.

— Значи твърдиш, че си бил в рая?

— С тези очи го видях, с тези пръсти го пипах.

— И след смъртта си ще се върнеш там?

— Да, след смъртта ще се върна там.

Везирът се просна на възглавниците.

— Аллах, Аллах! — възкликна с немощен глас. — Каква грехота! Затова са му били нужни всички тези красиви робини! Затова ги купуваше по пазарите!

Ибн Тахир се заслуша. Лицето му се изопна от усилието да се съсредоточи. Везирът го попита:

— Изобщо ли не се усъмни, че са те излъгали? Че си бил в рай, който е дело на Хасан? Че никога не си напускал Аламут?

— В Аламут няма такива градини. Градините, в които бях, напълно съвпадат с описаните в Корана.

Намеси се един от присъстващите, по-възрастен офицер, който познаваше почти всички крепости в Иран.

— Това сигурно са градините на дейлемските царе, които са ги построили зад крепостта за свое забавление. Слушал съм разкази за тях.

Очите на Ибн Тахир се разшириха. В тях се появи детски страх.

— Това нарочно го измисли…

Офицерът почервеня от гняв.

— Обуздай езика си, престъпнико! Всеки, който е служил в северната част на държавата, ще ти потвърди, че зад Аламут има красиви градини, остатък от владетелите на Дейлем.

На Ибн Тахир му се стори как всичко затанцува пред очите му. Опита да се хване за последната сламка.

— В градините видях гепард, кротък като агне, който следваше господарката си като куче.

Присъстващите прихнаха.

— Владетелите и благородниците имат безчет такива гепарди. Ловците ги използват вместо кучета.

— А хуриите с черни очи, които ми прислужваха?

— Хуриите с черни очи? — великият везир с мъка се усмихна. — Робините и наложниците на Хасан, които той купуваше по всички пазарища на Иран. Моите служители имат точни доклади за тези покупки.

Като че ли перде падна от очите на Ибн Тахир. Изведнъж всичко му стана ясно. Мириям — робиня и наложница на Хасан. Той, Ибн Тахир, невинна жертва на техния заговор и измама. Имаше чувството, че главата ще му се пръсне.

Коленете му се огънаха. Коленичи на пода и заплака.

— Аллах, прости ми!

От усилието и великият везир изгуби съзнание. От гърлото му се чу тежко хъркане. Писарят коленичи до него.

— Умира — прошепна и сълзи напълниха очите му.

Лекарите скочиха към ранения. Свестиха го с вода и благовония.

— Какво престъпление! — прошепна везирът.

Видя Ибн Тахир на колене пред себе си.

— Проумя ли сега?

Ибн Тахир само кимна. Не можеше да каже нищо. Сградата на целия му живот се беше сринала.

— Умирам заради твоето заслепение.

— О, Аллах! Какво сторих!

— Съжаляваш ли сега?

— Съжалявам, твоя светлост.

— Ти си решителен младеж. Имаш ли куража да поправиш злото, което стори?

— Ако мога!

— Можеш! Върни се в Аламут и освободи Иран от исмаилитския сатана.

Ибн Тахир не можеше да повярва, че чува тези думи. По детски се усмихна през сълзи и се огледа. Видя само мрачни, враждебни лица.

— Страх ли те е?

— Не, не ме е страх. Само не знам какво ще сторите с мене.

— Ще те пуснем да се върнеш в Аламут.

Присъстващите започнаха да възразяват. Престъпникът трябваше да получи наказание! Не можеха да го пуснат. Везирът с усилие махна с ръка.

— Познавам хората — каза. — Ако някой може да се разправи с Хасан, то това е момчето.

— Но не можем да освободим престъпника. Какво ще каже Негово Величество?

— Не се грижете. Още съм жив и още нося отговорност. Писарю, пиши!

Започна да диктува заповедта. Всички слушаха и клатеха глави неодобрително.

— Момчето, което ме прободе, е по-голяма жертва на аламутския кръвник от мен самия. Знанието го просветли. Сега ще отмъсти за мене и за себе си. Отряд войници ще го изпрати до замъка. Да влезе вътре. Да извърши там каквото смята за необходимо.

Ибн Тахир стана. Очите му заблестяха от омраза.

— Ще забия острието в червата му. Заклевам се, че няма да се откажа, докато не отмъстя или не погина.

— Чухте ли? Така е добре. Сега го измийте и превържете. Дайте му нови дрехи… Уморен съм.

Везирът затвори очи. Кръвта във вените му гореше, сякаш беше жарава. Разтресе го.

— Краят наближава — прошепна лекарят.

Даде знак и всички освен него излязоха от помещението. Стражите отведоха Ибн Тахир в отделна шатра. Там го измиха, превързаха и преоблякоха, а след това го вързаха за един кол.

Колко ужасен беше животът! Човекът, когото неговите привърженици почитаха като светец, беше най-подъл измамник. Играеше си с щастието и живота на хората като дете с шарени камъчета. Възползваше се от доверието им. Спокойно ги оставяше да мислят, че е пророк и пратеник на Аллах. Дали изобщо е възможно това? Трябва да отиде в Аламут! Да се убеди дали не се е излъгал. Ако не е, тогава с най-голямо удоволствие ще забие отровното острие в тялото на Хасан. Тъй или инак беше обречен да умре. Да стане както определи Аллах.

Везирът прекара нощта в ужасна треска. Почти постоянно беше в безсъзнание. Когато се събуждаше от време на време, го измъчваха призрачни видения. Стенеше и призоваваше Аллах на помощ. Призори силите съвсем го напуснаха. Вече нищо не разбираше. Към обяд сърцето му престана да тупти.

Пратеници разнесоха по всички краища на света новината, че Низам ал Мулк, уредникът на света и държавата, достоен за истинската вяра в единствения Бог, чест за страната и правоверните, велик везир на султан Алп Арслан шах и на сина му Малик шах, най-големият държавник на Иран, е паднал жертва на аламутския владетел.