Владимир Бартол
Аламут (16)

Шестнайсета глава

Ден след като Ибн Тахир напусна Аламут, в замъка дойде един от съгледвачите и съобщи, че отрядите на емир Арслан Таш изведнъж тръгнали на поход. Забиха барабани и засвириха тръби. Хората бързо заеха местата си покрай рововете. Стражата на входа на клисурата получи заповед да остане на пост, докато на хоризонта не &е покажат първите ездачи. След това да се оттегли и да остави в клисурата вече приготвените препятствия.

Съгледвачи идваха почти на всеки час и съобщаваха за движението на войската на неприятеля. Още на зазоряване на следващия ден Хасан и великите даи излязоха на площадката на кулата. Там зачакаха врагът да се покаже на хоризонта.

— Предвидил ли си всичко това? — попита Абу Али и му хвърли тревожен поглед.

— Всичко се случва както очаквах. За всеки удар съм приготвил ответен.

— Да не си изпратил Ибн Тахир в Нехавенд?

Бозорг Омид се уплаши от собствената си дързост.

Хасан смръщи вежди. Беше вперил очи в хоризонта и сякаш не чу въпроса.

— Всичко, което сторих — каза след малко, — е за победата на общото ни дело.

Великите даи се спогледаха за миг. Можеха да се досетят какъв ответен удар беше приготвил Хасан и изпитаха ужас. Отгоре на всичко, успехът или неуспехът зависеше от хиляди малки случайности. Нещо у него не беше наред, за да разчита толкова много на своите сметки.

Бозорг Омид отново се осмели да проговори.

— Да речем, че войската на емира остане пред замъка до зимата.

— Нали не мислиш, че ще загинем от жажда? — засмя се Хасан. — Отбраната е сигурна, а храна имаме за година напред.

— Тази войска може да се смени с друга, другата с трета. Какво ще правим тогава?

— Наистина не знам, драги. Свикнал съм да мисля само за периоди, които са по-кратки или по-дълги от този.

— Това е твърде сложно — каза Абу Али. — Нямаме изход в никоя посока.

— През планините, драги мой. Ще прекарам всички ви през планините.

Хасан се засмя тихо. След това, за да ги успокои, добави:

— На тази засада й давам наистина кратко време.

Бозорг Омид посочи едно знаме върху стражевата кула пред клисурата. То се развя и изчезна.

— Стражата се оттегля — каза със затаен дъх. — Врагът наближава.

Скоро на хоризонта се показа вихрушка, вдигана от множество ездачи. Черни знамена плющяха на вятъра. Конниците се отправиха към хълма, на който се намираше стражевата кула. На него сега се вееше огромното черно знаме на сунитите.

Непрестанно пристигаха нови подразделения. Цялата равнина пред клисурата се изпълни с шатри. Вече запълваха и съседните възвишения.

Привечер в лагера дойдоха и бойните коли с обсадни машини и стълби за прескачане на стени. Бяха около стотина. Тримата командири ги наблюдаваха от кулата.

— Тези не се шегуват — каза Абу Али.

— За сериозна победа е необходим сериозен противник — отговори Хасан.

— За два-три дни ще бъдат готови с приготовленията — пресмяташе Бозорг Омид. — След това ще ни нападнат.

— От клисурата няма да ни нападнат — каза Абу Али. — Пространството е толкова тясно, че ще ги унищожим един след друг, преди който и да било от тях да стигне до стените. Най-вероятно ще опитат да завземат някой от околните върхове и по скалите да се спуснат пред самата крепост.

— Трябва да имат невероятно мъдър пълководец — добави Хасан. — Ако искат да завладеят крепостта по друг начин освен с глад. Но такъв пълководец би бил известен не само в цял Иран, но и нашир и длъж по света. Само дето не съм чувал за нищо подобно.

— Най-големият им съюзник е времето — възрази Бозорг Омид.

— Нашият и мой спасител — засмя се Хасан.

Замъкът кипеше като кошер. В предните две кули и по стените около тях бяха разположени множество войници. С помощта на грамадни чекръци влачеха тежки камъни и трупи. Навсякъде над обикновени каменни огнища бяха окачени приготвени котли за топене на олово, смола и масло. За кратко време бяха сглобени хитроумни приспособления, които да изсипват разтопените вещества върху врага. Командирите в бойни шлемове и леки люспести ризници притичваха между машините и проверяваха дали са готови. Манучер с двама адютанти на коне ръководеше цялата работа. Хората бяха обзети от някак призрачни чувства. Знаеха, че ги е обсадила многобройна войска. Обаче никой в замъка не можеше да я види. Само някъде горе, от най-високата кула тримата върховни командири наблюдаваха цялото бойно поле.

Новобранците, които сега бяха в училището за федаини, с бледи лица очакваха по-нататъшни заповеди. Обучението им засега приключи. Сюлейман и Юсуф бяха назначени за техни десетници. Отново и отново им разказваха подробности от битката с турската конница. Самоуверените им разкази вдъхваха кураж и решителност на младоците. Вече бяха достатъчно добре обучени, за да създадат впечатление за безупречен ред. Колкото по-силен беше страхът им, толкова повече жадуваха бойната слава. Разбираха, че са избран отряд, и се държаха подобаващо.

Следобед получиха заповед да се изкачат на върха на кулата с гълъбарниците. Бяха въоръжени с лъкове и копия. Към тях се присъедини взвод от шестима войници, които приготвиха котли за смола и масло.

След трета молитва новите федаини донесоха на Сюлейман и Юсуф обяд. Те двамата седяха сами на ръба на една от стените. Бойните им шлемове бяха разкопчани на брадичката, за да не се нажежават твърде много в горещината. Въпреки това по лицата им се стичаше пот. Някой, който ги беше виждал преди половин година, трудно би познал в тях тогавашните весели младежи. Бузите им бяха черни, загрубели, прорязани от дълги и сурови линии — свидетелство за решителност, която навяваше страх не само у учениците.

— Позволихме да ни затворят в замъка като мишки в дупката — каза Сюлейман. — Първия път беше различно. Удари врага със сабя по главата! Това е по моя вкус.

— Нека почакаме. Сигурно Сеидуна крие нещо необикновено зад хълма. Казват, че еретиците са повече от трийсет хиляди.

— Числата не показват нищо. Ако сега ми заповяда, веднага бих се хвърлил сред тях. Нима вечно ще трябва да търпим ада на това безделие?

— Твоите мисли са същите като моите. С удоволствие бих дал урок на тези еретични псета!

— Знаеш ли какво по цял ден ми се върти в главата? Само не казвай на никого. Ще предложа на Сеидуна да се промъкна в лагера на врага и да заколя кучето Арслан Таш.

— Няма да ти позволи. Заклели сме се и трябва да чакаме заповед.

— Това дяволско чакане! Казвам ти, малко ми остава да полудея. Понякога не знам какво става в главата ми. Слушай. Преди два дни, между четвърта и пета молитва, изведнъж всичко пред очите ми стана кърваво. Сам не знам как, след секунда държах кама в ръце. Бях на горния ров и долу под мене се разхождаха трима новобранци. Разговаряха и се приближиха до мене. Кръвта кипна в жилите ми. Обзе ме непреодолимо желание да ги заколя, да усетя как ножът се забива във вътрешностите им. Вървяха точно под мене. Скочих сред тях, а те писнаха от страх като жени. Вдигнах ножа и в този момент се осъзнах. Бях толкова изтощен, че едва стоях на крака. Събрах последни сили и се усмихнах. Казах им: „Не сте герои още. Исках да изпитам смелостта ви, но видях, че не сте готови“. После започнах да им проповядвам като Абдул Малик как исмаилитът, особено федаинът, трябва винаги да бъде нащрек и е срамота, ако позволи да го изненадат. Така се измъкнах от положението. Но оттогава ме мъчи страх, че някой ден ще полудея, ако скоро Сеидуна не ни изпрати някакво решение.

Юсуф неволно се отдръпна на педя от Сюлейман. Хвана го страх.

— Мисля, че за това е виновно топчето, което ни даде Сеидуна. С негова помощ ни отвори пътя към рая и сега непрекъснато ни измъчва жаждата да се върнем там.

— Че кой не би искал да се върне обратно в рая, след като веднъж го е опитал? О, Аллах, Аллах! Защо са тези дълги изпитания?

* * *

Така изминаха два дни на трескави приготовления в зловеща тишина. От чакане нервите на всички бяха обтегнати докрай. Хасан и великите даи наблюдаваха движението на врага от кулата си. Предугаждаха, че готвят нещо, но възвишенията над клисурата закриваха гледката, така че не можеха да видят какво се случва. Чрез Абу Али Хасан даде заповед на Обейда да опита заедно със своите съгледвачи да получи сведения от войската на султана.

Врагът вече беше премахнал препятствията в клисурата. Тримата командири от кулата забелязаха как хората на емира се придвижват из нея и проучват околностите. Халфа и Ибн Вакас получиха заповед на зазоряване да прескочат стените на Аламут, да пребродят реката и да се изкачат на хълмовете над клисурата.

Почти всички на Аламут се събраха да гледат опасното катерене. Старите воини останаха без дъх, докато гледаха как федаините се катерят по отвесната скала. Ибн Вакас се катереше първи. Когато стигна до безопасно място, спусна въже и издърпа Халфа след себе си. Слънцето вече се беше качило високо над планините, когато двамата достигнаха подножието на върха. Там от земята стърчаха дървени куки, за които двамата внимателно се захванаха и изминаха последната отсечка до върха.

Зрителите от Аламут изведнъж видяха как федаините изчезнаха. Стрелците изпънаха лъковете си, за да ги защитят, ако се появи опасност. Скоро обаче, чевръсти като маймуни, те отново заслизаха надолу, като се хващаха за куките. След това завързаха въжето около един дебел дънер и се спуснаха по него до коритото на реката. Пресякоха я, а после хората ги издърпаха обратно на стената.

„Врагът се е качил на скалите около Аламут и е приготвил машини за мятане на камъни и огън!“

Тази вест светкавично обходи цялата крепост.

И наистина! Едва федаините съобщиха новината и една тежка кръгла скала прелетя над реката и удари подножието на аламутските скали. Последваха я други, на еднакви интервали по десет или двайсет. Тътенът от ударите им в каменните основи заглуши бученето на Шахруд. Някои гюлета удариха стените. Хората, които бяха по тях, усетиха как затрепери земята под краката им. С пребледнели лица чакаха кога ще се покаже врагът.

Изведнъж от отсрещния склон се затъркаля огромна скала. По пътя си се удряше ту в една, ту в друга издатина на планината, отскачаше от тях и накрая се изтърколи в Шахруд, помитайки всичко под себе си. След нея се появиха и други, привързани за тежки дънери. Някои бяха отнесени от течението на реката, други, които паднаха в плиткото, останаха там. С времето се насъбраха и по средата на реката започна да се образува истинска дига, в която се блъскаше водата.

След това забелязаха движение на отсрещния връх. Разпознаха мъже, които влачеха машини. Манучер даде заповед и рой стрели полетя нататък. Но разстоянието беше твърде голямо, за да могат да им причинят сериозна вреда.

Към Аламут полетя горящо гюле и се удари в стените му. Последваха други. Облак стрели се изсипа върху обсадените и един от войниците беше ранен.

Манучер изрева:

— Глупаци! Не се оставяйте да ви улучат!

Ревеше гръмогласно от гняв и вълнение.

Войниците, целите пребледнели, се усмихваха едни на други. Срещу такъв начин на водене на бой бяха безпомощни.

— Всичко това е само перчене! — ревеше Манучер. — Измама без ни най-малка опасност.

Но свистенето на каменните и огнени гюлета имаше съвсем друго въздействие върху хората. Знаеха, че няма къде да избягат от крепостта. Всички предпочитаха да премерят сили с врага на открито.

— Ако Сеидуна позволи, ще взема федаините, ще се покатерим по склона отсреща и ще изколим всички, които са там горе — каза Абдул Малик, като скърцаше със зъби в безпомощен гняв.

Юсуф и Сюлейман също стискаха челюсти от гняв. Щеше им се първи да започнат клането. Но Сеидуна спокойно се разхождаше на върха на кулата си и разговаряше с великите даи за свети неща. Сюлейман едва сдържаше нетърпението си.

Абу Али дойде да огледа положението около рововете и се върна при Хасан.

— Хората са много неспокойни — каза, смеейки се.

— Точно това иска Арслан Таш — отвърна Хасан. — Иска да ни направи впечатление, да ни уплаши и да ни накара да омекнем. Но ако иска да се възползва от положението, трябва да го направи бързо, защото след два или три дни нашите войници ще свикнат толкова с тази дандания, че ще хвърлят примки да ловят камъните за забавление.

— Мислиш ли, че скоро ще ни нападнат със стълби?

— Не, не, няма да го направят. Но ще успеят да ни кажат какво им тежи на сърцето.

След трета молитва обстрелът на емира изведнъж престана. Възцари се зловеща тишина. В замъка чувстваха, че сутрешният обстрел е само увод към нещо по-важно, което тепърва предстоеше.

Тримата на кулата за първи път забелязаха трима конници да препускат към клисурата. Скоро противниците спряха от другата страна на моста пред Аламут, давайки знак, че идват с мир.

— Това е някаква хитрост — каза един офицер на Манучер.

— Няма да спуснем моста, докато не получим заповед от върховния господар — отговори командирът на крепостта.

Заповедта скоро дойде. Железата заскърцаха и тримата пратеници на вражеската войска преминаха по моста с бледи лица, но с достойнство. Манучер ги посрещна с безупречна любезност.

Междувременно по заповед на Хасан цялата войска, с изключение на стражата по стените, се събра светкавично на долната и средната тераса. На долната тераса от едната страна стояха федаините и учениците, от другата — стрелците с лък. На средната тераса в железен ред се строиха леката и тежката конница.

Манучер заедно с офицерите заведе пратениците на средната тераса. Там спряха и зачакаха по-нататъшни заповеди.

— Сутринта опитаха да ни впечатлят — каза Хасан. — Сега аз така ще ги впечатля, та да го помнят до съдния ден.

Гласът и лицето му отново издаваха нещо, което породи лошо предчувствие у великите даи. В него имаше нещо тайнствено, както онази вечер на звездобройницата, когато изпрати федаините в градините.

— Смяташ да ги съсечеш и да забучиш главите им на върха на кулата? — попита Абу Али.

— Бих бил много глупав, ако го сторя — отговори Хасан. — Войската на емира ще бъде обхваната от такъв гняв, че ще изчезне и последната им капчица страх от нас. А именно това чувство на страх трябва да подсилим, ако искаме да спечелим крайната победа.

— Войската е строена и пратениците чакат — каза Бозорг Омид, гледайки през стената.

— Нека чакат. Те искаха да ни уплашат с обстрела, а ние ще ги уплашим с чакане.

Пратеникът на емир Арслан Таш, стотникът от конницата Абу Джафар, стоеше по средата между федаините и стрелците. Леко се опираше на дръжката на сабята си с престорена безгрижност и с престорено презрение наблюдаваше вражеската войска. Спътниците му стояха от двете му страни. С голямо усилие и тримата потискаха растящото нетърпение и ужас за съдбата си.

Манучер с офицерите беше застанал на около десет крачки от тях. Гледаше ги предизвикателно и от време на време разменяше по някоя дума с помощниците си, като непрекъснато поглеждаше към върховното командване.

Оттам обаче нямаше никакъв знак. Като че ли Хасан беше забравил, че цялата войска и трима вражески пратеници чакат него.

Слънцето безмилостно печеше мъжете и животните. Но никой не показа и най-малък признак на нетърпение. Равнодушно наблюдаваха вражеските пратеници, които с времето ставаха все по-неспокойни.

Накрая на Абу Джафар му омръзна от дългото чакане. Обърна се към Манучер и го попита с подигравателна учтивост.

— Такъв ли е при вас обичаят, да оставяте чуждите пратеници да чакат на двора под жарещото слънце?

— Имаме само един обичай — да се покоряваме на заповедите на върховния господар.

— Тогава не ми остава друго, освен да съобщя на негова светлост, моя господар Арслан Таш, че това чакане е част от отговора на твоя господар.

— Както желае твое благородие.

Отново се възцари мълчание. Абу Джафар поглеждаше ядосано към небето и изтриваше с ръка потта от лицето си. Започна да го обзема несигурност. Защо ги доведоха сред войската? Какво означаваше това чакане? Какво му готвеше повелителят на исмаилитите? Въображението му заработи. Страхът отново го обзе.

Междувременно командирите се бяха облекли в тържествени бели дрехи. На раменете си сложиха широки бели мантии. Наобиколени от охрана, излязоха от сградата.

Хасан възнамеряваше да се покаже на своите последователи за първи път, откак придоби Аламут. Знаеше какво означава това за тях и без да иска, беше неспокоен.

Сигнал на тръба възвести приближаването му. Погледите на всички се насочиха към горната тераса. На нея се показаха трима мъже, облечени в блестящи бели одежди, заобиколени от полуголи черни стражи с боздугани. Войската затаи дъх. Един от тримата им беше непознат. Разбраха, че това е Сеидуна.

Юсуф и Сюлейман зяпнаха от удивление.

— Това е Сеидуна! — прошепнаха един на друг.

Името се носеше от уста на уста. Сеидуна се показа! Нещо извънредно щеше да се случи. Безпокойството на хората се прехвърли и върху животните. Те се раздвижиха нетърпеливо.

Пратениците също усетиха необичайното напрежение. Когато видяха тримата командири в тържествени униформи, неволно се изправиха. Цялата кръв се спусна в петите им.

Хасан заедно с охраната си дойде до края на горната площадка. Възцари се странна тишина. Чуваше се само глухият тътен на Шахруд, вечен свидетел на живота в Аламут. Хасан вдигна ръка в знак, че ще говори. След това с ясен глас попита Абу Джафар:

— Кой си ти, чужденецо? За какво си дошъл в Аламут?

— Господарю! Аз съм стотник Абу Джафар, син на Абу Бакр. Идвам по заповед на моя господар, негова светлост емир Арслан Таш. Той е изпратен от Негово Величество, щастието и светлината на държавата, всемогъщия султан Малик шах, за да ти отнеме крепостта Аламут, която си придобил с неправда. Негово Величество те смята за свой поданик. Заповядва ти в срок от три дни да предадеш крепостта на военачалника му, негова светлост емир Арслан Таш. На тебе и твоя отряд господарят ми гарантира свободен изход… Ако не изпълниш нареждането му, негова светлост ще те смята за враг на държавата. Господарят ми ще те преследва докрай, докато не те унищожи напълно. Защото сам великият везир, негова светлост Низам ал Мулк, с голяма войска е на път към Аламут. Той няма да има милост за исмаилитите. Това заповяда да ти предам моят господар.

При последните заплахи гласът му леко потрепна.

Хасан се изсмя подигравателно. Отговори, като подражаваше на тържествения му тон.

— Абу Джафар, сине на Абу Бакр! Предай на своя господар, негова светлост емир Арслан Таш следното: Аламут е добре подготвен за неговото посрещане. Ние по никакъв начин не сме негови врагове. Но ако дълго време звънтят наоколо с оръжие, може да му се случи същото, което се случи на командира на неговия авангард. Главата му ще стърчи на кол върху онази кула.

Абу Джафар почервеня. Пристъпи крачка напред и посегна към сабята си.

— Ти се осмеляваш да срамиш моя господар? Ти, самозванецо! Египетски наемник! Знаеш ли, че сме трийсет хиляди пред замъка?

Исмаилитите, които чуха този отговор, започнаха да удрят оръжията си. Вълна на негодувание премина през редиците им.

Хасан остана невъзмутим. Попита:

— Такъв ли е обичаят на султана, да обижда чуждите господари?

— Не. Нашият обичай е само да връщаме око за око.

— Спомена ми нещо за трийсет хиляди, които чакат пред замъка. Питам те — тези мъже са дошли да ловят скакалци или да чуят новия пророк?

— Ако исмаилитите са скакалци, значи са дошли да ловят скакалци. Защото не ми е известно тук наоколо да има нов пророк.

— Значи нищо не си чувал за Хасан ибн Сабах, господар на земята и небето? На когото Аллах е дал власт да отваря на живите вратата към рая?

— Чувал съм за някой си Хасан ибн Сабах, който е предводител на еретиците. Ако не се лъжа, сега стоя пред него. Но ти да си господар на земята и небето — за това нищо не знам, както също не знам и Аллах да ти е давал такава власт.

Хасан потърси с очи Сюлейман и Юсуф и ги повика. Те напуснаха редиците си и се приближиха до стълбището, което водеше до горната тераса. Попита ги:

— Можете ли да се закълнете във всички пророци и мъченици, че сте били живи и здрави и в пълно съзнание в рая?

— Можем да се закълнем, Сеидуна.

— Закълнете се.

Двамата се заклеха ясно и отчетливо.

На Абу Джафар му идеше да се изсмее. Но в гласа на двамата звучеше толкова твърда вяра и искрено убеждение, че го побиха тръпки. Погледна помощниците си. По лицата им разбра, че бяха щастливи, че не са на негово място. Несъмнено беше допуснал разговорът да тръгне в погрешна посока. Доста по-сговорчиво, отколкото в началото добави:

— Господарю, не съм дошъл да споря с тебе по верски въпроси. Донесъл съм ти заповед от негова светлост, моя господар емир Арслан Таш, и сега чакам твоя отговор.

— Защо се измъкваш, друже? Все едно ли ти е дали се бориш с лъжлив, или с истински пророк?

— Аз не се боря с никакъв пророк. Аз съм само на служба на Негово Величество.

— Така са казвали и други, които са воювали за други владетели против Пророка. Затова после са били погубени.

Абу Джафар заби упорит поглед в земята и премълча.

Хасан се обърна към Юсуф и Сюлейман. Те стояха неподвижно в подножието на стълбището и го гледаха със сияещи очи. Слезе няколко стъпала надолу, бръкна под дрехата си и извади от нея една гривна.

— Познаваш ли тази гривна, Сюлейман?

Сюлейман пребледня като тебешир. В краищата на устните му се събра пяна. Промърмори с глас, треперещ от безумно блаженство:

— Познавам я, господарю.

— Ще отидеш и ще я върнеш на нейната собственичка.

Коленете на Сюлейман се подкосиха. Хасан отново бръкна под дрехата си, извади едно топче и го подаде на Сюлейман.

— Лапни го.

След това се обърна към Юсуф:

— Ще се радваш ли, ако те изпратя заедно със Сюлейман на път?

— О… Сеидуна.

Очите на Юсуф заблестяха от блаженство. Хасан даде топче и на него.

С растящо безпокойство пратениците на емира наблюдаваха ставащото. Скоро забелязаха, че погледът на двете момчета стана странно замъглен и отнесен, сякаш виждат някакъв съвсем чужд, недостъпен за останалите свят.

Абу Джафар плахо попита:

— Какво означава всичко това, господарю?

— Ще видиш. Казвам ти: добре си отваряй очите, защото това, което ще се случи сега, не се е случвало в историята на човечеството.

Сетне се изправи тържествено и заговори с дълбок глас:

— Юсуф! Зулейха те чака в рая. Виж онази кула! Качи се на нея и се хвърли отгоре. Ще паднеш в нейните обятия.

Лицето на Юсуф засия от щастие. След като глътна топчето, от много време насам усети мир. Чуден, блажен мир. Всичко беше както тогава, когато заедно с другарите си попадна в рая. Веднага щом осъзна заповедта на Хасан, се завъртя на петите си и хукна към кулата с гълъбарниците.

Тогава насред гробната тишина Хасан се обърна към Сюлейман.

— Имаш ли нож в себе си, Сюлейман?

— Ето го, Сеидуна.

Тримата пратеници неволно се хванаха за сабите. Но Хасан с усмивка им направи знак да не се тревожат.

— Вземи гривната! Забий ножа в сърцето си и след миг ще можеш да я върнеш на нейната собственичка.

С дива радост Сюлейман грабна гривната. Притисна я до гърдите си, докато с другата ръка замахна силно и заби ножа в сърцето си. Все още сияещ от щастие и с въздишка на облекчение се строполи на земята пред стълбището.

Тримата пратеници, както и всички, които стояха наблизо, се вцепениха от ужас.

Блед и с уморена усмивка, Хасан посочи трупа:

— Отидете до него и го вижте.

Те се приближиха с нежелание. Острието беше забито до дръжката в сърцето на момчето. Тънка струйка кръв беше обагрила бялата дреха. Дори в смъртта на лицето му беше изобразена щастлива усмивка.

Абу Джафар покри очи с ръка:

— О, всемилостиви Аллах!

Хасан даде знак на един от евнусите да покрие тялото. След това се обърна към кулата и посочи към нея:

— Погледнете нататък.

Юсуф тъкмо се беше качил на върха, цял запъхтян. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Стражите на върха на кулата не помръдваха. Юсуф се покачи на ръба на стената. Под себе си виждаше море от дворци, кули и куполи, всички в най-ярки цветове. Прошепна:

— Орел съм! Отново съм орел.

Размаха ръце. Стори му се, че наистина са му пораснали крила. Оттласна се силно и скочи в пропастта. Тялото се удари в земята с тъп звук. Стоящите наблизо коне подскочиха уплашено. Разбъркаха строя и внесоха смут в редиците.

— Отидете там и вижте трупа — каза Хасан на пратениците.

— Видяхме достатъчно — отговори Абу Джафар. Гласът му все още беше изплашен.

— Добре, тогава, Абу Джафар! Съобщи на господаря си това, което видя, и нека то бъде моят отговор. И му кажи още: „Наистина твоята войска наброява трийсет хиляди мъже. Но в нея няма такива войници“. Колкото до заплахата от великия везир, кажи му, че аз знам за него нещо много важно, което той ще разбере едва след шест или може би след дванайсет дни. Тогава нека си спомни за мене и за това, което съм му казал… Щастлив път!

Нареди да докарат на пратениците коне и разпусна сбора. Абу Джафар дълбоко се поклони. Охраната взе труповете със себе си, а Хасан се върна заедно със свитата си в кулата.

* * *

Войската, обхваната от величествен ужас, се върна към своите задължения. Доста време никой не намираше думи, за да даде воля на чувствата си. Но постепенно езиците започнаха да се развързват.

— Наистина Сеидуна е господар на живота и смъртта на своите поданици. Той има властта да изпраща в рая когото поиска.

— Ако на тебе ти заповяда да се прободеш?

— Ще се пробода.

Очите им блестяха от трескав ужас и от желание да се покажат пред Сеидуна, пред исмаилитите и пред целия свят.

— Видя ли как пребледняха пратениците? Колко кротък стана изведнъж Абу Джафар?

— Няма владетел, който да се мери със Сеидуна.

— Чухте ли, че се нарече нов пророк?

— Нима не знаехме вече това?

— Тогава как може все още да служи на египетския халиф?

— Може би е точно обратното.

Без никой да им нарежда, федаините се събраха на едно място на крепостната стена. Гледаха се пребледнели и никой не смееше да заговори пръв.

Най-сетне Обейда наруши мълчанието.

— Изгубихме Сюлейман и Юсуф. Никога вече не ще ги видим на този свят.

Очите на Наим се насълзиха.

— Сигурен ли си?

— Не видя ли, че евнусите отнесоха труповете им?

— Дали сега са в рая?

Обейда предпазливо се усмихна:

— Изглеждаха убедени в това.

— А ти не си ли? — попита Ибн Вакас.

— Сеидуна каза така. Значи не мога да се съмнявам.

— Съмнението би било престъпление — сериозно добави Джафар.

— Струва ми се, че без тях изведнъж всичко опустя — тъжно каза Ибн Вакас. — Първи ни напусна Ибн Тахир, а сега и Юсуф и Сюлейман.

— Какво ли е станало с Ибн Тахир? Къде се бави? Дали и той вече не е в рая? — попита Наим.

— Това знаят само Аллах и Сеидуна — отговори Ибн Вакас.

— Бих се радвал да го видя още веднъж — каза Наим.

— Боя се, че му е бил начертан същият път като на райските му спътници — добави Обейда.

* * *

— Твоя светлост, най-странното не е, че момчетата изпълниха заповедта на господаря си — каза стотник Абу Джафар на емир Арслан Таш, когато се върна от Аламут в лагера. — В края на краищата какво друго им оставаше пред толкова жесток повелител? С най-голямо удивление, дори с ужас, ни изпълни дивата, безумна радост, с която посрещнаха смъртта. Ако твоя светлост можеше да види какво блаженство се изписа в очите им, когато им съобщи, че след смъртта си незабавно ще отидат в рая! И сянка на съмнение не поколеба сърцата им. Вярата, че ще се върнат в рая, където вече са били, сигурно бе по-твърда от аламутската скала. Моите помощници ще го потвърдят.

Емир Арслан Таш замислено крачеше напред-назад из шатрата си. Беше красив, висок на ръст мъж. Грижливо поддържаната му външност издаваше любов към радостите и удобствата в живота. Жестовете му изразяваха загриженост. Никак не бе доволен от отговора на Хасан. Изгледа тримата пратеници поред и ги попита:

— Сигурни ли сте, че не сте се поддали на някаква измама?

— Сигурни сме — отговори Абу Джафар. — Сюлейман се прободе само на пет или шест крачки от нас. И цял Аламут видя как Юсуф скочи от ръба на стената.

Арслан Таш поклати глава.

— Което не мога да повярвам, не мога да го повярвам. Чувал съм за магьосници от Индия. Наглед вършат големи чудеса. Например хвърлят въже нагоре и то увисва във въздуха. Помощникът на магьосника започва да се катери по него. Когато стигне върха, магьосникът дава заповед, въжето пада и с него на земята се срива и помощникът му. Магьосникът хвърля кош върху мъртвеца. Мърмори някакви молитви, а когато вдигне покривалото, помощникът излиза отдолу жив и здрав и се смее. Всичко само наглед е чудо, а всъщност е измама.

— На Аламут нямаше такива магии. Ножът стърчеше забит до дръжката в сърцето на Сюлейман, а дрехата му беше изпръскана с кръв.

Емирът отново замълча. Размишляваше. Всичко това му се струваше повече от загадъчно.

След това каза:

— Каквото и да е станало, аз ви заповядвам да мълчите като гроб за това, което сте видели и чули в Аламут. Ако разберат какъв е врагът ни, хората могат да се разбунтуват или да откажат да се подчиняват. Великият везир е на път, а той не се шегува, когато някой не изпълни заповедта му.

Двамата помощници си размениха уплашени погледи. Вече бяха успели да разкажат за посрещането си в Аламут.

Емирът не забеляза погледите им. Продължи да се разхожда неспокойно из шатрата.

— Какво искаше да каже главатарят на исмаилитите, когато намекна, че знае за великия везир нещо, което аз ще разбера след шест или дори след дванайсет дни?

— Предадох на твоя светлост всичко, което каза — отвърна Абу Джафар.

— Да не е искал само да ни уплаши? Какво може да знае той за великия везир, което аз не знам? Че пътува към Исфахан? Че след това смята да дойде в Аламут?

Махна с ръка.

— Защо точно на мене се падна нелицеприятната чест да укротявам тези еретици! Нима това изобщо е достоен противник? Крие се зад стените си, избягва открита битка, залъгва неуките с някакви вълшебни приказки, превръщайки ги в опасни безумци. Как да се занимаваш сериозно с такива?

— Добре, вървете! — каза след известно време. — Ще имам предвид доклада ви. Сега пълно мълчание.

Пратениците се поклониха и излязоха.

Емирът се излегна на меките възглавници, наля си пълна чаша вино и я изпи на един дъх. Лицето му се проясни. Плесна с ръце. Иззад завесата се показаха две красиви млади робини, които седнаха до него и го прегърнаха. Скоро забрави за Аламут и неговия безмилостен господар.

* * *

Затова пък неговите войници все по-разпалено обсъждаха преживяванията на пратениците в Аламут. Новината се разнесе като вихрушка из целия лагер. Когато Абу Джафар с двамата си помощници излезе от шатрата на емира, приятелите му го засипаха с въпроси. Той сложи пръст на устата си и прошепна, че емирът им е заповядал да мълчат за всичко. Затова офицерите се затвориха в една шатра, поставиха пред нея стража, а след това надълго и нашироко обсъдиха всичко, което им разказаха пратениците.

Простите войници пък възприеха случая в Аламут по свой начин.

— Господарят на Аламут може да е истински пророк. Също като Мохамед е започнал с шепа хора, а сега в редиците му се борят хиляди.

— Исмаилитите са привърженици на алианската партия. Нима не бяха такива и нашите бащи? Защо тогава да се колим с тях, след като са останали верни на ученията на бащите ни?

— Пророкът не е имал такава сила, каквато има аламутският господар. Защото той сам е ходил в рая. А дали може да изпрати в него и другиго и после да го върне жив?

— На толкова години съм, но никога не съм чувал подобно нещо. Има ли смисъл да се борим срещу толкова силен пророк?

— Исмаилитите да не са турци или китайци, та султанът им е обявил война? Иранци са като нас, добри мюсюлмани.

— Великият везир иска отново да спечели милостта на султана. Затова ни е изпратил срещу Аламут, за да покаже колко е важен и незаменим. Знаем ги тия работи, не сме от вчера.

— Истински късмет е, че нашият емир е толкова умен мъж. Той не бърза. Когато натиснат студовете, ще се махнем оттук и ще отидем на юг да презимуваме.

— Наистина би било глупаво да се борим срещу противник, когото никой не мрази.

* * *

Великите даи мълчаливо последваха Хасан в покоите му. Върховният господар очевидно беше много уморен. Хвърли белия плащ от раменете си и легна на възглавниците.

Даите останаха прави.

— Знаете ли кой ми липсва в този момент? — попита накрая той. — Омар Хаям.

— Защо точно той?

Гласът на Абу Али бе твърд и мрачен.

— Не знам точно защо. Бих искал да поговоря с него.

— Яде те съвестта?

Бозорг Омид го погледна остро.

Хасан стана с нежелание. Гледаше даите с питащи очи. На въпроса не отговори.

— Знаеш ли, че през онази нощ, когато слезе долу в градините с момчетата, предложих на Абу Али да те убием и да те хвърлим от кулата в Шахруд?

Хасан се хвана за дръжката на сабята.

— Да, имах такова предчувствие. Защо не изпълнихте замисъла си?

Бозорг Омид сви рамене. Абу Али го гледаше стреснато.

— Преди малко съжалявах, че тогава се отказах.

— Виждаш ли. Сигурно затова така ми липсва Омар Хаям. Но недей да мислиш, че се боя от нещо. Само искам да поговоря с някого за всичко.

— Говори. Слушаме те.

— Отговорете ми на въпроса: радостта на детето от шарените играчки истинска радост ли е?

— Защо отново с такива заобикалки, Ибн Сабах? — с видимо нетърпение попита Бозорг Омид. — Кажи ни направо каквото ти тежи.

— Казахте, че ще ме слушате.

Гласът на Хасан отново стана твърд и решителен.

— Не искам да се оправдавам пред вас. Исках само да ви обясня. Ясно е, че детето се радва на шарените играчки точно така, както възрастен мъж се радва на пари или жени. От гледна точка на човека щастието, което той изпитва, е истинско. Всеки е щастлив по свой начин. Така че ако за някого да умре е щастие, той по същия начин ще се радва на смъртта, както друг на парите и жените. След смъртта вече няма как да съжалява.

— По-добре живо куче, отколкото мъртъв цар — отговори Абу Али.

— Куче или цар, трябва да умреш. Затова по-добре цар!

— Лесно ти е да говориш на теб, който си си присвоил властта над живота и смъртта — каза Бозорг Омид. — Но за мене е по-добре да съм псе на улицата, отколкото да умра от смъртта на твоите федаини.

— Не ме разбра — отговори Хасан. — Нима за тебе някой е определил такава смърт? Между тяхното и твоето положение има безкрайна разлика. Това, което за тях бе повече от щастие, за тебе би бил най-големият ужас. А можеш ли да бъдеш сигурен, че върховното щастие за тебе няма да бъде най-големият ужас за някого другиго? Никой от нас не може да огледа поведението си от различни страни. Това може би е дадено само на всевиждащия бог. Затова остави всеки да бъде щастлив посвоему!

— Но ти измами федаините! Кой ти е дал правото да постъпваш така с хора, които са ти безкрайно предани?!

— Съзнанието, че върховната мъдрост на исмаилитите е правилна.

— А при това говориш за всевиждащ бог?

Хасан се изправи. Изглеждаше пораснал с цяла глава.

— Да, говорих за някакъв всевиждащ бог. Нито Йехова, нито християнският Бог, нито Аллах могат да създадат света, в който живеем. Свят, в който нищо не е прекалено, в който слънцето свети еднакво нежно за овцата и за тигъра, за мухата и за слона, за скорпиона и пеперудата, за змията и гълъба, за заека и лъва, за цветенцето и дъба, за царя и за просяка. В който болестите поразяват благочестивите и грешните, силните и слабите, умните и глупавите. Където щастието и недъзите са безразборно разпилени от ветровете. И където всичко живо го очаква един край — смъртта. Вижте! На този бог съм пророк!

Великите даи неволно се отдръпнаха. Значи това била костилката на този странен човек, това била онази „лудост“, гореща убеденост, която толкова неизменно го е водила към мястото, на което стоеше днес? Значи все пак се смяташе за пророк? И цялото му мъдруване е било измама за колебаещите се? Може би дори за него самия? Значи във вярата си, в духа си беше по-близо до федаините, отколкото до първенците на исмаилизма?

— Значи ти вярваш в някакъв бог? — попита Бозорг Омид с почти изплашен глас.

— Казах вече.

Между тях беше зейнала голяма пропаст. Великите даи се поклониха и се оттеглиха.

— Изпълнявайте задълженията си, ще бъдете мои наследници.

На прощаване им се усмихна така, както баща се усмихва на децата си.

В коридора Абу Али възкликна:

— Какъв материал за Фирдоуси!