Владимир Бартол
Аламут (3)

Трета глава

Скоро Халима съвсем привикна с новите си обкръжение и начин на живот. По някакви странни, неразбираеми за нея причини тя винаги постигаше всичко, което искаше. Най-вече защото всички я обичаха — хората и животните. Дори Апама понякога, при някоя нейна глупост, изкривяваше повехналите си устни в лека усмивка. Халима старателно използваше своите предимства, стана непослушна и упорита и й се струваше естествено всички да изпълняват желанията й. А те бяха доста умерени.

Най-зависима от нея беше Сара. Най-дребното мигване на Халима беше като заповед за нея и тя с радост й угаждаше за всичко. Предано понасяше всичките й хрумвания и ако Халима в нещо покажеше предпочитание към някоя от другите девойки, Сара се чувстваше смазана и нещастна.

Така беше денем.

Но щом вечер се скриеха под завивките и Зейнеб заспеше, Сара се промъкваше при Халима и започваше да я прегръща и целува. В началото Халима малко се противеше, но по-късно свикна с това и го понасяше спокойно. Мислеше си, че все пак трябва с нещо да плати за многобройните услуги, които Сара й правеше през деня. Единствено не можеше да понесе постоянната й ревност, тъй като самата тя обичаше да излива любовта си във всички посоки. С всички обичаше да се прегръща и целува, подмилкваше се на момичетата и не можеше да понесе някой да я ограничава в това. Щом забележеше, че Сара я следи с болезнена ревност, започваше да я предизвиква и измъчва нарочно. А когато след това насаме Сара я засипваше с поток от заплахи, обикновено й се заканваше, че повече няма да я погледне.

Очевидна беше жизнената потребност на Сара да служи на някого с любов и да се покорява на всяко негово желание, дори с цената на вечните мъки на ревността. Халима пък се радваше на живота, младостта и слънцето, подобно на птица или пеперуда. За нея беше съвсем естествено да привлича интереса и вниманието на всички.

В свободното си време тичаше из градините, които цъфтяха все по-буйно, поглъщаше аромата на безброй цветя, които едно след друго разтваряха разкошните си чашки, береше цветя за украса на помещенията, в които живееха, надбягваше се с Ахриман и малката газела, наричана Сузан. Беше обходила мястото от край до край, откри всяко скрито ъгълче и със собствените си очи се увери, че градините отвсякъде бяха обградени от вода. Даже забеляза, че по отсрещните бреговете също имаше градини, които се простираха докъдето стигаше погледът. Наистина живееха като в рая!

Скоро се осмели дори да отиде сама до скалите, където се излежаваха на слънце гущерите и живееше жълтата змия Пери. Все пак оставаше на почтително разстояние от тях, въпреки че се стараеше да си внуши, че Мириям е права, и си повтаряше на глас:

— Колко красиви са гущерите! Наистина!

Даже се опита да подсвирква като Мириям, за да извика жълтата змия Пери. Но преди животното да подадеше тъпоносата си глава от дупката, тя хукваше да бяга като обезумяла и не се обръщаше, докато не видеше хора около себе си.

* * *

Точно на същото място веднъж я хванаха Ади и Мустафа. Искаха да я уплашат малко и опитаха да се приближат тихомълком до нея. Халима беше внимателна като мишка и веднага чу шум. Огледа се и като видя двамата негри да се прокрадват към нея, побягна.

Ади, който изоставаше, извика на Мустафа:

— Хвани я! Хвани я!

И наистина с няколко скока Мустафа я настигна. Хвана я с огромните си ръце и я подаде на Ади. Халима се дърпаше, удряше, хапеше и викаше да я пуснат. От това евнусите само се забавляваха още повече:

— Да я дадем на гущерите! — предложи Мустафа.

— Не, по-добре да играем с нея на топка! — предложи Ади. Той отстъпи няколко крачки, разтвори ръце и каза на Мустафа:

— Хвърли ми я!

— Хвани ръце под коленете! — каза й Мустафа — Така! Дръж се здраво за китките.

Приключението започна да харесва и на Халима. Тя направи каквото й каза Мустафа и в следващия момент полетя във въздуха към Ади като истинска топка. Въпреки това все още крещеше сякаш я дерат, но повече от трескаво удоволствие, отколкото от страх.

Виковете примамиха Ахриман, който дойде да види какво се случва. Застана до Ади и впери поглед в живата топка, която прелиташе във въздуха от ръце на ръце. Играта очевидно го забавляваше, защото започна да ръмжи доволно.

— Забеляза ли колко мека и удобна стана? — попита Мустафа.

Ади весело се засмя.

— Моята малка играчка и сладка погачка, радост за учителя, съд, в който той налива знание. При нас се разви и укрепна добре.

След като Халима прелетя така няколко пъти в двете посоки, от отсрещния бряг се чуха ядосани крясъци.

— Апама! — стресна се Мустафа и бързо сложи Халима на крака.

Момичето мигом изчезна по пътеката сред храстите.

— Ах, колко отвратително! Каква животинска похот! — крещеше Апама от другия бряг. — Ще предам на Сеидуна какво правите и той ще нареди отново да ви скопят и двамата! Стъпкахте най-нежното ми цвете, най-нежната ми розова пъпка!

Евнусите се засмяха с цяло гърло.

— Защо виеш, беззъба бабо, гнусна жабо?! — присмиваше й се Ади. — Чакай да ти свалим кожата с камъни, вещице кривогледа!

— Ти, вонящ лешояд! — продължаваше да крещи Апама. — Младо месо ти се е приискало, скопен похотливец! — Благодаря на Аллах, че са ти отнели мъжеството навреме, черен шейтан със счупен рог! Какъв късмет, че не можеш, дори и да ти се иска!

Ади й отвърна подобаващо:

— Не виждаш ли, че си станала за смях, дърта баячке? Някога си можела да бъдеш със седемте пророка наведнъж, а сега би се радвала и на старо куче!

От гняв Апама почти изгуби дума. Застана съвсем до края на водата, сякаш искаше да я прегази. Ади хвана едно весло, което криеше зад храстите, скочи във водата и плесна с него така, че голяма струя окъпа Апама от глава до пети.

Старицата запищя, а двамата евнуси се запревиваха от смях. Ади хвърли веслото в храстите и заедно с Мустафа избягаха. Апама махаше с юмруци след тях и се заканваше да ги погуби.

* * *

Засега се нахвърли само върху Халима. Още същия ден пред всички момичета я нарече развратница и й напрати всички наказания на този и онзи свят. Халима и без това се терзаеше от нерешителността си да отблъсне Сара и наистина виждаше себе си като развратница, още повече че веднага след ласките със Сара вече можеше да гледа Мириям невинно в очите. Затова думите на Апама я удариха в сърцето, тя провеси нос и се зачерви до ушите.

Но след като Апама си тръгна, Мириям започна да я успокоява, като й каза да не взима думите на Апама присърце, тъй като на всекиго било ясно, че старицата е зла и мрази евнусите. Също така й каза, че нито едно от момичетата не се съмнява в невинността на играта й. Това доверие потресе Халима, защото й се стори, че изобщо не го заслужава. Тя се скри в един ъгъл и тихичко заплака. Заклеваше се пред себе си, че вече ще бъде по-добра и няма да позволява волности на Сара. Но навиците са най-трудни за преодоляване и всичко си остана постарому.

Дните ставаха все по-дълги, а вечерите се изпълваха със скрит живот. В градините цвърчаха щурци, а от рововете се носеше крякането на жабите. Прилепите се стрелкаха край осветените прозорци и безшумно унищожаваха летящите вредители. В тези вечери най-любимото занимание за момичетата беше да слушат историите и разказите на Фатима.

Фатима изобщо не беше обикновена жена. Умееше хиляди прекрасни неща и никога нищо не можеше да я смути. Знаеше безчет гатанки и когато разкри всичките, започна да измисля нови, ден след ден. Знаеше всички песни, които се пеят от крайния юг на Арабия, Сирия и Египет до северен Туркестан. Умееше и други неща.

В една горичка евнусите й построиха продълговата стъклена къщичка, където отглеждаше копринени буби върху клонки от черниците, растящи като върби покрай брега. Казваше, че от техните пашкули ще изтъче достатъчно коприна за всички момичета. Ала най-голямо удоволствие на момичетата носеха историите й от Хиляда и една нощ и Шахнаме на Фирдоуси. В тези истории тя не беше по-малко изобретателна от самата Шехерезада и ако зъбът на времето откъсваше нещо от паметта й, тя го допълваше със собственото си въображение, така че повечето истории бяха всъщност измислени от нея.

От всичките й разкази най-потресаваща беше историята за скулптора Фархад и царица Ширин. Като я слушаха всички, без да искат, си мислеха за Мириям, затова Фатима трябваше да я разказва безброй пъти. Разказът беше толкова трогателен, че Халима многократно потъваше в сълзи. Също като Мириям, Ширин била християнка. Нейната красота била толкова необикновена, че дори цветята от срам и завист провесвали чашките си, когато тя се разхождала по ливадите и градините. Станала жена на най-силния ирански цар, Хосров Парвиз. Но когато се разчуло, че друговерка е станала тяхна царица, целият народ се вдигнал на въстание. Царят обаче толкова я обичал, че победил всичките си врагове. Ала Хосров Парвиз бил не само силен, но и мъдър владетел. Знаел колко мимолетна е земната красота и за да запази за вечността скъпото лице и прекрасното тяло на своята съпруга, повикал най-славния скулптор на онова време, Фархад, да я извае от мрамор. Когато младият художник ден след ден гледал небесния образ на царицата, се влюбил безумно в нея. Където и да се намирал, каквото и да вършел, навсякъде го преследвал райският й лик. Накрая вече не можел да крие страстта си. Скулптурата и живата царица все повече си заприличвали. Неговото дело, погледът и звукът на гласа му — всичко издавало бурята в сърцето му. Това един ден не убягнало и от вниманието на царя. Той подивял от ревност, извадил меча си, но царица Ширин застанала пред скулптора и го защитила с тялото си. Като благодарност за творението му Хосров Парвиз му подарил живота, но го прогонил завинаги в самотната планина Бизутум. Там от неутолима страст Фархад полудял. В див пристъп той хванал един чук и длето и започнал да дълбае в скалистия хълм огромен образ на Ширин. Този образ може да се види и днес, жив и прекрасен като божествена царица, която излиза от банята. Пред нея стои царският жребец Шебдис, млад и непобедим.

Тогава царят изпратил в планината пратеника Бизутум с лъжливата вест, че царицата е умряла. Фархад не можел да преживее това и от непоносима болка се хвърлил върху брадвата си, която разкъсала гърдите му на две. И се случило чудо: дръжката на брадвата, напоена с кръвта на скулптора, се раззеленила, цъфнала и родила плодове! Тези плодове се наричат нарове и в памет на Фархад са разсечени наполовина, както били разсечени гърдите му, и кървят, щом ги нараниш. Затова дори и днес се наричат Фархадови ябълки.

Момичетата слушаха тази история с влажни очи. Само Мириям наглед равнодушно впиваше поглед в тавана. Очите й бяха странно сухи, сякаш гледаха нещо далеч, далеч. През нощта Сафия и Джада, които спяха с нея в една стая, я бяха чули неспокойно да се мята в леглото си.

Също така с голямо удоволствие слушаха историите за древния ирански герой Рустам, който, без да знае, убил в двубой собствения си син Сухраб; за Али Баба и четиридесетте разбойници, Аладин и неговата лампа, както и разказите от Корана, които Фатима прекрояваше според своите разбирания. Когато разказваше как Зулейха, жената на Потифар, целунала Йосиф, всички, без да искат, поглеждаха към своята другарка Зулейха и се усмихваха. В очите на Фатима египтянката вече не беше похотлива грешница, а нежна и влюбена, а младият Йосиф просто не смеел да я погледне в очите. Постепенно всяко от момичетата получи роля в приказките на Фатима, с която, без да искаше, се отъждествяваше или пък другите я отъждествяваха.

От време на време момичетата си устройваха пиршества, на които се ядеше и пиеше до пръсване. В такива дни Апама беше особено отровна, а Мириям тихо й се присмиваше. Момичетата си шепнеха, че Мириям е измолила от Сеидуна разрешение за тези празници, та да се веселят заедно. Апама пък се ядосваше, че трябва сама да приготвя храната и напитките. Преди тези пирове евнусите отиваха да ловят риба, а Муад и Мустафа тръгваха на лов за птици с лъкове и соколи. Отплаваха в лодка по дългия канал до брега, от който започваше дивият гъсталак, простиращ се чак до подножието на Елбрус. Там беше истински рай за ловците.

При едно такова пътуване Халима помоли Мириям да я пусне с ловците в горите. Но пътят се стори на Мириям твърде опасен и вместо това й позволи да отиде с Ади за яйца и птици до острова с животните. Ади качи Халима на лодката и пое след ловците по канала. Някъде по средата зави в едно странично отклонение и с бавни движения на веслата загреба към острова, на който живееха домашни и опитомени животни.

Утрото беше прекрасно. Слънцето още не беше огряло долината, но лъчите му позлатяваха планинските склонове и върховете, покрити със сняг. Стотици птици чуруликаха с различни гласове. Други плаваха във водата, излитаха и се гмуркаха в преследване на рибите. Покрай брега растяха тръстики, перуники и бели лилии. Сребърна чапла газеше водата, потопена почти до корем, и стрелваше дългата си човка към дъното. Когато видя бавно пълзящата по гладката повърхност лодка, гордо се изправи. Кичурът на темето й настръхна и тя тръгна към брега, повдигайки високо краката си от водата. Халима я гледаше радостно.

— Не я е страх — забеляза тя. — Само се ядоса, че й прекъснахме закуската.

— Да, всички животни в тези градини са като домашни — потвърди Ади. — Никой не им прави нищо лошо.

Приближиха до чаплата. Но птицата вече не се интересуваше от посетителите, а започна спокойно да си оправя перата с човка.

Тук-таме във водата се мяркаше коремът на риба, която мълниеносно поглъщаше някоя мушица.

Водните кончета се стреснаха и започнаха да се стрелкат над мирната вода.

— Колко прекрасно е всичко! — възкликна Халима.

— Да, красиво е — приглушено отвърна Ади. — Но е много по-красиво на свобода.

Халима се учуди.

— На свобода? Ние тук не сме ли на свобода?

— Жена си, затова не разбираш. Казвам ти — по-щастлив е прегладнял чакал в пустинята, отколкото сит лъв в клетка.

Халима клатеше глава в недоумение:

— Ние в клетка ли сме?

Ади се усмихна:

— Казах го просто така. Хайде да не говорим за това. Вече пристигнахме.

Лодката докосна брега и те слязоха. Едва видима пътечка се извиваше между гъсталака от върби и трепетлики. Достигнаха каменист склон, по който растяха множество чудни треви и цъфтяха редки цветя. След това се озоваха на обширна поляна, която ги отведе до малка горичка. От нея се разнасяше кудкудякане, квичене и диво ръмжене. Халима хвана Ади за ръка. Скоро съзря големи клетки, в които пърхаха птички и тичаха животни. Когато се приближиха, някои от птиците изплашени се заблъскаха в решетките, а два големи диви гепарда със силно пръхтене се завтекоха към тях. Халима цялата се разтрепери. Ади обаче постави на земята голямата кошница, която носеше със себе си, и започна да ги храни. Скоро животните се успокоиха и всяко се зае със своята част от храната.

— Това го правят Муад и Мустафа — каза Ади. — Но днес са на лов, затова аз трябва да свърша тази работа.

Зад храстите беше скрита дълга, ниска къщичка за птици. Ади се вмъкна в нея и започна да събира яйца в кошницата си.

— А сега се дръпни оттам — каза и се усмихна с неудобство. — Трябва да свърша една работа, която не бива да гледаш.

Халима бързо отиде при другите клетки. В това време Ади закла няколко пилета, патици и гъски. Писъците на пернатите пронизваха Халима до костите. Уплашена, тя запуши уши.

В това време Ади се върна от кокошарника. Покри птиците, които беше заклал, и започна да показва на Халима разни животни.

— Ако онези два гепарда бяха свободни като Ахриман, сигурно щяха да ме разкъсат, нали?

— Възможно, но можеше и да избягат. Гепардите се боят от хората.

— А защо ги държите в клетки?

— Нужни са на Сеидуна за разплод. Те са мъжки и женска и Сеидуна нареди да му отгледаме няколко гепарда за лов. Има много приятели сред владетелите и иска да им ги даде като дар.

— Вярно ли е, че младите гепардчета приличат на котенца?

— Вярно е. Само че са по-мили и по-смешни.

— Бих искала да имам едно.

— Ако си добра, ще ти донеса едно да го гледаш, докато е малко.

— О! А мислиш ли, че Сеидуна ще разреши?

Ади се усмихна.

— Имаш влиятелни приятели.

Халима се изчерви. Знаеше, че има предвид Мириям.

— Защо те мрази Апама?

— Защото мрази целия свят. Само от Сеидуна се страхува. А ненавистта й към мене е по-силна, защото някога… какво да ти кажа.

— Кажи, кажи, Ади!

— Глупост е. Но те моля да не споделяш с никого какво сме си говорили. Когато Апама дойде в градините, постоянно намекваше как преди много години била близка със Сеидуна и как някога в Кабул той й подарил сърцето си. Искаше да ни убеди, че сега, след като станал могъщ, я повикал по същите причини в замъка. Държеше се високомерно, обличаше се в коприна, разкрасяваше се и се мажеше с мазила, надсмиваше се и обиждаше всички. Дори мен, въпреки че познавам Сеидуна от Египет, където със собственото си тяло го защитих от враговете му. Веднъж случайно я заварих да върши нещо напълно човешко. Беше смешна и още по-отвратителна. Избухнах в смях и оттогава, както сама виждаш, всеки ден сипе проклятия върху бедната ми глава. Подозира, че съм разкрил срама й на другите, затова иска всички да измрат. И ако не се страхуваше от Сеидуна, досега щеше да ни е изтровила.

— Наистина ли е толкова зла?

— Зла е, защото много страда и защото е робиня на суетата си. Не иска да остарява, но знае, че това е неизбежно!

Навлязоха още по-навътре в гората, където имаше клетка с маймуни. Халима запищя от радост, като гледаше как животните се гонеха по решетките, люлееха се на въжетата, подскачаха и се щипеха едни други.

— И мечка имахме — каза Ади. — Но ядеше много, затова Сеидуна заповяда да я убием. На острова имаме и крава, камила, четири коня и няколко магарета. Също и котки и кучета. Освен нас никой няма право да идва тук. Това изпроси Апама от Сеидуна.

— Идва ли някога Сеидуна в тези градини?

— Не мога да ти кажа това, мило дете.

— Бих искала да знам какъв е.

— Трудно е да се определи. Има брада и е много могъщ господар.

— Красив ли е?

Ади се засмя:

— Не съм мислил за това, скъпа моя. Със сигурност не е грозен. По-скоро може би е страшен.

— Висок ли е?

— Не бих казал. По-нисък е с цяла глава от мене.

— Тогава сигурно е много силен?

— Не мисля. Бих могъл да го поваля на земята с една ръка.

— Тогава защо е страшен? Може би има голяма войска?

— Не е много голяма. Но дори в Египет, където беше чужденец и съвсем сам, будеше такъв страх, че халифът нареди да го хванат посред нощ и да го качат на кораб, напускащ страната. Неговите врагове можеха да го убият, но не посмяха.

— Странно, много странно — на глас размишляваше Халима. — А дали са приятели със султана?

— Не. Султанът е най-големият му враг.

— Олеле, ами ако ни нападне! Какво ще стане с нас?

— Не бой се. Ще се върне с окървавена глава, ако изобщо остане на раменете му.

— Дали Сеидуна има много жени?

— Много разпитваш. Има син, това знам, и казват, още две малки маймунки като тебе.

Халима оклюма.

— Какво ли си мисли за мен? — каза почти на себе си.

Ади се засмя:

— Има много други грижи, поне засега.

— Сигурно се облича само в коприна и пурпур.

— Както се случи. Виждал съм го и във власеница.

— Сигурно я слага, за да не го познаят хората. Цар ли е?

— Повече от цар. Пророк е.

— Като Мохамед? Чувала съм, че Мохамед бил много красив и имал много жени. Сред тях някои били много млади.

Ади весело се засмя.

— О, любопитна птичке! Какви неща ти бродят из главата!

— Дали и жените се страхуват от него?

— Точно те се страхуват най-много. Апама например пред него е кротка като агне.

— А какво им заповядва?

— Нищо! Но въпреки това всички се боят от него.

— Тогава сигурно е много зъл и само командва?

— И това не е вярно. Дори се смее и обича да се шегува. Но погледне ли те, няма къде да избягаш.

— Толкова страшни ли са очите му?

— Не, не знам. Хайде, недей да разпитваш толкова. Самият аз не проумявам каква е причината всички да се боят от него. Но ако някога го видиш, ще имаш чувството, че знае всичките ти мисли, дори онези, които криеш от света. Ще ти се струва, че вижда право в сърцето ти, затова няма смисъл да се правиш на по-добра и да се преструваш. Защото ще разбереш, че всичко вижда и всичко знае.

Халима се уплаши. Цялата кръв нахлу в лицето й.

— Олеле, много ме е страх! Наистина такива хора са най-страшни!

— Нали ти казвам! Хайде, да вземем кошницата и да вървим вкъщи. А ти, газелке, заключи в ума си тези бисери и си мълчи за всичко, което си казахме сега.

— Ще мълча, Ади! — потвърди Халима и побърза към лодката.

* * *

Вечерта момичетата се събраха в голямата зала около басейна. Стаята беше богато украсена, в полилеите бяха поставени раздвоени свещи, в ъглите имаше маслени лампи, чиито фитили светеха в разнообразни цветове. Навсякъде бяха вплетени зелени клонки и цветя.

Трима помощници на Апама сервираха на момичетата храна и напитки. Разнасяха на бронзови подноси печени диви и домашни птици, пържена риба с лимони, плодове и сладкиши. От глинени съдове наливаха вино в чашите, които момичетата изпразваха начаса. Първоначално стаеният шепот бързо се превърна във висок смях и всеобща врява. Апама, която известно време наблюдаваше всичко със сдържан гняв, накрая си тръгна сърдита.

— Ти си отговорна всичко да свърши добре — троснато подхвърли на Мириям.

— Не се притеснявай, Апама — насмешливо отговори Мириям.

— Отвратително! — дочуха се последните думи на Апама от коридора.

В това време дойдоха Асад и Ади, а след малко и Муад и Мустафа. Те също ядоха, пиха вино и веселбата стана всеобща.

— Да започнем представлението — предложи Фатима. Всички се съгласиха с нея.

Момичетата започнаха да рецитират стихове, които включваха откъси от Корана, стихове от Ансари и други поети. Фатима започна да рецитира свои стихове, скоро се присъедини и Зейнеб и двете се впуснаха в римуван двубой. Евнусите, които не познаваха техните способности, се смяха до сълзи. Ади ги похвали силно, а лицето му сияеше от гордост и щастие.

След рецитала дойде ред на танците. Фатима и някои други момичета взеха музикалните инструменти, а Мириям, Халима и Зулейха затанцуваха. След като изпълниха общ танц, Зулейха продължи сама. Тялото й се заизвива отначало бавно, а след това все по-бързо. Накрая застана на ръба на басейна, завъртя се на място с шеметна бързина, така че всички затаиха дъх от страх, и като порив на вятъра се върна при възглавниците.

Всички извикаха от възхищение. Халима се втурна към нея и пламенно я прегърна. Евнусите напълниха чашите и всички пиха за здравето на Зулейха.

Виното вече ги беше замаяло и всички започнаха да пеят, да се прегръщат и целуват. Шеговито се закачаха и предизвикваха една друга. Но царица на лудориите беше Халима. Главата й се завъртя още след първата чаша. Струваше й се, че е станала лека като пеперуда и невидими криле я повдигат от пода. Малко след като Зулейха завърши танца си, Халима поиска да свирят и за нея. Започна да се върти и извива, подражавайки на движенията на Зулейха. Всички й се смееха и това само я насърчи да продължи с лудориите. Накрая тя също се изправи на ръба на басейна. Момичетата извикаха, Мириям скочи, за да я задържи, но беше късно. Халима изгуби равновесие и цопна във водата.

След секунда всички бяха около нея. Мощната ръка на Ади веднага я хвана и я изтегли от басейна. Халима изплю водата, която беше нагълтала, със страх погледна Мириям и започна едновременно да плаче и да се смее. Мириям й се скара и я заведе в спалнята. Там я изтри с кърпа и я преоблече. Когато се върнаха, за известно време Халима беше кротка и тиха. Но още няколко чаши вино й възвърнаха смелостта. Тя отиде до входа и удари с чукчето по дъската като знак да замълчат.

— Мои сестрици и нежни гълъбици — започна тя, опитвайки се да подражава на Ади. — Млада Халима тук пред вас стои, защо тъй бързо с вино се опи.

Момичетата и евнусите избухнаха в смях.

— Не се мъчи повече, Халима — каза й Мириям, — и без това не те бива много!

— Исках да се извиня на всички — обидено продължи Халима.

Мириям стана от възглавниците си, отиде до нея и я придърпа към себе си. Това така трогна Халима, че тя избухна в сълзи. Хвана ръката на Мириям и започна да целува всеки неин пръст.

През цялата вечер Сара не можеше да си намери място. Беше свикнала по това време Халима да принадлежи само на нея и сега следеше всяко нейно движение с очи, пълни с ревност. До момента Халима не й обръщаше никакво внимание, но сега, легнала до Мириям, без да иска, погледна към нея. Улови поглед, пълен с безнадеждна ревност. Усмихна й се злобно и напук погали Мириям по косата, лицето и врата. Притисна се към нея, прегърна я и я целуна страстно.

Сара изживяваше пъклени мъки. Изпразваше чаша след чаша, докато виното не я победи. Заплака на глас и хукна към изхода.

Халима се откъсна от Мириям и изтича след нея. Усети угризения и искаше да успокои Сара.

Само един поглед и Мириям разбра всичко. Лицето й пребледня и тя стана.

— Сара, Халима! Тук! — извика с твърд глас.

Момичетата плахо се приближиха.

— Какво означава това? — попита строго.

Халима се строполи в краката й, прегърна ги и захълца на глас.

— Така значи — глухо каза Мириям.

— Не, не съм виновна аз! — крещеше Халима. — Сара ме накара!

Мириям отблъсна Халима, приближи се до Сара и силно я удари през лицето. Сара безмълвно седна на пода.

Мириям им обърна гръб. Когато видя около себе си уплашени и същевременно смеещи се лица, на устните й се появи лека усмивка.

— Сара! — извика тя. — Събери нещата си и веднага отиди в килията без прозорци в края на коридора! Ще спиш там, докато не започнеш да се държиш по-добре! Стани и върви! И тази вечер да не те виждам повече!

Халима се чувстваше ужасно зле, задето беше предала Сара така грозно.

Сара стана, хвърли тъжен поглед на Халима и тихо изчезна от залата.

Халима допълзя на колене до Мириям, вдигна умолително ръце към нея и я гледаше с разплакани очи.

— А ти, малка грешнице, ще дойдеш в моята спалня — каза й Мириям. — Ще бъдеш постоянно пред очите ми, да видим дали можеш да се поправиш. Сафия и Джада ще отидат при Зейнеб.

В този момент на Халима й се стори, че сред ада, в който току-що беше попаднала, за нея се отвори самото небе. Още не смееше да повярва. Събра смелост и вдигна поглед към момичетата. На лицата им видя усмивка и самата тя се засмя през сълзи.

Евнусите бяха изчезнали незабелязано.

— Време е да вървим да спим — каза Мириям.

Едно след друго момичетата излязоха от залата.

Халима колебливо се спря на изхода.

— Какво чакаш? — троснато й каза Мириям. — Вземи си нещата и идвай при мен!

Едва сега Халима повярва. Да, беше грешница, отхвърлена и заблудена. Беше изгубила благосклонността на Мириям. Но за сметка на това получи най-красивия дар — щеше да спи в спалнята й, щеше да диша един и същи въздух с нея, да се наслаждава на близостта й. Щеше да бъде в непрекъснат досег със самата тайна!

Едва забеляза усмивките на другите момичета. Шепнеха си колко е миличка и красива и й изпращаха целувки. Тя им хвърли безизразен поглед и отиде да си събере вещите. Зейнеб, Джада и Сафия й помогнаха. Тя гледаше в земята и изпитваше безкраен срам. С тяхна помощ оправи леглото си в спалнята на Мириям, бързо се съблече и се скри под завивката, преструвайки се на заспала. Но ушите й попиваха и най-малкия шум в стаята. Най-накрая влезе Мириям. Халима чу как свали дрехите и сандалите си. След това долови тихи стъпки, които се приближаваха до леглото й. Чувстваше погледа на Мириям, но не смееше да отвори очи. Тогава усети лека целувка по челото си. Превъзмогна трепета, който се опитваше да я обхване, и след миг наистина заспа.

За Халима настанаха прекрасни дни. Вече не я измъчваше съвестта както преди. Откакто прегрешенията й станаха очевидни и получи наказание за тях, сърцето й олекна и се развесели. Наистина все още й беше неудобно от другите момичета. Те й се усмихваха многозначително и я заплашваха, че ще я съблазнят. Тя ги гледаше сърдито, стискаше малката си ръка в юмрук и го размахваше към тях. Още по-дръзко виреше нос и не я интересуваше, че като „малка грешница“ отново стана център на вниманието.

Сара я избягваше и на Халима също й беше неприятно да се срещат. Често виждаше Сара с подпухнали от плач очи. По време на хранене улавяше погледите й, изпълнени с болезнен укор. Веднъж събра смелост, пристъпи към Сара и й каза:

— Виж какво, Сара, не исках да те издам. Наистина. Стана случайно!

Сара избухна в сълзи, устните й трепереха, искаше да каже нещо, но не успя. Скри лицето си в шепи и избяга.

Всичко това обаче се струваше незначително на Халима в сравнение с огромното щастие да спи в една стая с Мириям. Цялата се беше посветила в нейна служба. Малко й беше съвестно, дето заради нея Джада и Сафия трябваше да се преместят. Те бяха близначки и си приличаха като две капки вода. Бяха най-кротки и послушни от всички и Халима дълго време не можеше да ги различава, когато виждаше само едната — дали това е Джада, или Сафия. Тяхната единствена шега беше да се представят една за друга, а след това се смееха до сълзи. Когато напуснаха спалнята на Мириям, известно време изглеждаха потиснати. Скоро обаче се привързаха към Зейнеб и трите станаха неразделни.

Докато Халима спеше при Зейнеб и Сара, се страхуваше от нощите. Сега едва чакаше да се стъмни. Още на втората вечер Мириям й беше казала:

— Не ме разпитвай за нищо и на никого нищо не разказвай. Аз съм определена да ви наглеждам.

Тези тайнствени думи изпълниха Халима с много мисли. Но засега само тихо наблюдаваше. Мириям си лягаше последна. През това време Халима подреждаше всичко, събличаше се, лягаше си и се правеше на заспала. Но зад стиснатите клепачи чуваше как Мириям се връща в стаята, ляга си и гаси свещите. След това се приближаваше и леко я целуваше, а Халима заспиваше в най-дълбоко блаженство.

Веднъж посред нощ се събуди внезапно с чувството, че нещо не е наред. Хвана я страх и поиска да извика Мириям. Но когато погледна към нейното легло, видя, че е празно. Обзе я ужас и трескаво любопитство.

— Къде ли е отишла! — запита се. — Може би наглежда момичетата? Не, при Сеидуна е! — нашепваше й вътрешният глас.

При Сеидуна? В душата й зейна пропаст, изпълнена с тайнственост. Ясно осъзна собствената си безпомощност. Сви се на кълбо, задържа дъха си и се заслуша.

Мириям не се връщаше. Сънят напълно я напусна. Мислеше, трепереше от страх и се наслаждаваше на трескавото любопитство, защото й се стори, че е открила най-пазената тайна. Звездите вече помръкнаха и зачуруликаха първите птици. Тогава завесата, която затваряше входа, полека се отдръпна. Мириям влезе едва чуто, като нощен дух, покрита с плащ, обшит със самурови кожи. Погледна несигурно към Халима, след това уморено разкопча плаща, който се плъзна от раменете й, и застана по нощница пред леглото си. Развърза сандалите си и се потопи в завивките.

Халима не можа да заспи, докато не се чу звънът, с който ги будеха. Тогава за миг потъна в кратък и дълбок сън. Когато се събуди, Мириям седеше както обикновено до леглото й и се усмихваше.

— Днес малко се успа — каза тя мило. — Сигурно си имала лоши сънища.

В същия миг Халима се усъмни дали не беше сънувала всичко. Бледа и измъчена стана и цял ден не посмя да погледне никого в очите.

* * *

От тази нощ Мириям имаше повече доверие на Халима. През свободното време я учеше на писане и четене. Това доставяше огромно удоволствие и на двете. Халима правеше всичко по силите си да не се изложи пред Мириям, затова напредваше бързо. А Мириям не пестеше хвалбите. За да я поощри, й разказваше истории от младостта си, от детството в Алепо при баща й, за сраженията между християните и евреите, за безкрайното море и корабите, пристигащи от далечни страни. Двете се привързваха една към друга все повече, като по-голяма и по-малка сестра.

Една вечер, когато Мириям се върна в спалнята и се приготви за сън, каза на Халима:

— Не се прави, че спиш. Ела при мен.

— Аз? При тебе? — попита объркано Халима.

— Не искаш ли? Ела, нещо ще ти кажа.

Халима отиде при нея, треперейки. Легна на края на леглото, опитвайки се да не издаде вълнението си, обзета от някакъв глупав страх да не докосне Мириям. Но Мириям сама я дръпна към себе си. Едва тогава Халима се осмели да се притисне в нея.

— Искам да ти разкажа за нещастието на моя живот — започна Мириям. — Вече знаеш, че баща ми беше търговец в Алепо. Беше много богат и корабите му плуваха далеч на запад, натоварени със скъпи стоки. Като дете имах всичко, което пожелаех. Обличаха ме в разкошни копринени дрехи, носех украшения от злато и скъпоценни камъни. Бях свикнала да давам заповеди и ми се струваше съвсем естествено всички да ми се покоряват.

— Сигурно си била много щастлива! — въздъхна Халима.

— Ще повярваш ли, че не бях? Поне днес ми се струва така. Всяко мое желание биваше изпълнявано начаса. Но какво желание? Само такова, което можеше да се изпълни с пари. Тихите, скрити желания, за които мечтаят всички момичета, оставаха дълбоко заровени в мен. Отрано бях разбрала колко ограничени са човешките възможности. Още преди да навърша четиринайсет години, на главата на баща ми се струпаха хиляди нещастия. Започна се с това, че почина майка ми, а той потъна в дълбока скръб. Виждаше се, че вече не го интересува нищо. От първата си жена имаше трима синове, които се захванаха със собствена търговия. Един от тях изгуби цялото си имущество, а другите двама се опитаха да му помогнат. Изпратиха кораби към бреговете на Африка и зачакаха печалбата. Но дойде вест, че корабите са потънали при буря. И тримата се обърнаха за помощ към татко. Той се обедини с тях и отново изпратиха кораби в страната на франките. Там обаче ги отвлекли пирати и така за една нощ станахме просяци.

— Ох, по-добре да си бяхте бедни от самото начало! — възкликна Халима.

Мириям се усмихна. Притисна Халима още по-силно до себе си.

— Тези нещастия ни се случиха за по-малко от две години. Тогава при баща ми дойде евреинът Мойсей, който се смяташе за най-богатият в Алепо. Каза му: „Виж какво, Симеоне — така се казваше баща ми, — ти имаш нужда от пари, а аз имам нужда от жена.“ — Не ставай за смях — отвърна му татко. — Стар си, даже имаш син, който може да бъде баща на дъщеря ми. Повече би ти прилягало да мислиш за смъртта. — Мойсей обаче не се отказваше. По онова време целият град говореше, че аз съм най-красивото момиче в Алепо. Той казваше на баща ми, че може да вземе назаем от него колкото пари поиска. „Само ми дай Мириям. Няма да й е лошо при мен.“

За тази работа обаче разбраха полубратята ми, нахвърлиха се върху татко и разпалено го убеждаваха да се споразумее с Мойсей. Баща ми беше в безнадеждно положение. Той беше добър християнин и не искаше да дава детето си на евреин. Но след толкова нещастия, слаб и разорен, най-накрая се съгласи и позволи на Мойсей да ме вземе за жена. Мен никой за нищо не ме попита. Един ден подписаха договор и аз трябваше да отида в къщата на евреина.

— Бедната Мириям — каза Халима през сълзи.

— Знаеш ли, мъжът ми ме обичаше по свой начин. Бих се чувствала хиляди пъти по-добре, ако ме мразеше или ако му бях безразлична. Но ме измъчваше с ревността си, заключваше ме в къщата си и понеже виждаше, че ме отвращава и съм студена, скърцаше със зъби и заплашваше, че ще ме заколи. Понякога го мислех за луд и ужасно се страхувах от него.

Мириям замлъкна, сякаш искаше да събере мислите си върху това, което предстоеше да каже. Халима усети, че се приближава към тайната. Цялата трепереше. Притисна се до Мириям и затаи дъх.

— Мъжът ми имаше един навик — продължи след известно време Мириям, — който дълбоко ме нараняваше. Съзнанието, че в крайна сметка наистина станах негова собственост, напълно го лиши от разсъдък. Разказваше на другите търговци за мен, живо им описваше достойнствата ми, моята свенливост и телесните ми прелести, и се хвалеше, че е станал господар на най-голямата красота нашир и длъж около Алепо. Очевидно искаше да ги накара да му завиждат. Много пъти вечер ми разказваше как приятелите му позеленявали от яд, щом им разкажел за мен, и как това безмерно го радва. Можеш ли да си представиш, Халима, колко го мразех тогава и колко отвратителен ми беше. Когато трябваше да ходя при него, чувствах, че отивам на заколение. А той се смееше, подиграваше се и ми повтаряше:

— С пари всичко се купува, скъпа. Беден човек, дори да е красив, и проскубана кокошка няма да го погледне. Тези думи страшно ме ядосваха и огорчаваха. О, ако можех да се запозная само с един от неговите по-млади познати, с които толкова се хвалеше, щях да му докажа, че се мами жестоко! Един ден се случи това, което най-малко очаквах. Една от слугините мушна в ръката ми мъничко писъмце. Отворих го и се разтреперих още от първите думи. И днес още го помня цялото наизуст. Ето какво пишеше:

„Шейх Мохамед на Мириям, цветето на Алепо, сребърен лунен лъч, който развеселява нощта и озарява света! Обичам те, безкрайно те обичам, откакто чух от Мойсей, твоя проклет пазач, да превъзнася до небесата твоята красота и невинност. Както неверник, който се опива от вино, така и моето сърце е опиянено от вестта за теб. О, месечинке сребърна! Ако знаеш колко нощи в пустинята мечтаех за твоята красота, като жива си пред очите ми, за които си прилична на розова зора небесна! Мислех, че разстоянието ще притъпи копнежа ми по тебе, но то само го засилва! Сега се върнах и ти поднасям сърцето си! Знай, цвете на Алепо, че шейх Мохамед е мъж и че не се бои от смъртта. И че е близо до тебе, за да вдишва въздуха, който издишаш ти!“

Отначало помислих, че писмото е капан. Повиках слугинята, която ми го донесе, и здравата я притиснах да ми разкаже всичко. Тя се разплака и ми показа сребърник, който й дал някакъв жител на пустинята, за да ми предаде писмото. Попитах я какъв е бил този жител на пустинята, а тя отвърна — красив, при това млад. Цялата се разтреперих и веднага се влюбих в него. Разбира се, мислех си, как иначе ще посмее да пише такова писмо, ако не е млад и красив? След това ме обзе страх да не се разочарова, щом ме види. Прочетох писмото повече от сто пъти. През деня го носех до гърдите си, а вечер внимателно го заключвах в шкафа. След това получих още едно, по-страстно от първото. Цялата изгарях от тайна любов. Най-накрая Мохамед ми определи среща през нощта, на терасата пред моя прозорец. Очевидно вече добре познаваше околността. Ех, моя Халима! Как да ти опиша чувствата си в онази нощ! През деня десет пъти промених мнението си. Ще отида — няма да отида. Така се меняха настроенията ми. Накрая реших да не ходя и намерението ми остана твърдо, докато не дойде уреченият час. Тогава като по тайна заповед излязох на терасата. Нощта беше прекрасна, тъмна, без месец. Небето — обсипано с блестящи звезди. Усещах ту горещина, ту студ, но останах на терасата. Вече си мислех: ами ако е измама, ако някой се шегува грозно с мен само за да се подиграе на стария Мойсей? Тогава дочух шепот: „Не бой се! Аз съм, шейх Мохамед“. Мъж в сива дреха, лек като перце, прескочи оградата и преди да се усетя, ме сграбчи в обятията си. Зави ми се свят и ми се стори, че времето е спряло. Не ме попита искам ли да тръгна с него, а направо ме грабна през кръста и се спусна по плетена стълба в градината. Зад оградата видях няколко конници. Те ме поеха, докато прескачахме оградата. След това ме сложи в седлото пред себе си и избягахме в тъмнината на нощта.

— И си преживяла всичко това? — въздъхна Халима. — Колко си щастлива, Мириям!

— О, не казвай това, Халима! Сърцето ми се къса, като си спомня какво се случи после. Яздихме цяла нощ. Иззад хълмовете се показа месецът и освети пътя ни. Беше едновременно страшно и красиво, като че ли ми разказваха приказка. Дълго не смеех да погледна лицето на ездача, който ме държеше. Но постепенно събрах смелост и вдигнах очи към него. Той гледаше внимателно пътя пред себе си. Тогава погледът му ми се стори като поглед на орел. Но щом се спря на мен, стана мек и топъл, като поглед на елен. Възлюбих го толкова, че бих умряла за него на място. Беше прекрасен мъж. Имаше черни мустаци и къса, остра брада. Да, и толкова червени устни! О, Халима! По пътя станах негова жена. След три дни изпратиха след нас потеря — полубратята ми, синът на мъжа ми и множество въоръжени граждани. По-късно разбрах, че веднага след като открили бягството ми, хванали всички слуги и ги разпитали. Намерили писмата на Мохамед, а мъжът ми Мойсей от болка и срам получил удар. Роднините веднага грабнали оръжията, яхнали конете и се впуснали да ни преследват… Бяхме стигнали далеч в пустинята, когато на хоризонта забелязахме група конници. Мохамед имаше със себе си само седем мъже. Викнаха му да ме пусне, за да може да язди по-бързо, но той само махна с ръка. Прехвърлихме се на отпочинал кон, но въпреки това преследвачите ни приближаваха все повече. Тогава Мохамед призова спътниците си да обърнат конете и да нападнат преследвачите. Остави ме на земята и със сабя в ръка застана начело на седмината. Конниците се срещнаха, но преследвачите бяха повече и победиха. Един от полубратята ми падна убит, но убиха и Мохамед. Когато видях това, извиках от ужас и побягнах. Те бързо ме хванаха и ме вързаха за седлото, а мъртвия Мохамед вързаха за опашката на коня…

— Страшно! — застена Халима и покри лице с ръце.

— Не мога да ти опиша какво почувствах тогава. Сърцето ми се вкамени и в него остана само едно — желанието за мъст. Дори не забелязвах унижението и обидите, които последваха. В Алепо заварих Мойсей на смъртно ложе. Въпреки това, щом ме съзря, очите му проблеснаха. Така ми заприлича на дявол. Синът му ме върза до леглото му и започна да ме бие с бич. Стиснах зъби и останах няма. Когато Мойсей умря, на сърцето ми олекна. Имах чувството, че първата част от отмъщението ми е изпълнена. Когато решиха, че са ме мъчили достатъчно, ме отведоха в Басра и ме продадоха като робиня. Така станах собственост на Нашия господар, а той ми даде дума, че от мое име ще отмъсти на евреите и християните.

Халима дълго мълча. В очите й Мириям се беше превърнала в полубожество. Струваше й се, че това ново приятелство е безкрайно ценно за нея. Накрая попита:

— Истина ли е, че евреите и християните ядат малки деца?

Мириям, още потънала в страшните спомени, побърза да ги прогони от себе си и се засмя с глас:

— Не е изключено. Достатъчно безсърдечни са.

— Какво щастие, че сме сред правоверни! Слушай, Мириям, ти още ли си християнка?

— Не, вече не съм.

— Може би си юдейка?

— Не, и юдейка не съм.

— Тогава си правоверна, като мен?

— Както кажеш, мило дете.

— А Сеидуна много ли те обича?

— Казах ти, че не бива да разпитваш — намръщи се на шега Мириям. — Е, след като ти разказах толкова неща, ще ти доверя и още едно. Не знам дали ме обича, но съм сигурна, че има нужда от мене.

— Как така? Не разбирам.

— Сам е и си няма никого, няма с кого да поговори от сърце.

— А ти обичаш ли го?

— Ти не можеш да разбереш това. Той не е шейх Мохамед, не е и Мойсей. Той е велик пророк и аз му се възхищавам.

— Сигурно е много красив.

— Глупаво котенце! Искаш да ме накараш да ревнувам ли, че питаш такива неща?

— Въпреки всичко си много щастлива, Мириям — рече Халима.

— Тихо, щурче! Късно е и трябва да спиш. Върни се в постелята си.

Мириям я целуна и Халима се мушна в леглото си, но дълго не можеше да заспи. Още веднъж си повтори наум всичко, което беше чула от Мириям. И толкова живо си представи похищението и бягството в прегръдките на Мохамед, че усещаше дъха и докосването на брадата му по бузата си.

Разтрепери се от непонятна сладост и беше щастлива, че е тъмно и никой не я вижда. Но щом си представи мъртвия Мохамед, вързан за опашката на коня, притисна лице във възглавницата и заспа, хълцайки.

* * *

Скоро след това стана свидетел на гледка, която я изпълни със странно отвращение. Както обикновено се разхождаше из градината и се провираше през храсталаците, когато чу шумолене. Тихо се приближи. В тревата лежаха Сара и евнухът Мустафа и вършеха нещата, за които говореше Апама в уроците си. Халима замръзна. Поиска да избяга, но някаква невидима сила я прикова на място. Дъхът й спря и тя не можеше да отвърне поглед. Остана там, докато двамата не се отдалечиха. Питаше се дали да довери на Мириям онова, което беше видяла, защото разбра, че не бива да има тайни от нея. Но веднъж вече беше предала Сара. Не, този път не трябваше да говори! По-скоро щеше да си мисли, че не е видяла нищо. Нали и без това съвсем случайно стана свидетел на всичко. И мълчанието й донесе приятно облекчение. Отново спокойно можеше да гледа Сара в очите. Струваше й се, че с мълчанието си връща стар дълг към Сара.