Владимир Бартол
Аламут (21)

Двайсет и първа глава

Докато селджукската държава — довчера една от най-силните империи — беше в безпорядък и синовете, братята, чичовците и племенниците на убития султан се бореха помежду си за наследството, докато в цял Иран никой не знаеше кой и на какво точно е господар, организацията на исмаилитите стоеше твърдо и непоклатимо като скалата, върху която беше построен Аламут.

Вестта за смъртта на султан Малик шах беше истински празник за Хасановите последователи. Цялата страна от Рей, Рудбар и Казвин до Фироз Кух, Дамаган, та чак до Гирдкух и Зур Гумбадан сега беше безопасна и пратениците на исмаилитите, дори цели военни отряди, можеха спокойно да се движат от крепост до крепост. Към Аламут се устреми нов поток вярващи, които виждаха в него най-добрата гаранция за своята религиозна свобода и благополучие. Твърдината скоро стана прекалено тясна за тях. Дая Абу Сурака избираше най-силните и най-способните измежду тях и ги оставяше в замъка. Останалите, след като полагаха клетва, награждаваше с дарове и ги пускаше да си вървят, като им обещаваше пълната защита на върховния господар. След почти един век цял северен Иран отново открито почиташе Али и признаваше халифа в Кайро за духовен глава.

Хасан създаде съвършена служба за събиране на информация. Редовно получаваше известия за битките и борбите за иранския престол. Разбра, че халифът е обявил Мохамед за нов султан и че Баркиярук се е върнал в Исфахан. Усети как се разклатиха устоите на селджукското господство, които той подкопа. Мечтите от далечната му младост се бяха изпълнили.

„Всичко щеше да е като в приказка — казваше си, — ако самият аз не бях причина за тези превратности.“ Наистина!

Някои желания имаха магична сила. Действаха като материални, като чук, изработен от здрава стомана.

Често го обземаше усещане за празнота, като че ли всичко наоколо беше замлъкнало. Нещо голямо, страшно, но и красиво го напусна и намери свое собствено пространство под слънцето. Спохождаше го тъга по отминалите дни на сила и бурни търсения. Беше дошъл моментът да провери още веднъж всичко създадено и да определи границите му, да измери предела на властта си и да подсигури нейното съществуване във времето, когато нямаше да го има.

* * *

Точно като преди половин година, в началото на зимата в Аламут дойде реис Абдул Фазел Лумбани от Рей с важно съобщение. Разказа, че емирът на Сава, Текеш Тегин, е приел Баркиярук и е поставил войските си на негово разположение. Искаше да го провъзгласи за султан в Рей, старата столица на Иран, та затова молеше Музафар за помощ и подкрепа. Музафар го посъветвал най-напред да се разбере с Хасан и да получи неговото съгласие. Баркиярук възнамерявал веднага щом бъде провъзгласен за султан, да поведе цялата си войска към Исфахан и да свали Мохамед.

На съвет при върховния господар се събраха двамата велики даи, Манучер и Абдул Фазел Лумбани.

— Моментът е съдбовен — каза Хасан. — Халифът и почти всички пълководци заедно с войската признаха Мохамед. Не бива да се лъжем. Ако победи партията на вдовицата на султана, ние, исмаилитите, ще бъдем първата мишена на Тадж ал Мулк. Защото той дойде на власт с наша помощ и като всеки нов управник ще опита да се освободи от помощниците си. Веднъж вече ни показа, че е от този вид хора. И Баркиярук ще се реши да се отърве от нас, когато не сме му нужни повече. Именно това трябва да избегнем в бъдеще. Ето защо трябва да се стремим нито един владетел в Иран да не получава неограничена власт! Затова мисля, че засега е добре да помогнем на Баркиярук да свали Мохамед от престола. Нека Текеш Тегин го провъзгласи за султан в Рей. Когато тръгне към Исфахан, ще му пазим гърба. За нашите услуги Баркиярук ще трябва да се задължи с подписа си, че надделее ли, няма да напада крепостите ни и няма да преследва нашите последователи в държавата. И за да му покажем колко голяма е силата ни, ще му поискаме годишен данък за издръжката ни. Дошло е време владетелите и силните на деня да разберат, че животът им е в наши ръце.

Никой не възрази и не добави нищо към думите на Хасан. Заедно съчиниха писмо с условията си до Баркиярук.

След това разговорът продължи в по-приятна посока. Каната с вино минаваше от ръка в ръка. Изведнъж Хасан се обърна към реис Лумбани и с усмивка го попита:

— Какво стана с онова лекарство против лудост? Още ли не си го донесъл?

Абдул Фазел се почеса зад ухото.

— Знаеш ли, Ибн Сабах, остарях и престанах да се учудвам на много неща по света. Видях, че онова, което преди седем години ми изглеждаше мъдро, излезе глупаво и че привидната лудост се превърна в най-висша мъдрост. Вече нищо не разбирам и затова не смея да съдя. Аз отслужих своето.

След дълго мълчание Хасан отново се засмя.

— Ех, реисе мой! Сега виждаш ли колко крехки бяха устоите на сградата, която изглеждаше, че ще стои вовеки. Достатъчна беше шепа мъже, на които можех да разчитам, за да отсека селджукския дъб. Питам те: има ли още някой владетел или верски началник, пророк или мъдрец, има ли още някаква власт или организация, от които трябва да се боим тук в Аламут?

— Не, няма, Ибн Сабах. Твоите живи остриета могат да достигнат всекиго, който застане на пътя ти. При това положение кой ще посмее да ти стане враг?

— Още има такива, драги мой. Но ще дойде време, когато дори владетелите на другия край на света ще треперят от нашата сила. Тогава ще получаваме данък от всички императори, царе и владетели оттатък морето.

Абул Фазел само поклати глава.

— Вярвам ти, защото трябва да ти вярвам. Но не разбирам. Как намираш младежи, които с такава радост да жертват живота си по твоя заповед?!

— Защото знаят, че смъртта веднага ще ги отведе в мястото на най-големите райски блаженства.

— Нали не искаш от мене и аз да повярвам в приказката ти за рая?

Хасан весело намигна.

— Искаш ли сам да се убедиш в нейната истинност?

— Аллах нека ме пази от такова любопитство! — възкликна Абул Фазел.

— Защото ти можеш да постигнеш всичко и ако успееш да ме убедиш в истинността на своя рай, можеш да ме изпратиш с нож срещу някой султан или везир въпреки старите ми кости и сивата ми брада.

Всички се засмяха на висок глас. На другата сутрин Абдул Фазел напусна Аламут с богати дарове, удобно настанен на гърба на една камила.

* * *

Не мина и седмица, откакто пратеник донесе на Хасан писмо, в което Баркиярук му съобщаваше, че приема условията му. И наистина! Текеш Тегин провъзгласи Баркиярук за султан в Рей. Двамата имаха намерение да тръгнат с войска към Исфахан. Но Тадж ал Мулк пръв изпрати военни части към Сава. Двете армии се срещнаха при Баругджир, между Хамадан и Харб. Тадж ал Мулк беше поразен. Хванаха го и Баркиярук заповяда да го обезглавят. Сега пътят му към Исфахан бе открит. В началото на лятото на хиляда деветдесет и трета той пристигна в Исфахан. Хасан, вторият син на убития велик везир, пристигна с дружините си от Хорасан и се присъедини към него. Баркиярук го назначи за свой секретар. Броят на напускащите лагера на вдовицата на султана растеше главоломно. В края на краищата тя бе принудена да търси спогодба и да моли за мир. Баркиярук победи и чичо си, Исмаил бин Якути, управител на Азербайджан, и след като получи подкуп от Тюркян Хатун, го плени и обезглави. Но едва бе приключил с това, когато полубратът на убития, Тутуш от Дамаск, вдигна въстание, нападна Антиохия и се съюзи с наместника на Алепо Аксонкор. Завзе Мосул и поиска от изплашения халиф да го провъзгласи за султан. Изведнъж всички погранични области на Иран бяха обхванати от пламъците на въстанието. Един след друг подчинените царе и владетели се обявяваха за независими. Дори наместниците се освобождаваха от централната власт в Исфахан и се стремяха да спечелят пълна независимост. Битките между отделните владетели ставаха все по-жестоки. В Иран се възцари неописуема бъркотия, в която не се знаеше кой кой е. Горкият халиф обявяваше ту един, ту друг за султан, в зависимост от близостта и военната сила на претендента за престола. Така в Багдад, често пъти в рамките на един месец, се правеше хутба за няколко различни владетели.

Настана моментът, в който Хасан изпълни последния си решителен замисъл и така завърши своето дело.

* * *

Събра в Аламут командирите на всички крепости и покани приятелите и съмишлениците си от близо и далеч. Беше прекрасен зимен ден. Още не беше навалял сняг, освен по високите планини. Времето бе сухо и студено. Когато обаче слънцето изгряваше зад планинските върхове, въздухът приятно се затопляше.

Рано призори, още преди да изгрее слънцето, барабаните забиха за сбор и събудиха хората от сън. Всички — войници, федаини, вярващи и военачалници, облякоха тържествените си униформи. От уста на уста се разнесе вестта, че него ден в Аламут ще се случват важни и съдбовни неща.

След първа молитва командирите и гостите се събраха в заседателната зала. Насядаха в кръг на покрити с възглавници дивани край стените на залата. Хасан влезе заедно с великите даи. Беше загърнат в белия си плащ, който стигаше до петите. На главата си имаше красив бял тюрбан. Командирите и гостите станаха и се поклониха. Той мина от човек на човек и се поздрави любезно с всекиго. Когато стигна до Музафар, го попита:

— Какво правят моите дъщери? Работят ли? Изкарват ли си хляба?

Музафар започна щедро да ги хвали.

— Добре — каза Хасан. — Нека помагат както могат. Ако дойдат подходящи кандидати, омъжи ги.

Музафар обеща да го стори.

След това Хасан видя реис Абдул Фазел. Едва сдържа усмивката си и го поздрави сърдечно.

— Радвам се, че се виждаме толкова често. Не искаш ли да останеш при мене в Аламут? Мога например да те направя пазач на градините на красивите хурии.

— Не, не — бранеше се реисът. — И без това не е далеч часът, когато ще трябва да почукам на истинската врата на рая.

Хасан се засмя. Щом се поздрави с всички присъстващи, ги покани да седнат. Обърна се към тях:

— Приятели и командири исмаилити! Поканих ви днес, за да поговорим и определим ясно и завинаги същината и целите на исмаилитството. Всичко, което предприехме, след като придобихме тази крепост, даде добри плодове. Това е знак, че сме положили здрави основи. Изпитахме и доказахме силата си в битка. Но въпреки последователността на нашите действия, остават неясни неща, които преди всичко засягат отношението ни към останалия свят. И това е разбираемо. Защото крайният успех на някое начинание е последица от първоначалния замисъл и всички предвидени и непредвидени неща, които спомагат за неговото въплъщаване. Когато отнехме от покойния султан този укрепен замък, пред света се позовахме на египетския халиф, който ни даде право за това действие. Това беше необходимост, защото тогава авторитетът ни бе толкова малък или по-точно никакъв. А днес най-злите ни врагове са мъртви. Могъщата държава на селджуките се разпада. Египет е далече. Ние обаче се разраснахме и станахме силата, в която искахме да се превърнем. Възпитахме и обучихме свои последователи, каквито няма никой друг владетел. Тяхната пламенност е легендарна, решителността им е ненадмината, а предаността им — безусловна. Какво значи за тях Кайро? Нищо. А Аламут? Всичко. Приятели! Аз съм стар, а предстои още толкова много работа. Трябва да се развие нашето учение до последните подробности и да се запише за онези, които ще дойдат след нас. Всяка от осемте степени трябва да се изгради отделно. Днес за последен път ще изляза пред вярващите. След това завинаги ще се оттегля в кулата си. Бих искал да чуя вашето мнение за онова, което ви казах…

Хасан потърси с очи Абу Али. Великият дая стана и заговори:

— Върховни господарю, водачи и приятели на исмаилитството. Предлагам да прекъснем всички връзки с Кайро и да обявим пълната си независимост. С това, от една страна, ще докажем на света, че осъзнаваме силата си. От друга страна, ще спечелим мнозина от онези, за които досегашната ни зависимост от Кайро бе пречка да минат на наша страна като добри иранци.

Исмаилитските водачи въодушевено подкрепиха това предложение. Музафар си размени уплашен поглед с Абдул Фазел и напомни:

— В името на Аллах! Помислихте ли какво ще кажат многобройните наши последователи, които вярват, че египетският халиф е истинският потомък на Али и Фатима? Всички те ще отпаднат от Аламут.

— Не бой се, Музафар — успокои го Бозорг Омид. — Тези привърженици не са ни нужни. Онези, върху които се опира нашата сила, признават само едно име: Аламут!

— Силата на организацията ни не е в броя на последователите — допълни Хасан, — а в тяхното качество. И не е в размера на нашите владения, а в нашите укрепени твърдини. В тях сме пълни господари. Отделянето от Кайро ще означава нашето истинско раждане, така ще прекъснем пъпната връв и ще се отделим от майчиното тяло.

Музафар отстъпи. Абу Али предложи да обявят тържествено Хасан за основоположник и върховен господар на ново владение, което ще има седалище както и досега в Аламут. Предложението беше прието единодушно. Съставиха официален документ, с който обявяваха пълната независимост на държавата на исмаилитите, и назначиха Хасан за неин господар. Всички присъстващи се подписаха под него.

Хасан стана. Благодари за доверието и назначи Абу Али и Бозорг Омид за свои заместници и наследници. На първия определи ръководството на външните, а на втория ръководството на вътрешните дела. След това каза:

— Така. Изяснихме отношенията си с външния свят. Остава само да помислим за разширяването и увеличаването на нашата сила. Защото никоя организация, която иска да остане жива и твърда, не бива да се успокоява. Трябва да бъде в постоянно движение и преливане, за да запази гъвкавостта си. Знам много красиви крепости, които сега са чуждо владение, но могат да ни служат за опорни точки. Всички знаете крепостта Ламсир. Наистина здрава твърдина. Но силите, които сега се намират в нея, са слаби и уморени от еднообразния живот в крепостта. Ти, Бозорг Омид, ще вземеш толкова хора, колкото ти трябват и ще я превземеш. Ще удариш без бавене. Младият и смел Абдул Малик ще поведе отряд избрани храбреци, с който ще нападне красивия Шахдиз край Исфахан, който султанът построи преди смъртта си сякаш точно за нас. Трябва да го покориш. Така всеки господар в Иран ще бъде в ръцете ни… На теб, Абу Али, съм определил най-трудната, но и най-почетната задача. Ти си моят остен. Родом си от Сирия. Там се намира непревземаемата крепост Масяф, втори Аламут, както сам ми каза. Ще вземеш колкото ти трябват войници и федаини. Сега, докато положението в Иран е несигурно, ще можеш да си пробиеш път дотам. Запомни: Масяф трябва да падне в ръцете ти. В него по аламутски образец ще създадеш школа за федаини и ще се разпореждаш с тях по свое усмотрение. Само ще ме известяваш за действията си. Теб, бен Аташ, назначавам за велик дая. Ще се върнеш в Хузестан и отново ще поемеш командването в Зур Гумбадан. Ще укрепиш град Гирдкух и ще завземеш всички крепости в околността. Ако ти трябват федаини за някоя особена задача, ще ти изпратя. Всички даи, които ръководите отделните крепости, от днешния ден сте повишени в областни даи. Ще се подчинявате пряко на онзи велик дая, чието седалище е най-близо до вас. Външната част от йерархията с това е завършена. Вътрешния ред ще въведете, когато бъде изработен, всеки в своя замък. Сега вървете при хората. Ти, Абу Али, ще им обясниш нашите мерки и ще обявиш моето появяване. Днес ще ме видят за последен път.

С въодушевени викове исмаилитите приветстваха новината, че Аламут става самостоятелно владение. Абу Али им обеща нови бойни походи и нови завоевания. Те възклицаваха от радост и желание. Всички усещаха, че аламутската крепост отдавна беше станала твърде тясна за тях.

На горната тераса се появи върховният господар. Настана пълна тишина. С глас, който отекваше до последния конник на долната тераса, той извика:

— Вярващи исмаилити! Моят велик дая току-що ви обяви мерките, които днес одобри събранието на нашите първенци. Станахме наистина силни. Но тази наша сила изцяло се уповава на вашето покорство и на покорството на всинца ни. Вие изпълнявате заповедите на преките си командири, те изпълняват моите. А аз се покорявам на заповедите на Всевишния, който ме е пратил. Пряко или косвено всички се подчиняваме на неговите заповеди. Сега се върнете към всекидневните си задължения и не очаквайте повече Махди. Защото Махди вече е тук!

Без да дочака да утихне въодушевлението, Хасан с първенците си се оттегли в заседателната зала и там се сбогува сърдечно с всички. След това заедно с великите даи се отправи към своите покои.

* * *

— Така, сега приключи и петото и последно действие от нашата трагедия — каза с почти тъжна усмивка. — Вече нямаме никого над себе си освен Аллах и непознатото небе. И за едното, и за другото не знаем почти нищо. Затова можем завинаги да затворим книгата на нерешените загадки. Засега се наситих на този свят. Не знам по-добро от това, докато очаквам тихо решението на последната загадка, да запиша до най-малките подробности приказката, предназначена за нашите верни деца. Защото един старец, който познава света, трябва да го разкрива пред хората иносказателно. Колко работа само ми предстои! За простите вярващи трябва да измисля хиляда и една истории за началото и сътворението на света, за рая и ада, за пророците, за Мохамед, Али и Махди. За втората степен — вярващите с оръжие, са нужни преди всичко ясни списъци със заповеди и забрани. Ще трябва да вплета приказките в принципи и да съставя цяло вероучение. На федаините пък трябва да открия първите велики тайни на исмаилитството. Че Коранът е сложна книга и за неговото тълкуване е нужен ключ. А по-висшите, които са узрели да станат даи, ще узнаят, че дори Коранът не съдържа последните тайни. Те са разпределени поравно между всички вери. Онези, които са достойни да станат областни даи, ще узнаят ключа към страшното върховно учение на исмаилитството: нищо не е истинско, всичко е позволено. Но ние, които държим в ръцете си всички конци на този механизъм, ще запазим последните мисли за себе си.

— Колко жалко, че искаш да се затвориш за света! — възкликна Бозорг Омид. — Точно сега, когато достигна върха на житейския си път!

— Човек, който изпълнява велика задача, започва да живее едва след смъртта си. Особено пророкът. Аз изпълних своята задача и сега е време да помисля за себе си. Ще умра за хората, за да живея за себе си. Така ще успея да видя и какво ще остане след мене. Разбирате ли ме?

Двамата кимнаха утвърдително.

— Ако ме попитате обаче какъв смисъл има моето начинание и защо е нужно, не мога да ви отговоря — продължи Хасан. — Но растем, защото имаме сили за това. Като семе, което пониква в земята и пробива почвата, цъфти и дава плод. Изведнъж сме се оказали тук и изведнъж ще изчезнем.

Накрая Хасан ги покани:

— Да отидем сега на последно посещение в градините.

Качиха се в повдигащия механизъм и слязоха до дъното на кулата. Евнухът спусна моста и Ади ги откара с лодката си в средната градина.

Дърветата бяха голи и лехите занемарени. Нямаше ги свежата зеленина и цветята. Само кипарисовата горичка се бореше със зимата.

— Ако сега изпратиш някого в градините, трудно ще повярва, че се намира в рая.

— Светът се състои от цветове, светлина и топлина — отговори Хасан. — Това е храната за сетивата ни. Лъч светлина и цялата природа се променя за очите ни! С нейната промяна се променят и нашите чувства, нашите мисли, нашите настроения. Това е вечно възраждащото се чудо на живота.

Дойде Апама.

— Как живеят момичетата? — попита я Хасан.

— Говорят много, но и много работят, смеят се и плачат. Само малко мислят.

— Така е най-добре. Че ще започне да им се струва, че живеят в затвор. Но нищо. Вие, жените, сте свикнали на хареми и затвореност. Някои прекарват целия си живот между четири стени. Ако не се замислят или не разберат, че са затворници, значи не са затворници. Но има и такива, за които цялата ни планета е затвор. Които виждат безкрайното пространство на космоса, милионите звезди и чужди небесни тела, до които пътят им завинаги е затворен. Това съзнание ги прави най-големите пленници на времето и пространството.

Вървяха мълчаливо по празните пътеки.

— Има ли нещо ново тук при вас?

— Нищо, освен че очакваме няколко деца.

— Това е добре. Ще ни трябват. Гледай всичко да мине гладко.

След това се обърна към великите даи и каза:

— Това ще бъдат единствените деца на света, чиито бащи твърдо са вярвали, че майките им са райски момичета и неземни същества.

Заобиколиха рибарника.

— Отново ще дойде пролетта, а след нея лятото — продължи Хасан. — Прекарайте зимата колкото може по-добре, на топло, за да посрещнете отново изобилието на възраждащата се природа… И ние ще се затворим в нашите помещения. Небето е покрито със съмнителен похлупак и сигурно утре ще вали сняг. Ще натисне студ.

Когато се върнаха в замъка, Хасан се сбогува с великите даи с думите:

— Земята направи едва половин кръг около слънцето, половината от един от стотиците хиляди, които е направила досега. И все пак можем да кажем, че за това време се промениха много неща. Иранската империя вече не съществува. Но пък за една нощ се появи нашата организация. Какъв ще бъде нейният път? Напразно търсим отговор. Звездите над нас мълчат.

Прегърна за последен път двамата си приятели. След това влезе в клетката, с която се изкачи до върха на кулата си. Великите даи го гледаха със странна тъга.

Затвори се в своите стаи и изчезна за света.

 

 

Приказката го прие в обятията си.