Владимир Бартол
Аламут (1)

Първа глава

През пролетта на хиляда деветдесет и втора година по стария военен път, който идва от Самарканд и Бухара, през северен Хорасан, и след това се извива по подножието на планините Алборз, се влачеше един доста голям керван. Бяха напуснали Бухара, щом снегът беше започнал да се топи, и вече няколко седмици бяха на път. Джелепите размахваха бичовете си и дрезгаво навикваха животните, които вече бяха твърде уморени. В редица едни след други пристъпваха катъри, едногърби камили и туркестански двугърби камили и предано носеха товара си. На ниски космати кончета яздеше въоръженият ескорт и с чувство на досада и нетърпение поглеждаше към дългата планинска верига, която вече се очертаваше на хоризонта. Всички бяха уморени от бавната езда и едва чакаха да стигнат до целта на пътуването си. Все по-близо се виждаше заснеженият конус на Демавенд, докато от погледите им не го скриха предпланините, покрай които минаваше пътят. Подухна свеж планински въздух, който денем освежаваше хората и добитъка. Нощите обаче ставаха леденостудени и пазачите и джелепите с мърморене се скупчваха около огньовете.

На една от камилите, между двете й гърбици, беше закрепена малка колибка, подобна на клетка. От време на време една ръчичка отместваше перденцето на прозорчето и отвътре надничаше плахо момичешко лице. Големи, зачервени от сълзи очи гледаха хората, като че ли търсеха от тях отговор на трудния въпрос, който я измъчваше през целия път — къде я карат и какво смятат да правят с нея. Никой обаче не говореше за нея. Само водачът на кервана, мрачен петдесетгодишен мъж с провиснала арабска мантия и огромен бял тюрбан на главата, недоволно трепваше с очи, когато тя се покажеше на прозорчето. Щом го видеше, тя бързо дърпаше пердето и се скриваше във вътрешността на клетката си. Откакто я откупиха от господаря й в Бухара, тя живееше в смъртен страх, примесен с трескаво любопитство за съдбата, която я очакваше.

Един ден, когато бяха изминали по-голямата част от пътя, по склона от дясната им страна се спусна група конници и им препречи пътя. Животните в началото на кервана спряха сами. Водачът и пазачите извадиха тежките си криви саби и се разделиха, готови за атака. От нападателите се отдели един мъж на нисък кестеняв кон и се приближи до кервана на разстояние, колкото да се чува гласът му. Извика уговорената парола и получи отговор от водача на кервана.

Двамата мъже препуснаха един към друг, любезно се поздравиха, след което новата дружина пое водачеството. Керванът отби от пътя, навлезе в храсталаците и не спря чак до среднощ. Накрая се разположиха на стан в средата на малка котловина, до която долиташе далечното боботене на планинска река. Запалиха огньове, набързо хапнаха нещо и заспаха като пребити.

Призори вече бяха на крака. Водачът на кервана се приближи до колибката, която през нощта джелепите бяха свалили от камилата и поставили на земята, дръпна пердето и с рязък глас извика:

— Халима!

Плахото лице се показа на прозореца, след това ниската, тясна вратичка се отвори. Здрава ръка сграбчи момичето за китката и го издърпа от колибата.

Халима цялата се тресеше. „Свършено е с мене“, мислеше си тя.

Повелителят на чужденците, които снощи се бяха присъединили към кервана, държеше черна кърпа в ръцете си. Водачът на кервана му кимна и чужденецът, без да проговори, сложи кърпата върху очите на момичето и я завърза здраво на тила му. След това се качи на коня си, метна момичето на седлото пред себе си и го покри с широката си роба. Размениха няколко думи с водача на кервана и подкара коня в галоп.

Халима се сви на малко кълбо и от страх се притисна към ездача.

Все по-близо се чуваше шумът на планинския поток. На някакво място спряха и ездачът размени няколко думи с някого. После отново пришпори коня си. Сега обаче вървеше по-бавно и по-внимателно и на Халима й се стори, че пътят е много тесен и се движи точно покрай планинския поток. От дълбочината задуха студен въздух и ужас пак скова лицето й.

Отново спряха. Халима чу викове и тропот и когато отново се спуснаха в галоп, под копитата се разнесе глухо бучене. Бяха преминали моста през потока.

Онова, което се случи след това, й се стори като призрачен сън. Чуваше викове и крясъци, като че ли се препираха цяла войска мъже. Ездачът скочи от коня, без да я изпуска от робата си. Забърза заедно с нея по равно, след това по някакви стълби, докато не й се стори, че около нея рязко се стъмни. Изведнъж ездачът отгърна робата си и Халима усети как я грабват други ръце. Затресе се в почти предсмъртен ужас. Човекът, който я взе от ездача, едва забележимо се захили. Тръгна бързо с нея на ръце по някакъв коридор. Неочаквано почувства странна хладина, сякаш се намираха в подземно помещение. Опитваше да не мисли за нищо. Но не можеше. Струваше й се, че наближава последният и най-страшен момент.

Мъжът, който я държеше, започна с една ръка да опипва стената. Напипа някакъв предмет и силно замахна с него. Чу се силен удар по капак.

Халима изпищя и опита да се изтръгне от ръцете на мъжа. Той се засмя и каза почти любезно:

— Недей да скимтиш, павианче! Никой няма да те одере.

Дочу се скърцане на железа и през превръзката на очите си Халима усети, че отново се появи светлина. „Ще ме хвърлят в затвора“, помисли си тя. Под нея се носеше тътен на вода. Тя затаи дъх.

Отекна шляпането на боси крака. Някой се приближи и мъжът, който я държеше, я остави на новодошлия.

— Ето я, Ади — каза той.

Ръцете, които сега я хванаха, бяха силни като лъвски лапи и съвсем голи. Сигурно и гърдите му бяха голи. Тя усети това, когато той я придърпа към себе си. Май беше истински великан.

Халима се остави на съдбата си. Безучастно следеше какво се случва с нея. Мъжът премина тичешком през някакво въжено мостче, което страховито се заизвива под тежестта им. След това земята под краката му заскърца, все едно беше посипана с дребни камъчета. Тя усети приятната топлина на слънчевите лъчи, чиято светлина проникваше през превръзката на очите й. Отнякъде достигна ухание на свежа зеленина и цветя.

Мъжът скочи заедно с момичето в една лодка, която силно се залюля. Халима извика и трескаво се вкопчи във великана. Той се засмя с висок, почти детски глас и успокоително каза:

— Не бой се, малка газелке. Само да те прекарам оттатък и пристигаме… Седни тук!

Постави я на удобна седалка и се хвана за веслата.

Стори й се, че долови далечен смях, весел момичешки смях. Заслуша се по-внимателно. Не, не й се струваше. Вече различаваше отделни гласове. Камък й падна от сърцето. Където има такива весели хора, не може да я очаква нищо лошо.

Лодката се прилепи до брега. Мъжът вдигна момичето на ръце и стъпи с него на твърдата земя. Понесе я няколко крачки нагоре и я сложи на земята. Разнесе се силен писък и Халима дочу приближаващо се шляпане на сандали. Великанът се засмя и извика:

— Ето я!

След това се върна в лодката и отплува.

Едно от момичетата пристъпи към Халима и свали превръзката от очите й. През това време другите разговаряха помежду си.

— Колко е мъничка — каза една.

Друга добави:

— И колко е млада още. Направо дете.

— Гледайте колко е слабичка — отбеляза трета. — Сигурно от пътя.

— Висока и тънка е като кипарис.

Превръзката се смъкна от очите на Халима. Тя застина от учудване. Около нея се простираха безкрайни градини, обсипани с първите пролетни цветя. Момичетата, които я обграждаха, бяха красиви като хурии. Най-красива от всички беше тази, която й свали превръзката.

— Къде съм? — попита с треперещ гласец. Момичетата прихнаха в смях, като че ли нейната плахост ги забавляваше. Бузите й пламнаха. Но тази, която свали превръзката от очите й, нежно я прегърна през кръста и каза:

— Не бой се, скъпо дете. При добри хора си.

Гласът й беше покровителствено топъл. Халима се притисна към нея и главата й се изпълни с глупави мисли. „Може би съм дошла при някакъв цар?“, мислеше си тя.

Изкачиха се по пътечка, посипана с кръгли бели камъчета. От лявата и дясната страна на равни разстояния имаше лехи с цъфнали лалета и зюмбюли с най-различни размери и цветове. Някои лалета бяха огненожълти, други яркочервени или виолетови, трети пък шарени или пъстри.

Зюмбюлите бяха бели или бледорозови, светло и тъмносини, лилави и светложълти. Някои от тях бяха нежни и прозрачни, сякаш от стъкло. По краищата растяха теменужки и иглики. На места бяха напъпили перуники и нарциси. Тук-таме разтваряше първите си цветове разкошна бяла лилия.

Омаен аромат изпълваше въздуха.

Халима не можеше да повярва.

Минаха покрай насаждения с рози. Храстите им бяха грижливо подрязани и на клонките се виждаха дебели пъпки, от които вече надничаха червени, бели и жълти цветове.

Пътеката ги отведе по-нататък през гъстия храсталак от нарове, обсипани с червени цветове. След това се редяха лимони и праскови. Стигнаха в овощни градини, където цъфтяха бадеми и дюли, ябълки и круши.

Очите на Халима бяха станали огромни.

— Как ти е името, малката? — попита я едно от момичетата.

— Халима — тихо прошепна тя.

Момичетата се засмяха. Халима едва не се разплака.

— Не се смейте, грозни маймунки! — скара им се покровителката на Халима. — Оставете момичето на мира, да си поеме дъх! Уморена е и объркана.

А на Халима каза:

— Не им се сърди за тяхната палавост. Млади са и весели, като ги опознаеш по-добре, ще видиш, че не са лоши. И те ще те обикнат.

Стигнаха до горичка само от кипариси. Халима долови ромолене на вода, което идваше от всички страни. Някъде отдалеч долиташе глух тътен, като от поток, който се излива в някой водопад. През дърветата започна да просветва. Халима погледна любопитно. Скоро различи малък замък да се белее в слънчевите лъчи по средата на голяма поляна. Пред него имаше кръгло езерце с шумящ водоскок. Там спряха и Халима се огледа около себе си.

От всички страни ги заобикаляха високи планини. Слънцето опираше в стръмните скали и осветяваше заснежените им гребени. Тя погледна към посоката, от която бяха дошли. Огромна скала, като планина, сякаш нарочно беше търкулната в края на долината между два стръмни склона, които образуваха клисура. На скалата блестеше, огряна от сутрешното слънце, мощна крепост.

— Какво е това? — страхливо попита тя и посочи с ръка към стените, в краищата на които стърчаха две високи кули.

Нейната покровителка й отговори:

— За въпроси ще има достатъчно време. Уморена си и най-напред трябва да те изкъпем, нахраним и да те оставим да си починеш.

Полека Халима се отърси от страха и започна любопитно да оглежда своите спътнички. Струваше й се, че са една от друга по-прекрасни и по-красиво облечени. Докато ходеха, се чуваше шумоленето на коприната на широките им шалвари. Почти всяка имаше свой цвят, който най-много й прилягаше. Тесните им елеци бяха разкошно извезани и украсени със златни пафти, в които бяха вградени скъпоценни камъни.

Под тях се виждаха бели или ярко боядисани ризи от най-тънка коприна. На краката си носеха богато украсени гривни, а около вратовете — огърлици от бисери или корали. Някои бяха гологлави, а около главите на други бяха увити кърпи във формата на малък тюрбан. Сандалите им бяха изкусно ушити от цветна кожа.

Халима погледна своите бедни дрехи и я хвана срам.

„Сигурно заради това ми се смееха преди малко“, помисли си тя.

Наближиха замъка. Той имаше кръгла форма и към него водеше ниско, виещо се в кръг стълбище от бял камък. Множество колони поддържаха тавана, като в някакво древно светилище.

Отвътре излезе състарена жена. Беше суха и издължена, ходеше изправена и гледаше някак надменно. Имаше мургава кожа и силно хлътнали бузи. В големите й тъмни очи се четеше нещо трескаво, а тънките й устни бяха стиснати и създаваха впечатление за строгост и решителност. Иззад нея дотича някаква жълтеникава котка, която беше много голяма и с необичайно високи крака. Тя се вгледа в Халима и враждебно заръмжа.

Халима извика от страх и се притисна към своята покровителка. Тя се опита да я успокои с думите:

— Не се страхувай от нашия Ахриман. Той е истински гепард, но е кротък като агне и на никого не прави зло. Когато те опознае, ще станете добри приятели.

Тя повика животното и здраво го хвана за нашийника.

Говореше му, докато гепардът не престана да ръмжи и да се зъби. След това каза на Халима:

— Виждаш ли, стана много по-кротък. Като се преоблечеш, ще стане съвсем питомен. Сега го погали хубаво, за да свикне с тебе. Само не се страхувай, аз го държа здраво.

Халима преодоля първоначалния си страх. Наведе се силно напред, хвана се с лявата ръка за коляното, а с дясната съвсем лекичко погали гепарда по гърба. Животното се изви като истинска котка и приятелски замърка. Халима отскочи рязко, но после се засмя заедно с момичетата.

— Коя е тази плашлива маймунка, Мириям? — попита старата жена нейната покровителка, пронизвайки Халима с очи.

— Ади ми я предаде, Апама. Много е плашлива, казва се Халима.

Жената пристъпи към Халима, измери я от глава до пети и я опипа, както купувач опипва кон.

— Може би не е толкова зле. Само трябва да я нахраним, да не е толкова мършава.

После добави с особена злоба:

— Казваш, че онова скопено черно животно ти я предаде? Тоест държал я е в ръцете си?! Ох, тоя недъгав мерзавец. Как може Сеидуна да му има такова доверие!

— Ади само изпълни дълга си, Апама — отговори й Мириям. — Нека отидем сега да се погрижим за това дете.

Тя хвана Халима под ръка, като продължаваше да държи гепарда за нашийника, и поведе и двамата по стълбите към сградата. Момичетата ги последваха.

Влязоха във висок коридор, който обикаляше цялото здание. Стените бяха от полиран мрамор, така че в тях предметите се отразяваха като в огледало. Крачките им заглъхваха в разкошния килим. На един от многобройните изходи Мириям изпусна гепарда. Той веднага избяга на високите си като на куче крака, любопитно извръщайки сладката си котешка главичка към Халима, която най-сетне си отдъхна.

Свиха по друг, напречен коридор и влязоха в кръгла зала с високи сводове. Халима извика от учудване. Такава красота не си беше представяла дори насън. Светлината проникваше през стъклен покрив, който беше направен от отделни парчета в цветовете на дъгата. Виолетови, сини, зелени, жълти, червени и бледи снопове светлина попадаха в кръгъл басейн, в който лекичко се плискаше водата, разклащана от невидимо течение. Шарените цветове си играеха на повърхността на водата, разсипваха се по-нататък по пода и опираха в диваните край стените, пред и върху които бяха наредени майсторски извезани възглавници.

Халима спря при входа с ококорени очи и отворена уста. Мириям я гледаше и тихо се усмихваше. Наведе се над басейна и потопи ръка във водата.

— Приятно топла е — каза тя. Нареди на момичетата, които дойдоха след тях, да приготвят всичко необходимо за банята. После започна да съблича Халима.

Халима я хвана срам. Скри се зад Мириям и заби поглед в земята. Момичетата любопитно я оглеждаха и хихикаха с половин глас.

— Вън, негодници такива! — натири ги Мириям. Те веднага се подчиниха и излязоха. Мириям завърза косите на Халима на опашка на темето й, за да не се намокрят, и след това я потопи в басейна. Добре я изтърка и изми. След това я изведе от водата и хубаво я изтри с една мека кърпа. Каза й да облече копринена риза и широки шалвари, които момичетата бяха приготвили. Даде й красиво елече, което й беше прекалено широко, и след това й сложи шарена пола, която стигаше до коленете й.

— За днес ще трябва да се задоволиш с моите дрехи — каза тя. — Но скоро ще ти ушием нови, по твоя мярка, и ще видиш, че ще ти харесат.

Сложи я да седне на едно легло и й подложи един куп възглавници.

— Почини си малко, а аз ще погледна какво са ти приготвили момичетата за хапване.

Погали я с меката си розова ръка по лицето. В този момент и двете усетиха, че се обичат. Халима рязко, инстинктивно целуна нежните пръсти на своята покровителка. Мириям я погледна уж лошо, но Халима усещаше, че не й се сърди. Усмихна се блажено.

Веднага щом Мириям излезе, Халима не издържа на умората. Опитваше се да пребори съня. После си каза: само да погледна още веднъж. Но вече беше заспала дълбоко.

Когато се събуди, отначало не знаеше нито къде се намира, нито какво става с нея. Отметна завивката, с която момичетата я бяха покрили, докато спеше, за да не настине, и седна на края на леглото. Разтърка очи и се загледа в приятелските лица на момичетата, осветени от разноцветните лъчи. Беше вече късен следобед. Мириям коленичи до нея на една възглавница и й даде купичка студено мляко. Халима я взе и жадно я изпи.

Мириям отново й наля мляко от една шарена стомна и Халима го изпи на един дъх. Една тъмнокожа девойка се приближи до нея и й предложи на позлатен поднос най-различни сладки, направени от жито, мед и сухи плодове. Халима изяде всичко, което й дадоха.

— Колко е гладна, горката — каза едно от момичетата.

— И колко е бледа — забеляза друга.

— Да й сложим червило на устните — предложи една прекрасна русокоса девойка.

— Детето най-напред трябва да се нахрани — отговори Мириям. Обърна се към чернокожата девойка, която държеше златния поднос в ръце, и й заповяда:

— Обели й банан или портокал, Сара.

След това попита Халима:

— Кой от тези плодове предпочиташ, дете?

— Не познавам нито единия, нито другия. С удоволствие бих пробвала и двата.

Момичетата се засмяха. Халима също се усмихваше, докато Сара й белеше банани и портокали.

Най-накрая започна да губи сили от толкова хубави неща. Облиза си пръстите и каза:

— Толкова добре никога не съм била.

Момичетата избухнаха във весел смях. Дори Мириям изви устните си в усмивка и погали Халима по лицето. Халима усети как кръвта отново пламва във вените й. Очите й светнаха, тя се отпусна и се разприказва доверчиво.

Момичетата седнаха около нея, заети с шиене или везмо, и започнаха да я разпитват. В това време Мириям й сложи метално огледалце в ръцете и започна да покрива бузите и устните й с червило, а веждите и миглите с черни линии.

— Значи се казваш Халима — каза русата девойка, която предложи да й сложат червило на бузите. — А пък аз се казвам Зейнеб.

— Зейнеб е хубаво име — отвърна почтително Халима.

Всички отново се засмяха.

— А откъде идваш? — попита негърката, която се казваше Сара.

— От Бухара.

— И аз съм оттам — обади се една красавица с кръгло, подобно на луна лице и пълни ръце. Имаше обла брадичка и топли, кадифени очи. — Казвам се Фатима.

— Кой е бил предишният ти господар?

Халима понечи да отговори, но в този момент Мириям й червеше устните:

— Почакай малко, а вие спрете да я закачате.

Халима бързо целуна крайчетата на пръстите на Мириям.

— Стой мирна, грозно момиче! — скара й се Мириям. Но не успя да я погледне строго и Халима усети, че е спечелила благосклонността на всички. Цялата сияеше от удоволствие.

— Кой беше предишният ми господар? — подхвана тя, след като Мириям начерви устните й. Самодоволно се огледа в огледалото и продължи:

— Търговецът Али, стар и добър човек.

— Защо те продаде, след като е бил толкова добър? — попита Зейнеб.

— Беше беден. Съвсем се разори. Нямахме дори какво да ядем. Имаше две дъщери, но кандидатите го измамиха и нищо не му платиха за тях. Имаше и син, но той загина. Сигурно го убиха разбойници или войници.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз трябваше да стана негова жена.

— Кои са били родителите ти? — попита я Фатима.

— Не ги познавам и нищо не съм чувала за тях. Откакто се помня, съм била при търговеца Али. Докато синът му беше вкъщи, някак се оправяхме. След това обаче стана лошо. Господарят стенеше, скубеше си косата и се молеше. Жена му каза да ме закара в Бухара и да ме продаде. Така той ме натовари на магарето и ме откара в Бухара. Разпита всички търговци къде и при кого биха ме закарали, докато не намери търговец, който работеше за вашия господар. Този търговец се закле в брадата на Пророка, че ще живея като царска дъщеря. Търговецът Али се спогоди за цената и когато ме откарваха, заплака с глас. Заплаках и аз. Но сега виждам, че търговецът е бил прав. Тук наистина ще живея като царска дъщеря.

Момичетата се спогледаха и с влажни очи се усмихнаха.

— И моят господар заплака, когато ме продаде — заразказва Зейнеб. — Аз не съм родена робиня. От съвсем малка ме отвлякоха турци и ме отведоха със себе си в своите пасища. Научих се да яздя и да стрелям с лък като момче. Всички се чудеха, защото имах сини очи и златна коса. Отдалеч идваха да ме гледат. Казаха, че сигурно ще ме купи някой силен господар, ако разбере за мене. Тогава дойде войската на султана и моят господар беше убит. Бях някъде на десетина години. Бягахме от султана и изгубихме много хора и животни. Синът на господаря пое ръководството на рода. Влюби се в мене и ме взе за истинска жена в харема си. Обаче султанът ни отне всичко и господарят полудя. Биеше ни всеки ден, но не искаше да се покори на султана. Тогава сключиха мир. При нас дойдоха търговци, които започнаха да търгуват. Някакъв арменец ме забеляза и започна да преследва господаря ми. Предлагаше му животни и пари. Веднъж дойдоха в юртата. Като ме видя, господарят извади кама и искаше да ме убие, за да не се изкушава да ме продаде. Търговецът обаче го задържа и след това се спогодиха, а аз мислех, че ще умра. Арменецът ме закара в Самарканд. Беше отвратителен. Тогава ме продаде на Сеидуна. Това е…

— Много си изстрадала — каза Халима съчувствено.

Фатима я попита:

— Била ли си жена на господаря си?

Халима се изчерви.

— Не знам за какво говориш.

— Никога не я питай за такива неща, Фатима — каза Мириям. — Не виждаш ли, че е още дете?

— О, при мене беше много лошо — въздъхна Фатима. — Роднините ме продадоха заедно с майка ми на някакъв селянин. Бях едва на десет години, когато трябваше да му стана жена. Той имаше дълг и тъй като не можеше да го изплати, ме даде в замяна. Но не беше казал, че вече съм му била жена. Затова новият господар ме наричаше с най-грозни думи, пребиваше ме и ме измъчваше, крещеше, че аз и селянинът сме го измамили, и се кълнеше във всички мъченици, че ще ни погуби. Господарят беше стар и грозен и аз треперех от него като от шейтана. Оставяше дори другите му жени да ме бият. След това си доведе четвърта и към нея беше сладък като мед, само и само да ни тормози още повече. Накрая ни спаси водачът на кервана на Сеидуна, който ме купи за тези градини.

Халима я погледна с насълзени очи. След това се усмихна и каза:

— Ето, сега си тук и си добре.

— Стига толкова разговори — намеси се Мириям. — След малко ще се стъмни, а ти си достатъчно уморена. Утре ни чака работа. Ето ти пръчица, почисти си зъбите.

Пръчицата беше тънка и от единия край разделена на мънички влакна. Халима бързо разгада предназначението й. Дадоха й и шишенце с вода и след като изпълни тази задача, я поведоха към спалнята.

— Ще спиш в една стая със Сара и Зейнеб — каза й Мириям.

— Добре — отговори Халима.

Подът на спалнята беше застлан с меки шарени килими, които покриваха и стените и висяха също така от ниските легла, отрупани с изкусно извезани възглавници. До всяко легло имаше по една умело украсена с дърворезба масичка за разкрасяване, на която беше закрепено голямо сребърно огледало. От тавана висеше позлатен полилей с пет свещи и със странни извити форми.

* * *

Момичетата облякоха Халима в дълга бяла рокля от тънка коприна. През кръста я препасаха с тънка червена връвчица и я сложиха да седне пред огледалото. Халима ги чуваше как си шепнат колко е красива и мила. „Да, наистина съм красива — помисли си тя. — Като същинска царска дъщеря.“ Тя легна на леглото, а момичетата й подложиха възглавници. Покриха я с юргана и излязоха на пръсти. Тя зарови глава в меките възглавници и като в щастлива приказка сладко заспа.

Събудиха я първите слънчеви лъчи, които проникнаха през прозореца. Отвори очи и се загледа във фигурите на килимите по стените, извезани в живи цветове. Отначало помисли, че все още пътува. На стената видя ловец на кон, който преследваше антилопа с копие в ръце. Под него се бореха тигър и бивол, а негър зад щита си се целеше с острието на копието си в разярен лъв. На друго място пък гепард дебнеше газела. Тогава тя си припомни изминалия ден и осъзна къде се намира.

— Добро утро, поспаланке! — поздрави я Зейнеб, която тъкмо се беше надигнала в леглото си.

Халима я погледна и остана поразена. Косата на Зейнеб падаше на вълнисти кичури върху раменете й и блестеше под слънчевите лъчи като сухо злато. „По-красива е от самодива“, помисли си Халима и очарована отговори на поздрава.

Погледна и към другото легло. Там спеше Сара. Беше наполовина открита и тъмните й крайници блестяха като абанос. Тя също се събуди от разговора и бавно отвори очи. Те заблестяха като две тъмни, нажежени до бяло звезди. Впери ги в Халима и се усмихна странно. После отново сведе очи като някоя котка, объркана от погледа на човека. Стана, пристъпи към постелята на Халима и седна на нея.

— Снощи не ни усети, когато си легнахме със Зейнеб — каза тя. — Целунахме те, а ти само промърмори нещо и ни обърна гръб.

Халима се засмя, макар че почти се страхуваше от погледа й. Забеляза също, че на горната й устна имаше дребни косъмчета.

— Изобщо не съм ви чула — отвърна тя.

Сара я поглъщаше с очи. Искаше да я прегърне, но не смееше. Тайно погледна към Зейнеб. Зейнеб вече седеше пред огледалото и решеше косите си.

— Твоите ще трябва днес да ги измием — каза Сара на Халима. — Може ли аз да ти измия главата?

— Нямам нищо против.

Тя стана и момичетата я отведоха в банята.

— Тук всеки ден ли се къпете? — учуди се тя.

— Разбира се! — засмяха се те. Потопиха я в дървената вана и я напръскаха весело.

Тя изпищя, изтри се с кърпата и приятно освежена се облече.

Закуската беше в продълговата трапезария. Всяко от момичетата имаше собствено място и Халима ги преброи двайсет и четири заедно със себе си. Сложиха я да седне откъм горния край, до Мириям.

Тя я попита:

— Какво си учила досега?

— Мога да шия и бродирам, мога и да готвя.

— А как стоят нещата с писането и четенето?

— Мога да чета малко.

— Това трябва да се поправи. А с поезията как си?

— Това не съм го учила.

— Ето, всичко това и много други неща ще трябва да научиш при нас.

— Хубаво — каза весело Халима. — Винаги съм искала да науча нещо.

— Трябва да знаеш, че тук много държим на учението и трябва да се придържаш строго към реда. И още нещо те предупреждавам: не разпитвай за неща, които не се отнасят до учебните предмети.

Днес Мириям се стори на Халима много по-сериозна и строга, отколкото вчера. Но все пак усещаше, че е добронамерена и я обича.

— Ще те слушам за всичко и ще се старая да направя точно така, както искаш — отвърна момичето.

Чувстваше, че Мириям има по-важна роля от другите. Беше й любопитно, но не биваше да пита!

За закуска пиха мляко и сладки от сушени плодове с мед. Накрая всяка изяде по един портокал.

След закуската започна учението. Отидоха в стъклената зала с басейна, на която Халима толкова се удиви предишния ден. Седнаха на възглавници и всяка сложи черна дъсчица върху повдигнатите си колене. Подготвиха калемите и зачакаха. Мириям показа на Халима нейното място и й даде един набор за писане.

— Гледай как го държат другите, макар че още не умееш да пишеш. По-късно аз ще ти покажа, засега само се опитай да свикнеш с дъсчицата и калема.

След това отиде до входа и удари с дървено чукче по дъската, която висеше на стената. В залата влезе черен великан с дебела книга в ръце. Беше облечен в къси раирани шалвари и роба, стигаща до земята. На краката си имаше прости сандали, а главата му беше обвита в тънък червен тюрбан. Той седна на дюшека, подготвен за него, с лице към девойките и каза:

— Днес, мои малки гълъбици, ще продължим с откъси от Корана — при тези думи набожно докосна книгата с чело, — в които Пророкът ни говори за радостите след смъртта и блаженствата на рая. Сред вас виждам нова млада ученичка, с остър поглед, жадна за знания и привлекателна за духа. За да не й убегне нито капка от мъдростта и светото знание, нека Фатима, проницателна и разумна, ни повтори и разтълкува онова, което грижовният градинар Ади досега е успял да посади и възрасти в сърцата ви.

Да, това наистина беше Ади, който вчера я доведе в тези градини! Халима го позна веднага по гласа. През цялото време й идваше да се засмее, но успяваше да се сдържи.

Фатима повдигна красивата си закръглена брадичка към учителя и започна да рецитира със сладък, почти напевен глас:

— В петнайсета сура, в стихове от четиридесет и пети до четиридесет и осми, четем: „Богобоязливите ще бъдат сред градини и извори. Влезте там с мир, с безопасност! И ще премахнем от сърцата им всяка омраза, братя на престоли един срещу друг. Не ще ги засегне там умора и не ще бъдат оттам изведени…“.

Ади я похвали. След това тя рецитира наизуст някои други места. Когато завърши, Ади каза на Халима:

— Чу ли, малка сърничке, скоклива и жадна за наука, бисерите, дето изрече твоята другарка и по-мъдра сестра, които аз посях с вещина и духовна дълбочина в сърцата на нашите красиви хурии и които дадоха прекрасни кълнове? Сега остави далеч детските мисли на сърцето си и слушай мъдростта на светото знание, която ще ти открия, за да имаш радост и щастие в отвъдния живот.

След това започна бавно да рецитира, дума по дума, нова глава от Корана. Калемите скърцаха по дъсчиците за писане. Устните на момичетата тихо повтаряха онова, което ръцете им записваха.

Часът свърши и Халима си отдъхна. Всичко й се струваше смешно и някак чудно, като че ли не беше истинско. Ади стана, три пъти уважително докосна книгата с чело и каза:

— Момичета мои, красиви и прилежни, газелки скокливи, за днес стига толкова мъдрост и учение. Онова, което чухте и старателно записахте, сега в паметта си запишете и добре го научете. А заедно с това и новата си другарка, таз красива гургулица, на свята наука научете и невежеството й в знание превърнете.

Усмихна се и като показа ред блестящи зъби, хвърли мъдър поглед към момичетата и тържествено напусна залата. Едва Ади излезе и Халима избухна в силен смях, към който се присъединиха и другите момичета. Само Мириям беше сериозна:

— Никога повече недей да се присмиваш на Ади, Халима. Може би в началото наистина изглежда малко странен, но има златно сърце и би направил всичко за нас. Знае много науки, познава Корана, както и науките за този свят, вещ е в поезията и красноречието, а арабската и пехлевийската граматика са му добре познати. Дори Сеидуна му има голямо доверие.

Халима сведе поглед. Засрами се. Но Мириям я погали по лицето и добави:

— Няма нищо лошо, че се засмя. Но сега знаеш и в бъдеще ще се държиш по-добре.

Кимна с глава и отиде заедно с девойките да се забавляват в градината.

* * *

Сара отведе Халима в банята, за да й измие косата. Най-напред я разреса, след това я съблече до кръста. При това ръцете й леко потрепваха, така че Халима се чувстваше някак смутена и й стана неудобно. Но не искаше да мисли за това.

— Кой всъщност е Нашият господар? — попита тя. Без да иска, любопитството й взе връх. Тя усещаше, че има някаква сила над Сара, въпреки че не осъзнаваше ясно каква.

Сара побърза да й отговори.

— Ще ти разкажа всичко, което знам — каза тя и гласът й странно затрепери. — Само че горко ти, ако ме издадеш. И трябва да ме обичаш. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Всички ние сме собственост на Сеидуна, което означава Нашият господар. Той е много, много силен господар. Какво друго да ти кажа…!

— Кажи, кажи!

— Може би никога няма да го видиш. Аз и някои други момичета сме от една година тук и още не сме го видели.

— А какъв е той, този наш господар?

— Потърпи, всичко ще ти разкажа. Знаеш ли кой сред живите е първи след Аллах?

— Халифът.

— Не е вярно. И султанът не е. Първи след Аллах е Сеидуна.

Зениците на Халима се разшириха от учудване. Струваше й се, че слуша приказка от „Хиляда и една нощ“. Само че сега не просто слушаше, а и беше част от нея.

— Казваш, че никоя от вас не е виждала Сеидуна?

Сара наведе лице до ухото на Халима.

— Да, една от нас го познава добре. Само че горко ни, ако някой разбере, че говорим за това!

— Ще мълча като гроб. Коя обаче е тази, дето познава Сеидуна?

Почти беше убедена коя можеше да е. Сега просто искаше да получи потвърждение.

— Мириям е — прошепна Сара. — Те се познават добре. Само че горко ти, ако ме издадеш.

— С никого няма да говоря за това.

— Точно така. Но трябва да ме обичаш, защото ти доверих толкова много.

Любопитството все по-силно измъчваше Халима и тя попита:

— Коя е старата жена, която вчера срещнахме пред къщата?

— Апама. За нея е по-опасно да говорим, отколкото за Мириям. Мириям е добра и ни обича. А Апама е зла и ни мрази. Тя също добре познава Сеидуна. Но гледай на никого да не издаваш, че знаеш нещо!

— Няма да те издам, Сара.

Сара побърза да измие главата й.

— Толкова си сладка — прошепна тя. Халима я беше срам, но се направи, че нищо не е чула. Имаше още толкова неща, които трябваше да узнае.

— А Ади какъв е?

— Той е евнух.

— Какво е това евнух?

— Мъж, който не е истински мъж.

Сара започна да й обяснява най-подробно, но Халима я спря рязко:

— Не искам да слушам за това.

— Ще трябва да слушаш и много други неща.

Сара изглеждаше обидена.

След като изми главата на Халима, Сара започна да втрива в косите й ароматни масла. След това ги разреса. С радост би я прегърнала и целунала, но Халима я погледна толкова лошо, че се уплаши. Изведе я от банята на слънце, за да изсъхне по-бързо косата й. Някои от момичетата, които се грижеха за лехите наблизо, ги забелязаха и се приближиха към тях.

— Къде се криете толкова време?

Халима сведе очи, а Сара отговори:

— Ако бяхте видели горката колко мръсотия имаше в косата си! Като че ли от рождение никой не е мил главата й! Едва успях да я приведа в приличен вид, но ще трябва поне още веднъж да се измие цялата, за да стане чиста.

„Само дано Мириям не дойде сега при момичетата“, помисли Халима. Сигурно веднага щеше да познае, че крие нещо, и ако я попита, нямаше да посмее да скрие мислите си. Веднага щеше да стане ясно, че дори ден не може да спази обещанието си да не разпитва.

Когато момичетата се отдалечиха, Сара й се скара.

— Ако се държиш така, всеки ще разбере, че имаш тайни. Трябва да се държиш сякаш не знаеш нищо. Така никой няма да те пита за нищо… Аз ще отида сега с другите, а ти се разхождай на слънце, за да ти изсъхне добре косата.

* * *

Халима за пръв път остана сама, откакто беше попаднала в този чуден свят. Не знаеше нищо със сигурност — нито къде е, нито каква задача трябва да изпълнява. Беше заобиколена от тайни. Но това не й беше неприятно. Напротив! Дори се справяше добре в този приказен свят. Поне за любопитството й имаше достатъчно храна! „Най-хубаво ще е, ако се правя на глупава — помисли си тя. — Така няма да ми обръщат внимание и ще мога да се присламча навсякъде. И другите ще се грижат за мен по-добре.“

Сара й беше разкрила толкова тайни, които я притискаха и я караха да размишлява. Мириям, която беше видяла в толкова мила и добра светлина, имаше и друго, тайно лице. Какво ли би могло да означава, че се познава добре със Сеидуна? Каква беше властта на Апама, която беше зла и също познаваше Сеидуна? И смешният Ади, на когото според думите на Мириям Сеидуна имаше голямо доверие? И най-вече кой е Сеидуна, този всемогъщ „Наш господар“, за когото Сара се осмеляваше да говори само шепнешком?

Не издържа дълго на едно място. Тръгна по пътеката, за да опознае новите неща. Навеждаше се над цветята, разглеждаше и разпъждаше разноцветните пеперуди, които кацаха върху нея. Наоколо бръмчаха диви и шарени земни пчели, целите обсипани с цветен прашец. Буболечките и мушиците летяха наоколо и заедно с нея се радваха на топлото пролетно слънце. Забравен беше предишният оскъден живот, забравено беше и трудното пътуване, изпълнено със страх и несигурност. Сега сърцето й ликуваше от радост и наслада от живота. Струваше й се, че наистина е попаднала в рая.

В гъсталака между наровете нещо помръдна. Тя се заслуша: сред зеленината се показа стройно, тънконого животно. „Газела е“, помисли си тя. Животното спря и я погледна с красивите си кафяви очи.

Халима превъзмогна първоначалната си плахост. Клекна и започна да я вика към себе си, като, без да искаше, повтаряше думите на странния тълкувател на Корана:

— Газелке, хубавелке, ела при мен и заблей, бързонога и остророга… Ето, не знам какво още да ти кажа, защото не съм учена като Ади. Ела при Халима, аз също съм красива и обичам младите газели.

Сама се засмя на приказливостта си. Газелата пристъпи към нея с изпъната муцунка и започна да я души и ближе по лицето. От приятното чувство Халима започна да се смее и да се бори на шега с газелата, докато животното все повече се притискаше към нея. Изведнъж й се стори, че нещо друго, също така живо, се допря отзад до ухото й и дъхна в него. Озърна се и онемя от страх. Точно до нея стоеше жълтият Ахриман и разпалено се съревноваваше в нежността си с газелата. Халима падна възнак и едва успя да се подпре на ръце. Не можеше да извика, нито да стане. Гледаше тънкокраката котка с очи, пълни с ужас, и чакаше кога ще се нахвърли върху нея. Ахриман обаче очевидно нямаше никакво намерение да я напада. След малко я остави напълно и започна да си играе с газелата, като я хващаше за ушите и пакостливо се увиваше около врата й. Очевидно двамата добре се познаваха и бяха приятели.

Халима превъзмогна уплахата си и прегърна животните около вратовете. Гепардът започна да мърка гръмко като истинска котка, а газелата отново я близна с език през лицето. Халима им заговори с най-сладки думи. Не можеше да разбере как гепард и газела могат да бъдат приятели на този свят, защото Пророкът беше казал, че Аллах е запазил това чудо за жителите на рая.

Чу, че я викат. Стана и тръгна в посоката, от която идваше гласът. Ахриман тръгна след нея, а газелата го следваше и като яре се буташе в него. Той не й обръщаше внимание, само от време на време лекичко я захапваше за ухото.

Момичетата я чакаха, за да отиде с тях на урока по танци. Вързаха косата й на плитка и я отведоха в стъклената зала.

Учител по танци беше евнухът Асад. Беше млад, среден на ръст, с гладко лице и почти по женски стройни крайници. Беше африканец и тъмнокож, но не толкова черен, колкото Ади. На Халима й се стори едновременно привлекателен и смешен. Той влезе и застана сред тях, свали робата си и остана само по къси, жълти панталони. Поклони се и с любезна усмивка доволно потърка ръце. Извика отпред Фатима, която засвири на арфа, а той започна да се извива умело под звуците й.

Основната част от изкусността му се състоеше в гъвкавите движения на корема и владеенето на мускулите. Най-напред им показа движенията, а след това момичетата трябваше да опитат да ги повторят. Каза им да си свалят нагръдниците и да се съблекат до кръста. Халима отначало се срамуваше, но когато видя как другите се събличат безгрижно, и тя ги последва. Асад посочи Зулейха като първа танцьорка и я постави пред останалите. След това изпрати Фатима на мястото й, взе една тънка и дълга свирка и започна да свири.

Едва сега Халима обърна внимание на Зулейха, която беше най-стройна и красива от всички. Тя беше и най-добра в танца и помагаше на Асад в обучението. Точно изпълни всичко, което й каза Асад, а другите само повтаряха след нея. Учителят пристъпваше със свирката от момиче до момиче, с набито око преценяваше гъвкавостта им и това как управляваха мускулите си, а където трябваше, ги поправяше и сам показваше какво да се направи.

След занятието Халима беше уморена и гладна. Всички отидоха в градината, но не много надалеч, защото ги чакаше следващият предмет — поезия. Халима се оплака на Сара, че е гладна. Сара й показа къде да я чака и се шмугна в сградата, откъдето се върна след малко. Мушна в ръката на Халима вече обелен банан и й каза:

— Не бива да ядем извън обедите и вечерите. Мириям е много стриктна в това отношение, защото се страхува, че ще надебелеем. Със сигурност ще ме накаже, ако разбере, че съм ти дала да ядеш.

Да не ядеш само за да не надебелееш — Халима никога не беше чувала такова нещо. Напротив! Колкото по-дебела беше една жена, толкова повече я хвалеха! Поради това думите на Сара никак не й харесаха. Та нали на това място би трябвало да им дават само най-сладките неща!

Но отново трябваше да се върнат в залата за следващия урок. На поезия също щеше да ги учи Ади. Този предмет се стори забавен на Халима и тя веднага се потопи в него. Сега Ади им обясняваше кратките стихове на газалите^[2] и всички момичета трябваше да се включат, като използват своето въображение. Мириям предложи първия стих, а след нея другите започнаха да се състезават, като добавяха рима след рима. След около десетина стиха въображението на повечето се изчерпа и само Фатима и Зейнеб продължаваха упорито да опитват, докато и тяхната фантазия не пресъхна. Първия и втория път Ади пропусна Халима, за да свикне. Докато слушаше другите, тя много се забавляваше, затова Ади я предупреди да се приготви за третия път. Халима малко се уплаши, но й беше приятно, че й оказа такова доверие, пък и тя искаше да премери сили с другите.

Мириям съчини началния стих:

— Ако имах птичи крила…

Ади почака малко, след това започна да ги извиква поред. Момичетата му отговаряха:

Зулейха: Към слънцето душа бих възвисила.

Сара: На добротата бих се посветила.

Айша: На сиромаси грижи бих дарила.

Сит: И песен на самотник бих изпяла.

Джада: Свободна в небесата бих летяла.

Сега Ади любезно подкани Халима да продължи. Тя се изчерви и опита:

— Заедно с теб…

Препъна се и не можа да продължи.

— На езика ми е — оправда се тя.

Всички се засмяха. Ади подкани Фатима:

— Хайде, Фатима, помогни й ти.

Фатима допълни стиха на Халима:

— Заедно с теб по пътя бих вървяла.

Халима веднага възрази:

— Не, не, не исках това да кажа! Чакайте, сама ще го измисля!

Изкашля се, а след това каза сериозно:

— Заедно с теб бих стигнала рая.

Силен смях посрещна нейните думи, а тя стана, цялата изчервена от гняв и срам, и се затича към вратата. Мириям я пресрещна.

Сега всички се заеха да я утешават и ободряват. Тя постепенно се успокои и избърса сълзите си. Ади обясни, че поезията е цвете, което е достижимо едва след много труд, и че не трябва да се отказва след първата грешка. Сетне подкани момичетата да продължат. Само че те вече нямаха рими. Останаха само Фатима и Зейнеб, които започнаха да се съревновават помежду си.

Фатима: Чутото, Халима, да ти бъде за поука.

Зейнеб: Ти, Фатима, не поучавай други тука.

Фатима: Знам повече от теб, що пречи ти това!

Зейнеб: Не, само укроти езика си сега!

Фатима: Аз знам, че стряска те искреността ми.

Зейнеб: Дума да няма, теб твоята фантазия те мами.

Фатима: Красив е умният. А само срам прикрива скромността.

Зейнеб: Мигар за мен говориш? О, колко много суета!

Фатима: Как иначе, да тлея като тебе в сивотата?

Зейнеб: Недей, ненужно е. Очите ти изгаря слепотата!

Фатима: Нима?! Какво да кажа аз за тази зла ревнивост?

Зейнеб: Обидите не ще прикрият твойта горделивост!

— Достатъчно, гълъбици мои — прекъсна ги Ади. — Красиви рими сплетохте и учени слова изрекохте, в трудни съревнования и взаимни пререкания, словом спорихте и духом се борихте, с думи-мечове се вий сечахте, с очи-шпаги се бодяхте. Сега таз свада забравете и към мир и любов се върнете, стига за днес туй красиво учение, цял ден не бива забавление. Да обядвате седнете и сладко-сладко похапнете.

След това любезно се поклони и излезе. Момичетата като рояк се спуснаха след него и насядаха на местата си в трапезарията.

* * *

Докато закуската ги чакаше сервирана на масата, сега храната им поднесоха трима евнуси: Хамза, Телха и Сохал. Така Халима научи, че за тях се грижеха общо седмина евнуси. Освен двамата учители, които вече познаваше, и тримата, които им прислужваха на масата, имаше и още двама пазачи на градините — Муад и Мустафа. Кухнята всъщност се ръководеше от Апама, а Хамза, Телха и Сохал бяха нейни помощници.

Те вършеха домакинската работа — чистеха, подреждаха, перяха и се грижеха за реда и чистотата в целия дом. Всички евнуси заедно с Апама живееха в градина, отделена от тяхната с ровове. Там евнусите имаха свои помещения, а Апама разполагаше с малка къщичка.

Всички тези неща само разпалиха любопитството на Халима. Но не смееше да разпитва Мириям пред другите и едва чакаше да останат отново насаме със Сара.

Обядът се стори на Халима истинско пиршество. Крехко месо от печени птици с приятно ухаеща заливка, разнообразни зеленчуци, сирене, солени хлебчета, медени сладки с варени плодове. И към всичко това — чаша напитка, от която главата й се замая.

— Това е вино — прошепна й Сара. — Сеидуна ни го позволява.

Следобед се прибраха в спалнята си. Бяха сами и Халима попита:

— Може ли Сеидуна да разрешава вино, ако Пророкът го е забранил?

— Може. Нали ти казах, че той е първи след Аллах. Той е нов пророк.

— Ти каза, че никоя от вас освен Мириям и Апама не е виждала Сеидуна?

— Никой освен Ади, който му е довереник. Но Ади и Апама се мразят до смърт. Апама изобщо не обича никого. Като млада е била много красива, затова сега се ядосва, че всичко е свършило.

— Коя всъщност е Апама?

— Ш-ш-т! Това е страшна жена. Познава всички тайни на любовта и Сеидуна я е довел тук, за да научи и нас. Ще чуеш следобед. Казват, че като млада е живеела чудесно.

— Защо изобщо трябва да учим толкова неща?

— Не знам точно защо. Но мисля, че трябва да бъдем готови за Сеидуна.

— Дали ни готвят за неговия харем?

— Възможно е. А сега ми кажи дали вече ме обичаш?

Халима неволно намръщи лице. Ядосваше се, че Сара я занимава с подобни глупости, когато трябваше да разбере още толкова много важни неща. Легна по гръб на леглото си, подпря глава с ръце и се загледа в тавана.

Сара седна до нея, като я гледаше, без да отмества поглед. Изведнъж се наведе към нея и започна да я целува страстно. Халима най-напред се престори, че всичко това не се отнася до нея. Целувките на Сара обаче станаха досадни, така че накрая я отблъсна от себе си.

— Бих искала да знам какво има намерение да прави Сеидуна с нас — каза тя.

Сара се отдръпна и си оправи косата.

— И аз бих искала да знам — отвърна. — Но никой не говори за това и е забранено да се пита.

— Какво мислиш, може ли някой да избяга оттук?

— Имаш ли ум да питаш такива неща, а едва си дошла? Само да те чуе Апама! Не видя ли онази крепост на скалата? През нея е единственият изход. Отиди там, ако искаш!

— Чий е онзи замък?

— Чий?! Всичко, което виждаш наоколо, ведно с нас, е собственост на Сеидуна.

— Сеидуна в замъка ли живее?

— Не знам, може би.

— И не знаеш как се нарича това място?

— Не знам. Питаш твърде много. Може би дори Апама и Ади не знаят това. Само Мириям.

— Защо само Мириям?

— Нали ти казах, че са в добри отношения?

— Какво означава, че са в добри отношения?

— Че са като мъж и жена.

— А на теб кой ти каза?

— Шт! За това ние с момичетата сами се досетихме.

— Не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш, щом не си била в харем.

— А ти била ли си в харем?

— Била съм, сладка моя. Ако можеше да ме видиш! Господарят ми беше шейх Муавия. В началото му бях робиня. Купи ме, когато бях на дванайсет години. След това му станах любима. Също както аз сега седя до тебе, така той сядаше някога на ръба на леглото ми и ме гледаше. Казваше ми: „Сладка моя черна котка“. И ме целуваше. С думи прости не мога да опиша как се чувствах! Беше прекрасен мъж. Всичките му жени ревнуваха от мен. Но не можеха да направят нищо, защото обичаше мене най-много от всички. Само от яд и завист остаряваха още повече и ставаха все по-грозни. Той ме вземаше на походите със себе си. Веднъж ни нападна враждебно племе. Преди нашите мъже да успеят да организират отбраната, разбойниците ме грабнаха и ме отвлякоха със себе си. Продадоха ме в Басра на пазара на Нашия господар. Бях толкова нещастна.

Сара заплака с глас. Тежки, плътни капки се търколиха по бузите и гърдите на Халима.

— Не тъгувай, Сара. Добре ти е при нас.

— Ако знаех, че поне малко ме обичаш, щеше да ми е по-добре. Толкова красив беше моят Муавия и толкова много ме обичаше.

— Обичам те, Сара — каза Халима. И се остави Сара да я целуне. След това отново започна да разпитва.

— А Мириям също ли е била в харем?

— Била е. Но при нея е било по-различно. Била е като царица. Двама мъже са загинали заради нея.

— Защо тогава е дошла тук?

— Роднините на мъжа й я продали, за да си отмъстят, че му била невярна и навлякла голям срам на целия род.

— А защо му е била невярна?

— Ти не разбираш това, Халима. Не е бил за нея.

— Сигурно не я е обичал.

— О, обичал я е, но от твърде голяма любов към нея умрял.

— Откъде знаеш това?

— Тя сама ни разказа, когато дойде при нас.

— Нима не е била тук преди вас?

— Не. Първи бяхме аз, Фатима, Джада и Сафия. Едва след това дойде Мириям. Преди това всички бяхме равни помежду си. Само Апама ни даваше нареждания.

— Тогава как Мириям се е запознала със Сеидуна?

— Не мога да ти кажа точно. Той е пророк и може би знае и вижда всичко. Веднъж изпрати да му я заведат. Тя нищо не ни каза, но ние се досетихме. Оттогава вече не бяхме равни помежду си. Тя започна да ни дава нареждания и да се противопоставя на Апама. Нейната власт става все по-голяма, а сега дори Апама трябва да я слуша. Затова страшно я мрази.

— Всичко това е много странно.

В това време влезе Зейнеб и седна пред огледалото на своята масичка, за да си оправи косата и да се разкраси. Каза:

— Трябва да вървим, Халима. Сега ще ни обучава Апама, а нея не трябва да я дразниш. Внимавай да не влезеш в последния момент. Тук имаш червило и чернило за лицето и веждите. И розова вода за парфюм. Мириям ми ги даде за теб. Побързай!

Заедно със Сара помогна на Халима да се оправи. След това и трите отидоха в учебната зала.

Когато влезе Апама, Халима едва се сдържа да не се засмее с глас. Но погледът на старицата и зловещата тишина, която настана с влизането й, я накараха да се сдържи. Момичетата станаха и се поклониха дълбоко.

Старицата беше разкрасена по много странен начин. Костеливите й крака се криеха в широки шалвари от черна коприна. Нагръдникът й беше червен и обшит със сребро и злато. Главата й беше покрита с малък жълт тюрбан с дълго перо от чапла. От ушите й висяха големи златни обръчи с вградени скъпоценни камъни. Около врата си носеше увита няколко пъти огърлица от грамадни бисери. На китките и глезените си имаше изкусно изработени скъпоценни гривни. Целият този разкош само подчертаваше нейната старост и грозота. Освен това беше начервила устните и бузите си с крещящо червило, а очите си беше очертала с черна линия, така че наистина изглеждаше като живо плашило. С движение посочи на момичетата да седнат и потърси Халима с очи. Подсмихна се и заговори с креслив глас:

— Добре сте я разкрасили малката. Сега гледа със зяпнали очи, като юница, още непознала бик, която не знае какво иска… Затова наостри уши, за да научиш нещо разумно! Не си мисли, че твоите другарки са паднали учени от небето. Били са по харемите, преди да дойдат в моето училище, но едва при мен започна да им става ясно колко трудна наука е любовта. В моята родина Индия започват да я изучават още от най-ранна младост, защото мъдреците са казали: „Животът е кратък в сравнение с дължината на учението“. Знаеш ли изобщо, сираче, какво е това мъж? Знаеш ли защо онова черно плашило, което вчера те доведе в нашите градини, не е мъж? Говори!

Халима цялата се разтрепери. Отчаяно потърси с очи помощ около себе си, но момичетата гледаха в земята пред себе си.

— Струва ми се, че езикът ти е залепнал за небцето, глупачке! — дрезгаво проговори старицата. — Чакай, аз ще ти обясня.

И започна с някаква злобна радост да обяснява работите за мъжете и жените.

Халима толкова се срамуваше, че не знаеше накъде да погледне.

— Разбра ли сега, малката? — попита накрая Апама.

Халима плахо кимна с глава, въпреки че повече от половината обяснения не беше чула, а другото й беше напълно неясно.

— Сам великият Аллах ме наказа да набивам тази възвишена мъдрост в главите на такива гъски! — възкликна тя. — Дали тези бездушни твари изобщо могат да си представят колко знания и колко вродено чувство са необходими, ако искаш всестранно да задоволиш господаря и любимия си? Упражнения, упражнения и пак упражнения! Само те могат да доведат ученичката до крайната цел. За щастие, справедливото провидение ви е лишило от възможността да позорите с кобилската си похотливост възвишеното изкуство на любовта. О, мъжът е като тънка арфа, на която жената трябва да умее да свири стотици мелодии! Ако е неумела и глупава — ах, какви грозни звуци ще се изтръгват от нея! Ако пък е надарена и е научила нещо, тогава с умели ръце ще извлече от инструмента още нечути съзвучия! Невежи маймуни! Вие трябва да се стараете да извлечете от поверения ви инструмент повече, отколкото изглежда, че има в него. Дано само добрите духове не ме накажат да слушам това недодялано скрибуцане, бръмчене и скимтене!

Тя започна да обяснява подробно онова, което наричаше възвишено учение и изкуство, а Халима усети как вратът, ушите и бузите й се зачервяват от срам. Въпреки това се заслуша. Обзе я трескаво любопитство. Ако бяха само двете със Сара или поне ако я нямаше Мириям, от която се срамуваше най-много, може би обясненията на Апама биха й се сторили дори забавни. Сега обаче беше свела поглед, без да разбира защо се чувстваше виновна.

Най-сетне Апама приключи с обясненията. С достойнство напусна залата, без да поздрави или да се поклони на излизане. Момичетата побързаха да излязат навън и се пръснаха на групички из градината. Сара се приближи до Халима, която не смееше да отиде при Мириям.

Но Мириям сама я извика. Прегърна я през кръста и я поведе със себе си. Сара ги следваше като сянка.

— Свикна ли вече с живота тук? — попита Мириям.

— Всичко ми се струва странно и ново — отвърна Халима.

— Надявам се, че не ти е неприятно?

— О, напротив! Наистина ми харесва. Само че има толкова неща, които не разбирам.

— Потърпи, миличка. С времето всичко ще си дойде на мястото.

* * *

Халима облегна глава на рамото й и скришом погледна към Сара. Напуши я смях от погледа на Сара, който излъчваше мъчителна ревност.

„Обичат ме“, помисли си тя и се усмихна сама на себе си.

Пътеката ги отведе през гъст храсталак до шумен поток, който се изливаше долу по стръмните скали. Халима осъзна, че градините са построени върху високи скали.

На един крайбрежен камък на слънцето се приличаха гущери. Гърбовете им блестяха като смарагди.

— Виж ги колко са красиви — каза Мириям.

Халима се стресна.

— Бррр. Не ги обичам, лоши са.

— Защо?

— Нападат момичетата.

Мириям и Сара се усмихнаха.

— Кой ти е казал това, скъпо дете?

Халима се уплаши, че отново е казала някоя глупост и внимателно обясни:

— Предишният ми господар казваше: „Пази се от момчетата! Ако прескочат оградата и влязат в градината, бягай от тях. Под полите си сигурно крият гущер или змия и ще ги пуснат върху тебе да те ухапят“.

Мириям и Сара се засмяха с глас. Сара поглъщаше Халима с очи, а Мириям, докато хапеше устни, каза:

— Е, тук няма лоши момчета, а и нашите гущери са съвсем кротки. На никого още не са сторили нищо лошо.

След това подсвирна с уста. Гущерите заобръщаха глави на всички посоки, търсейки кой ги вика. Халима се притисна до Мириям и Сара, така се чувстваше в безопасност.

— Наистина са красиви — каза накрая.

От една пукнатина в скалата се подаде глава на точки, а от устата й проблесна раздвоен език. Халима се вкамени от ужас. Главата се издигаше все повече, а вратът ставаше все по-дълъг. Вече нямаше съмнение — от пукнатината изпълзя огромна жълтеникава змия, която очевидно беше привлечена от подсвиркването на Мириям.

Гущерите се разбягаха във всички посоки. Халима извика. Искаше да дръпне Мириям и Сара със себе си, но те я задържаха.

— Не се бой, Халима — успокои я Мириям. — Това е наша добра позната. Казваме й Пери и ако свирнем, тя излиза от дупката си. Много е кротка и никому не е сторила нещо лошо. В тези градини всички сме приятели — хора и животни. Откъснати сме от външния свят и се радваме едни на други.

Халима се успокои, но все пак й се искаше да се махне по-далеч от това място.

— Да вървим, моля ви — подкани ги тя.

Момичетата я последваха със смях.

— Не бъди толкова страхлива — насърчи я Мириям. — Нали виждаш, че всички те обичаме.

— Имате ли и други животни?

— Имаме още много. В една от градините има цял зверилник. Но там трябва да се отиде с лодка. Когато си свободна, помоли Ади или Мустафа да те заведат.

— О, с удоволствие. Колко е голямо това място?

— Толкова голямо, че ако се изгубиш, ще умреш от глад.

— Олеле! Никъде няма да ходя сама!

— Не се бой толкова. Градината, в която живеем, всъщност е остров, ограден от една страна от реката, а от всички останали от изкуствени канали. Не е много голям, ако не минеш през реката, не можеш да се изгубиш… Но там, под онези скали, има истински гори и в тях диви гепарди…

— Откъде е Ахриман и защо е толкова питомен и кротък?

— Точно от онези гори. Доскоро приличаше на малка котка. Хранихме го с козе мляко, а и сега не му даваме месо, за да не подивее. Мустафа ни го донесе.

— Кой е Мустафа?

— Добър човек, както и всичките ни евнуси. Някога бил факлоносец при велик княз. Но службата му била твърде тежка и избягал. Сега заедно с Муад пазят градината… Но трябва да се връщаме на училище. Фатима и Зулейха ще ни учат на музика и пеене. Фатима пее много хубаво!

— О, това е чудесно!

* * *

Занятието по пеене и музика беше приятно и забавно за момичетата. Мириям им позволи да се забавляват свободно. Сменяха си местата, свиреха на татарски пищялки, дрънкаха на арфа и гъдулка, на египетска китара, измисляха и пееха закачливи песни, спореха и се препираха помежду си, а Фатима и Зулейха напразно се стараеха да установят ред и тишина. Всички се смееха, докато си разказваха разни истории и се веселяха буйно.

Сара отново се залепи за Халима.

— Ти си влюбена в Мириям, видях те!

Халима сви рамене.

— Не можеш да се скриеш от мен. В сърцето ти виждам!

— Е, и какво от това?

Очите на Сара се напълниха със сълзи.

— Каза, че ще ме обичаш.

— Но нищо не съм ти обещавала.

— Лъжеш! Затова ти доверих толкова неща.

— Не искам повече да говорим за такива работи.

Всички замълчаха и Сара и Халима притихнаха. Фатима взе китарата и запя стари, красиви любовни песни.

Халима беше изцяло омаяна от песента.

— Трябва да ми напишеш думите — каза тя на Сара.

— Ще ти ги напиша, ако обещаеш да ме обичаш.

Искаше да се притисне към Халима, но тя я отблъсна:

— Не ми пречи сега. Трябва да слушам.

След урока всички останаха в учебната зала. Всяка се зае със собствена работа. Някои шиеха, други бродираха, а трети седнаха пред голям, наполовина завършен килим и се заеха да тъкат. Други пък донесоха в залата няколко красиво издялани чекръка и се заеха да предат на тях. През това време си говореха за различни неща, за предишния си живот, за мъжете и за любовта. Мириям се разхождаше сред тях с ръце на гърба и ги наглеждаше.

Халима още нямаше своя работа. Заслушваше се ту тук, ту там, докато мислите й не се съсредоточиха върху Мириям. Щом са в добри отношения със Сеидуна, какво се е случвало между тях? Дали и тя, докато е била в харема, е правела нещата, за които говореше Апама? Не можеше да повярва и прогони ужасните мисли от главата си, каза си, че това не може да бъде истина.

Вечерята беше готова точно преди залез-слънце. След това излязоха на разходка. Изведнъж над градините падна мрак, а на небето заблестяха първите звезди. Халима вървеше по пътеката ръка за ръка със Сара и Зейнеб. Трите разговаряха полугласно. Шумът на реката вече идваше от съвсем близо, а пред тях, докъдето стигаше погледът, се откри чужда и непозната страна. Сърцето на Халима се сви, сякаш й беше горчиво и сладко едновременно. Толкова малка беше попаднала в този чужд и вълшебен свят. Всичко й се струваше тайнствено, твърде тайнствено за нейния разум.

В гъсталака запламтя огън. Пламъците започнаха да се движат и Халима плахо се притисна до другите момичета. Огънят се приближаваше все повече, докато пред тях не се появи мъж с горяща факла в ръка.

— Това е Мустафа — каза й Сара. — Той пази градините.

Мустафа беше голям негър с кръгло лице. Беше облечен в шарена роба, завързана около пояса с дебела връв, която стигаше почти до петите му. Когато видя момичетата, се усмихна добродушно.

— Това ли е новата птичка, която ни довя вятърът? — попита любезно той, докато гледаше към Халима. — Колко е мъничка и крехка.

Около пламъка на факлата започна да кръжи тъмна сянка. Голяма нощна пеперуда затанцува край огъня. Всички я следяха с поглед. Тя почти докосваше пламъка, а след това се устремяваше в голяма дъга нагоре и изчезваше в мрака. Но после пак се връщаше, а танцът й беше все по-див. Кръговете около факлата ставаха все по-близки, докато накрая огънят не погълна крилете й. Чу се прашене и пеперудата, подобно на падаща звезда, падна на земята.

— Горката! — извика Халима. — Защо постъпи толкова глупаво?

— Аллах й е дал страст да връхлита върху огъня — каза Мустафа. — Лека нощ!

— Толкова странно — промърмори Халима сякаш на себе си.

Всички се прибраха в спалните си. Съблякоха се и легнаха в постелите си. От събитията през изминалия ден на Халима й се виеше свят. Смешният Ади с римуваната си реч, кръшният учител по танци Асад, натруфената като паун Апама и нейната безсрамна наука, тайнствената Мириям, момичетата и евнусите. И насред всичко това — тя, Халима, която открай време мечтаеше за непознати места и бленуваше за чудни приключения!

„Толкова е хубаво“, помисли си тя и опита да заспи. Тогава усети, че някой я докосва плахо. Преди да успее да извика, чу в ухото си гласа на Сара:

— Спокойно, Халима, да не се събудим Зейнеб.

Сара се промъкна в завивките й и я придърпа към себе си.

— Казах ти, че не искам това — каза Халима съвсем тихо.

Сара обаче я обсипа с целувки, а тя не можеше да й се противопостави. Най-накрая Халима успя да се освободи от ласките на Сара, но тя продължаваше да шепне в ухото й влюбени думи. Халима й обърна гръб, запуши ушите си с пръсти и веднага заспа.

Сара не знаеше какво точно става и объркана се върна в своите завивки.