Каролайн Линдън
Скандален залог (9)

Глава девета

Същата вечер откри онзи, когото търсеше, в един от по-представителните салони за игра на карти в Уайтчапъл.

— По-голяма квартира ли си търсиш?

Филип Олбрайт го изгледа озадачено.

— Не.

Според точната информация на Дъглас Филип Олбрайт живееше, подобно на доста млади мъже с умерени доходи, в преустроеното на ергенски квартири имение „Олбани“.

— Чух, че прекарваш доста време на площад „Брънзуик“. Там има някои прилични къщи. — Направи пауза, доловил смущението по лицето на събеседника си. — Но щом не търсиш къща за наемане, значи се навърташ там заради жена, нали?

Олбрайт пристъпи от крак на крак.

— Може би…

Дъглас се ухили.

— Не се притеснявай. На никого няма да кажа. Ще проявя дискретност, стига жената да не е Маделин Уайлд.

— Защо реши така? — попита Олбрайт гузно.

— Забелязали са те да наблюдаваш дома й. Изнервяш дамата. Моля те да престанеш.

Олбрайт се прокашля. Очите му зашариха из помещението сякаш търсеше как да се измъкне.

— Не исках да тревожа никого.

— Повечето дами биха се разтревожили и ако висят пред къщата им, и ако ги преследват из града — отбеляза Дъглас. — Особено пък вдовиците.

— Тя ли те прати да ме предупредиш?

— Не. Дори не знае, че се познаваме. Дойдох по собствено усмотрение. — Дъглас се приближи към него. — Но ако Уилям Спенс има нещо общо с честото ти присъствие на площад „Брънзуик“, махни се, преди да стане късно.

Олбрайт най-после го погледна в очите.

— Какво значи това?

— Наясно съм с плановете на Спенс. — Скръсти ръце. — И на мен направи същото предложение.

— Аха… — Изражението на Олбрайт стана кисело. — И ти си решил да ме изпревариш, а? Затова ли ме предупреждаваш? Видях ви заедно. Стори ми се необичайно точно ти да си с почтена дама. Трябваше да се досетя, че зад това се крие нещо повече.

Дъглас пусна край ушите си обидата по негов адрес. Да, предупреди Олбрайт да не се навърта около нея, но искаше да разбере какви ги е наговорил Спенс на Филип и какво евентуално е узнал Филип за Маделин. Правеше го, за да я предпази, а не за да я шпионира, утеши се той. Намеренията му бяха несравнимо по-почтени от тези на Спенс или Олбрайт.

— Явно иска да ни противопостави един на друг. Впрочем, на теб колко ти предложи?

— Половината от наградата на Честъртън.

Вече разкрит, Филип явно нямаше намерение да увърта повече.

— Само половината? — Дъглас вирна вежди. — За всичките ти положени усилия? Не си се спазарил добре.

Олбрайт се намръщи.

— А колко…

— Три четвърти. — Махна небрежно. — Впрочем, по мое мнение, останалото е по-голям дял, отколкото заслужава… дори ако дамата е онази, която подозира. Но едва ли ще се окаже така.

Олбрайт се усмихна кисело.

— Делът може и да е по-голям, но познаваш Спенс. Играе, за да спечели. А сигурно има сериозно основание да я смята за нарочената особа, щом се е обърнал и към двама ни да я търсим. — Изгледа Дъглас изпитателно. — Кажи ми, Бенет: питаш, защото също възнамеряваш да спечелиш, или тя наистина те е заинтригувала? Ако е първото, разговорът ни е приключил. Всеки сам за себе си и така нататък. Но ако е второто…

Разполагаше с част от секундата, за да прецени колко вярва на Олбрайт. Бяха състуденти, често се изправяха един срещу друг на боксовия ринг и играеха карти. Олбрайт беше добър другар, не бе измамник и като цяло бе почтен и честен. Да, и той обичаше да се обзалага, но никога не прибягваше до мошеничество.

— Второто — призна той тихо. — Ако Спенс я съсипе, ще го убия.

Другият мъж видимо се поотпусна.

— И на мен ми се стори така. Никога не съм те виждал толкова увлечен по жена. Дори не ме забеляза, когато вдигнах шапка, за да те поздравя, нали?

Дъглас премигна.

— Кога?!

— Пред „Гюнтерс“. — Филип се развесели. — Тя ме видя.

— Разбрах. Усетих как се изплаши. Откога я следиш?

— От близо месец.

Две седмици по-дълго, откакто Дъглас се виждаше с нея. Спенс очевидно бе станал нетърпелив.

— Ще престанеш ли?

Олбрайт кимна.

— Щом настояваш. — Поклати печално глава. — Имах съмнения доколко ще успея, но хиляда паунда щяха да ми дойдат добре. Ще кажа на Спенс да ме остави на мира.

— Точно така. Не, чакай. Не го прави.

Дъглас мислеше трескаво. Ако Олбрайт съобщи, че се отказва, Спенс вероятно ще намери друг да следи Маделин. Олбрайт поне бе джентълмен; да, предизвикваше тревогите й, но никога не би я наранил или опитал да я сплаши. Не всеки от другите познати на Спенс притежаваха същите благородни обноски. За нищо на света Дъглас не искаше Спенс да прати някой от тях да следи Маделин. Трябваше да има начин да обърнат нещата срещу Спенс…

— Склонен ли си да го подведеш?

— Моля?!

— Според Спенс тя е лейди Констанс. Аз съм сигурен, че не е. — Дъглас въобще не бе сигурен, но се съсредоточи върху основната си цел: да предпази Маделин. Най-лесно щеше да го постигне, ако обърка плановете на Спенс. Без да се смята за особено интелигентен, от време на време съумяваше да скрои някой хитроумен номер. Случаят сега едва ли бе кой знае колко заплетен. А ако си изиграе правилно картите, ще излезе герой от тази история — нещо, срещу което нямаше нищо против. — Мен парите въобще не ме интересуват, но защо ти да не изкараш малко?

Филип Олбрайт го изгледа дълго и изучаващо. За миг Дъглас си помисли, че ще му се изсмее или ще му обърне гръб, защото не му вярва или изпитва съмнения, но събеседникът му каза:

— Добре. Как да постъпим?