Каролайн Линдън
Скандален залог (10)

Глава десета

В продължение на две седмици господин Бенет твърдеше, че са приятели.

Редовно се отбиваше да я види; не всеки ден, но достатъчно честно, та тя да започне да очаква посещенията му. Наричаше я Маделин и преодоля съпротивата й да го нарича Дъглас, като я поправяше всеки пък, когато се обръщаше към него с „господин Бенет“. Носеше й подаръци: пресни портокали, книжка със стихове, красив чифт перодръжки от лебедови пера.

— За да изпишеш всичката онази хартия — обясни й той със смях в очите.

И тези, и другите подаръци, тя приемаше с благодарност. В края на краищата това не бе проява на интимност или любовен жест, а от опит вече се убеди колко е безсмислено да спори с него. Накрая не само приемаше подаръка, но и — колкото и да се съпротивляваше — упоритостта му я развеселяваше. Пък и Констанс правеше страхотен портокалов мармалад.

Констанс, впрочем, намираше всичко у господин Бенет за страхотно.

— Браво, мадам — промърмори нахаканата прислужница след едно от гостуванията му. — Ще свърши работа до появата на господин Стийл.

— Кой е господин Стийл? — изуми се Маделин.

— Икономът, който е редно да наемете. — Констанс раздигна приборите от чая. — Макар работното му място да е застрашено сега, когато господин Бенет ви изпраща вечер.

Отговаряше на истината, независимо от противоречивите чувства на Маделин. На повечето от събиранията, на които ходеше, присъстваше и Дъглас и той неизменно настояваше да я съпроводи до дома й. Беше далеч по-удобно, отколкото да наема карета, а и винаги успяваше да я разсмее докато стигнат до вратата й. Нито веднъж не поиска да влезе, нито направи опит да я целуне. Всичко бе толкова приятелско. Маделин дори започна да се пита дали не си е въобразила първоначалното му, неподправено привличане към нея.

— Ничие работно място не е застрашено — заяви тя строго.

— Засега — вметна Констанс.

— Кой е този господин Стийл? Нали не си обещала на никого работа?

Прислужницата я погледна засегнато.

— Никога, мадам!

Маделин свъси вежди и я изгледа подозрително.

— Господин Стийл истински ли е, Констанс?

— Още не. — Вдигна подноса; в очите й се появи замечтано изражение. — Но си го представям. Достатъчно висок е, за да стига до най-горните полици в килера с провизии, а също така е и силен. Не би се затруднил да отнесе на ръце момиче, ако случайно си изкълчи глезена. Светлокос е. Светлокосите мъже са толкова привлекателни. Има зелени очи и палаво чувство за хумор. Това качество у мъжете ми допада, заедно с широките им рамене и потреперващите мускули. Малкото му име е Джеймс или Джефри, или нещо подобно, което лесно се лее от устата на млада жена.

— Сигурна ли си, че такъв иконом съществува? — полюбопитства господарката й. — Определено е нещо повече от обикновените икономи.

— За вас искам само най-доброто, мадам. Господин Стийл трябва да е най-добрият иконом в цял Лондон. Но няма причина да не е висок, привлекателен и силен.

Прислужницата се ухили и изнесе подноса от стаята.

Все още усмихната Маделин отиде до прозореца. Двете съседски момченца гонеха обръч по тревата, а бавачката им ги наблюдаваше; карета с две дами сви зад ъгъла. Площад „Брънзуик“ беше спокойно и тихо място, обитавано от възпитани и почтени граждани.

Нищо в гледката не предизвикваше тревога. Доскоро в далечния край редовно присъстваше мъж: или четеше вестник, или стоеше облегнат на оградата от ковано желязо. От известно време никакъв го нямаше. Първоначално изпита облекчение и си помисли, че си въобразява, но напоследък все по-често се питаше дали честите посещения на Дъглас нямат нещо общо с това.

Така е по-добре, прецени тя. Има оправдание да се защити пред Лиъм. Той бе наясно с вниманието, което й оказва Дъглас. Два пъти я попита дали не е започнало да й става приятно, но тя разпалено възрази. Ставаше обаче все по-трудно и по-трудно да отрича, независимо от обясненията, че Дъглас не представлява никаква заплаха. Той е само приятел, изрепетира си тя как заявява на Лиъм. И тутакси направи гримаса, защото си представи реакцията му. Едва ли ще повярва на легендите й, че Дъглас е новият й пазител, но положително ще съумее да го убеди, че всички останали я оставят на мира, когато Дъглас е до нея.

Ала въпреки всичко… точно това я изпълваше с противоречиви чувства. Би трябвало да е доволна — направо приповдигната — защото забавен, грижовен мъж се е сприятелил с нея. Какво по-хубаво? Все едно има брат, готов да я защитава, без да иска свободата й в замяна. Но защо й бе трудно да изпитва сестрински чувства към Дъглас?

Даде си сметка, че зяпа през прозореца. Дразнеше се на себе си, но и на Дъглас. Няма начин да не е наясно какво прави; съзнаваше колко е привлекателен, чаровен и страшно забавен. С целомъдреното си и предразполагащо приятелство вероятно се опитва да я накара да лудне по него. Насърчи ли го, още тази вечер ще я отведе в леглото и ще я люби цяла нощ.

Не! Маделин тръсна глава, за да прогони подобна мисъл. Целта й не бе да го държи гол в ръцете си, а той да прави каквото му хрумне с език и пъргави пръсти и да я докара до полуда, нито да се събужда в обятията му и да вижда палавата му усмивка, докато тя потреперва от близкото му присъствие. Не искаше и да си представя как прекосява бална зала пълна с гости, а той я обгръща с ръце по време на танц и доказва, че тя не е ледена вдовица, а жена, която е била прекалено дълго била самотна…

Затвори очи. Нима е възможно да започва да се увлича по него? В такъв случай би била най-голямата глупачка в Лондон. Та той е комарджия, нехранимайко, чаровен женкар, а продължава да проявява интерес към нея само защото тя не се озова на часа в прегръдките му. Приличното му държание и галантното поведение са просто роля, която играе. Умението му да я разсмива пък бе част от пъкления му план да я съблазни.

Няма какво друго да е.

След поредната безсънна нощ Маделин стана рано, облече се и излезе. Само към един човек можеше да се обърне за съвет по такъв въпрос; само един човек щеше да я изслуша, без да я съди и без да спомене думичка на друг. Извървя бързо разстоянието до Беруик стрийт и потропа с чукчето по вратата на елегантна тухлена къща.

Майка й още закусваше.

— Скъпа — зарадва й се Адел Дантес и стана от масата, за да я поздрави усмихната, — очарована съм да те видя.

— Отлично изглеждаш, мамо.

— Благодаря, скъпа. Много си мила и знаеш как да поласкаеш суетата на една възрастна жена.

Маделин се засмя.

— Суетна — да, но не и възрастна.

Целуна майка си по бузата.

Адел пое ръцете й, също я целуна, но не я пусна. За миг изгледа Маделин изучаващо.

— Струваш ми се тревожна.

— Нищо не ти убягва — съгласи се дъщеря й кисело.

— Не казвам, че изглеждаш зле, скъпа. Тревогата е в очите ти, а не по лицето. — Майка й я покани с жест да седне. — Сесил, донеси нещо за госпожа Уайлд.

Прислужницата донесе още едно чайниче с чай и прибори за Маделин, а Адел й направи знак да ги остави сами.

— Дошла си да обсъдим проблема ти или за да избягаш от него?

— Добре ме познаваш, мамо.

Отговаряше на истината. Дори да минеха седмици, без да види майка си, Адел винаги долавяше кога нещо я тормози.

Хвърли й укорителен поглед.

— Майка съм ти. Разгадавам всичките ти настроения, откакто беше дете.

Маделин доля още чай в чашата си и се загледа как капките се разпръсват в кехлибарената течност. Майка й продължаваше да държи на финия френски порцелан, толкова тънък и прозрачен, че през него се виждаше светлината.

— Ще ми се и сега да ме е връхлетял обикновен, детински проблем.

— Разбирам. Той как се казва.

Младата жена остави лъжичката в чинийката.

— Защо реши, че е мъж?

Адел направи гримаса.

— Това е в природата им. Какво ти причини? Да пратя ли Кантон да го застреля?

— Не.

— Не? — Веждите на майка й се стрелнаха нагоре. — Не заслужава да бъде застрелян или предпочиташ ти лично да го сториш?

Отварянето на вратата и появата на херцога на Кантон й спести необходимостта да отговори. Беше едър и грубоват, с оредяваща коса и изпъкнал корем. Определено не бе привлекателен, но бе изключително добронамерен.

— Маделин? Добро утро, скъпа.

Подаде му бузата си и той я целуна ласкаво.

— Добро утро, Ваша светлост.

— Каква рядка наслада за мен: закуска с две красиви жени.

Намигна и дари Адел с далеч по-страстна целувка. Маделин забеляза как лицето на майка й засия. И преди бе наблюдавала подобна метаморфоза, но поради някаква причина този факт привлече вниманието й.

Херцогът заобиколи масата и започна да вдига похлупаците на подносите.

— Има ли херинга?

— Винаги има херинга — отвърна Адел.

Той повдигна поредния капак.

— О, да. Ето я. — Погледна Маделин, докато пълнеше чинията си. — Дано си дошла да убедиш майка си да прекара зимата в Хемпшър.

Основното имение на херцога, огромно и с пасторална красота, тъй нареченият „Линтън Хол“, се намираше в Хемпшър. Откакто се помнеше, херцогът предприемаше опити да убеди Адел да му гостува за по-дълго време и всяка година се проваляше. Адел се чувстваше у дома в града, с цялото изобилие от магазини и театри. Всеки път, когато се поддаваше на увещанията на Кантон и отиваше в Хемпшър, намираше основание да се върне в Лондон до седмици, ако не и дни.

— Никога не го прави — обади се Адел, като не остави Маделин да отговори. — Нима ще ме откъснеш от единственото ми дете и ще ме затвориш в „Линтън Хол“? Ще се поболея.

Кантон изсумтя.

— Никога. Не бих го допуснал. Но ела за коледния фестивал, скъпа, и ще промениш мнението си.

Адел махна небрежно.

— Всяка година твърдиш така, а винаги е толкова студено и влажно. В града човек поне може да отиде на театър, когато вали.

— Ще поканя оркестър, само и само да ти е приятно. Тогава ще дойдеш ли? — не се предаваше той.

Тя сви устни.

— Ще се наложи да си взема всички налични тоалети.

— Ще наема гвардия модистки и шивачки. Има предостатъчно място. — Погледна Маделин с очакване. — А и дъщеря ти винаги е добре дошла във всеки мой дом. Сигурно ще й допадне свежия въздух.

Маделин не се въздържа и му се усмихна.

— Може би… — промълви тя.

Адел вдигна безпомощно ръце, но дъщеря й долови, че й е трудно да сдържи усмивката си.

— Явно трябва да разбера кои са истинските му съюзници.

— Това ми звучи като прелюдия към победата ми — обяви херцогът. — За Коледа в Хемпшър!

Вдигна чашата си с кафе за тост и всички се засмяха.

Маделин наблюдаваше как майка й се шегува с херцога, докато закусва, а двете дами пиеха чай. Познаваше Кантон, откакто се помнеше. Винаги бе присъствал в живота й и се бе държал мило, добре и весело. През детството й в джоба му винаги се намираха бонбони за нея; когато порасна, й подаряваше панделки или я водеше в менажерията; за сватбата й подари великолепен чифт диамантени обици. Беше й повече баща от истинския, когото смътно помнеше. Беше едва шестгодишна, когато Анри Дантес почина. Свързваше го само с няколко песни и с една разходка в парка, когато пускаха хвърчило.

Не, не само това. Не бе забравила и разправиите му с майка й. В ръцете на Анри, страстен комарджия, не се задържаше и паунд, защото постоянно залагаше на едно или друго. И най-често губеше, което предизвикваше препирните; още като дете го бе осъзнала. Помнеше как веднъж се скри зад един стол, докато майка й му крещеше на френски и всичко приключи с мятането на чинии. Помнеше и нощта, когато майка й залости вратата и отказа да го пусне, защото той се върна късно, пиян и шумен. Чу го да крещи от улицата, макар да се бе завила през глава с одеялото. След смъртта на Анри Маделин никога повече не чу майка си да крещи, а и почти никога не говореше на френски. След неговата смърт настъпи спокойствие, появи се Кантон и се придържаха към английското поведение.

Не задаваше въпроси за онзи период, а и майка й никога не споменаваше Анри, нито обясняваше много за присъствието на херцога. Гостуваше им и преди Анри да почине, а после посещенията му станаха още по-чести. Беше добре дошъл в дома на Адел по всяко време; влизаше и излизаше сякаш той бе собственикът. Впрочем, Маделин подозираше, че е точно така. Майка й живееше добре, но дискретно отбягваше всякакви разговори за пари, сякаш са нещо вулгарно. Въпреки това Маделин бе наясно какво се говори за нея. От години чуваше какви ли не слухове за семейството си, макар пред никого да не бе споменавала и дума за него. Откакто се помнеше, майка й я възпитаваше да не го обсъжда и тя се бе придържала към съветите й. Нейната склонност да живее затворено й бе помогнала доста в това отношение.

Докато ги наблюдаваше тази сутрин, се зачуди. Адел бе вдовица от близо двайсет години. Кантон никога не се бе женил. Помежду им определено съществуваше любов и привързаност. От време на време забелязваше какви скрити погледи си хвърлят, долавяше и страст в тях. Според мълвата бяха любовници от десетилетия, затова женитбата им не би изненадала никого. Какво ги спираше?

— Разкажи ми за него — подкани я Адел отново, след като херцогът се нахрани, целуна отново и двете и пое нанякъде, следван от кучетата си.

Известно време Маделин мълча. Вярно, дойде за съвет, но не знаеше как да започне. Как да опише Дъглас?

— Напоследък се питах за баща си.

Щом изрече думите, си даде сметка, че всъщност отдавна е в мислите й.

— Почина преди деветнайсет години, мир на праха му — обади се майка й с равен тон. — Кой е мъжът, който те вълнува?

Младата жена се заигра с лъжичката. Най-после подхвана:

— Комарджия е, като татко.

— Съветвам те веднага да го забравиш. — Тонът на Адел бе станал забележимо по-хладен. — При никакви обстоятелства не допускай да те убеждава как ще се откаже. Ако настоява, значи е лъжец.

Маделин кимна. Съветът звучеше разумно. Според всички дочути клюки за Дъглас той поддържаше връзки най-много до няколко седмици. Беше енергичен, чаровен и забавен, но и нехранимайко. Доколкото й бе известно имаше вероятност интересът му към нея да се дължи на сключен облог. Впрочем и той призна, че се е обзаложил да я склони да танцуват.

И въпреки това… През живота си бе срещала няколко непоправими комарджии, а той не приличаше на тях. Не си го представяше да побеснее, ако загуби. Говореше се, че понякога губи, но никога не стига до крайности. Дори през последните няколко седмици загуби от нея няколко дребни облога, но това никак не помрачи настроението му. Възможно ли е човек да играе комар, но да се съобразява със средствата си? Или семейството му покриваше загубите, за да му спести позора? Или имаше късмет и печелеше повече, отколкото губеше… засега?

— Татко винаги ли губеше? — попита тя тихо. — Помня разправиите ви по този повод. В някои вечери връщал ли се е с джобове, пълни с пари?

Дълго време майка й мълча, загледана в далечината.

— Не често. Спечелеше ли, отнасяше парите в кръчмата и там… — Въздъхна. — Защо да говорим за него?

— Защото не знам почти нищо за него. — Вдигна ръка, но отново я отпусна. — Спомням си само смеха му и разправиите. Като дете го смятах хем за чудесен, хем за ужасен, а сега…

Адел й хвърли кос поглед.

— Много ти прилича на мъжа, в когото се влюбваш, това ли ми казваш?

— Не — реагира Маделин отривисто. Веждите на майка й се стрелнаха нагоре. — Не мисля, че е така.

— Не мислиш, че е като баща ти, или не се влюбваш в него?

Нито едното, нито другото. Но се въздържа да го изрече на глас. Маделин вторачи поглед в чая си; щеше й се да не беше идвала. Беше ужасно да сравнява Дъглас с баща си, пройдохата, но бе и невъзможно да отрича приликите. А още по-лошо бе друго. Второто предположение на майка й изглеждаше вярно. Тя не искаше да го хареса, но той я очарова; не искаше той да я привлича, но постоянно мислеше за всяко леко докосване на тялото му до нейното или за всеки допир на ръцете. Не желаеше да се влюбва в него или в когото и да било, а въпреки това усещаше как се поддава все повече и повече всеки път, когато той я разсмиваше.

— Явно не е изцяло като баща ти, защото тогава нямаше да го погледнеш — наруши мислите й Адел. — Досега никога не си харесвала такива мъже. Артър беше толкова сериозен, отговорен и почтен. — Адел се усмихна кисело, когато Маделин я погледна изненадано. — Да не мислиш, че не съм забелязала? Артър бе пълна противоположност на баща ти. Напомняше ми на Кантон и затова го одобрявах с цялото си сърце.

— Мамо… — Маделин се поколеба. — Кантон ли е… Той ли е моят баща?

Адел леко трепна. Въздъхна отново и докосна с пръст устни. След това попита:

— Откога чакаш да зададеш този въпрос?

— От години — призна тя.

Първия път, когато чу шушуканията, й се щеше да са истина. Кантон беше добър и дружелюбен и тя искаше да е негова дъщеря. По-късно преосмисли желанието си, стресната от грозната дума „копеле“. Сега обаче смяташе, че това няма значение. Независимо дали във вените й тече кръвта на нехаен комарджия, или на стабилен солиден херцог, тя си беше тя. Вярваше в късмета дотолкова, че само тя е в състояние да си го осигури.

— Ти си мое дете — заговори Адел тихо. — Мое. Анри не искаше дъщеря. Кантон не ми е съпруг. Беше само моя, скъпа, и бях твърдо решена никога да не усетиш липсата на баща. Но нищо чудно защо се питаш. Знам какво приказват хората. Истината е… — Тя се поколеба. Изглеждаше някак нерешителна. — Истината е, че не знам кой от тях е баща ти. — Извърна поглед, защото Маделин я погледна шокирано. — Отдавна се надявам бог да ми е простил за изневярата. В противен случай щях да извърша още по-голям грях. Нито ден повече не желаех да живея с Анри. Кантон… Той ме спря да не извърша убийство.

Устата на Маделин бе пресъхнала.

— Още тогава ли си го обичала?

— О, да. — Изражението на майка й се смекчи. — Достатъчно, за да приема всичките му предложения. По мои подозрения той е платил дълговете на Анри, а и виждах как търпи присмеха на баща ти. Многократно пожертва достойнството си заради мен. А на мен не ми пукаше за клюките, че съм негова любовница. Бях щастлива да съм негова. Доброволно си затварях очите за всички последствия и вървях, накъдето той ме води. — Постави ръка на масата с дланта нагоре. Подканваше дъщеря си да й подаде своята. — А след това се появи ти. Много се вълнувах какви ли ще бъдат последствията за теб.

— Защо не се омъжи за него след… — смъртта на баща ми искаше да каже Маделин. Анри Дантес ли беше баща й? Не знаеше как да го нарича. — След като овдовя — довърши тя. — Сигурно ти е направил предложение.

— Така само щях да потвърдя клюките за нас — отвърна майка й. — Нито аз, нито Кантон го желаехме заради теб.

Да, щеше да потвърди изневярата на майка й. Маделин бе наясно, че херцогът е искал да спести това на Адел.

— А защо се омъжи за… Анри?

— От глупост. — Майка й придоби каменно изражение. — Той бе същински ураган. Връхлетя ме отвсякъде. Нито виждах, нито разбирах какво става. Постоянно се шегуваше, ухажваше ме и ме съблазняваше. Не ми даде и секунда да се опомня и да помисля. В интерес на истината трябва да призная, че не знам дали това щеше да помогне. Бях млада и глупава и на седмото небе от щастие да ме ухажват и преследват с такава страст и настойчивост. Завъртя ми главата и той го знаеше.

Това поне бе утешително. Колкото и ласкателно да бе вниманието на Дъглас Бенет, Маделин не смяташе, че й е завъртял главата. И макар понякога да се чувстваше наистина връхлетяна от ураган, стихията по-скоро бушуваше в нея, защото осъзнаваше колко й допада вниманието му, независимо от противоречието с чувството й за самосъхранение. Подобно нещо не й се бе случвало до момента. Привързаността й към Артър съответстваше напълно на нейното благоразумие, а неговите намерения бях почтени във всяко отношение. Бракът им бе стабилен, безопасен, спокоен и удовлетворителен. Опасяваше се, че нейното омайване от Дъглас Бенет няма да е нито дискретно, нито почтено и един бог знаеше как ще приключи.

— Най-добре да отпратиш този мъж, в когото се опитваш да не се влюбиш — обяви Адел, барабанейки с пръсти по масата.

Изтръгната от мислите си, дъщеря й премигна насреща.

— Какво?!

— Отпрати го — повтори майка й. — Дай му непосилна задача или облог, който да загуби. Ако след това откаже да се оттегли, ще получиш отговора си. Ако спази дадената дума… — Сви рамене. — Анри никога не спазваше обещанията си. Ако се бе оттеглил само за една седмица, щях да проумея колко е неподходящ, но той бе твърдо решен да не го допусне.

— Ами ако си отиде, а аз открия, че искам да е до мен? — прошепна Маделин.

Нежна усмивка стопли лицето на майка й.

— Тогава ще си го върнеш обратно, скъпа. Ако заслужава любовта ти, ще спази клетвата си да се оттегли, но ще дотича обратно при първия знак от теб. Довери ми се. Три пъти отпращах Кантон, за да сложа край на тази история за доброто и на двама ни. Всеки път ми липсваше толкова много, че решителността ми се стопяваше и до часове той заставаше на прага ми.

— Но ако не се върне?

Адел сви рамене.

— Тогава не заслужава сълзите ти. Каквото и да стане, като го отпратиш, ще получиш отговор на въпросите си.

Маделин се довери на съвета й. Ако откаже да се оттегли, ще потвърди, че не я уважава истински. Ако си тръгне и не се върне, тя ще си спести унижението и любовната мъка. Но ако постъпи почтено, а после продължава да иска да е с нея…

— Благодаря, мамо. — Изправи се и отново целуна майка си по бузата. — Оказа ми безценна помощ.

Адел я хвана за ръката; изписаното върху лицето й облекчение омекотяваше още повече чертите й.

— За какво друго са майките, скъпа?