Каролайн Линдън
Скандален залог (8)

Глава осма

За пръв път Дъглас не знаеше какво да каже.

Привидно постъпи най-естествено, вдигайки Маделин Уайлд, за да я предпази от файтона. Баща му би постъпил така с майка му, а и Бърк би направил същото за Джоун. Съвсем естествен, джентълменски жест.

А сега вече знаеше какво е усещането да я държи в ръце и колко е красива, когато не се старае да го отпрати. Докато я държеше толкова близко, а тя се бе вкопчила в него, за момент изпита силно… благоговение.

Щеше му се да е наясно какво всъщност означава то и как е редно да реагира. Колкото и приятно и вълнуващо да бе да флиртува с нея, той желаеше нещо повече. За жалост, бе невежа какво още се прави при преследването на жена. Имаше опит във флиртуването и очароването, но бе съвършено безпомощен как се постига по-сериозна и трайна връзка. Та той дори нямаше представа какво всъщност иска; да, нещо повече от флирт, повече от краткотрайна връзка, ала определено не и нещо… невъзвратимо.

Невъзвратимо означаваше женитба, а Дъглас не бе готов да стигне дотам. Падаше си по сервитьорките в кръчмите и танцьорките в операта — все жени, които не очакваха мъж с неговото обществено положение да се ожени за тях. Погледна крадешком госпожа Уайлд. Никоя кръчмарска прислужница не можеше да се мери с нея — с лекия й акцент, с тайнствената усмивка и златните къдрици, които копнееше да види разпилени по голите й рамене. Тя е вдовица, повтаряше си той; независима жена. Най-вероятно и тя не желае нещо невъзвратимо. Та тя дори не се бе съгласила да танцува с него досега. Отлично съзнаваше, че той я желае и определено го намираше за привлекателен. Беше въпрос на време и настойчивост от негова страна, преди да се озоват в леглото. Никога досега не бе така решен да накара жена да го хареса. След като успее — и тя започне да жадува за неговата компания така както той жадува за нейната — ще й покаже колко грижовен и предан може да бъде. Щяха да са му необходими години, за да осъществи всички фантазии, които си представяше с нея, и веднъж попаднала в ръцете му — тръпнеща и желаеща — ще направи всичко по силите си, за да я накара никога да не поиска да я пусне.

Но чакай. Разтревожен спря този ход на мисли. Щом тя няма да поиска да го напусне, нито пък той — нея, това вече звучи… за постоянно. А само една малка крачка дели „за постоянно“ от „невъзвратимо“.

Мили боже, това ли се бе случило на Бърк? Някога Бърк смяташе Джоун за най-бясната Фурия в Лондон, или поне така твърдеше. Настояваше, че ще му навлече беди и смяташе да я избягва. Дъглас дори се почувства виновен, когато помоли приятеля си да наглежда сестра му, докато той и родителите му са извън Лондон. А само месец по-късно Джоун се омъжи за Бърк. Някакъв скандал трябва да е станал причина, макар Бърк да бе забърквал куп скандали, без да му мигне окото, да не говорим да стигне до брак. Никой от познатите на Дъглас не бе така дързък, така имунизиран срещу женитбата и така небрежен по отношение на порядъчността от Бърк… Но и никой не бе го закарал в църквата с опрян връх на сабя в гърба, нали? Дъглас завари там Бърк да крачи напред-назад, сякаш няма търпение церемонията да се състои. След посещението си на площад „Хановер“ онзи ден Дъглас съвсем ясно видя колко доволен е приятелят му от съдбата си. Щом се случва човек от типа на Бърк да се подхлъзне и да попадне в капана на семейната обвързаност, значи никой друг не е застрахован.

Нали?

Отново хвърли поглед към госпожа Уайлд. Дали го държи на разстояние, защото иска брак? Хората наистина шушукаха за нея, но предимно колко е недостъпна. Джоун спомена, че единственият скандал, свързан с нея, е относно евентуалните й родители. Спенс я нарече дъщеря на куртизанка, но тя упорито отхвърля всичките му опити да я очарова. По дяволите, отне му цяла седмица сериозни усилия, за да я склони да се разходи с него и да го хване под ръка.

Госпожа Уайлд посочи кой магазин иска да посети. Той задържа кавалерски вратата, а после се отдръпна и заразглежда изложените перодръжки. Малката книжарница обаче нямаше с какво толкова да задържи вниманието му. Неволно дочу как тя поръчва доста голямо количество хартия и няколко шишенца с мастило, които да бъдат доставени в дома й. От поведението на собственика Дъглас заключи, че подобна поръчка е нещо обичайно за нея.

Замисли се за глупавия облог със Спенс. За какво й е толкова хартия? Дори майката на Дъглас, която поддържаше връзка с куп приятели из цяла Англия, готови да клюкарстват, не пишеше толкова много писма, че да се нуждае от такова количество хартия. Освен това госпожа Уайлд не поръча фина, гланцова хартия, подходяща за писма, а по-обикновена, която не се двоумиш дали да хвърлиш в огъня, ако не си доволен от написаното.

— Явно се готвите да пишете роман — отбеляза той, когато излязоха от магазина.

Тъмните й очи го стрелнаха.

— Не ми правите впечатление на човек, който се интересува от романи.

Дъглас се ухили.

— Съвършено вярно. Книгите не ме влекат особено.

Тя се усмихна.

— Много сте изпуснали. Благодарение на романите историята става истинска и позната. Те превръщат науката и философията в нещо разбираемо. Не подлежат на сравнение с нещо възложено от учител или преподавател.

— Не ми се рискуваше и затова избягвах всичките. — Извърна глава, за да я погледне. Този път го бе хванала под ръка без възражения и му бе приятно да я усеща до себе си. Ако успее да я разсмее, щеше да се чувства пълен победител. — Значи възнамерявате да пишете роман?

Устните й се извиха, сякаш се радва на несподелена шега.

— Не.

Дяволите да вземат Спенс. Ако не беше облогът, Дъглас нямаше да забележи дали тя поръчва хартия, достатъчна за отпечатването на „Лондон Газет“ в продължение на година. От друга страна, ако Спенс не го беше предизвикал, той едва ли щеше да си даде труда да я издири. Реши още известно време да се въздържа от окончателно решение.

— Поезия? — направи нов опит той. — Пиеса?

— Нито едното, нито другото.

— Да не държите печатарска машина във всекидневната си? — засмя се той.

Тя рязко се извърна към него.

— Какво?!

— Закупихте достатъчно хартия да печатате седмичник.

Тя премигна, но после се засмя. Пръстите й леко стиснаха ръката му.

— Каква нелепост!

Усмивката на Дъглас се стопи, защото с известно закъснение осъзна колко сериозно я е стреснал. Какво означаваше това? Изключено бе тя лично да печата „50 начина да съгрешиш“. Но същевременно… това обясняваше факта защо никой не знае откъде се появява брошурата. Доброто му настроение се помрачи. До момента не си бе давал сметка колко силно желае цялата тази история да се окаже безсмислица. Ако тя е лейди Констанс и той помогне на Спенс да разкрият самоличността й, Дъглас се съмняваше, че някога тя пак ще го хване под ръка, да не говорим за всичко друго, което си представяше, че правят заедно.

— Едва ли съм използвал толкова хартия през целия си живот — продължи той.

Бореше се да разбере дали истински желае да намери отговор на дилемата, пред която Спенс го изправи. От една страна — да, отчаяно искаше; историите на лейди Констанс бяха увлекателни, еротични и невъздържани. Мисълта как Маделин седи отпусната на стол, гола и възбудена, го изпълваше с жажда да я обладава.

От друга страна, изпита внезапно желание да се държи благоприлично с облегналата се на ръката му дама. Да, любопитстваше да узнае тайната й, но какво право имаше Спенс на това? Приятелят му се интересуваше единствено от примамливата сума. Пет пари не даваше как разкриването ще й се отрази. За разлика от него обаче Дъглас все повече и повече започваше да държи на нея.

— Нима не знаете как се пишат писма? — попита тя и го изтръгна от все по-тревожните му мисли. — Или изпитвате затруднение при четенето им?

— Лесно се четат думи върху хартия — отвърна той. — Ще ми се да мога да разчета вас и какво е написано в сърцето ви.

Погледна го изненадано; съзнателно прибягна до шеговит тон; а в отговор неговият прозвуча изпълнен с копнеж.

— Не съзнавате последиците — промълви тя.

— Ще ми се да разбера.

След няколко мълчаливи крачки тя се обърна към него:

— Защо? Това е далеч повече от предмета на облога.

Той постави нежно длан върху ръката й.

— Не съм тук заради облога.

Тя извърна глава и се загледа напред. За пръв път на Дъглас му се прииска да се ползва с по-сериозна репутация. Защо не прояви повече внимание и сам не забеляза Маделин? Вече не преставаше да мисли за нея, а това нямаше нищо общо нито с подозренията на Спенс, нито с неговата гордост. Не познаваше втора жена като нея. С цялото си сърце желаеше Спенс да греши. Не защото не му беше приятно да си представя как Маделин измисля и описва еротични преживявания — боже, направо се надяваше това да отговаря на истината — а защото Спенс възнамеряваше да я унижи публично. Дълбоко се съмняваше, че тя ще се усмихне и ще го отмине като нещо маловажно, ако Спенс опетни името й… с помощта на Дъглас.

По дяволите! Пъклена, гадна ситуация!

За да прогони мрачните си мисли, я заведе в „Гюнтерс“. Седнаха на площад „Бъркли“ под кленовите дървета и поръчаха мискетов сладолед. Дъглас се опита да я предразположи да си разкрие душата. Това бе неговата стихия; постигаше го, като пусне целия си чар в ход. Но не успя да постигне много за толкова кратко време и не след дълго тя пожела да се прибира. Почувствал се безпомощен, той я изпрати обратно до площад „Брънзуик“. Времето му изтичаше.

— Тази вечер ще излизате ли?

Прецени за по-разумно да зададе ребром въпроса, вместо да се надява да получи тази информация, прибягвайки до намеци.

— Още ли разчитате да ме склоните да танцуваме?

— Определено — ухили се той. — Но много повече ми се иска да ви видя отново.

— Толкова скоро? Още тази вечер?

Не искам да те оставя и сега, помисли си той, с което сам се изненада.

— Да.

Директният въпрос видимо я изненада, но не неприятно. Дъглас се молеше това да означава, че тя е толкова впечатлена от него, колкото и той от нея. Просто не вярваше колко е възхитен от всичко у нея: как люлее бедрата си; тайнствената й усмивка; сияещите й очи, когато се разсмее. Щеше да е жестоко и несправедливо, ако тя не е привлечена ни най-малко от него. Щеше да означава, че напълно е загубил подхода си към жените. Обикновено долавяше всеки нюанс в поведението на дамите и в момента вътрешното му чувство му говореше, че Маделин не само го желае, но и започва да го харесва.

— Господин Бенет… — подхвана тя.

— Дъглас — спря я той. — Моля те.

Тя трепна.

— Защо?

Той се наведе към нея.

— Вече сме приятели, нали?

— Приятели?

— Да, приятели — повтори той, за да заличи прокрадналото се в тона й съмнение. — Бихме могли да се разхождаме заедно, да ходим по магазините и дори да пояздим.

— Да яздим? — Смехът й преливаше от удивление. — Аз не поддържам коне, господин Бенет.

— Аз ще се погрижа. — Почувства се доста добродетелен — все пак не й предложи да го яхне. Приятели, напомни си той, а не любовници… Засега. — Какво ще кажеш за утре сутрин?

— В никакъв случай!

— А вдругиден? — не се предаваше Дъглас. — Или по-вдругиден?

Стигнаха до къщата й. Тя измъкна ръката си, изкачи двете стъпала и се обърна към него.

— Наистина ли сме приятели?

— Да, така смятам. — Усмихна й се с надежда. — Много искам да съм твой приятел.

— А не нещо… повече?

Той се изкачи едно стъпало и се наведе към нея.

— Знаеш, че искам и нещо повече — промълви той, без да откъсва поглед от очите й. — Но искам също да съм ти приятел. Човек, с когото да ти е спокойно, на когото да се доверяваш и когото да търсиш за помощ или съвет. Когото би искала да виждаш всеки ден.

Тя се усмихна.

— Какви прекрасни състояния. Разбирам защо те смятат за най-чаровния мъж в Лондон.

— И с пълно право.

Тя го изгледа изучаващо, но продължаваше да се усмихва.

— Ще ми се да ти вярвам.

— Ела да пояздиш с мен — не закъсня да й предложи Дъглас. — Или да се повозим на карета, ако не обичаш да яздиш. Или на разходка, ако не обичаш да се возиш.

След кратка пауза тя кимна.

— Може и да стане.

— Прекрасно. — Наведе се, за да скрие победоносното си изражение, ала когато вдигна отново поглед видя застиналото й лице. То вече не бе спокойно и сияйно, а нащрек. Тя обаче вече не гледаше него; гледаше над рамото му, към далечния край на площада. — Какво има?

Тя не помръдваше, но рязко върна погледа си към него. Отдалече сигурно изглеждаше овладяна, но отблизо Дъглас забеляза как пребледнява.

— Нищо. Просто се стреснах.

— От кого?

Без да разбере как, той знаеше какво я е разтревожило.

Хвърли му бърз, но изпитателен поглед.

— Около „Гюнтерс“ се навърташе някакъв мъж, после и по Бонд стрийт, а току-що се появи и на площада.

Той изруга наум.

— Някой те следи, така ли?

Тя се поколеба.

— Вероятно е нов съсед. Напоследък често го виждам. — Отстъпи назад. — Благодаря, че ме изпратихте, господин Бенет.

— Дъглас — повтори той.

— Хубав ден.

Зад гърба й прислужницата отвори вратата, сякаш бе чакала и Маделин се шмугна в къщата. Вратата се хлопна и той чу как резето се спуска.

Дъглас не се славеше със склонност към бездействие; обичаше спречкванията и дори не му бе нужна незаслужена обида, за да се впусне в препирня. Ако някой следеше Маделин Уайлд — и него — докато се движеха из града и дори шпионира около дома й, Дъглас с радост ще му даде урок.

Обърна се без резки движения. Престори се, че си наглася шапката и поглежда колко е часът. Междувременно огледа площада. Да, наистина, на отсрещната страна бавно се разхождаше мъж. Дъглас изчака и беше възнаграден: човекът се обърна и го погледна; по-скоро не него, а къщата на Маделин. Направи го небрежно и бързо, после продължи и сви зад ъгъла. Това бе достатъчно за Дъглас. Знаеше кой е мъжът и се досещаше защо се навърта наоколо.

Твърдо възнамеряваше да предприеме мерки.