Каролайн Линдън
Скандален залог (7)

Глава седма

И снощи Маделин за пореден път заспа късно, защото не преставаше да мисли за думите на Дъглас Бенет как я е сънувал, и беше естествено да се събуди късно. От това не се чувстваше особено добре. Отвори очи неспокойна и кисела. Този мъж, фучеше тя, докато Констанс разресваше косата й; този мъж се държеше като пълен досадник. За момент й се прииска да е невъзпитан или нахален и направо да й предложи да легне с него. Тогава тя ще го отблъсне, а той, бесен, ще се оттегли. Не й допадаше нито флиртуването му, нито й харесваха сериозните му приказки, когато описваше проблясъците на златисти оттенъци в очите й. Беше нехранимайко, а за нея те бяха също толкова непоносими, колкото и негодниците. Фактът, че видимо остана доволен да го определи като такъв, не говореше добре за него. О, защо не престане да е толкова чаровен? Тогава тя с лекота и без капка колебание ще го изхвърли от мислите си.

Подскочи неволно, когато Господин Наш скочи в скута й.

— Не си ли излязъл? — изненада се тя и погали котарака по гърба.

Той измърка, завъртя се, докато си търсеше удобна поза, пъхна предните си лапички между коленете й и с опашка обви задните си части. Маделин забели очи, но продължи ласкаво да го гали.

— Тази сутрин предпочете да остане вкъщи, мадам. — Констанс прокара четката още веднъж през косата й. — Да я оставя ли разпусната, или ще ходите някъде?

Маделин погледна часовника. Наближаваше пладне. Навън слънцето грееше ярко, а през отворения прозорец нахлуваше топъл бриз. Не беше доволна от написаното предишната вечер, но вместо да остане и да преработи текста, изпита желание да излезе.

— Ще се разходя.

Облече любимата си сутрешна рокля. Констанс вече закопчаваше последните копчета, когато забеляза, че на фона на избраната дреха очите й изглеждат почти зелени. Наведе се по-близо към огледалото, после се изправи и изсумтя. Възможно е да се мяркаха зелени оттенъци в ирисите й. Странно как не ги бе забелязала досега; и още по-странно беше той да ги долови.

Господин Наш тръгна по стълбите пред нея. Увърташе се около глезените й, докато тя си слагаше ръкавиците. Констанс тропна с крак, за да прогони котката и подаде шал на господарката си.

— Ще отсъствам няколко часа — съобщи Маделин на прислужницата и си сложи шапката. — Госпожа Робинс да приготви нещо леко за вечеря. Ще ям вкъщи.

Госпожа Робинс идваше през ден, за да готви. По време на сезона Маделин излизаше толкова често, че не се нуждаеше от постоянна готвачка.

— Да, мадам — кимна Констанс.

— И дръж Господин Наш далеч от кухнята. На котка не се полага да яде супа от омари. — Закани се с пръст на животинката, а в отговор получи подушване на обувката си и измъркване. Маделин се усмихна неволно. — Прекалено чаровен си, а това не е добре. — Той се излегна върху краката й и тя не се въздържа; наведе се и го взе на ръце, а той моментално навря главичка под брадичката й. Маделин го държеше като бебе. Въздъхна. — Не мога да повярвам, че толкова ме размекваш.

— Като всички мъже е — изкоментира Констанс. — Привлекателен е и е наясно как да размекне сърцето на една жена, за да не изпадне в беда.

Обичаше котката колкото и Маделин я обичаше. Вероятно Констанс бе виновна Господин Наш да е толкова разглезен.

Тя изсумтя развеселена и остави домашния си любимец на пода.

— Права си. Но няма да му даваш супа от омари.

— Ще се постарая, мадам. — Констанс се ухили, защото котаракът вече бе прехвърлил вниманието си към подгъва на нейната рокля, където висеше конец. Посегна с лапичка да го хване, после направи същото с другата. — Невярно същество, такова! Веднага се захласна по полата на друга жена.

Маделин се засмя и отвори вратата, а господин Наш направи пореден опит да хване конеца. Разсеяна от играта на своя любимец тя стъпи на първото стъпало, преди да забележи, че в подножието на стълбите стои човек.

— Господин Бенет! — възкликна тя.

Той се поклони.

— Госпожо Уайлд.

Беше го виждала само на светлината на свещите в балните зали, а снощи — на лунна светлина. На ярката дневна светлина той беше поразителен. Косата му сияеше като лъснат махагон; раменете му изглеждаха още по-широки, а фигурата — още по-атлетична. Усмихна й се и очите му засияха. За миг Маделин загуби дар слово, когато той постави на първото стъпало обутия си в ботуш крак и се наведе напред.

— Канех се да почукам, а вие се появихте сякаш в отговор на моята молитва.

С известно усилие тя се отърси от транса си.

— Не е редно да хабите молитвите си за такива тривиални неща.

— Никога не омаловажавайте отношенията на един мъж с Всевишния — бързо парира той. — Няма нищо тривиално в копнежа ми да ви зърна.

— Не ви е струвало много усилия, за да го осъществите, ако е истина.

— Не — призна той весело. — Но започна ли да мисля за вас, нищо друго не е в ума ми. — Протегна ръка, до момента скрита зад гърба му. Стискаше малък, но изящен букет от бледожълти рози. — Така силно бях обладан от желанието да ви видя, че на минаване край цветарница се почувствах задължен да ви донеса тези.

Загубила обичайното си самообладание, Маделин премигна. Откакто Артър почина никой не й бе поднасял цветя. Никой от нехранимайковците и негодниците, които се навъртаха около нея в балните зали, не се отбиваше да я посети.

— Благодаря — промълви тя. — Прекрасни са. — Пое букета, но в следващия миг съжали. Означаваше, че приема вниманието му, което далеч не се оказваше толкова мимолетно, колкото твърдеше пред Лиъм. — Много сте мил лично да ми ги доставите.

— Нали? — ухили се той насреща й.

Възпитанието изискваше да го покани да влезе. Вътрешно Маделин се съпротивляваше. Тази граница тя нямаше да прекоси, било за него, било за друг мъж.

— Не очаквах подобно внимание. — Обърна се към прислужницата си. — Констанс, постави ги във ваза, ако обичаш.

Констанс наблюдаваше с неприкрит интерес разиграващата се пред очите й сценка. По изражението й Маделин прецени, че господин Бенет я е впечатлил силно; или поне фигурата му й въздействаше по този начин. След думите на Маделин тя откъсна очи от него и пое розите.

— Да, мадам.

Неохотно влезе в къщата и почти се спъна в Господин Наш.

В това време Маделин се обърна към посетителя си. Той продължаваше да стои пред стълбището й и й се струваше все по-привлекателен.

— Канех се да изляза, сър. Извинете ме, но не е удобно да разговаряме повече тук.

Решително затвори вратата зад себе си.

Той не помръдна.

— Глупаво е да се извинявате. Откъде да знаете, че точно сега ще се появя пред дома ви, освен ако не сте надничали иззад завесите. — Погледна я с надежда. — Не вярвам да е било така, а?

— Няма такова нещо!

Господин Бенет кимна.

— Значи е щастливо съвпадение.

Щастливо ли? Тя неволно премигна насреща му.

Усмивката му се разшири и стана по-чувствена.

— Сега ми се отваря възможност да ви предложа компанията си да ви придружа на разходката.

Трябваше да се досети, че ще последва нещо подобно. За съжаление направо губеше ума си в негово присъствие.

— Аз… Защо решихте, че излизам на разходка?

— Не ви чака карета, денят е прекрасен. Вече разполагате с привлекателен и чаровен придружител. Едва ли ще ми откажете.

— А ако търся усамотение? — опита се да възрази тя. — Или не сте готов да вървите толкова далеч, колкото ми се иска?

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Да не възнамерявате да ходите пеша до Хамстед Хийт?

Тя поклати глава и с периферното си зрение улови движението на друг мъж в далечния край на площада. Макар и не с лице към нея, нещо в стойката му отново породи съмненията й, че някой я наблюдава и следи. Побиха я студени тръпки. Вероятно проявяваше прекалена мнителност, но все пак… Май идеята за придружител не бе толкова лоша, пък било то и такъв обсебващ вниманието й като господин Бенет.

— Не, господин Бенет. Тръгнала съм към Бонд стрийт.

— И тя не е близко.

Отдръпна се, когато тя заслиза по стъпалата.

— В такъв прекрасен ден? — Усмихна се, без да го погледне. — Раздвижването ще ми се отрази добре.

Той си сложи шапката и закрачи редом с нея.

— И аз си падам по раздвижването.

Не успя да се въздържи и му хвърли кос поглед. Очевидно бе в изключително добра форма.

— И предприемате дълги разходки?

Той се засмя.

— И това. — В думите му се съдържаше дълбок подтекст и тя мислено се наруга. — Прекарах сутринта в боксовия салон, а една разходка сега ще ми помогне да възстановя вътрешното си равновесие.

Представи си го гол до кръста и запотен. Маделин отчаяно се опита да намери друга тема за разговор.

— И сте се озовали чак тук? Вътрешното ви равновесие трябва да е доста разклатено.

Крачеше до нея, но не й предложи да го хване под ръка, за което му бе благодарна. Достатъчно объркана се чувстваше близко до него, чуваше приглушените весели нотки в гласа му и за пореден път се убеждаваше колко силен и мъжествен е той. Сценката как седи на седалката в каретата с него не й излизаше от главата. Ако се наложи да се облегне на ръката му и да усети колко твърди са мускулите му…

— Трудно ми е да кажа, че някога съм се чувствал по-нестабилен, госпожо Уайлд. — Тя изви рязко глава към него. Говореше лековато, но нещо в думите му я караше да си мисли, че има предвид нещо повече от равновесието си. — Ще бъдете ли така добра да хванете ръката ми? Чувствам се много нестабилен.

— Най-добре да спрете карета — предложи тя. — Не бива да рискувате здравето си, сър.

С известно съжаление той цъкна тихо с език.

— Докато идвах пеша насам не видях нито една.

— Обзалагам се, че съвсем скоро ще зърнем някоя.

— Приемам облога — отвърна той веднага. — Ако не срещнем карета, докато стигнем до Блумсбъри стрийт, ще ме хванете под ръка.

Маделин не допускаше, че няма да попаднат на карета дотам. Но все пак съществуваше известен риск. Бяха стигнали до площад „Ръсъл“ — тих и спокоен район. Ако загуби, ще се наложи да го хване под ръка и да се окаже доста близо до него…

— Добре. — За щастие, след по-малко от две минути завиха и тя зърна карета пред тях, спряла до коритото за поене на коне. — Загубихте, господин Бенет — обяви тя с известно съжаление. — Виждам карета пред нас.

Кочияшът започна да нагласява хомота; очевидно очакваше да го наемат.

Върху лицето на Дъглас се изписа разочарование.

— Добре ме изиграхте, госпожо Уайлд.

Кръстоса ръце зад гърба си.

— Тук живея — напомни му тя. — Често минавам по тези улици.

— Да, подозирах. Защо? — В отговор на свъсените й вежди той побърза да продължи: — Тиха част на града е, но не е безопасно една дама да върви сама.

— Не съм сама.

— Не — промълви той. — Не и днес.

Маделин си даде сметка, че неволно се е приближила към него. Насили се да се отдалечи.

— Какво искате от мен, господин Бенет?

Той отново я погледна; изражението му бе замислено.

— Харесвам ви — обяви той след кратка пауза. — Бих искал да ви опозная по-добре.

— Защо?

— Интригуваща сте.

— Нищо подобно — възрази тя веднага.

Припомни си думите на Лиъм; май не биваше така бързо да се отказва от предложената му помощ. Все още Дъглас Бенет не я плашеше, ала ненадейно се бе озовал пред дома й, а това не й се нравеше; никак даже, повтори си тя.

— За мен сте.

— Защото не танцувах с вас ли?

— Да, доста се шокирах, признавам — съгласи се той. — Особено след като се убедихте колко добре се справям.

— Споменах също, че сте нехранимайко.

— С което ме зарадвахте — намигна й той. — Но защо смятате, че знаете какво ме интригува? Като се изключат клюките, чути по мой адрес, вие не ме познавате.

Маделин се усмихна. Когато се видяха за пръв път, смяташе да го отпрати. Той обаче неизменно успяваше да я изненада.

— О, да. И къде точно сбърках? Да не сте загубили семейното богатство? Или сте загърбили предпочитанията си към танцьорките в операта?

— Семейното състояние е непокътнато — увери я той. — И не сте справедлива към танцьорките в операта. Много сериозно приемат работата си и това им помага при изпълнението. Нали не възразявате момичетата да си изкарват прехраната с таланта си?

Думите му й прозвучаха правдоподобно, ала не възнамеряваше да му го признае.

— Не, естествено — отвърна тя привидно възмутена. — Не съди, за да не съдят теб. Придържам се стриктно към тази максима.

— Така ли? — Изгледа я многозначително. — Винаги ли?

— Нечестна ли бях към вас? Нещо невярно ли казах?

— Казахте, че ми било жал за моя приятел, задето се е оженил за сестра ми. Това не отговаря на истината. — Направи пауза и добави: — Бях доста изненадан, но и на двамата им желая много щастие.

Тя му хвърли бърз поглед, но не долови неискреност в тона му, а и изражението му бе ведро и открито. Загложди я съвестта, че го е осъдила така прибързано.

— А останалото?

— Там сте сто процентово права — призна той веднага. — Без съмнение съм чудесен танцьор, при това привлекателен, чаровен и от време на време съм склонен да сключвам облози.

Тя се засмя. Още една точка в негова полза: разсмиваше я, дори когато е наясно, че трябва да страни от него или направо да го отреже.

— Не бих се учудил — продължи той, снишавайки съблазнително глас, — ако от толкова вървене пеша сте огладнели. Да ви почерпя ли сладолед в „Гюнтерс“?

— Не съм гладна.

— Как така? След цялото това физическо натоварване аз умирам от глад.

Не говореше сериозно, както Маделин се досещаше. Крачеше енергично до нея и бързото й темпо въобще не го затрудняваше. Самата тя малко се бе сгорещила и леко се задъхваше, а на него очевидно му нямаше нищо.

— Ще ви разбера, ако предпочетете да се отбиете в странноприемница, за да възстановите изгубените си сили.

Бяха стигнали Оксфорд стрийт, където движението бе далеч по-натоварено. Придружителят й обърна глава към нея и я изгледа изпитателно.

— Въобще не съм изгубил силите си. Всичко у вас ме изпълва с жизненост. Мога дори да ви го покажа…

— За разлика от вас, сър, аз вярвам на думите на хората. Щом твърдите, че не сте уморен, значи е така.

Много хубаво му отговори, помисли си тя; или поне щеше да е така, ако бе успяла да го изрече овладяно и хладно, а не задъхано, с приглушен глас. От начина, по който очите му се стоплиха, разбра, че е обърнал повече внимание на тона й, отколкото на думите.

— Иска ми се да вярвате и на моите думи — промълви той. — Никога не съм ви лъгал и никога няма да го сторя.

— Никога ли?

Искаше и това да го изрече иронично, а излезе приглушено и изпълнено с надежда.

Той отново реагира на тона й. Усмивката му изчезна, а пръстите му стиснаха нейните.

— Никога — обеща той.

До тях мина файтон толкова близо, че веещата се опашка на коня докосна полите на роклята й. В следващия миг господин Бенет я завъртя, почти я вдигна от земята и застана между нея и файтона. Тя се вкопчи в реверите на дрехата му, за да запази равновесие, прекалено изненадана, за да проговори. Никой не го бе правил откакто Артър почина. Беше свикнала сама да се грижи за себе си и да държи всички — особено мъжете — на разстояние. Само този джентълмен отказваше да стои далеч, а и тя често забравяше да не го допуска близо до себе си.

— Добре ли сте? — попита господин Бенет.

Едва тогава си даде сметка, че е обгърнал с ръка талията й. Като се има предвид как тя се бе вкопчила в жакета му, те направо се бяха прегърнали на Оксфорд стрийт посред бял ден. Вместо да се почувства неловко от подобно поведение на публично място или да се ужаси от липсата на самодисциплина, тя изпита дълбок копнеж. Това също не й се бе случвало след смъртта на Артър.

— Да — промълви тя немощно. — Добре съм.

Той не я пусна; нито пък тя него.

— Безобразие е как хората карат из Лондон — отбеляза той.

— Да. — Сърцето й биеше учестено. С известно усилие отдръпна ръцете си от реверите му. — Благодаря.

За момент той само я изгледа, все едно го е накарала да си свали гарда; погледът му бе ясен и леко озадачен. Отвори устни, но не каза нищо; после свали ръка от кръста й и отстъпи.

— Сега вече настоявам да ви заведа на сладолед. Това е най-малкото, което мога да направя, за да се извиня, че ви сграбчих така.

Тя усети как руменина залива страните й и сведе поглед. Той попадна върху ботушите му, сега обилно опръскани с кал. Премигна и си погледна полата; не се изненада от пръските и по нея. Вдигна очи и установи, че и господин Бенет ги е забелязал.

— Сестра ми би изпаднала в пълно отчаяние, ако любимата й рокля е толкова изцапана — обяви той опечалено. — Трябваше да съм по-бдителен за безразсъдните идиоти, които препускат по Оксфорд стрийт. Аз съм виновен, задето ви приближих толкова близо до бордюра.

— Ботушите ви са несравнено по-мръсни — обърна му внимание тя.

Той сви рамене.

— Кожа се чисти къде-къде по-лесно от плат.

— Защо решихте, че това е любимата ми рокля?

Сведе очи, после отново ги вдигна и очите му срещнаха нейните.

— Няма начин да не е. На нейния фон очите ви сияят.

Маделин изпита дълбоко подозрение дали това не се дължи повече на неговото присъствие.

— Най-обикновена рокля — промърмори тя.

Той отново й предложи ръка.

— И те са най-обикновени ботуши.

Бяха скъпи, от качествена кожа. Той бе проявил рицарски жест, какъвто мнозина вероятно биха направили, но оставаше факта, че именно Дъглас Бенет го стори в действителност. Само той прояви настойчивост въпреки нейните опити да го отстрани; само той я обезоръжаваше с чара си и тя се почувства задължена да признае пред себе си, ако не пред него, колко много й допада компанията му. Харесваше й обземащото я вълнение при неговата поява. Приятен й бе начинът, по който я разсмива, въпреки решимостта й да се въздържа. Всъщност — изпитваше дълбока наслада отново да се смее. Отдавна не го бе правила толкова често и искрено, както й се случваше, когато е с него.

Този път го хвана под ръка без колебание; този път се движеше по-близо до него и усещаше допира на лакътя му и аромата на сапуна му; този път…

Този път се надяваше да е откровен, когато твърдеше, че желае да я опознае по-добре.