Каролайн Линдън
Скандален залог (4)

Глава четвърта

На ярката дневна светлина Дъглас си даде сметка каква грешка допусна.

Озова се в своеобразен капан. Всеки предложен от Спенс облог обикновено криеше уловка, от която приятеля му да се облагодетелства. Ако Дъглас си го бе припомнил, а не се бе оставил да го заплени лицето на дамата, определено щеше да си спести някои унижения.

Нямаше начин обаче, веднъж сключен облог да бъде отменен. Колкото по-малък бе шансът да спечели, толкова повече нарастваше решимостта на Дъглас да не се предаде без бой. Към този момент той не знаеше почти нищо за Маделин Уайлд или за брошурата с памфлети, за която Спенс твърдеше, че тя списва. Две хиляди паунда — по-точно хиляда и петстотинте, неговият дял от печалбата — представляваха значителна сума, а освен това той изпитваше любопитство към красивата госпожа Уайлд. За щастие, знаеше отлично кой ще го въоръжи с повече информация, а при положение че вече е омъжена, дори не се налагаше да се чувства виновен, задето се обръща към нея. Отиде на площад „Хановер“ и натисна звънеца на къща с все още издигнато строително скеле отпред.

— Как си, сестро? — поздрави той господарката на дома, когато го въведоха в салона.

— Много добре, благодаря. — Джоун, лейди Бърк, го изгледа с любопитство. Вероятно бе шокирана от посещението му. — А ти?

— Не се оплаквам.

— Какво те води насам?

Замисли се за всички неща, които би казал, за да я подразни. Например да намекне за особено интригуващ слух, а после да откаже да уточни точно какъв. Да сподели колко е възмутен, задето се омъжи за най-добрия му приятел и го остави в лапите на нехранимайковци от рода на Спенс. Тристан Бърк най-малкото не би го докарал до положение да прилича на глупак — поне не нарочно. Дъглас се почувства като такъв обаче, когато баща му го привика бързо, с лаконична бележка, обратно в Лондон за сватбата на Бърк и Джоун.

Прецени за най-добре да мине в директна атака. Разчиташе на слабостта на Джоун да не си мери приказките, щом се развълнува, а той държеше да узнае всичко.

— Чувала ли си някога за „50 начина да съгрешиш“?

Сестра му застина и отвори широко очи.

— Какво?!

— „50 начина да съгрешиш“ — повтори той.

— Не!

Дъглас се ухили лениво.

Изрече го прекалено бързо и доста високо. Докато я наблюдаваше, Джоун силно поруменя. Типичната й реакция, когато лъже.

— Нямам представа за какво говориш — тросна се тя, вдигна чаша и отпи дълга глътка чай.

— Нима? Хайде, Джоун — подкани я той настойчиво. — Така и така ще разбера. По-добре ти да ми кажеш.

— Ако имаш и друг начин да разбереш, остави ме на мира.

— Защо не си поласкана? Обръщам се първо към теб, защото разчитам на твоята интелигентност и дискретност.

Очите й се присвиха. Дъглас остана широко усмихнат, но вътрешно се наруга; беше прекалил.

— Никога не си ми говорил така мило — напомни му тя. — Защо така отчаяно се интересуваш от тези глупави писания?

— Що за писания са?

Тя отново се изчерви.

— Пълен боклук. Не че ги чета…

— Значи историята не е само една?

Джоун го изгледа кръвнишки.

— Махай се, Дъглас. Заета съм. Наглеждам събирането на багажа. Тристан иска да посетим Уайлдуд и заминаваме след няколко дни.

— Както кажеш — отвърна брат й сговорчиво. — Впрочем той вкъщи ли е?

Сестра му се бе надигнала, но след въпроса му отново седна.

— Защо?

Дъглас сви рамене.

— Може той да знае какво е съдържанието. Бърк ще ми каже, защото така постъпва един джентълмен с друг.

Тя видимо премисли нещо набързо, преди да отсече:

— Не, няма.

— Защо не? — ухили се пак Дъглас. — Тази история започва да става все по-интригуваща.

Джоун се съвзе. И тя му се усмихна.

— Купи си една и сам се увери.

— Ще го направя.

Усмивката й стана по-подигравателна.

— Да, направи го.

Той прочисти гърло. Даде си сметка, че сам се натика в ъгъла.

— Откъде?

Тя прихна.

— Как хем си чул за памфлетите, хем не си научил абсолютно нищо за тях?

— Случайно чух да ги споменават.

— Нима? От кого по-точно?

Сега вече тя бе заинтригувана. Джоун обичаше пиперливите клюки. Нали именно поради тази причина той се бе обърнал към нея.

Дъглас се поколеба. Облозите на един мъж са лични, а и точно този не беше подходящ за обсъждане с дама, още по-малко — със сестра.

— От някакъв тип по време на бал.

— Мъж ли? — Джоун премигна. — Какво каза той?

Дяволите да го вземат Спенс; та той не уточни нищо.

— Подхвърли, че вероятно ще са ми интересни. Като съдя по заглавието, нищо чудно да се окаже прав. — Дъглас размърда вежди. — Моля те, сподели: наистина ли са истории за поквара и безпътство?

Вместо да избухне в смях, както очакваше, сестра му отново се изчерви.

— Да не би да са се изчерпали идеите ти за вечерни развлечения?

Той я зяпна.

— Наистина ли са такива? Нали не ме подвеждаш, Джоун?

Облогът ставаше двойно по-примамлив.

— Нищо не съм казала — сопна се тя, но лицето й продължаваше да е зачервено.

Преди Дъглас да й благодари, защото тя всъщност му разкри доста, макар и не с думи, се появи зет му. Тристан, лорд Бърк, застана на прага с обичайното си самоуверено изражение.

— Бенет! Странно е да те видя тук толкова рано.

— Точно си тръгва — намеси се бързо Джоун. — Нали, Дъглас? Май мама се кани да се отбие на чай днес и…

— Радвам се да те видя, Бърк — поздрави Дъглас, без да обръща внимание на сестра си. — Реших да проверя дали сестра ми вече те е влудила.

Бърк хвърли поглед към съпругата си, а тя отново се изчерви. Седна до нея и разпери ръце върху облегалката на дивана.

— Какво всъщност искаш?

— Дойдох да пия чай — заяви гостът. Бърк му хвърли достатъчно красноречив поглед като знак, че въобще не му вярва. Дъглас прехапа устни, за да не изругае. Приятелят му го познаваше прекалено добре. — И за клюки. — Усмихна се лъчезарно. — Хрумна ми да се обърна към сестра си, нали и тя има слабост към тях. Питах я дали е чувала за брошура със заглавие „50 начина да съгрешиш“.

Джоун издаде звук, какъвто би се чул от настъпена мишка. Бърк го погледна смаяно, отметна глава и прихна.

— Дойде да питаш сестра си за това? Луд ли си?

— Защо? Какво съдържа тази брошура?

Бърк отново се засмя. Дъглас се раздразни и понечи да каже нещо, но Джоун го изпревари.

— Съдържа похотливи истории — обясни тя забързано. — Пише ги разюздана жена, с псевдоним Констанс. Описва любовниците си и какво правят заедно. Защо, за бога, те интересува?

Похотливи истории значи. Свързани с любовниците на авторката. Дъглас свъси вежди и погледна Бърк, който се хилеше насреща му.

— Констанс коя? — троснато попита той.

Лицето на Джоун продължаваше да е мораво.

— Никой не знае — обади се сестра му. — Дама е обаче от хайлайфа. Описва действителни събития.

— Не ми казвай, че те е описала в някоя от историите си — подметна съпругът й лукаво.

Бърк е истински дявол, помисли си Дъглас мрачно. Далеч повече харесваше приятеля си и коментарите му, когато двамата бяха ергени.

— Дори не подозирах какво представляват. Откъде да знам дали… — замлъкна, проумял думите на Бърк. Джоун прихна и покри лицето си с ръце. — Питаш дали съм описан като един от любовниците на дамата ли?

— Тя не се церемони и отвежда вкъщи всякакви мъже, за да прекарат греховна нощ — намигна му Бърк. — Звучи ли ти познато?

Раменете на Джоун се тресяха. Дъглас не й обърна внимание, но изгледа свирепо приятеля си, който се забавляваше прекалено фриволно за негова сметка. Не че Дъглас нямаше да постъпи по същия начин, ако ролите им бяха разменени, но не би проявил толкова очебийно злорадството си. Впрочем, истина беше също, че Дъглас едва ли щеше да попита сестра си какво представлява „50 начина да съгрешиш“, ако имаше и най-малка представа за какво става дума. Та само допреди малко бе склонен да го мисли за библейски трактат. Тристан обаче бе несъмнено запознат със съдържанието на брошурата и въобще не прикриваше този факт; нещо повече — не се смущаваше от присъствието на дама в стаята. В такъв случай поне да беше му отговорил на въпросите, като все пак се съобразява, че сестрата на Дъглас слуша, а не някоя лека жена.

Дъглас предпочете да пренебрегне и нещо съвсем очевидно: Джоун също бе наясно с непристойните истории. Нищо чудно женитбата й за Бърк да я бе покварила.

— Ни най-малко — троснато отвърна той. Прочисти гърло и се накани да смени темата. — Стига сме го обсъждали. Имам да споделя нещо друго. Снощи срещнах интригуваща жена.

— В коя кръчма? — попита Бърк небрежно.

— На бала у семейство Крайтън.

— Коя?

Джоун, съвзела се достатъчно от обзелия я пристъп на смях, свали ръце от лицето си. Страните й обаче продължаваха да са по-червени от череши.

— Маделин Уайлд.

Бърк сви рамене. Сестра му обаче ахна от изненада.

— Тя разговаря с теб?!

— Да — отвърна той леко сприхаво. Посещението му далеч не протичаше според очакванията му. — Да не би да е чудо?

— Почти — отвърна домакинята безцеремонно. — Изключително сдържана е. Но следи модата. Миналия месец в операта беше във великолепна рокля. — На лицето й се изписа неприкрита завист. — Направо съвършена, с бродирана коприна, опасана с изящни…

— Коя е тя?

Дъглас знаеше от опит, че и майка му, и сестра му са в състояние с часове да описват нечия рокля, фризура или обувки. Той помнеше само как зелената коприна стои опъната по гърдите на госпожа Уайлд и как се люлеят полите, когато върви. Оценяваше модния й избор, но не в този аспект би го обсъждал със сестра си.

Видимо засегната, тя все пак заряза словоизлиянията по адрес на роклята на госпожа Уайлд.

— Не знам много — призна тя. — Минава за почтена. Не е честно да се говори така за нея обаче. Всъщност скандалната личност е майка й. Адел Дантес. Французойка. Съпругът й Анри Дантес бил негодяй от висша класа. Смея да твърдя, че е надминавал и двама ви — добави тя с лукава усмивка и хвърли поглед към съпруга си, който само й намигна. — Един ден успял да върне всичките си дългове, но никой не знае откъде е намерил парите. Продължил да играе комар, ала една вечер ненадейно починал от сърдечен удар или нещо подобно.

— Какво скандално има в това?

— Според мълвата херцогът на Кантон платил всичките му дългове в замяна на достъп до леглото на мадам Дантес. Говори се също, че госпожа Уайлд е негова дъщеря. Вероятно херцогът или самата мадам Дантес са допринесли Дантес да влезе в гроба. Поне такива приказки съм чувала. Бог е свидетел по какъв начин състоянието на Адел се е увеличило значително след смъртта на съпруга й, макар тя никога да не се омъжила повторно. Освен това винаги е в ложата на херцога в театъра. — Джоун скръсти скромно длани. — Никой, естествено, не знае истината.

Значи затова Спенс я нарече дъщеря на куртизанка!

— А самата госпожа Уайлд? — насърчи той сестра си.

— О, не знам много за нея. Омъжи се подобаващо за един от по-малките синове на граф Карингтън, но живее относително скромно, откакто той почина. Канят я навсякъде, обаче никога не танцува. Познава мнозина и същевременно няма близки приятели. Никога не са я забелязвали с джентълмен, освен на балове и събирания, където някои мъже се забавляват, като се обзалагат кой ще я убеди да танцуват. — Изражението на Джоун подсказваше, че е разкрила какво е поставило брат й в затруднено положение. Дъглас не допусна и мускул да трепне на лицето му, за да не се издаде. — Мама ще получи удар, ако я задиряш, нали си наясно?

Той се ухили.

— Кой казва, че ще я задирям?

— Много недодялано лъжеш — сряза го сестра му.

— Говоря истината, сестро. — Изправи се. — Благодаря за информацията. Давам дума да бъда дискретен, както и да реша да я използвам. — Поклони се. На прага спря. — Къде да намеря някой брой от брошурата, за която говорихме? Доколкото схващам в „Хатчард“ едва ли ще ги имат.

Бърк хвърли поглед към съпругата си и тя се изчерви отново. После промърмори:

— В невзрачната книжарничка на Мадокс стрийт вероятно я предлагат.

За момент Дъглас се запита дали да не каже нещо на Бърк, но бързо прецени колко малко го интересува всъщност какво точно става между сестра му и приятеля му, когато са насаме. Тръсна глава, за да прогони евентуална картина и се сбогува.

На път към Мадокс стрийт, по-любопитен от всякога относно тайнствените писания, не преставаше да мисли. Син на граф Карингтън… За кого ли се е омъжила? В семейството имаше три-четири момчета. След известен размисъл нарочи за вероятен избраник Артър, най-малкият. Беше учил в „Итън“ с Артър Уайлд, но се движеха в различни социални кръгове. Артър, ученолюбив и затворен, беше свестен тип. За миг на Дъглас му стана мъчно. Как да не ти е жал за мъж, оставил такава жена след себе си?

Откри книжарничката без затруднения. При отварянето на вратата иззвъня звънче. Пълният собственик вдигна поглед.

— Добър ден, господине — поздрави той любезно. — С какво мога да съм полезен?

Бърз поглед наоколо го успокои — липсваха други клиенти.

— Интересувам се от „50 начина да съгрешиш“.

— Вероятно са ми останали брой два. Но едва ли разполагам с много, предупреждавам ви. Извинете ме за момент. Ще проверя.

Дъглас се облегна на тезгяха, а мъжът хлътна в задната стаичка. Въпреки изчервяванията на Джоун и двусмислените подмятания на Бърк, му бе трудно да повярва, че написаното ще оправдае репутацията си. В крайна сметка колко похотливо може да е, щом и Джоун, и Бърк го четат? Сестра му е изискана млада дама и Дъглас знаеше, че майка им я е възпитала подобаващо. Това, естествено, не спираше Джоун да проявява независимост и дързост, но замислеше ли се за миналите през ръцете му скверни книги, нямаше начин историите на лейди Констанс да ги засенчат. Стиховете на граф Рочестър бяха сред любимите на всичките му приятели в университета. Забавляваше се, като си представяше какъв шок и възклицания ще предизвика поезията на Рочестър сред младите дами от рода на сестра му, но после се замисли какво ли толкова е написала лейди Констанс, та Джоун да се изчервява така. Най-вероятно ставаше дума за откраднати целувки в притъмнена градина или живописно описание как дама е отвлечена от маскиран разбойник, който, разбира се, ще се окаже привлекателен, дори почтен джентълмен, сполетян от временни несполуки. Ако не друго Дъглас знаеше, че сестра му си пада по романтични истории и приключения.

И така, от мисъл на мисъл, той се запита за пореден път как в крайна сметка тя се е озовала до Бърк и какво, по дяволите, бе сторил приятелят му, та тя да е с него. Един ден ще притисне един от двамата да му го обясни.

Собственикът се появи с пакет в ръка.

— Извинете за забавянето, сър. Беше паднал зад лавицата. Но го открих и имате късмет да го получите. Това е последният екземпляр.

Дъглас му подаде монета.

— Трудно се намират, а?

— Определено! — Мъжът се засмя. — Почти невъзможно е. Минаха две седмици от публикацията на този брой, а нов не се е появил. Можех да продам два пъти повече.

— Така ли? — Дъглас пое пакета и го огледа с любопитство. — Колко продадохте?

— Доста голямо количество — отвърна собственикът щастливо. — Добре се отразява на бизнеса, сър. Много добре.

— Хммм… — Пъхна пакета в джоба си. — Желая ви приятен ден.

С пристигането в дома си на Хаф Мун стрийт той разкъса хартията. Продължаваше да смята, че е някаква глупост, подходяща за романтични момичета, но същевременно изгаряше от любопитство. Защо някой ще обявява награда за името на авторката; по каква причина сестра му не спря да се изчервява при споменаването на заглавието; какви са тези продажби, че да обогатяват толкова собственика на книжарницата? Какво, по дяволите, описва тази история? Дъглас отвори вратата на всекидневната, облегна рамо върху рамката на прозореца, отвори невзрачната на вид брошура и се зачете.

Веждите му се стрелнаха нагоре, преди да стигне до края на първата страница.

Когато прочете и втората, вече беше зяпнал.

Накрая, естествено, стигна до последната. Вече не го интересуваше нито облога, сключен със Спенс, нито наградата за разкриването на самоличността на лейди Констанс, нито как Бърк допуска сестра му до такова четиво. Ако Маделин Уайлд бе авторката на тези редове — дори да бяха само плод на въображението й, а не описание на преживяванията й — той искаше да я опознае много, много по-добре.