Каролайн Линдън
Скандален залог (16)

Глава шестнадесета

На следващата вечер Дъглас пристигна необичайно точно на бала у семейство Картрайт. Взе чаша вино за кураж, застана на място, откъдето да вижда цялата зала и зачака. Малко по-късно се появи Филип Олбрайт. Дъглас потисна желанието да си погледне часовника. Маделин щеше да присъства; въпросът бе дали Спенс щеше да дойде.

Не мина дълго време и познатата фигура влезе с обичайната си присмехулна усмивка. Дъглас си пое дълбоко дъх и прекоси залата.

— О, Бенет. Как върви разследването? — осведоми се Спенс нехайно, когато приятелят му застана до него.

Дъглас обходи помещението с очи. Налагаше се да изчака идването на Маделин.

— Много сърдечно посрещане, няма що.

Спенс го изгледа пренебрежително.

— Какви изискани маниери. Не го очаквах от теб. Добре: „Добър вечер. Всичко е наред при теб, надявам се“.

В далечния край на залата мерна зелена рокля. Сърцето на Дъглас подскочи, когато Маделин излезе иззад колоната; зелените поли на роклята й се полюшкваха; златистите й коси сияеха на светлината на свещите. Поднесе чаша с шампанско към устните си и бавно и спокойно огледа гостите. Когато погледът й улови неговия, тя му се усмихна.

Почувства се приповдигнат. Отвърна на усмивката й. Бе на път да направи най-големия залог в живота си, но си заслужаваше.

Моля те, Господи, нека си заслужава, а да не се окаже най-голямата грешка в живота ми.

— Много съм добре — осведоми той Спенс.

— Така ли. — Негодникът вдигна вежди. — Звучиш доста сигурен.

— Имам си основания. — Боже, тя бе толкова красива. Дъглас я наблюдава дълго, преди да отмести поглед. — Дължа ти известна благодарност, задето ме уреди така.

Спенс подсмръкна.

— Нека да е изгодно и за двамата. Такава благодарност ми стига.

— Ясно. — Дъглас откри застаналия до музикантите Олбрайт и му кимна. — Проблемът е, че ти не направи нищо повече, освен да ми съобщиш за предложената от Честъртън награда.

Спенс рязко се извърна към него.

— Не е никак малко, защото иначе изобщо нямаше да знаеш за нея. Както и да си наясно коя жена да следиш.

— Може — сви рамене Дъглас. — Но това не е достатъчно, за да компенсира три седмици от времето ми. Съжалявам, старче. Така е честно, както сам осъзнаваш.

— Бенет! — Спенс го сграбчи за ръката, за да му попречи да се отдалечи. — Ще те погреба, ако се опиташ да ме измамиш.

— Нима? С коя лопата?

Освободи се от ръката на Спенс. В центъра на залата Олбрайт се бе приближил до Честъртън. С бавни, премерени крачки Дъглас се насочи към тях.

— Крадец — съскаше тръгналият след него Спенс. — Мошеник!

— Не съм взел нищо твое. Никой в тази зала не може да ме обяви за измамник. Не и след всички положени от мен усилия.

— За бога, няма да го допусна — промърмори Спенс и избърза да го изпревари.

Дъглас изчака Спенс да стигне почти до лорд Честъртън и прочисти гърло. Олбрайт вече бе уговорил музикантите да забавят следващия танц, затова на дансинга не се бяха струпали още много двойки. Дъглас стоеше почти сам в средата му.

— Дами и господа — обяви той високо, — ще ви помоля за малко внимание.

Всички почти едновременно се обърнаха към него. Кръвта му закипя от тръпката на момента. Зърна за миг изражението на Маделин, но се насили да отмести поглед. — Извинете ме за прекъсването — продължи той и намигна на една ококорила се насреща му матрона; после я дари с най-чаровната си усмивка. — Няма да ви отнема много време, но се чувствам задължен да ви съобщя новина, която ще изненада повече от един човек в залата…

— Но не толкова, колкото моето съобщение — изкънтя гневният глас на Спенс.

Дъглас чинно замлъкна и се опита да си придаде шокиран вид, когато някогашният му приятел тръгна към него с блеснали очи. Хайде, предизвика го наум Дъглас, направи го.

Спенс го изгледа кръвнишки, завъртя се и се насочи към лорд Честъртън.

— Милорд, знам за предложената от вас награда.

Спенс не го изрече високо, но в настъпилата в залата тишина всяка дума отекна ясно. Лицето на Честъртън стана смъртнобледо, като на човек, който дълбоко съжалява за отдавнашно избухване.

— Не тук е мястото…

След още един свиреп поглед към Дъглас, Спенс вдигна ръка.

— Значи ли, че няма да уважите дадената дума?

Всички в залата ахнаха неволно.

Честъртън едва-едва процеди през зъби:

— Винаги спазвам думата си, сър.

Боже, получаваше се по-добре, отколкото се надяваше. Спенс, вбесен до безпаметност, не съблюдаваше никакво приличие и не проявяваше никаква дискретност, обладан от манията да надхитри Дъглас. Това петно щеше да остане върху името му години наред.

— Спенс… — обади се Дъглас.

Разгневеният мъж само вдигна ръка, за да го спре.

— Разкрих интересуващото ви име, милорд — заяви той бързо. — Да се оттеглим ли на по-уединено място, за да обсъдим въпроса?

— Не е вярно! — намеси се Олбрайт решително, с което предизвика сепването на лорд Честъртън. — Всеки може да заяви някакво име, да го измисли на момента.

— Доказателствата са в моя полза — сряза го Спенс.

— Какви доказателства?

Спенс погледна отново към Дъглас и обяви:

— Тях ще ги чуе само лордът.

Честъртън стоеше неподвижен като статуя.

— Нямам представа за какво говорите, сър…

За пръв път Спенс огледа гостите, останали без дъх. Всички очи в залата бяха насочени към него. Дори хора, които не разбираха за каква награда говори, проявяваха нетърпение да чуят отговора. Дъглас бе убеден, че след разиграващата се драма още преди края на вечерта всички ще са наясно с потресаващото предложение на лорд Честъртън.

— Не е ли по-добре да поговорим насаме…

— За да не се налага той да защитава така наречените си доказателства ли? — попита Олбрайт.

Уилям Спенс изправи рамене и без колебание обяви:

— Госпожа Маделин Уайлд!

Присъстващите ахнаха. Дъглас си позволи да хвърли бърз поглед към нея; околните вече се отдръпваха и така я виждаше по-лесно. Тя стоеше видимо шокирана; красивите й устни бяха разтворени, а в очите й се четеше ужас. Физически го заболя да гледа как страда от публичното си изобличаване, макар тя доброволно да бе приела тази част от плана.

— Как смееш? — изръмжа той на Спенс.

Дори не се налагаше да се преструва на разярен.

Спенс се изсмя зловещо.

— Как смея ли? Та ти се готвеше да съобщиш същото на лорд Честъртън: тя е жената, която го е очернила!

Дъглас отстъпи крачка назад.

— Нищо подобно. Тази вечер дойдох… — Обърна се към Маделин. Тя още стоеше на мястото си, с ръка върху гърдите и с вид на предаден човек. — Тази вечер имах съвсем друго разкритие предвид.

— Но ти каза…

Осъзнал какво е станало, лицето на Спенс се изопна.

— Знам каква репутация ми се носи. — Без да откъсва поглед от Маделин, Дъглас тръгна към нея. — Не казвам, че на моменти не е заслужена. Но се сдобих с нея заради постъпки от миналото ми. И тя ще остане там, защото изгубих сърцето си.

Лицето й поруменя, когато той спря пред нея. Гостите, отдръпнали се, когато Спенс изрече името й, го наблюдаваха с различни изражения — като се започне от неодобрение, мине се през шок и се стигне до удовлетворение.

— Смая всички — промълви Маделин. — Обяви публично нашата привързаност!

Той бавно се усмихна. Не й бе съобщил целия си план; тя очакваше галантна защита на името си. Но откакто прие налудничавия му замисъл, довери му се, люби го и спеше в обятията му, той знаеше: тя не е обикновена жена. За пръв път през живота си не си представяше домът му, леглото му и обятията му да останат без жена; именно тази жена. Но не знаеше какъв отговор ще получи и сърцето му биеше притеснено в гърдите.

— Нещо повече е — оповести той. — Правя ти предложение за брак.

Една дама от тълпата тихо изпищя. Матроната до нея постави ръка върху гърдите си и се усмихна.

Очите на Маделин се разшириха от удивление.

— Това е огромен риск — успя да пророни тя.

— Огромна награда, ако късметът не ми изневери. — Коленичи и протегна ръка с дланта нагоре. Надяваше се тя да не забележи, че леко трепери. — Ще го обмислиш ли, любима?

— Не — отвърна тя тихо. И продължи, преди сърцето му да спре. — Направо приемам — обяви тя и пое ръката му.

Стана и притисна устни към китката й, а сред гостите се разнесе възбудено шушукане.

— Обичам те — прошепна той. — Отчаяно и от все сърце.

Очите й сияеха със златисти оттенъци.

— Надявам се. Отсега нататък винаги, когато говорят за нас, ще споменават тази вечер.

— Нямам никакви възражения.

— Мислех, че не си от мъжете, които се женят — промълви тя несигурно.

— Докато не те срещнах, не бях. Сега… — Той погали с палец безименния й пръст, където скоро щеше да стои пръстенът му. — Сега нямам търпение да съм семеен.

Ръка на рамото му го накара рязко да се обърне. Спенс изглеждаше бесен и готов да го убие.

— Ти ме излъга!

— Господин Спенс. — Висок и доста едър лакей се бе приближил. — Лорд Честъртън би искал да поговорите. Насаме.

Спенс изгледа гневно Маделин, после — Дъглас.

— Добре.

— И с вас, господин Бенет — добави лакеят.

— Разбира се. — Предложи ръка на Маделин. — Ще дойдеш ли, или ще пропуснеш фойерверките?

— За нищо на света няма да ги пропусна — отвърна тя и го хвана под ръка.

Последваха Спенс. Съпровождащият ги шепот бе почти оглушителен. Лорд Честъртън ги чакаше със строго изражение в малък салон. Филип Олбрайт се бе облегнал на полицата над камината с вид на човек готов да се наслади на хубаво представление.

— Чакам обяснение — просъска Честъртън веднага щом вратата се затвори. — Как посмя да споменеш наградата в присъствието на толкова дами?

Спенс видимо бе положил усилия да се овладее и да подготви защитата си.

— Подведоха ме — обяви той вдървено. — Говоря за Бенет и вероятно Олбрайт. Извинявам се, милорд.

— Вероятно си най-големият идиот в Лондон. Как точно те подведоха, за да не се замислиш и да забъркаш името ми с подобно скандално поведение?

Спенс хвърли отново изпепеляващ поглед към Дъглас.

— Не биваше да го правя, милорд.

— Не! — сопна се възмутен лорд Честъртън. — Безпардонно се изправи и обвини кръщелницата на херцога на Кантон, че е онази долна лъжкиня лейди Констанс.

Всички се обърнаха й я погледнаха; Дъглас определено беше изненадан. Кръщелница на херцога на Кантон? Беше чувал клюките за майка й и Кантон, но не и това. Маделин изглеждаше овладяна, но недоволна.

— Повтарях ти, че не е тя, Спенс — обади се Олбрайт. — Не открих никакви доказателства.

— Нима сте търсили? — смая се Честъртън.

Олбрайт кимна и обясни:

— Спенс не спираше да настоява, че тя е лейди Констанс и как е готов да раздели наградата с всеки, който го докаже.

Възрастният мъж се изчерви и се обърна към Дъглас.

— А вие, сър? Навярно и вие сте участвали.

— Спенс ми направи същото предложение. — Погледна Маделин. — За щастие, загубих интерес към начинанието и открих нещо много по-скъпоценно.

— Виждам. — Лорд Честъртън също не откъсваше очи от нея. — Извинявам се за онова, което се наложи да преживеете, мадам. Дълбоко съжалявам за ролята, която съм изиграл, за да ви го причиня.

Тя направи реверанс.

— Изключително мил сте и няма да ви се сърдя, сър.

Той сведе благодарствено глава, после отново се обърна към Спенс.

— Ти обаче…

— Бях подведен — повтори отново Спенс. — Сега господин Бенет стои тук като поболял се от любов глупак, но в продължение на две седмици не престана да ме уверява как трупа все повече и повече доказателства за идентичността на госпожа Уайлд и лейди Констанс. Никога нямаше да постъпя така, ако…

— … не си се опасявал да те лиши от твоя дял — довърши лорд Честъртън хладно. — Защо не попиташ дамата направо? — Махна с ръка и Спенс застина. — Хайде, човече. Не се поколеба да я опозориш публично.

Спенс бавно се извърна към Маделин. Дъглас усети как пръстите й се впиха в ръката му, но изражението й остана овладяно.

— Вие ли сте ползващата се с лоша слава лейди Констанс, авторка на „50 начина да съгрешиш“?

Тя го изгледа хладно, презрително и обидено.

— Не съм, уверявам ви.

Спенс примирено се поклони.

— Смирено се извинявам за грешката си, мадам.

— Махай се — процеди ледено Честъртън.

Спенс си тръгна с вдървени крака. Докато отваряше вратата, Олбрайт подвикна след него:

— Ще мина утре да си прибера дължимото, чу ли?

За миг Спенс застина на прага, после продължи безмълвно. Сияещ от задоволство, Олбрайт се сбогува с присъстващите и излезе от помещението.

— Надявам се това да е краят на тази история — сподели лорд Честъртън.

Дъглас си мислеше, че за това ще се говори месеци наред из салоните на Лондон, но на глас каза:

— Аз също.

— За мен приключи — обади се Маделин, — но признавам: ако лейди Констанс наистина е сътворявала героите си по истински хора, не би могла да избере по-добър образец от вас, милорд.

В очите на Честъртън се мерна интерес.

— Нима? — После погледна към Дъглас и върху лицето му заигра тънка усмивка. — Жалко. Късно е вече за това. — Поклони се. — Лека вечер, госпожо Уайлд, господин Бенет.

Остави ги сами и затвори вратата след себе си. Дъглас издиша и се ухили.

— Не само си красива, но и находчива, любима.

Тя се засмя.

— Така ли? Определено не бих повярвала на никакви приказки, че аз списвам „50 начина да съгрешиш“.

— Раздирах се — призна той. — От една страна, ако беше ти, Спенс щеше да спечели, а исках да го предотвратя на всяка цена. — Направи физиономия. — Ако обаче беше ти, щеше да говори за палаво въображение и известна… невъздържаност, а те ме омайват.

— Не съм казала, че не мога да пиша такива неща — промърмори тя.

— За жалост това би унищожило новата почтеност, която трябва да изградим, за да превъзмогнем неизбежните клюки след тази вечер. — Притегли я към себе си. — Но и през ум не ми минава да преча на творческите ти начинания. Ако музата ти те води да описваш невъздържани фантазии с мен, нямам нищо против. Дори признавам: ще ги чета ненаситно.

— Така ли? — Тя постави ръце на гърдите му. — Значи предпочиташ да ги четеш, а не да ги преживяваш?

— Не! — успя да я притегли още по-плътно; тя не оказа особена съпротива. — Защо да не правим и двете? В края на краищата всеки автор има нужда от муза…

— Не мисля много за писане, когато правиш така — въздъхна тя, защото той започна да обсипва шията й с целувки.

Сега ръцете й вече не стояха върху гърдите му, за да се брани, а направо го теглеха към нея.

— А за какво мислиш? — попита той, обзет от силно любопитство.

— Трудно ми е въобще да мисля. — Изчака го да вдигне глава. — Но предимно… колко много те обичам.

Той бе най-щастливият мерзавец в Англия.

— Това е всичко, което желая.