Каролайн Линдън
Скандален залог (1)

Глава първа

Привлекателният Дъглас Бенет, чаровен наследник на баронет, навърши двадесет и девет години, без да преживее особени бедствия или житейски разочарования.

Животът му бе благословен по рождение. Беше единственият син на сър Джордж Бенет, баронет. Не особено знатната титла беше все пак древна и съпроводена от голямо състояние. Майка му пък бе дъщеря на бивш военен министър, графът на Донкастър, за чийто съвети Кралят надаваше ухо, му се падаше вуйчо. Какво по-хубаво стечение на обстоятелствата? Разполагаше с впечатляващи връзки, без да е натоварен с особено обременителни отговорности.

Беше висок, с мускулесто тяло и пращеше от здраве. Имаше голяма слабост към спорта. Най-добре се чувстваше на боксовия ринг, с рапира в ръка или върху гърба на бърз кон. Дори положителното му отношение към спиртните напитки не му пречеше да е строен и силен до степен чак да предизвиква завист у другите мъже. Да не говорим колко привлекателност му придаваха гъстата кестенява коса и лешниковите на цвят очи. Непринуденият му чар го правеше популярен сред силния пол и голям любимец на нежния пол.

От всички тези предимства обаче произтичаше един недостатък. Удобният му и привилегирован в почти всяко отношение живот сякаш тласкаше Дъглас към рисковани приключения и екстремни вълнения. През момчешките си години постоянно се забъркваше във всевъзможни каши и нито се вслушваше в опяванията на майка си за подобаващо поведение, нито се трогваше от налаганите му наказания. По време на юношеството се прочу с изобретателността си да погажда номера и да прави лудории; нищо не бе прекалено предизвикателно или безобразно, за да го възпре. Вече като млад мъж залагаше на всичко, което отваря път към оспорвано съперничество. След една по-крупна загуба баща му го заведе да види какво представлява затворът „Флийт“, където попадаха длъжниците. Откровено му съобщи, че там ще е бъдещето му, ако не започне да се въздържа. Дъглас си взе бележка — спря да залага повече, отколкото може да си позволи да загуби. Благодарение на щедро отпусканите му периодично суми и на съпътстващия го почти неизменен късмет, не се наложи да загърби хазартната си страст.

В продължение на осемнайсет години обичаен спътник в тези забавления му бе Тристан Бърк. Запознаха се още в училище и моментално се надушиха като сродни души. Бърк просто се оказа най-добрият другар, за когото едно настроено за приключения момче може да мечтае. Беше смел и дързък, необременен от чувство за приличие; готовността му да се обзалага за всичко се съчетаваше с дяволито чувство за хумор, а стремежът към развлечения се засилваше с възрастта.

На моменти Дъглас страшно му завиждаше. На двайсет и една Бърк бе вече наследник на огромно богатство без никакви ограничения или условия, защото родителите му бяха починали години преди това. В очите на Дъглас тази загуба на Бърк придобиваше различна стойност. Когато майка му започна да настоява да се ожени, а един ден сестра му нахлу в дома му в безбожно ранен час, липсата на семейство му се стори доста примамлива. Колкото до идеята да е напълно свободен, тя му допадаше доста отдавна. Колкото и да се дърпаше, дълбоко в себе си Дъглас бе наясно, че един ден ще трябва да се задоми. В противен случай майка му щеше да умре, а баща му силно да се разочарова. Дъглас бе прекалено привързан към родителите си, за да им го причини. Засега обаче възнамеряваше да го отлага възможно по-дълго; най-малкото колкото Бърк го прави.

Затова като гръм от ясно небе му дойде новината, че Тристан Бърк ненадейно се е оженил и то не за друга, а за сестрата на Дъглас — Джоун. Дъглас отсъстваше от града, когато научи новината и първоначално не повярва. Нямаше изгледи Джоун да се омъжи; не защото тя не искаше, както той добре знаеше. Но се стигна дотам дори майка му да започне да губи надежда да й намери някога съпруг. Джоун бе прекалено висока за момиче — това от една страна, а от друга — доста безочлива, особено наумеше ли си да го дразни. Само седмица преди да застане до нея пред олтара и да се врече да е до нея цял живот, самият Бърк бе нарекъл Джоун „Фурия“. Дъглас изпитваше сериозни подозрения, че нещо скандално е принудило Бърк да предприеме тази стъпка, ала така и не успяваше да научи какво е. Родителите му отказваха да обсъждат въпроса, а Бърк само се усмихваше загадъчно. Всъщност доволният вид на Бърк не слизаше от лицето му. И вместо да прекарва вечерите, лудувайки из Лондон, предпочиташе да си стои вкъщи при Джоун.

Дъглас имаше и други приятели, но никой не притежаваше смелата дързост на Тристан, да не говорим за хумора и енергията му. Не възразяваше, че той му е зет, но много съжаляваше за загубата на такъв весел другар. Без Бърк наоколо, неизменно готов да предложи ироничен коментар или облог, позамряха част и от неговите разгулни занимания.

* * *

— Я виж. Ти. Отново се появи в обичайните свърталища — отбеляза провлечено една вечер Уилям Спенс, докато Дъглас кръжеше в периферията на балната зала с надежда да попадне на нещо забавно, но без особен успех.

— Бях извън града. — Облегна рамо на стената. — Дяволски кротко е тази вечер.

Отговаряше на истината. Салонът за игра на карти гъмжеше от възрастни жени и плахи господа, чийто най-висок залог не надвишаваше един шилинг. С изключение на Спенс не забеляза никой от обичайните си дружки. Първо Бърк, а сега и всички други с някакъв заряд в себе си, го бяха зарязали. Май най-добре бе да отиде в игрална зала, където да прекара остатъка от вечерта.

— Адски скучно е — съгласи се Спенс охотно. — Не знам защо въобще идвам на подобни събирания.

— Е, поне има вино.

Взе чаша от подноса на минаващия край тях прислужник и я вдигна за поздрав.

Спенс цъкна с език.

— Доста си кротък. Не приличаш на смелия търсач на забава, когото познавам.

Дъглас се засмя. Така Спенс предизвикваше някой да се впусне в лудория или да сключи облог.

— Забава? В балната зала на лейди Крайтън?

— Само защото тази вечер е тихо, не означава да не се повеселим. — Спенс кимна към далечен ъгъл на залата. — Ето там, например. Прекрасна жена стои и наблюдава другите, далеч не толкова красиви колкото нея, как танцуват и се веселят.

Дъглас погледна въпросната жена и леко се изненада. Един път и Спенс да е прав. Безспорно беше красавица, но същевременно изглеждаше изолирана и сама.

— Коя е?

— Маделин Уайлд. — Спенс го наблюдаваше с очакване, но Дъглас не бе чувал за нея и само сви рамене. Тънка усмивка се появи върху лицето на приятеля му. — Необикновена жена. Вдовица, естествено. Присъства на всички най-отбрани светски събирания, ала никога не танцува. Никой не е наясно дали е направена от лед, или е прекалено изискана за простосмъртните мъже.

Събеседникът му, безспорно силно заинтригуван, не откъсваше вторачен взор от нея. На светлината от полилея косата й блестеше като злато, а пищният й бюст се очертаваше предизвикателно под тъмнозелената й рокля с дълбоко изрязано деколте.

— Никога не танцува ли? Защо?

— Никой не знае. Сред определени кръгове започва да се превръща в предмет на залози какво би я склонило. Мнозина вече загубиха по повече от няколко гвинеи заради нея.

Кръвта му закипя. Хем да танцува с такава жена, хем да спечели облог? Почувства се безсилен да устои.

— Ще успея да я склоня, обзалагам се — промълви той, докато погледът му се плъзгаше по разголените й рамене.

— Пет паунда, че нищо няма да постигнеш — откликна на часа Спенс.

— Приемам. — Дъглас придърпа надолу сакото си и намигна на приятеля си. — Очаквам ги утре в брой.

Тръгна да си пробива път през тълпата, като с нетърпение очакваше да се запознаят.