Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (27)

27

— Всички ще умрете — повтори Сарабет. Усмивката й разкри задоволството й от изречените думи.

Катрин се обърна към Евън, страхът личеше в очите й.

— Преди двайсет години мислех, че тя ми е приятелка. Бях сам-сама тук. Мислех, че мога да й вярвам. Но тя ме омагьоса. Тъмната й магия ме направи глуха. Тя не ми разреши да науча езика на глухонемите, нито да се науча да чета по устните. Това бе един от начините да ме държи в свой плен.

— Но, лельо Катрин… — започна Евън.

Тя вдигна пръст към устните си, за да го накара да млъкне.

— Сарабет ме принуди да направя магия на кутийката с кръвта на чудовището. Тя ме бе предупредила, че не ми е разрешено да имам гости, нали разбираш. Аз бях нейна робиня, личната й слугиня през всички тези години. Искаше ме само за себе си, да изпълнявам злите й повели. Когато ти пристигна — продължи Катрин, все още с притиснат към камината гръб, — тя първо реши да те прогони, като те сплаши. Но това бе невъзможно. Ти нямаше къде да отидеш. После се зарече на всяка цена да те махне от пътя си. Беше ужасена да не би да научиш тайната й, да не би някак си да ме освободиш от проклятието й. Затова Сарабет реши, че трябва да умреш.

Катрин сведе поглед и въздъхна.

— Много съжалявам, Евън. Нямах никакъв избор, нито собствена воля. — Тя премести поглед към Сарабет. — Но вече не. Вече не. Вече не. Щом потъна в това отвратително създание, Сарабет, ще разваля магията ти и повече няма да има с какво да ме държиш.

— Децата все пак ще умрат — съобщи студено Сарабет.

— Какво? — Очите на Катрин се изпълниха с ярост. — Аз ще загина, Сарабет. Можеш да пуснеш децата. Няма причина да им причиняваш зло.

— Те знаят прекалено много — отвърна меко Сарабет, кръстосвайки слабите си ръце пред гърдите си, жълтите й очи проблеснаха.

— Трябва да се махнем оттук — прошепна Евън на Анди, вперил поглед в кипящата зелена каша.

— Но как? — прошепна на свой ред Анди. — Сарабет е препречила вратата.

Евън хвърли поглед из стаята в търсене на път за бягство.

Нищо не му хрумна.

Сарабет вдигна едната си ръка и бавно я приближи към себе си, сякаш призоваваше зеленото желе.

То се друсна веднъж, два пъти, после се задвижи послушно по посока на ръката й.

— Не! Сарабет, спри! — замоли се Катрин.

Без да й обръща внимание, Сарабет замахна отново с ръката си.

Зелената вълна заклокочи и се търкулна напред.

— Убий децата — заповяда Сарабет. Огромната зелена каша набра скорост, докато се търкаляше по килима към Евън и Анди.

— Да хукнем към вратата — предложи Евън на Анди, докато се отдалечаваха заднешком от прииждащата чудовищна кръв.

— Тя никога няма да ни пусне — извика Анди.

— Убий децата! — повтори Сарабет, вдигайки и двете си ръце високо над главата си.

— Може би единият от нас ще успее да се промъкне покрай нея! — извика Евън.

— Вече е късно! — изпищя Анди. Подскачащото, пулсиращо зелено създание бе само на няколко метра разстояние.

— Ние… ще ни залее! — изписка Евън.

— Убий децата! — изкрещя Сарабет победоносно.