Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (2)

2

Тригър отметна глава и залая, подскачайки с всяко джавкане.

Стресната, майката на Евън се завъртя, като едва не се спъна в стъпалата на верандата.

Евън бе загубил ума и дума и зяпаше ужасено.

Лицето на Катрин се разтегна в усмивка и тя отвори мрежата против насекоми със свободната си ръка.

Евън изобщо не си я бе представял така. Той очакваше да види дребна, немощна старица с побеляла коса. А Катрин бе грамадна жена, яка, висока и с широки рамене.

Беше облечена с пеньоар в прасковен цвят и имаше права черна коса, пригладена назад и вързана на дълга конска опашка, която се спускаше по гърба й. Не носеше грим и лицето й сякаш се губеше под черната като катран коса, с изключение на очите й, които бяха големи, кръгли, студени и сини.

— Тъкмо режех говеждото — заяви тя с изненадващо дълбок глас, размахвайки омазания с кръв кухненски нож, и се вторачи в Евън. — Обичаш ли говеждо?

— Ъ… да — успя да отговори той, все още с разтуптяно сърце заради появата й с вдигнатия нож.

Катрин задържа мрежата отворена, но нито Евън, нито майка му понечиха да влязат.

— Той е голям — каза Катрин на госпожа Рос. — Голямо момче. Не е като баща си. Наричах баща му Пиле. Защото не беше по-голям от пиле. — Тя се разсмя, сякаш бе разказала смешен виц.

Госпожа Рос погледна неловко към Евън и повдигна куфара му.

— Да… голям е — не отрече тя.

Всъщност Евън беше едно от най-ниските момчета в класа си. И без значение колко ядеше, той си оставаше „слаб като клечка“, както обичаше да казва баща му.

— Няма нужда да ми отговаряш — заяви Катрин, като отстъпи настрани, така че госпожа Рос да може да влезе в къщата с куфара. — Не мога да те чуя. — Гласът й беше дълбок, като мъжки, и тя говореше отчетливо, а не с неясното произношение, което имаха някои глухи хора.

Евън последва майка си в коридора, а Тригър го следваше по петите и не спираше да джафка.

— Не можеш ли да накараш това куче да млъкне? — тросна се майка му.

— Няма значение. Тя не може да го чуе — отвърна Евън, като посочи леля си, която се отправяше към кухнята, за да остави ножа.

Катрин се върна след няколко секунди, стиснала устни и вперила сините си очи в Евън, сякаш го изучаваше.

— Е, обичаш ли говеждо? — повтори тя.

Той кимна.

— Добре. — Изражението й остана сериозно. — На баща ти винаги му приготвях говеждо. Но той все искаше пай.

— Какъв пай? — попита Евън, след което се изчерви, когато си спомни, че Катрин не може да го чуе.

— Значи е добро момче? Не е някой пакостник? — обърна се Катрин към майката на Евън. Госпожа Рос кимна, гледайки Евън.

— Къде да оставя този куфар? — попита тя.

— Така като го гледам, личи си, че е добро момче — каза Катрин. Тя се протегна и големите й ръце обхванаха лицето на Евън, а очите й го огледаха отблизо. — Изглежда добро момче — заключи, като го стисна силно за брадичката. — Харесват ли му се момичетата?

Без да пуска брадичката му, тя сведе лицето си към неговото.

— Имаш ли си гадже? — попита тя и бледото й лице беше толкова близо, че той долови дъха й, който миришеше на вкиснато.

Евън отстъпи назад, а по лицето му премина засрамена усмивка.

— Не. Не съвсем.

— Да? — изкрещя Катрин в ухото му. — Да? Знаех си! — Тя се засмя сърдечно, обръщайки поглед към майка му.

— Куфарът? — попита госпожа Рос, като повдигна багажа.

— Значи харесва момичета, а? — повтори Катрин, без да спре да се кикоти. — Значи познах. Същински бащичко. И татко ти много си падаше по момичетата.

Евън се обърна отчаяно към майка си.

— Мамо, не мога да остана тук — прошепна, макар да знаеше, че Катрин не може да го чуе. — Моля те, не ме карай да оставам.

— Тихо — отвърна майка му, също шепнешком. — Тя няма да те закача. Обещавам. Само се опитва да се държи приятелски.

— Харесва момичета — повтори Катрин, гледайки го цинично със студените си сини очи, като пак сведе лицето си към неговото.

— Мамо, дъхът й мирише като този на Тригър! — обясни нещастно Евън.

— Евън! — извика ядосано госпожа Рос. — Престани! Очаквам от теб да ми влезеш в положението.

— Ще ти опека пай — обеща Катрин, като дръпна черната си конска опашка с едната от огромните си ръце. — Искаш ли да разточиш тестото? Обзалагам се, че искаш. Какво ти каза баща ти за мен, Евън? — Тя намигна на госпожа Рос. — Каза ли ти, че съм страшна дърта вещица?

— Не — възрази Евън, поглеждайки майка си.

— Е, такава съм! — заяви Катрин и за пореден път избухна в гърлен смях.

Тригър на мига залая необуздано и налетя върху лелята на Евън. Тя изгледа свирепо кучето с присвити очи.

— Внимавай или ще те сложим в пая, кученце! — възкликна.

Тригър залая още по-силно, спусна се храбро срещу извисяващата се над него жена, след което бързо се отдръпна, като размяташе късата си опашка напред-назад като обезумял.

— Ще го пъхнем в пая, нали, Евън? — повтори Катрин, сложи голямата си лапа на рамото му и го стисна, докато Евън не изтръпна от болка.

— Мамо… — примоли се той, когато леля му най-накрая го пусна и с усмивка на уста тръгна към кухнята. — Мамо… моля те.

— Такова е чувството й за хумор, Евън — рече неуверено госпожа Рос. — Само се шегува. Наистина е добронамерена. Ще ти опече пай.

— Но аз не искам пай! — нададе вой Евън. — Не ми харесва тук, мамо! Тя ми причини болка. Толкова силно стисна рамото ми…

— Евън, сигурна съм, че не го е направила нарочно. Просто се опитва да се шегува с теб. Иска да я харесаш. Дай й шанс — става ли?

Евън понечи да възрази, но размисли.

— Разчитам на теб — продължи майка му, като извърна поглед към кухнята. И двамата виждаха широкия гръб на Катрин, застанала пред кухненския плот, докато кълцаше нещо с големия касапски нож.

— Ама тя е… смахната! — възпротиви се Евън.

— Слушай, Евън, разбирам как се чувстваш — каза майка му. — Но не е нужно непрекъснато да си с нея. Има много деца в квартала. Изведи Тригър на разходка. Обзалагам се, че бързо ще си намериш приятели на твоята възраст. Тя е възрастна жена, Евън. Няма да иска да й се мотаеш в краката през цялото време.

— Предполагам — измърмори момчето.

Майка му изведнъж се наведе и го прегърна, притискайки бузата си в неговата. Той разбираше, че прегръдката има за цел да го разведри. Но от нея само му стана по-зле.

— Разчитам на теб — повтори майка му в ухото му.

Евън реши да се опита да си вдъхне кураж.

— Ще ти помогна да занесеш куфара — рече той.

Те го отнесоха нагоре по тясното стълбище. Стаята му всъщност представляваше кабинет. Стените бяха облицовани с лавици, пълни със стари книги с твърди корици. В средата на стаята имаше голямо махагоново бюро. Под единствения прозорец, чиято завеса бе спусната, имаше оправено тясно легло.

Прозорецът гледаше към задния двор — дълъг зелен правоъгълник с гараж от сиви дъски вляво и висока ограда от колове вдясно. В задната част на двора бе обособена малка оградена зона. Приличаше на кучешка площадка.

Стаята миришеше на мухъл. Острият мирис на нафталин удари Евън право в носа.

Тригър кихна и се търкулна по гръб, размахвайки крака във въздуха.

И Тригър не може да понася това място — помисли си Евън. Но не го каза на глас, а се усмихна смело на майка си, която бързо разопакова куфара му, докато припряно поглеждаше часовника си.

— Закъснявам. Не искам да си изпусна полета — каза тя. Отново го прегърна, този път по-продължително. След това извади една банкнота от десет долара от портмонето си и я напъха в джоба на ризата му. — Почерпи се с нещо. Да слушаш. Ще се върна възможно най-скоро.

— Добре. Довиждане — сбогува се той с разтуптяно сърце и сухо гърло. Ароматът на парфюма й мигновено потуши вонята от нафталина.

Той не искаше тя да си тръгва. Имаше много лошо предчувствие.

Просто си уплашен — укори се сам.

— Ще ти се обадя от Атланта — извика майка му и се завтече към долния етаж, за да каже довиждане на Катрин.

Парфюмът й изчезна.

Нафталинът се върна.

Тригър нададе тих, тъжен вой, сякаш разбираше какво се случва, сякаш разбираше, че са изоставени тук, в тази странна къща, със странната старица.

Евън повдигна кучето и допря носа си до неговото студено черно носле. Свали го на износения килим и отиде до прозореца.

Задържа се там известно време, отметнал завесата с една ръка, загледан към малкия зелен двор, опитвайки се да се успокои. След няколко минути чу колата на майка си да се отдалечава по чакълестата алея.

Когато бръмченето заглъхна, той въздъхна и се хвърли на леглото.

— Останахме само двамата, Тригър — заяви мрачно.

Тригър бе зает да души зад вратата.

Евън се загледа нагоре към лавиците със стари книги.

Какво ще правя тук по цял ден? — запита се той, подпрял главата си с ръце. Нямаше електронни игри, нито компютър. Не бе видял дори телевизор в малката всекидневна на леля си. Какво ще прави?

Като въздъхна отново, той се надигна и се приближи до лавиците, разглеждайки заглавията. Имаше много научни книги и учебници. Книги по биология и астрономия, за Древен Египет, по химия, както и медицински книги. Няколко рафта бяха пълни с прашасали пожълтели книги. Може би съпругът на Катрин, чичото на Евън, е бил учен.

Тук няма нищо за четене за мен — помисли си печално.

Отвори вратата на гардероба.

— Ох!

Той изкрещя, щом нещо скочи срещу него.

— Помощ! Помогнете ми!

Всичко пред него стана черно.

— Помощ! Не мога да виждам! — изпищя Кнън.