Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (10)

10.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита единият от близнаците. Ръцете му бяха свити в юмруци. Той пристъпи по-близо, докато не застана на около два сантиметра от Евън, който бе принуден да отстъпи назад.

— При един приятел — отговори неуверено Евън. Може би те само блъфираха.

— Не е разрешено.

И двамата се подсмихнаха и се преместиха към Евън, принуждавайки го да слезе от бордюра на улицата.

— Не си от този квартал — повтори другият и присви очи, опитвайки се да изглежда опасен.

— Хей, оставете ме, момчета — каза Евън и се опита да се измъкне, като понечи да ги заобиколи. Но те се движеха бързо и не му позволяваха да избяга.

— Трябва да платиш такса за преминаване — заяви единият.

— Да — включи се бързо другият. — Трябва да платиш такса за външни лица. Нали се сещаш — за да получиш временно разрешение да се движиш в този район.

— Нямам пари — оправда се Евън, усещайки как страхът му нараства.

Внезапно се сети, че има осем долара в джоба си. Дали щяха да го оберат? Дали щяха първо да го набият, а после да го ограбят?

— Трябва да платиш таксата — настоя единият със злобен поглед. — Да видим колко имаш.

И двамата се приближиха и понечиха да го хванат.

Той се отдръпна. Краката му бяха като от олово от страх.

Изведнъж от долния край на тротоара един глас се провикна:

— Хей, какво става?

Евън вдигна очи покрай двете яки момчета и видя Анди, която караше колелото си бързо към тях.

— Евън, здрасти! — извика тя.

Близнаците извърнаха погледи от Евън, за да посрещнат новодошлата.

— Здрасти, Анди — каза единият подигравателно.

— Как е, Анди? — попита другият, имитирайки брат си.

Анди спря колелото и пусна и двата си крака на земята. Носеше яркорозови панталонки и жълт потник. Лицето й бе зачервено, по челото и блестяха капчици пот от усиленото въртене на педалите.

— Вие двамата — намръщи се тя. — Рик и Тони. — Тя се обърна към Евън. — Закачаха ли те?

— Ами… — поколеба се Евън.

— Приветствахме го в квартала — намеси се Рик, като се ухили на брат си.

Тони понечи да добави нещо, но Анди го прекъсна:

— Оставете го.

— Ти майка му ли си? — попита Тони подигравателно. Той се обърна към Евън и започна да гука като бебе.

— Ще го оставим — обеща Рик, като пристъпи към Анди. — Ще вземем колелото ти назаем и ще го оставим на мира.

— Няма да стане — разпалено отвърна Анди.

Но преди да е помръднала, Рик хвана кормилото.

— Не го пипай! — извика Анди, опитвайки се да издърпа колелото от ръцете му.

Рик обаче държеше здраво. Тони силно блъсна Анди.

Тя загуби равновесие и падна, а колелото се стовари отгоре й.

— Оох.

Анди извика, щом удари главата си в циментовия бордюр. Тя лежеше с разперени ръце, а колелото беше върху нея.

Преди да успее да стане, Тони се пресегна и взе колелото. Възседна го и завъртя бясно педалите.

— Чакай ме! — провикна се брат му и се затича след него през смях.

За секунди близнаците изчезнаха зад ъгъла с колелото на Анди.

— Анди, добре ли си? — извика Евън и се притече към бордюра. — Добре ли си?

Той хвана ръката на приятелката си и я издърпа на крака. Тя се изправи нестабилно и потърка тила си.

— Мразя ги тези гадняри — рече и изтупа прахта и тревата от панталонките и краката си. — Ох. Боли.

— Кои са те? — попита Евън.

— Близнаците Беймър — отговори тя с отвращение.

— Големи тежкари — добави саркастично. Провери дали има рана по крака си, но бе само драскотина. — Мислят се за готини, но са супер отрепки.

— Ами колелото ти? Да се обадим ли на полицията? — попита Евън.

— Няма нужда — каза тя тихо, отмятайки назад тъмната си коса. — Ще си го върна. И преди са ми го взимали. Ще го оставят някъде, когато приключат.

— Но не трябва ли… — започна Евън.

— Те са неуправляеми — прекъсна го Анди. — Никой не се грижи за тях. Живеят с баба си, но тя никога не си е вкъщи. Тормозеха ли те?

Евън кимна.

— Боях се, че ще ми се наложи да ги ступам — пошегува се той.

Анди не се засмя.

— И на мен ми се иска да ги набия — рече ядосано. — Само веднъж. Искам да им го върна. Тормозят всички деца в квартала. Мислят си, че могат да правят каквото си поискат, защото са толкова грамадни и защото са двама.

— Имаш рана на коляното — посочи Евън.

— По-добре да се прибера вкъщи и да я почистя — отвърна тя, като завъртя очи с отвращение. — Ще се видим по-късно, става ли? Този следобед съм заета, но може да се уговорим нещо за утре.

Тя се отправи към дома си, разтърквайки тила си.

Евън се върна в къщата на Катрин, като вървеше бавно и мислеше за близнаците Беймър, представяше си как ги спуква от бой, докато Анди го гледа и го насърчава.

Когато Евън влезе, Катрин бършеше праха. Тя не вдигна поглед. Той се отправи бързо към стаята си.

Какво да правя сега? — зачуди се, крачейки напред-назад. Синият контейнер с чудовищна кръв привлече погледа му. Момчето отиде до библиотеката и взе кутийката от средния рафт.

Издърпа капака. Кутийката беше почти пълна.

Май Тригър не е изял толкова много — помисли си с известно облекчение.

Тригър!

Съвсем го беше забравил. Горкото куче сигурно бе гладно.

Евън остави кръвта на чудовището и хукна по стълбите, като се облягаше на парапета и прескачаше по три стъпала наведнъж. После на бегом изтърча до кучешката площадка в задния край на двора.

— Тригър! Хей, Тригър! — извика той.

Още преди да е стигнал, Евън разбра, че нещо не е наред.

Очите на Тригър бяха опулени. Устата му беше отворена, езикът му се мяташе бързо наляво-надясно, по брадичката му се стичаше бяла слюнка към земята.

— Тригър!

Кучето пъхтеше дрезгаво, поемайки дъх с огромна мъка.

Той се дави! — осъзна Евън.

Щом Евън стигна до кучешката площадка, очите на Тригър се облещиха и краката му се подгънаха под него, коремът му още се надигаше, а въздухът бе изпълнен с ужасяващото му пъшкане.