Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (15)

15

— Кучето ти изглежда доста здраво за възрастта си. — Доктор Форест почеса нежно Тригър под брадичката. — Виж му белите косми — каза, доближавайки лицето си към муцуната на кучето. — Ти си едно добро старо куче, нали?

Тригър лизна ръката на доктора с признателност.

Доктор Форест се усмихна и побутна черните си очила по тесния си нос, докато лампата на тавана се отразяваше в потното му чело. Той избърса ръката си в предната част на бялата си престилка.

Евън и Анди стояха срещу Тригър в малкия, ярко осветен кабинет. И двамата бяха напрегнати по време на дългия преглед. Но сега, чувайки мнението на доктора, се успокоиха.

— Значи смятате, че просто става въпрос за растеж в късна възраст? — повтори Евън.

Доктор Форест кимна и се върна на бюрото си в ъгъла.

— Изключително необичайно — рече тихо и се наведе над бюрото, за да запише нещо в един тефтер. — Изключително необичайно. Ще получим лабораторните резултати след три-четири дни. Те може да ни дадат повече информация. Но на мен кучето ми изглежда в много добро здраве. Наистина не бих се тревожил.

— Но кокер шпаньолите стават ли толкова големи обикновено? — попита Евън и се наведе да почеше Тригър под брадичката, като държеше каишката му отпуснато в ръката си.

Тригър напираше да си тръгва, затова Евън дръпна каишката с всички сили. Тригър не само бе пораснал; беше станал много по-силен в сравнение с отпреди няколко дни.

— Не. Обикновено не — отвърна ветеринарят. — Затова изследвахме хормоните и взехме проби от кръвта и жлезите. Може би от лабораторията ще получим отговора.

Той спря да пише и скъса страницата от тефтера.

— Ето. — Подаде листчето на Евън. — Написал съм името на една хубава кучешка храна. Давай на Тригър само от нея и гледай да намалиш похапванията между основните хранения. — Той се изкикоти на собствената си шега.

Евън благодари на доктора и позволи на Тригър да го издърпа извън кабинета. Анди изтича след тях. Навън, в чакалнята, едно кученце чихуахуа залегна зад дивана, след като се разскимтя при вида на големия кокер шпаньол.

— Радвам се, че се махаме оттук — призна Евън, щом стъпиха на тротоара.

— Според лекаря кучето е в много добро състояние — каза Анди успокоително, поглаждайки Тригър по главата. — Хей, виж, главата му е по-широка от ръката ми!

— Голям е почти колкото немска овчарка! — отбеляза унило Евън. — А доктор Форест казва, че си е съвсем наред.

— Не преувеличавай — скара му се Анди и погледна часовника си. — О, не. Не мога да повярвам. Закъснявам за урока си по пиано. Пак! Мама ще ме убие.

Тя му помаха за довиждане, обърна се и хукна с пълна сила надолу по тротоара, като едва не се сблъска с една възрастна двойка, която бавно излизаше от магазинчето на ъгъла.

— Да вървим, момче — подвикна Евън, мислейки върху думите на доктор Форест. Поведе кучето си за каишката и след малко напуснаха малкия квартал. Въпреки уверенията на ветеринаря, Евън не спираше да се тревожи за Тригър.

Той спря пред магазина за хранителни стоки.

— Може би един сладолед ще ме разведри. — Момчето завърза каишката на Тригър за червения пожарен кран срещу вратата на магазина. — Стой тук — нареди той.

Тригър, без да послуша Евън, се задърпа да се освободи.

— След малко се връщам — обеща Евън и се шмугна бързо вътре.

В магазина имаше трима-четирима души и Евън се забави малко повече. Когато след десет минути се върна на тротоара, той откри близнаците Беймър, които се бяха заели да отвързват Тригър.

— Хей, оставете го! — извика той ядосано.

Двамата се обърнаха към него с еднакво глуповати усмивки на едрите си лица.

— Гледай какво си намерихме — подразни го единият. Другият успешно развърза каишката от крана.

— Дайте ми я — настоя Евън, държейки в едната си ръка шоколадовия си сладолед, а с другата се протегна към каишката.

Близнакът Беймър подаде дръжката на каишката към Евън, след което веднага я дръпна.

— Хвана се!

Братята се разсмяха злобно и плеснаха дланите си.

— Стига сте се занасяли — настоя Евън. — Подайте ми каишката.

— Който си я намери, за него си е — рече единият. — Нали така, Тони?

— Да — ухили се Тони. — Кучето е грозно. Грозно, но пък вече си е наше.

— Намери си свое куче, бъзльо — избълва Рик, пристъпи напред и изби сладоледа от ръката на Евън. Той се пльосна върху тротоара.

Братята се разкикотиха, но смехът им секна, щом Тригър внезапно нададе предупредително ръмжене. Оголи зъбите си и заръмжа още по-силно.

— Хей! — извика Рик и пусна каишката. С ядосан рев Тригър се вдигна на задните си лапи и скочи върху Рик, който залитна към бордюра.

Тони вече бе отпрашил и гуменките му шумно тропаха по паважа, щом мина като хала покрай кабинета на ветеринаря, покрай пощата и продължи да бяга.

— Чакай! Хей, Тони — почакай! — Рик се препъна, изправи се и се втурна след брат си.

Евън понечи да сграбчи каишката на Тригър, но не успя.

— Тригър, майчице! Спри!

Кучето драсна след бягащите близнаци, набирайки скорост, като лаеше сърдито, а огромните му лапи трополяха върху настилката.

Не — помисли си Евън, който стоеше като замръзнал на ъгъла пред магазина за хранителни стоки.

Не. Не. Не.

Това не може да е истина! Това е сънят ми. Сбъдва ли се?

Евън потрепери, спомняйки си останалата част от съня си, в която той също бе станал двойно по-голям. И тази част от съня му ли щеше да се сбъдне?