Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (17)

17

Братята излязоха от сенките на плета. Късите им руси коси отразяваха късната следобедна слънчева светлина. И двамата се хилеха злобно.

Евън замръзна на мястото си, гледайки ту единия, ту другия.

Никой не казваше и думичка.

Единият от близнаците грабна кофата от ръката на Евън и я захвърли на земята. Тя издрънча и гъстото й зелено съдържание се разтече по тревата с отвратително пльокане.

— Хей… — извика Евън, нарушавайки напрегнатата тишина.

Той нямаше шанса да каже нещо повече.

Другият близнак го фрасна здраво в корема.

Евън почувства как болката се разпространи из цялото му тяло. Ударът изкара въздуха му и момчето изпъшка. Не успя да види следващия удар, който се стовари по бузата му точно под дясното му око.

Той зави от болка и замята безпомощно ръце във въздуха.

Вече и двамата братя го удряха. После единият блъсна Евън в раменете и той се просна върху хладната влажна трева.

Болката го обви като одеяло, след което му се доповръща. Той затвори очи, пъшкаше шумно и чакаше острата болка в корема му да отшуми.

Земята сякаш се наклони. Той се пресегна и я сграбчи здраво, за да не падне.

Когато най-после успя да вдигне главата си, Анди стоеше над него с ококорени от тревога очи.

— Евън…

Той изсумтя и като се подпря на двете си ръце, се опита да седне. Зави му се свят и всичко се завъртя пред погледа му, което го накара пак да легне.

— Тръгнаха ли си? — попита той и затвори очи, надявайки се замаяността му да премине.

— Рик и Тони ли? Видях ги да бягат. — Анди коленичи до него. — Добре ли си? Да се обадя ли на мама?

Той отвори очи.

— Да. Не. Не знам.

— Какво стана? — поиска да разбере тя.

Евън вдигна ръка към бузата си.

— Ау! — Мястото вече се бе подуло и бе станало болезнено при допир.

— Набиха ли те?

— Ако не са ме набили, значи ме е блъснал камион — изстена той. След няколко минути — сториха му се като часове — той беше на крака, дишаше нормално и потъркваше подутата си буза.

— Никога преди не съм се бил — призна той на Анди и поклати глава. — Никога.

— И сега не изглежда като да си се бил — каза тя с все още напрегнато от тревога изражение.

Той понечи да се засмее, но го заболя коремът.

— Ще им го върнем — зарече се горчиво Анди. — Ще намерим начин да им го върнем. Смотаняци.

— О. Гледай. Кръвта на чудовището. — Евън забърза нататък.

Кофата бе обърната на една страна. Зелената смес се бе разляла по тревата, образувайки широка, дебела локва.

— Ще ти помогна да я прибереш в кофата — предложи Анди и се наведе да изправи кофата. — Дано да не развали тревата. Баща ми ще позеленее от яд, ако се случи нещо със скъпоценната му ливада!

— Ама че тежи — изпъшка Евън, докато се опитваше да натъпче желето в кофата. — Едва го помръдвам.

— Да се опитаме да го преместим с шепи — предложи Анди.

— Олеле. Не иска да се отделя — установи с изненада Евън. — Виж, всичко е залепнало заедно.

— Също като сместа за карамелени бонбони — каза Анди. — Виждал ли си как ги правят с онези машини за карамел? Сместа просто е слепнала в една голяма маса.

— Това не е карамел — измърмори Евън. — Това е нещо противно.

С общи усилия успяха да вдигнат цялото зелено безформено вещество и да го пуснат в кофата. То изпльока с неприятен звук, щом изпълни кофата, и двете деца с мъка изкараха ръцете си отвътре.

— Толкова е лепкаво — отбеляза Анди с отвратена физиономия.

— И топло — добави Евън. Той най-накрая успя да освободи ръцете си. — Сякаш се опитва да погълне ръцете ми — каза, като ги забърса в тениската си. — Да ги засмуче.

— Занеси го у вас — рече Анди, вдигна поглед към къщата и видя, че майка й я вика с ръкомахане от предния прозорец. — О-о. Време е за вечеря. Трябва да се прибирам. — Очите й се спряха на подутата му буза. — Само чакай да те види леля ти.

— Сигурно дори няма да забележи — рече унило Евън и вдигна кофата за дръжката. — Какво ще правим с това нещо?

— Утре ще го върнем в магазина за играчки — отвърна Анди, като закрачи с големи крачки през ливадата към къщата.

— А?

— Точно така ще направим. Просто ще го върнем.

Евън не смяташе идеята за особено гениална. Но нямаше сили да спори. Изпрати с поглед Анди до дома й. После се запъти бавно към къщата на Катрин с пулсираща болка в главата и корема.

Като се промъкна покрай стената на къщата, той се пъхна в гаража през страничната врата, за да скрие кофата с чудовищна кръв. Когато я плъзна зад една преобърната ръчна количка, той забеляза, че кофата е пълна догоре.

Но нали дадох на Анди една голяма буца — помисли си той. — Само две трети от кофата бяха пълни.

Трябва да я преместя в по-голям съд — реши. — Тази вечер. Може би в мазето ще намеря някаква кутия или нещо подобно.

Евън се вмъкна в къщата, решен да се почисти, преди да го види Катрин. Тя все още бе заета в кухнята, наведена над печката, явно привършвайки с приготвянето на вечерята. Той се качи на пръсти по стълбите и се изми. Не можеше да направи кой знае какво за подутата си зачервена буза, но се преоблече с чисти широки панталони и нова тениска и внимателно среса косата си.

Щом седнаха на масата, очите на Катрин попаднаха върху подутата буза на Евън.

— Бил ли си се? — попита тя, като присви очи подозрително. — Значи си малък хулиган, така ли? Също като баща си. Пилето винаги ходеше изподрано, все се закачаше с двойно по-едри от него момчета.

— Аз всъщност не се закачах с тях — измърмори Евън, като забоде с вилицата си парче говеждо от яхнията си.

По време на цялата вечеря Катрин зяпаше подутата му буза. Но не каза нищо повече.

Наистина не й пука.

Дори не ме попита дали ме боли.

Донякъде й беше благодарен. Не му се искаше тя да се разтревожи, да вдигне олелия, задето се е бил, можеше дори да се обади на родителите му в Атланта и да им каже.

Е… не че можеше да се обади на родителите му. Нямаше как да използва телефона, понеже не чуваше.

Евън изяде всичко от голямата си чиния с говежда яхния. Беше доста вкусно, като изключим зеленчуците.

Тишината му се струваше толкова шумна. Той започна да мисли за проблема си — кръвта на чудовището.

Дали да каже на Катрин?

Можеше да опише всичко върху жълтия тефтер и да й го даде, за да го прочете. Толкова му се искаше да сподели с някого, за да може някой възрастен да се прогрижи за проблема.

Но не и леля му Катрин, реши той.

Тя бе прекалено особена. Нямаше да разбере. Нямаше да знае какво да направи. И не я интересуваше.

Анди беше права. Трябваше да занесат веществото обратно в магазина за играчки. Да го върнат. Да се отърват от него.

Но междувременно трябваше да намери нещо, в което да го сложи.

Евън изчака в стаята си, докато не чу Катрин да си ляга малко след десет часа. После се промъкна крадешком надолу по стълбите и отиде в гаража.