Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (13)

13

— Тригър, върни се! Върни се!

Голямото куче продължи да бяга, а огромните му лапи се удряха в цимента.

— Върни се! — изкрещя Евън, тичайки с широки, отчаяни крачки и с разтуптяно сърце; краката го боляха при всяка стъпка, докато се опитваше да настигне галопиращото куче.

Нощта беше тъмна и беззвездна. Улицата блестеше, сякаш наскоро бе валяло.

Лапите на Тригър се удряха в паважа, всяка стъпка беше като шумен трясък с безкрайно ехо. Гигантските му уши плющяха като крила, като знамена, развети на вятъра. Голямата му глава се клатушкаше нагоре-надолу, но той не се обръщаше назад.

— Тригър! Тригър!

Гласът на Евън бе заглушен от поривите на вятъра, които брулеха лицето му. Той се опита да вика по-високо, но от устата му не излезе нито звук.

Знаеше, че трябва да спре кучето. Трябваше да го хване и да потърси помощ. Тригър растеше толкова бързо, напълно неконтролируемо. Той вече беше с размерите на пони и с всяка минута ставаше все по-голям.

— Тригър! Тригър! Спри, момче!

Тригър, изглежда, не го чуваше. Сякаш гласът на Евън не достигаше до него през вихрушката.

Въпреки това Евън тичаше, сърцето му блъскаше в гърдите, всяко мускулче го болеше. И докато бягаше, той изведнъж осъзна, че не беше сам.

Пред препускащото с тежки стъпки куче бягаха две едри фигури.

Две едри фигури, които Евън разпозна, бягаха с всички сили, опитвайки се да се отърват от побеснялото животно.

Близнаците Беймър. Рик и Тони.

Тригър ги гонеше, внезапно осъзна Евън.

Момчетата свиха зад един ъгъл в една още по-тъмна улица. Тригър ги последва на подскоци. Евън продължи да бяга, останал най-отзад.

Чуваше се само равномерният ритмичен трясък на огромните лапи на Тригър.

И шляпането от гуменките на близнаците Беймър, които търчаха по паважа.

И пухтенето на Евън, който се мъчеше да ги настигне.

Изведнъж кучето се изправи на задните си крака, вирна глава към небето и нададе оглушителен вой. Това не беше кучешки вой — беше воят на чудовище.

Тогава чертите на Тригър започнаха да се променят. Челото му изхвърча напред и се уголеми. Очите му станаха широки и кръгли, преди да потънат под издаденото чело. Острите му зъби се показаха от зейналата паст и той нададе още един вой към небето, по-силен и по-пронизващ от първия.

— Той е чудовище! Чудовище! — изкрещя Евън.

И се събуди.

Събуди се от този ужасяващ кошмар.

И разбра, че е в леглото си, в кабинета на горния етаж в къщата на Катрин.

Всичко беше кошмар, страшен, ужасяващ сън.

Безобиден сън. И все пак нещо не беше наред.

Леглото. Беше толкова неудобно. Толкова тясно.

Евън стана разтревожен, вече напълно буден.

Загледа се във великанските си крака. В гигантските си ръце. И видя колко мъничко изглежда леглото под него.

Защото сега той бе великан.

Защото бе станал толкова огромен, толкова чудовищно грамаден.

И като видя колко огромен бе станал, той отвори широко уста и започна да крещи.