Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (11)

11

— Тригър — не!

Евън коленичи до кучето и започна да го дърпа за нашийника. Той, както забеляза Евън, бе станал много стегнат.

Гърдите на кучето се повдигаха. Гъста бяла слюнка се стичаше от отворената му уста.

— Дръж се, момче. Дръж се! — извика Евън.

Очите на кучето се завъртяха дивашки. Не изглеждаше да вижда или чува Евън.

— Дръж се, приятелче! Просто се дръж!

Нашийникът не помръдваше. Беше стегнат, заровен под козината на кучето.

С треперещи ръце Евън се мъчеше да го издърпа през главата на Тригър.

Разхлаби се, разхлаби се, разхлаби се — молеше се той. Аа!

Тригър изскимтя болезнено, щом Евън най-накрая успя да издърпа нашийника.

— Тригър, махнах го! Добре ли си?

Все още пъшкайки тежко, кучето скочи на крака и облиза лицето на Евън с благодарност, покривайки бузата му с гъстата си слюнка. То скимтеше, сякаш разбираше, че Евън току-що му бе спасил живота.

— Кротко, момче! Кротко, приятел! — повтори Евън, но кучето продължи да го ближе признателно.

Евън прегърна развълнуваното куче. Работата беше на косъм. Ако се бе забавил само малко…

Е, не му се мислеше за това.

Когато Тригър най-после се успокои, Евън огледа нашийника.

— Защо се е свил така, момче? — попита той Тригър.

Кучето се бе приближило до оградата и жадно гълташе вода от купичката си.

Това е много странно — помисли си Евън. Нашийникът не можеше да се свие. Беше кожен. Нямаше причина да се свие.

Тогава защо изведнъж е започнал да души Тригър?

Евън се обърна към кучето и го огледа, докато то лочеше жадно водата и дишаше тежко. Тригър се обърна и погледна към Евън за секунда, после пак продължи да сърба.

Станал е по-голям — реши Евън.

Определено изглеждаше по-голям.

Но Тригър бе на дванайсет години, което се равняваше на осемдесет и четири човешки години. Беше по-стар от леля Катрин.

Беше прекалено стар, за да започне да расте.

Очите ми ме лъжат — каза си Евън, като хвърли нашийника на земята. — От това място ми се привиждат разни неща.

Катрин се показа на кухненската врата и извика Евън за обяд. Той подвикна за довиждане на Тригър, който не вдигна глава от съда с водата, изсипа в паничката му гранули и забърза към къщата.

На следващата сутрин, която бе облачна и есенният хлад се усещаше във въздуха, Евън тръгна към къщата на Анди. Той я намери свита под един клен в двора на съседите.

— Какво става? — извика й.

После видя, че тя се обляга на нещо, а ръцете й се движат бързо.

— Ела да ми помогнеш — повика го, без да го поглежда.

Евън изтича при нея.

— Леле! — възкликна той, когато видя, че Анди се мъчи да освободи една шарена котка, която бе вързана за стъблото.

Котката квичеше и удряше опашката си в Анди. Момичето избегна ноктите й и продължи да дърпа големите възли във въжето.

— Близнаците Беймър са го направили, сигурна съм — каза високо, надвиквайки пронизителните протести на животното. — Горкото коте вероятно е стояло вързано тук цяла нощ.

Писъците на паникьосаната котка удивително наподобяваха човешките.

— Стой мирно, коте — намеси се Евън, щом изплашеното животно замахна отново с ноктите си към Анди. — Мога ли да помогна?

— Не. Почти съм готова — отвърна тя, дърпайки възела. — Искам да завържа Рик и Тони за това дърво.

— Горкото уплашено коте — тихо рече Евън.

— Ето — обяви победоносно Анди, след като развърза въжето.

Котката нададе последен вик на протест и изправи опашката си. После драсна с всичка сила и изчезна под един висок плет, без да се обръща.

— Не беше много учтива — измърмори Евън.

Анди стана и въздъхна. Тя носеше избелели джинси и бледозелена широка тениска, която стигаше почти до коленете й. Момичето повдигна края на тениската, за да разгледа една дупка, която котето бе успяло да пробие в нея.

— Не мога да повярвам какво са направили тези двама гадняри — поклати глава тя.

— Може би трябва да се обадим на полицията или на някоя организация за защита на животните — предложи Евън.

— Близнаците просто ще отрекат — поклати тъжно глава Анди. После добави: — А котката не става за свидетел.

И двамата се засмяха.

Евън я поведе към дома на леля си. През целия път си говореха как им се иска да дадат урок на близнаците Беймър. Но нямаха представа как да го направят.

Откриха Катрин да умува над един пъзел, разпръснат върху масата във всекидневната.

Тя вдигна поглед и примижа, когато те влязоха.

— Обичате ли пъзели? Аз обичам да си човъркам мозъка. Затова ми харесват пъзелите. На моята възраст умът може да започне да отслабва. А съм на сто и дванайсет.

Тя удари по масата, развеселена от собственото си остроумие. Евън и Анди се усмихнаха. После Катрин отново се обърна към пъзела си, без да чака отговор.

— Тази ще ме побърка! — възкликна Евън.

— Евън, ще те чуе! — стресна се Анди, като прихлупи устата си с ръка.

— Казах ти, че е напълно глуха. Не може да ме чуе. Тя не иска да слуша никого. Мрази всички.

— Аз мисля, че е сладка — призна Анди. — Защо носи кокал на врата си?

— Сигурно смята, че е готино — пошегува се Евън.

— Да се качим горе — подкани го Анди и го бутна към стълбите. — Все още се чувствам странно, когато говорим за леля ти пред нея.

— Ти си една дърта луда кукумявка — подвикна Евън на Катрин с широка усмивка на лице.

Катрин вдигна поглед от парченцата пъзел и го погледна строго.

— Чу те! — извика Анди ужасена.

— Не ставай глупава — рече Евън и тръгна нагоре по стълбите, като едва не се препъна в Сарабет.

Горе, в стаята на Евън, Анди закрачи неспокойно.

— Какво ти се прави?

— Ами… може да почетем някоя от тези страхотни книги — отвърна иронично Евън, посочвайки прашасалите стари книги, наредени на рафтовете на стената. — Може да намерим някоя магия, за да омагьосаме близнаците Беймър. Нали се сещаш — да ги превърнем в тритони.

— Забрави за тритоните — отхвърли идеята Анди. — Хей, къде е кръвта на чудовището? — Преди Евън да успее да отговори, тя я забеляза върху рафта.

Втурнаха се едновременно към нея през стаята. Анди стигна първа и сграбчи кутийката.

— Евън, виж — извика тя, а очите й се разшириха от изненада. — Какво става?

Тя вдигна металния контейнер. Зеленото желе бе избутало капачката и изтичаше навън.