Р. Л. Стайн
Кръвта на чудовището (16)

16

Същия следобед, около час преди вечеря, Евън се обади на Анди.

— Може ли да дойда у вас? — попита той. — Имам малък проблем.

— Звучи ми като голям проблем — закачи го Анди.

— Да. Добре. Голям проблем — тросна се нетърпеливо Евън. — Не съм в настроение за шегички, чу ли?

— Добре, извинявай — отвърна бързо момичето. — Рик и Тони ли са проблемът?

— В момента не — осведоми я той. — Казах ти, вече бяха изчезнали, когато успях да настигна Тригър. Изфирясаха. Изпариха се. Тригър продължаваше да лае оглушително. Някак си успях да го завлача до вкъщи и да го пъхна в кошарата.

— Тогава какъв е проблемът? — попита тя.

— Не мога да ти кажа. Трябва да ти покажа — рече той. — Ей сега идвам. Чао.

Евън затвори телефона и избърза надолу по стълбите, понесъл кофа. Катрин беше в кухнята с гръб към него, режеше нещо с големия си касапски нож. Момчето мина бързо покрай нея и изхвърча през вратата.

Къщата на Анди беше модерна постройка от червено дърво, с нисък плет от вечнозелени растения пред фасадата. Тя твърдеше, че баща й е маниак по поддържането на ливадата, която бе окосена точно на три сантиметра от земята и гладка като килим. Една цветна леха се простираше покрай предната стена на къщата, високи оранжеви и жълти лилии се полюшваха от лекия ветрец.

Входната врата беше отворена и Евън почука на мрежата.

— Каква е тази кофа? — попита Анди вместо поздрав, щом го пусна да влезе.

— Гледай — рече той задъхан, понеже бе бягал през целия път до дома й. Вдигна алуминиевата кофа, която бе взел от гаража на Катрин.

— О, леле — ококори се Анди и обхвана лицето си с ръце.

— Да. Леле — повтори той саркастично. — Кръвта на чудовището. Пак се е увеличила. Гледай. Почти е напълнила тази голяма кофа. Какво ще правим?

— Какво искаш да кажеш с това правим? — подразни го Анди.

— Не е смешно — измърмори той.

— Ти не искаше да я делим — настоя тя.

— Вече искам. Всъщност… искаш ли я? Ще ти я дам на добра цена — безплатно. — Той й подаде кофата.

— Ъ-ъ — поклати глава Анди, скръствайки ръце пред гърдите си. — Остави я на земята, ако обичаш. — Тя посочи към ъгъла зад червения кожен диван. — Остави я ей там. Побиват ме тръпки от нея.

— Тебе те побиват тръпки!? — извика Евън. — А аз какво да правя? Всеки път, щом се обърна, тя е нараснала още повече. Расте по-бързо от Тригър!

— Хей! — викнаха и двамата едновременно.

И на двамата им бе минала една и съща мисъл, един и същ ужасяващ спомен. И двамата изведнъж си спомниха как Тригър бе погълнал едно топче от зелената смес.

— Мислиш ли, че… — започна Евън.

— Може би… — отвърна Анди, без да го дочака да довърши мисълта си. — Може би Тригър расте, защото изяде част от кръвта на чудовището.

— Какво ще правя сега? — завайка се Евън, крачейки нервно из стаята, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. — Това нещо става все по-голямо, както и горкият Тригър. Тук съм напълно сам. Не мога да разчитам на никого за помощ. На никого.

— Ами леля ти? — предложи Анди, втренчена в кофата на пода в ъгъла. — Може Катрин да измисли нещо…

— Шегуваш ли се? Тя не може да ме чуе. Не иска да ме чуе. Тя ме мрази. Просто седи по цял ден пред пъзела и се кара с ужасната си черна котка.

— Добре. Забрави за леля си — рече унило Анди.

— Може би, ако разкажеш на доктор Форест…

— Да бе. Ей сега — сопна се Евън. — Направо ще ми повярва, че Тригър се превръща в гигант, защото е ял чудовищна кръв.

Той се хвърли на дивана.

— Съвсем сам съм, Анди. Няма кой да ми помогне. Няма на кого да разкажа за това.

— Освен мен?

— Да — потвърди той, гледайки я право в очите.

— Освен теб.

Тя се настани в другия край на дивана.

— Ами аз какво мога да направя? — рече колебливо.

Той скочи и донесе кофата.

— Вземи малко от това. Да го разделим.

— Ъ? Защо просто не го изхвърлим на боклука? — попита тя, вперила поглед в зеленото желе, което се бе надигнало почти до ръба на кофата.

— Да го изхвърлим? Не можем — възпротиви се той.

— Естествено, че можем. Ела. Ще ти покажа. — Тя се пресегна за дръжката на кофата, но той я избута.

— Ами ако изпълни и кофата за боклук? — попита той. — Ами ако просто продължи да расте?

Анди вдигна рамене.

— Не знам.

— Освен това трябва да го запазя — продължи развълнувано Евън. — Ако наистина то е причината за растежа на Тригър, ще ми трябва за доказателство. Нали знаеш — за да покажа на лекарите. За да могат да излекуват Тригър.

— Може би трябва да се обадим в полицията — рече умислено Анди, подръпвайки кичур от косата си.

— О, със сигурност — завъртя очи Евън. — Направо ще ни повярват. И още как. Купихме това от магазин за играчки, полицай, а сега то става все по-голямо и по-голямо и превръща кучето ми в гигантско чудовище.

— Добре, добре. Прав си — съгласи се Анди. — Не можем да се обадим в полицията.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита Евън. — Ще вземеш ли малко от сместа?

— Може — съгласи се неохотно. — Но само малко. — Изправи се на крака, като внимателно пристъпи покрай кофата. — Веднага се връщам.

Тя излезе от стаята и след малко се върна с една празна кутийка за кафе.

— Напълни я догоре — рече с усмивка.

Евън се втренчи в празната кутия от кафе.

— Само толкова ли ще вземеш? — оплака се той. Но после веднага смекчи тона си. — Добре де. Добре. Все пак е някаква помощ.

Анди клекна и потопи кутията за кафе в средата на кофата.

— Ехей! — извика тя. Ръцете й политнаха нагоре и тя тупна върху пода.

— Какво става? — Евън бързо се приближи.

— То издърпа кутията навътре — обясни тя с напрегнато от страх и изненада лице. — Засмука я. Гледай.

Евън надникна в кофата. Кутията за кафе бе изчезнала под повърхността.

— Ъ?

— Почувствах как я дърпа — допълни Анди разтреперана и отново се надвеси над кофата.

— Да видим. — Евън потопи и двете си ръце в средата на чудовищната кръв.

— Гадост — намръщи се Анди. — Това е противно.

— Дърпа. Права си — отбеляза Евън. — Сякаш ми дърпа ръцете надолу. Леле. Толкова е топло. Като живо.

— Не го казвай! — извика Анди в потрес. — Просто извади кутията, става ли?

Наложи му се да дръпне силно, но успя да измъкне кутията за кафе, пълна догоре с тресящата се зелена субстанция.

— Отврат.

— Сигурен ли си, че трябва да го взема? — попита Анди, без да се пресяга, макар че той й го подаваше.

— Само за известно време — каза той. — Докато измислим по-добър план.

— Може да нахраним с това близнаците Беймър — предложи Анди, щом най-накрая взе кутията.

— Тогава ще получим великански близнаци Беймър — пошегува се Евън. — Не, благодаря.

— Сериозно, по-добре внимавай с тях — предупреди Анди. — Ако Тригър ги е подплашил тази сутрин, ще се опитат да си го върнат на теб. Те наистина се мислят за големи тежкари, Евън. Но могат да са много зли. Могат наистина да те наранят.

— Благодаря, че се опитваш да ме разведриш — рече унило Евън, докато издърпваше остатъци от чудовищната кръв от ръцете си и ги хвърляше обратно в кофата.

— Гледах една видеокасета, преди да дойдеш. Първият филм за Индиана Джоунс. Искаш ли да го гледаш?

Евън поклати глава.

— Не. По-добре да тръгвам. Леля Катрин приготвяше вечеря, когато излязох. Режеше някакво месо. Поредната страхотна вечеря, докато седя в пълно мълчание под строгите погледи на леля Катрин и котката й.

— Горкичкият Евън — рече Анди, полу на шега, полу със съчувствие.

Той вдигна кофата, чието съдържание вече бе намалено с една трета, и остави приятелката си да го изпрати до входната врата.

— Обади ми се по-късно, става ли? — попита тя.

Той кимна и пристъпи навън. Момичето затвори вратата след него.

Евън бе на половината път до тротоара, когато близнаците Беймър се показаха иззад вечнозеления плет със стиснати до червено едри юмруци.